Храносмилателната система и 5 функции

1. 
   Функции на храносмилателната система
   

Моторна- реализираща се във всички отдели на ГИТ. Свързана е с раздробяване на храната в устната кухина и след това във всички отдели, размесване със смилателни сокове и контакт с резорбиращата повърхност на епитела.

Секреторна- от проксималния към дисталния край на ГИТ. Свързва се с ензимното разграждане на съдържимото. Поддържане на оптимално рН за действието на ензимите. Секреция на вода и електролити

Резорбтивна- осъществява се по хода на храносмилателната тръба, но е най- характерна за тънките и дебелите черва, чийто епител притежава пара- и трансцелуларен транспорт на молекули.

Екскреторна- в различни отдели на ГИТ се извършва ексреция на различни вещества: екскреция на солите- промяна на електролитния баланс; слюнка- екскреция на тежки метали, крайни продукти от обмяната на белтъци; стомашен сок- екскреция на тежки метали; жлъчка- екскреция на жлъчни пигменти, стероидни хормони, лекарства, тежки метали, холестерол

Защитна- секреция по хода на храносмилателната тръба на антибактериални ензими и имуноглобулини в устната кухина; секреция на муцини, електролити, вода

2. 
   Функционална структура на дъвкателния апарат.
   

Пасивната част включва челюстите – мандибуларна и максиларна, темпоромандибуларните стави и зъбите. Зъбите осъществяват участието си в дъвкането и за тях изключително важни са протичащите обменни процеси. Те са свързани с минерализация и деминерализация и с механизми на дифузия и осмоза. Механизмите на дифузия и осмоза най-вече обуславят обменните процеси в емайла и дентина. Слюнката е основната течна среда осигуряваща обменните процеси в емайла.

Активната част на дъвкателния апарат включва дъвкателната мускулатура представена от оснвните дъвкателни мускули придвижващи мандибулата по време на двата цикъла и допълнителните дъвкателни мускули на езика и на бузите. Те реализират задържането, прехвърлянето и смесването на съдържимото в устната кухина, а чрез устните се осигурява най-вече поемането на течната храна.

Основни дъвкателни мускули:

- mm. masseteres; mm. temporales; mm.pterygoidei mediales et laterales; mm. digastrici; mm. geniohyoidei; mm.mylohyoidei

Дъвкането е резултат от ритмичното повтаряне на единични дъвкателни движения протичащи за не повече от 1 секунда, а оформянето на хапката е резултат от множество дъвкателни движения реализирани за 30-40 секунди. Основното дъвкателно движение преминава през 5 фази – подготвителна фаза, фаза на контакт с храната, фаза на раздробяване, фаза на доближаване блъскане и контакт със зъбите и фаза на стриване на храната. Дъвкателните движения би следвало да са двустранни, но обикновено те не са еднакви по сила и време и превалират отляво или дясно. Общата абсолютна мускулна сила на мускулите затварящи устната кухина е 390 кг. Частта ,от абсолютната сила използвана при дъвкане, характеризираща определена зона , е 25-30 % от абсолютната мускулна сила. Дъвкателно налягане е силата, която отделният зъб може да понесе и зависи от площта на периодонциума. За латералните зъби дъвкателното налягане е 70. За фронталните 20, а за смесена храна 20-30.

Млечното съзъбие има по-малка дъвкателна повърхност и ефективност. Като нараства след десетата година, а към 16-17 година се изравнява с тази на възрастните.

Езикът участва в дъвкането като раздробява хапката, избутва я върху дъвкателната повърхност на зъбите, участва в смесването и със слюнката, а така също и в отделянето на несмлените частици и почистването на зъбите.

3.Дъвкателно звено.Рефлекси , осигуряващи ритмиката на дъвкането.

Дъвкателното звено е елементарната физиологична единица на дъвкателния акт. То се състои от: 1. Опорна част: зъб, пародонт, кост 2. Двигателна част: мускулатура 3. Нервно-регулираща част: сензорна и моторна инервация 4. Трофична част: кръвоносни съдове, трофична инервация

Рефлекси на дъвкането:

- периодонто-мускулен – при естествени

- гингиво-мускулен – при загуба на зъби

- миотатичен рефлекс – на разтягане на дъвкателните мускули

- фарингеално-мандибуларни – при повръщане . Рецепторите за осъществяване на този рефлекс са разположени в мекото небце , корена на езика ,фаринкс

- взаимно-съчетани рефлекси – реализиращи координация между долна челюст, език, устни и бузи . Реализира се от нервния център на дъвкане.

