поставих над народите и над царствата, за да изкореняваш и да съсипваш, да градиш и да садиш”. Но аз не бях сигурен, че искам този призив, и трябва да призная, че не го приемах изцяло. Призивът на неохотния пророк През май 1994 г. същата тази група ни покани отново в Англия, заедно с хвалебна група от Съединените щати, водена от Дейвид Морис, мой близък приятел. „Ще завършим последното си събрание, като съчетаем Духа със Словото чрез помазано пророческо хваление, след което ти, Дъч, ще споделиш пророческо Слово за нацията – ми казаха те. – Ще наемем някоя от старите катедрали в Англия и ще проведем службата там. Чувстваме, че това ще освободи нещо в духа и ще проправи път Бог да се движи.” „Аз нямам пророческо Слово за Англия и освен това съм твърде зает” – беше моят отговор. И останах на това мнение до няколко седмици преди времето за събранието. По това време трима различни ходатаи ми казаха в течение на една седмица, че съм пропуснал Божието водителство и че трябва да отида в Англия. Те бяха много мили и учтиви, но Святият Дух беше малко по-прям в тълкуванието им: „Събуди се, Шийтс!” И поради духовната ми проницателност, три независими изобличения ми бяха достатъчни. След последното веднага вдигнах телефона и казах на секретарката си да се обади в Англия и да им каже, че съм пропуснал водителството на Бог и ако нямат никой друг, ще дойда. „Не, нямаме никой друг – й казали те. – Ние знаехме, че той трябва да дойде. Просто чакахме и той да го чуе.” Когато всички, освен вас знаят Божията воля за живота ви, това ви кара да се чувствате ужасно недуховен! За да не сметнете, че тази книга е автобиография, ще мина към същността. На последното ни събрание в Англия, всяко от които беше много силно, служехме в Уестминстър Чапъл. Докато се подготвях да проповядвам в тази добре известна църква с богато наследство, която се намира съвсем близо до Бъкингамския дворец, чух дълбоко в духа си следните думи (надявам се, че сте готови за това; предполагам вече знаете, че съм малко радикален): „Тази
