Хенрик Сенкеевич

>> Х

А домът на Виниций наистина беше окичен със зеленина — мирти и бръшлян, които на гирлянди украсяваха стените и вратите. Колоните бяха обвити в лози. В атриума, над чийто отвор бе опъната, за да пази от черния хлад, вълнена пурпурна заслона, беше светло като ден. Горяха осем и дванадесетпламенни светилници във формата на съдове, дървета, животи, птици или на статуи, държащи лампи, напълнени с благовонно дървено масло, направени от алабастър, от мрамор, от позлатен коринтски бронз, не толкова прекрасни като прочутия светилник от храма на Аполон, с който си служеше Нерон, но красиви и създадени от прочути майстори. Някои бяха заслонени с александрийско стъкло или прозрачни тъкани от Инд, червени, лазурни, жълти, виолетови, така че целият атриум беше изпълнен с разноцветни пламъци. Навсякъде се разнасяше нардово благоухание, с което Виниций бе свикнал и което бе обикнал на изток. Отдалечените стаи на дома, където сновяха женски и мъжки фигури на роби, също сияеха от светлина. В триклиниума масата бе вече приготвена за четирима души, защото на пиршеството освен Виниций и Лигия щеше да бъде и Петроний с Хризотемида.

Виниций следваше във всичко думите на Петроний, който го бе посъветвал да не отива сам да вземе Лигия, а да прати Атацин с полученото от цезаря позволение, но лично да я посрещне в дома си, да я приеме вежливо, дори с почит.

— Вчера ти беше пиян — каза той. — Видях те; държеше се с нея като каменар от Албанските планини. Не се натрапвай много и помни, че хубавото вино трябва да се пие бавно. Знай също, че е сладко да желаеш някого, но още по-сладко е да бъдеш пожелан.

Хризотемида имаше друго мнение по този въпрос, но Петроний я нарече своя весталка и гълъбица и започна да обяснява разликата, която, трябва да съществува между опитния водач на колесница в цирка и момчето, което за първи път се качва на квадрига.

След това, обръщайки се към Виниций, продължи:

— Спечели нейното доверие, развесели я, бъди великодушен към нея. Не бих искал да видя тъжен пир. Закълни й се в името на Хадес, че ще я върнеш на Помпония, а след това вече само от тебе зависи дали тя утре ще предпочете да остане тук, вместо да се върне.

После, показвайки Хризотемида, Петроний добави:

— Аз от пет години всеки ден постъпвам така с тази плаха гургулица и не мога да се оплача, че е жестока.

При тези думи Хризотемида го перна с ветрилото от паунови пера и каза:

— А не ти ли се съпротивявах, сатире!

— Заради моя предшественик…

— А не си ли бивал в нозете ми?

— За да слагам на пръстите им пръстени.

Хризотемида неволно погледна краката си, на чиито пръсти искряха скъпоценни камъни, и двамата с Петроний почнаха да се смеят. Но Виниций не слушаше техните закачки. Сърцето му неспокойно биеше под великолепно украсената дреха на асирийски жрец, в която се бе облякъл, за да посрещне Лигия.

— Сигурно вече са излезли от двореца — каза той сякаш на себе си.

— Да, сигурно — отговори Петроний. — А в това време да ти разправя ли за прорицанията на Аполон от Тиана или онази история за Руфин, която, не помня защо, не довърших.

Но на Виниций сега не му беше нито до Аполон от Тиана, нито до историята на Руфин. Мисълта му беше при Лигия и макар да чувстваше, че по-хубаво беше да я приеме у дома си, отколкото да отива сам в двореца като някакъв наемник, съжаляваше, че не е отишъл — щеше да види Лигия по-рано и да седи до нея в полумрака на лектиката за двама.

В това време робите внесоха триножник, украсен с глави на овни, бронзови дълбоки блюда с въглени, върху които започнаха да насипват по малко смирна и нард.

— Вече завиват към Карини — обади се пак Виниций.

— Той не ще издържи, ще изтича да ги посрещне и ще се размине с тях — извика Хризотемида.

Виниций се усмихна безсмислено и каза:

— Не, ще издържа!

Но почна да помръдва ноздри и да сумти, а Петроний, като видя това, сви рамене.

— У него няма философия и за една сестерция — каза Петроний — и аз никога не ще направя човек от този син на Марс.

Виниций дори не го чу.

— Вече са на Карини.

И наистина в това време те завиваха към Карини.

Роби, наричани лампадарии, вървяха напред, други, педисекви — от двете страни на лектиката, Атацин пък след тях, за да наблюдава всичко.

Но те се движеха бавно, защото фенерите в неосветения град едва осветяваха пътя. Улиците около двореца бяха пусти, само тук-там се промъкваше някой човек с фенер, но по-нататък бяха необичайно оживени. Почти иззад всеки ъгъл излизаха по трима, по четирима души, без факли и в тъмни плащове. Някои от тях вървяха заедно с шествието, смесвайки се с робите, други на по-големи групи прииждаха насреща им. Някои се люшкаха като пияни. На моменти ставаше толкова трудно да се напредва, че лампадариите започнаха да викат:

— Дайте път на лектиката на благородния трибун Марк Виниций!