5.Движения на долната челюст.

Движенията на долната челюст се реализират чрез взаимоотношения между челюстите. Физиологичния покой представлява статично положение на прибрана долна челюст към горна, без пълен контакт между зъбите. Оклузията се реализира в съответствие с трите основни криви- вертикални, сагитални и транзверзални, като оклузиите биват- централна, предно-задна, странична, орторнотична и ръбцова. Основните движения на долната челюст са вертикални(на отваряне и затваряне), хоризонтални (сагитални- напред и назад, транзверзални- вляво и вдясно). Общата абсолютна мускулна сила на мускулите, затварящи устната кухина е около 390-400кг. Дъвкателната сила е онази част, която се използва при дъвкане- тя е ¼ от абсолютната или около 90-120 кг. Дъвкателно налягане е силата, която може да понесе отделния зъб(площта на периодонциума на зъба), тя е около 70м.ед. на латералните зъби, 20м.ед. на фронталните.

Основни движения са:

1. 
   Вертикални движения на отваряне и затваряне
   

2. 
   Хоризонтални движения на долната челюст
   

Гранични движения на долната челюст– покой на долната челюст , крайна задна оклузия, централна оклузия, ръбцова оклузия , позиция на максимално протрудирана долна челюст, позиция на максимално отваряне

6. Биомеханика и основни цикли на дъвкането.

Дъвкането е сложен двигателен акт, състоящ се от два основни цикъла на захапване и сдъвкване. Захапването представлява разрязване и откъсване на храната чрез последователни движения на долната челюст и поемане на храната. Сдъвкването е раздробяване и стриване чрез основните дъвкателни движения(ритмичните вертикални движения нагоре и надолу до оклузия) и спомагателни движения- за прехвърляне на хапката между дъвкателните повърхности на зъбите. Единичното дъвкателно движение продължава 1-3сек. Оформянето на хапката се осъществява чрез множество дъвкателни движения за около 30-40сек. Извършва се чрез съкращения на езика, страничните части на устната кухина и устните като муцина на слюнката участва в слепването на храната и позволява преглъщането и. Езикът участва с пет движения- протузия, ретракция, латерална девиация, притискане и повдигане на върха. Всеки дъвкателен цикъл протича в няколко фази: фаза на бавно отваряне, бързо отваряне, бързо затваряне, бавно затваряне и оклузионна фаза. Броят на дъвкателните цикли зависи от физичната характеристика на храната. ( от лекции)

Това е първият етап от механичната обработка на храната. Чрез нея храната се раздробява, смесва се със слюнката , образува се хапка и се улеснява гълтането. При дъвкането се дразнят различни рецептори и се включват рефлекси ,които активират действието на храносмилателната система. Основните движения при дъвчене се извършват от мандибулата и езика.

Дъвкателният цикъл включва фази на движенията на долната челюст. Първата фаза представлява бавно движение на долната челюст надолу, следвано от бързо движение надолу. При следващата фаза долната челюст се движи бързо нагоре и храната се притиска и стрива между зъбите. При отваряне на устата езикът се придвижва напред , за да поеме храната. Езикът се съкращава и по време на бързите фази на отваряне и затваряне, премества храната в задната част на устната кухина. Езикът отделя подходящата храна за гълтане и връща по-едрите частици обратно между зъбите. Някои мимически мускули също участват в дъвченето. То завършва с образуването на хапка и следва гълтане.

7. Регулация на дъвкането

В дъвкането участват дъвкателни мускули , които се инервират от n.trigeminus,hypoglossus I facialis. Важна роля оказва стволовият дъвкателен център, който е разположен в моста и продълговатия мозък. Стволовият дъвкателен център автоматично може да възбужда мускулите , които отварят и затварят устата. Дъвкателният център е под влияние на корови неврони от двигателните зони на кората и рецептори на соматосетивната система в областта на устната кухина, периоралната област и дъвкателните мускули. Важна роля за координацията на дъвкателните мускули има информацията от термо- ,механо- ,химиорецепторите , болковите рецептори в лигавицата на устната кухина, болковите и механорецепторите в периодонциума и проприорецепторите в дъвкателните мускули. За регулацията на съкращенията на дъвкателните мускули от основно значение са сигналите от механорецепторите в периодонциума.

8. Количество и състав на слюнката

Слюнката е съставена от органични и неорганични съставки. Органични са ензимите- алфа-амилаза ,лигавична липаза, лизозим , пероксидаза, рибонуклеаза, дезоксирибонуклеаза , сулфатаза, кисела фосфатаза , аминопептидаза , карбоксипептидаза , ренин. Гликопротеини – муцини . Някои от гликопротеините са калций- свързващи белтъци. Те покриват зъбната повърхност и участват в реминерализацията на емайла. Съдържа се и статерин , който предотвратява образуването на зъбен камък. В слюнката се съдържат още и имуноглобини, емидрмален и неврален разтежни фактори и нискомолекулни съединения – глукоза, хормони, амоняк , урея , креатинин.

Съставът на слюнката се променя в екскреторните каналчета. Там се намалява концентрацията на натриеви и хлорни йони и се увеличава тази на калиевите и хидрогенкарбонатни йони и слюнката става хипотонична. В каналчетата почти не се резорбира вода. С увеличаване на скоростта на секрецията нараства концентрацията на натрий , хлор и хидрогенкарбонат , при което слюнката става почти изотонична. Хидрогенкарбонатът изпълнлява ролята на буфер спрямо киселините и така предпазва зъба от кариеси. Към неорганичния състав на слюнката влизат още магнезиеви , калциеви йони , флуор , йод , фосфати.

За 24 часа се секретират около 0,5-1л. слюнка. По време на сън секрецията ѝ е намалена , а при помирисване на аромата на храна се увеличава. Намалената слюнчна секреция затруднява гълтането.

9. Функции на слюнката

Слюнката има следните функции:

1. изчиства механично от храна и бактерии

2.улеснява говора, дъвкането и гълтането

3.разтваря хранителни съставки и улеснява вкусовото им възприятие

4.участва във формирането и преглъщането на хранителния болус

5.покрива повърхността на устната кухина с мукус и я предпазва от увреждане и изсъхване

6.оказва антимикробно действие

7.неутрализира и разрежда хранителните остатъци в устната кухина

8. изчиства хранопровода и буферира стомашния сок

9. осъществява начално ензимно разграждане на скорбяла и липиди

10. защитава зъбите, като участва в обменни процеси със зъбния емайл и предотвратява деминерализацията.

Благодарение на слюнката се оформя хапка , което улеснява гълтането.

Една от най-важните функции на слюнката е защитната. Слузта на слунката птредпазва устната кухина от исъхване. Съставът на слюнката позволява тя да изпълнява почистваща роля , като разгражда хранителните остатъци и така предпазва зъбите от кариеси. Състоянието , при което не се секретира достатъчно слюнка , се нарича ксеростомия. При сухота в устата се пощвява разязвяване на устната лигавица и кариеси по зъбите. Слюнката изпълнява защитната си функция, като предпазва хранопровода от действието на солни киселини. Слюнката има и обменна функция , която представлява обмен на електролити със зъбния емайл. В слунката се разтварят вкусовите съставки и чрез нея достигат до вкусовите рецептори. Влажността на устата оказва значение и върху говора. Слюнката има и смилателна функция , която се дължи на алфа-амилазата. Тя разгражда скорбялата и гликогенът до малтоза , малтотриоза и ологозахариди. Алфа -амилазата има pH около 7 , но действа в широк pH интервал. Нейното действие продължава и в стомаха докато храната не се размеси със стомашния сок.

10. Регулация на слюнкоотделянето.