Лигия виждаше през разтворените завеси тези тъмни люде и се разтрепера от вълнение. Обхващаше я ту надежда, ту тревога. — „Той е! Урс и християните! Ето, ей сега… — говореше си тя с разтреперани устни. — О, Христе, помогни! О, Христе, спаси ме!“

Но и Атацин, който отначало не обръщаше внимание на необичайното оживление на улицата, накрая почна да се безпокои. Наистина ставаше нещо странно. Лампадариите трябваше все по-често да се провикват: „Място за лектиката на благородния трибун!“. От двете им страни някакви непознати хора тъй натискаха лектиката, че Атацин заповяда на робите да ги разпъждат със сопи.

Внезапно напред се чуха викове и всички фенери угаснаха веднага. Около лектиката настана блъсканица, бъркотия и бой.

Атацин разбра: това беше просто нападение.

Разбра и се изплаши. Всички знаеха, че цезаря често за забава предприема заедно със свита августиани разбойнически нападения в Субура и в други части на града. Знаеше се, че понякога той се връща с подутини и синини от тези нощни излети, но който му се противеше и защищаваше, дори и да беше сенатор, намираше смърт. Домът на вигилите, чийто дълг бе да бдят над града, не беше много далеч, но стражата в подобни случаи се правеше на глуха и сляпа. А в това време около лектиката просто кипеше. Почнаха да се борят, да се бият, да се повалят на земята, да се тъпчат. В ума на Атацин просветна мисъл, че трябва преди всичко да спаси Лигия и себе си, а останалите да остави на съдбата. И като я издърпа от лектиката, грабна на ръце и се опита да избяга в тъмнината.

Но Лигия започна да вика:

— Урс! Урс!

Тя беше облечена в бяло и бе лесно да я съзрат. Атцин със свободната си ръка започна да я загръща насила със своя плащ, когато внезапно някакви страшни клещи го сграбчиха отзад за врата, а на главата му се стовари като камък огромна смазваща маса.

И той падна отведнъж, като вол, ударен с тъпото на брадва пред олтара на Юпитер.

Повечето от робите лежаха на земята или се мъчеха да се спасят, но в гъстия мрак се блъскаха о зидовете на къщите. На мястото остана само изпотрошената в бъркотията лектика. Урс понесе Лигия към Субура, а другарите му то следваха, като постепенно се разпръсваха.

Но робите започнаха да се събират пред дома на Виниций и да се съвещават. Не смееха да влязат. След кратък разговор те се върнаха на мястото на нападението, където намериха няколко мъртви, сред които и тялото на Атацин. Той още потръпваше, но след една по-силна конвулсия се изопна и остана неподвижен.

Тогава те го вдигнаха, върнаха се с него и пак се спряха пред вратата на дома.

Трябваше все пак да кажат на господаря за това, което бе станало.

— Гулон да съобщи — зашепнаха няколко гласа. — От лицето му тече кръв, както на всички нас, а и господарят го обича. За Гулон е по-безопасно, отколкото за другите.

А германецът Гулон, стар роб, който беше отгледал Виниций като дете и когото Виниций беше наследил от майка си, сестрата на Петроний, каза:

— Аз ще кажа, но ще отидем всички. Нека гневът му не падне само върху мен.

Виниций вече бе започнал да губи търпение. Петроний и Хризотемида му се присмиваха, но той се разхождаше с бързи крачки по атриума и повтаряше:

— Те трябваше вече да са тук!… Трябваше вече да са тук!

И искаше да тръгне, но другите двама го задържаха.

Изведнъж в преддверието се чуха стъпки и в атриума нахлуха вкупом робите, бързо застанаха край стената, вдигнаха ръце и почнаха да повтарят с боязливи гласове:

— А-а-а-а!… А-а!

Виниций скочи насреща им.

— Къде е Лигия? — викна той със страшен, изменен глас.

— А-а-а-а!

Тогава Гулон излезе напред с окървавеното си лице и завика бързо и жалостно:

— Виж кръвта, господарю! Бранихме я! Виж кръвта, господарю! Виж кръвта!…

Но той не успя да довърши — Виниций грабна бронзовия светилник и с един удар строши черепа му, после се хвана за главата с две ръце, зарови пръсти в косите си, повтаряйки с хриплив глас:

— Me miserum! Me miserum!

Лицето му посиня, очите хлътнаха, пяна излезе на устата му.

— Бой с пръчки! — изрева той с нечовешки глас.

— Господарю! А-а-а-а!… Смили се! — стенеха робите.

Но Петроний стана с израз на отвращение на лицето.

— Хайде, Хризотемида! — каза той. — Ако искаш да гледаш месо, ще поръчам да отворят някоя касапница на Карини.

И той излезе от атриума, а в целия дом, украсен в зелен бръшлян и готов за пиршеството, се разнесоха стонове и свистения на пръчки и това продължи чак до сутринта.