Слюнните жлези имат главно нервна регулация. Инервират се от симпатикови и парасимпатикови нерви. Парасимпатикуса действа по силно и по-продължително върху слюноотделянето. Симпатиковата денервация почти не влияе върху слюнната секреция, а парасимпатковата предизвиква атрофия на слюнните жлези.

Преганглийните парасимпатикови влакна , който участват в регулацията ,са част от клоновете на 7ми и 9ти черепномозъчни нерви. Парасимпатиковите нерви стимулират синтезата и секрецията на алфа-амилаза и муцин ,увеличават секрецията на хидрогенкарбонат и потискат секрецията на калций и резорбцията на натрий в каналчетата , увеличават кръвотока , скоростта на метаболизма и стимулират растежа на слюнните жлези.

Преганглийните симпатикови влакна произлизат от горните гръдни сегменти на гръбначния мозък, а постганглийните , започват от горния шиен симпатиков ганглий. Те инервират ацинозните клетки и епителните клетки на каналчетата. Симпатиковите нерви предизвикват чрез бета-адренорептори секреция на слюнка. Ускоряването на секрецията на слюнка става и чрез съкращение на миоепителните клетки около ацините и каналчетата. Действието на симпатикуса върху секрецията е краткотрайно поради предизвиканата от него вазоконстрикция.

Медиатори на слюноотделянето са норадреналин, ацетилхолин, Р субстстанция и ВИП-вазоактивен интестинален пептид. В мембраните на ацинозните клетки има алфа и бета- адренорецептори , М-холинорецептори , субстанция Р рецептори.

Вегетативните нерви на слюнчните жлези се включват при дразнене на механорецепторите в устната кухина. Дразненето на вкусовите рецептори също повлиява секрецията. Най –силният им дразнител е лимонената киселина , а секрецията на алфа – амилаза се повишава от сладкия вкус. Има и хранителни съставки, които понижават влажността на устната кухина. Секрецията на слюнка се повишава от аромата на храна. В регулацията слюнната секреция участват и пътища започващи от хипоталамуса , както и от кората и амигдалата.

11. Фази на гълтането.

Гълтането протича в три фази: орална , фарингеална и езофагеална.

Орална фаза- Върхът на езика извършва движения ,чрез които намиращата се храна в устната кухина се притиска в твърдото небце и се образува хапка. Образуваната хапка отива към отвора на фаринкса и дразни механорецепторите ,при което се поражда фаренгиалните рефлекси на гълтане. В ствола на мозъка се намира центъра на гълтънето , който отговаря за гълтателните рефлекси. При някои болести този център се засяга и се налага пациентът да се храни чрез сонда.

Фарингеална фаза – Движенията , които възникват поради фарингеалните рефлекси са следните: назофарингсът се предпазва от навлизане на храна чрез повдигане на мекото небце.Дихателните пътища се предпазват чрез повдигане на ларинксът напред и нагоре , при което епиглотисът затваря входа на трахеята. Придвижването на храната към хранопровода става при съкращаване на мускулите в горната част на фаринкса и отпускане на горния езофагеален сфинктер. В тази фаза дихателните движения се потискат.

Езофагеална фаза – Горният езофагеален сфинктер се затваря , след като в хранопровода навлезе храна и така храната не може да се върне обратно във фаринкса и не позволява да попадне въздъх в стомаха. Все пак при преглъщане навлиза малко въздух в стомаха . Една част на въздуха излиза през устата , а друга се резобира или достига до колона. Затварянето на форен езофагиален сфинктер предизвиква първична перисталтична вълна по дължината на хранопровода. Тя представлява пръстеновидно съкращение , което избутва съдържимото. Ако всичко попаднало в хранопровода не успее да се придвижи към хранопровода се предизвиква вторична перисталтична вълна. Перисталтичните вълни предизвикват отпускане на долния езофагеален сфинктер.

12 . Регулация на гълтането.

Гълтането е волеви процес докато хапката не достигне до фарингеалния отвор. Съдържимото преминава през гълтача ,хранопровода до стомаха неволево чрез рефлекси , които се пораждат от дразненето на механорецепторите. Механорецепторите предават сетивна информация ,която се обработва в центъра на гълтане. Този център оказва контрол върху мускулните съкращения извършващи гълтането. Информацията от центъра на гълтането към мускулите на гълтача и горната част на хранопровода се предава по влакната на n.glossopharyngeus и тези на n. vagus . Информацията достига до средната и долната част на хранопровода по двуневронен път.

13. Двигателна активност на стомаха на гладно

Функциите на стомаха (резервоарна, смилателна и евакуатурна) са свързани с неговата двигателна активност. Стомахът представлява резервоар , в които попада поетата храна. Когато стомахът е празен, той е съкратен и вместимостта му е 100 мл. След храносмилането до следващото хранене стомахът не е в покой , а само променя активността си. Активността му става циклична и се нарича мигриращ миоелектричен комплекс. Цикълът продължава около 90-120 минути и е съставен от три фази. През първа и втора фаза амплитудата на бавните вълни нараства , но не предизвиква съкращения. В третата фаза настъпва перисталтика , която придвижва несмелените останки към дуоденума. Третата фаза е с продължителност 10-15 минути. При перисталтика се секретира и стомашен сок. Мигриращия миоелектричен комплекс е функция на интрамуралната нервна система. Цикличната активност преминава в постпрандиална двигателна активност.

14. Двигателна активност на стомаха след поемане на храната и евакуацията и в дуоденума.

Функциите на стомаха (резервоарна, смилателна и евакуатурна) са свързани с неговата двигателна активност. Стомахът представлява резервоар , в които попада поетата храна. Когато стомахът е празен, той е съкратен и вместимостта му е 100 мл.

При дразнене на фаринкса , на хранопровода и отварянето на долния езофагеален сфинктер при гълтане предизвикват рефлекс на намаляване на тонуса на фундуса и тялото на стомаха. Този рефлекс се нарича рецептивна релаксация. Следва нарастване на тонуса , при което съдържанието на стомаха се обвива плътно от стомаха и това позволява на стомаха да увеличи обема си с до 1,5- 2 литра. Това нарастване на тонуса се нарича акомодация. Наслояването на храната в стомаха става поради рецептивната релаксация, акомодацията и липсата на размесващи движения в тялото на стомаха. Храната може да остане неразмесена в стомаха 1 час след постъпването ѝ. Течностите преминават бързо през храната в стомаха и се отправят към дванадесетопръсника.

Перисталтиката на стомаха е съвкупност от смилателната и евакуаторната функция и се извършват в дисталната част на стомаха.Перисталтиката представлява пръстеновидно съкращение и отпускане на сегмента пред него. Така съдържимото се прехвърля от съкратения участък в отпуснатия. Двигателната активност на стомашната перисталтика е функция на интрамуралните невронни мрежи. Изпълнява се чрез бавни вълни на гладките мускули на стомаха от импулси на двигателни интрамурални нерврони. Бавните вълни се появяват в пейсмейкърна зона и за да предизвикат съкращение амплитудата им трябва да прескача съкратителния праг.При увеличаване на амплитудата на бавните вълни над съкратителния праг ,те достигат критичен праг . При критичния праг се генерират акционни потенциали и съкращението е по- голямо. Амплитудата и скоростта на перисталтичната вълна нарастват в посока към пилора.

15. Регулация на двигателната активност на стомаха.

Регулацията на двигателната активност се осъществява от локални ,централнонервни и хормонални механизми.Обекти на регулацията са стомашната перисталтика и тонусът на пилорния сфинктер. Локални нервни рефлекци са – антрален и ентерогастрален.Те са под влиянието на симпатикуса и парасимпатикуса. Тези рефлекси се включват при дразнене на химиорецепторите в стомашната лигавица от пептиди и АК при разграждането на белтъци. При локалните рефлекси се разтяга проксималната част на стомаха при постъпване на храна и се активира перисталтиката на антралната част. Ентерогастриалните рефлекси регулират функциите на стомаха и дуоденума. Ако в дуоденума има повече съдържимо се забавя храносмилането и така той не се претоварва.

Централнонервните рефлекси са под парасимпатиково и симпатиково влияние.Блуждаещия нерв осъществява парасимпатиковата инервация . Преганглийните влакна на блуждаещия нерв активират интрамурални неврони. Тези влакна , при активирането си , увеличават стомашната перисталтика , отпускат пилорния сфинктер и забързват изпразването на стомаха. Сипатиковите влакна пък обратно –забавят перисталтиката.

Двигателната активност се регулира и от рецептори разположени в проксималната част на стомаха. Те се дразнят от разтягането на стомаха и регулират рецептивната релаксация и акомодацията. Механорецепторите разположени в антрума се възбуждат от съкращенията му и регулират перисталтиката. Химиорецепторите се активират от съставки получени при разграждането на белтъци. Двигателната активност се влияе и от вкусови , обонятелни и психични фактори.

Хормонални механизми – има хормони , които повишават двигателната активност на стомаха , като: гастрин , холицистокинин , секретин , гастроинхибиращ пептид. Гастринът повишава стомашната перисталтика. Секретинът потиска персталтиката на антрума и повишава тонуса на пилорния сфинктер. Холицистокининът и гастроинхибиращия пептид забавят изпразването на стомаха. Хормоналните механизми могат да се активират по нервен път или от химични и механични дразнители.

16. Повръщане – механизъм ,рефлексогенни зони.

Повръщането е защитен рефлекс , при който стомашното съдържимо се изгвърля през устата.При повръщане от средата на тънкото черво започва антиперисталтична вълна към дуоденума , при което се отваря пилорния сфинктер , стомашната мускулатура се отпуска и в стомаха навлиза съдържимото от тънкото черво и дуоденума. От стомаха съдържимото преминава в хранопровода като при вдишване диафрагмата слиза надолу и се увеличава разликата в налягането между гръдната и коремната кухина. Коремните мускули се съкращават и интраабдуминалното налягане допълнително се покачва, пилорът и антралната част на стомаха се съкращават , долният езофагеален сфинктер се отпуска и така съдържимото преминава в хранопровода. Чревното и стомашно съдържимо излиза през устата при отваряне на горния езофагеален сфинктер. Дишането се потиска, като глотисът затваря входа на трахеята и така не навлиза стомашно съдържимо в дихателните пътища. При повдигане съдържимото преминава в хранопровода , но горният езофаргеален сфинктер не се отваря и чрез перисталтична вълна съдържимото се връща в хранопровода. Контролът на органите участващи в повръщането се извършва от центъра на повръщане в продълговатия мозък. Активацията на центъра за повръщане става чрез дразнене на фарикса , на вкусови рецептори, на вестибуларния апарат , възпаление на стомаха.

17. Състав и функции на стомашния сок.

Стомашният сок е съставен от вода , соли , пепсин , липаза , солна киселина , вътрешен фактор на Castle и мукус. Стомашния сок съдържа два ензима пепсин и стомашна липаза. Неактивната форма на пепсина е пепсиноген. Той се секретира от клетки на стомашните жлези. Превръщането му в активен пепсин става след разкъсване на киселинно чувствителни химични връзки под действието на солна киселина. В сравнение с другите ензими на храносмилателната система , пепсина е с ниско оптимално pH. Пепсините разграждат около 15% от белтъците в храната до пептиди и АК.Пепсин А е основен ензим на стомашния сок и разгражда пептидни връзки на ароматни аминокиселини. Солната киселина има денатуриращо действие върху белтъците и това повишава ензимната активност.

Стомашната липаза се секретира от стомашните жлези около фундъса. Липазата разгражда около 10 % от триацилглицеролите до МК и моноацилглицероли.

Съставът на йоните в стомашния сок е различен в зависимост от скоростта на секрецията.пти увеличаване на скоростта на секрецията се повишава концентацията на водородни катиони и намалява концентрацията на натриеви йони. Концентрацията на К+ винаги надвишава плазмената концентрация.

18. Церебрална фаза на регулация на стомашната секреция.

Преди в стомаха да попадне храна стомашната секреция се стимулира от сетивни и психически фактори. Тези фактори стимулират стомашната секреция по еферентен път чрез вагусови влакна. Опитите направени относно мнимото хранене доказват , че стомашната секреция се стимулира от голям брой фактори преди попадането на храна в стомаха.

Главните и пристенните клетки се стимулират от вагусните влакна чрез интрамурални неврони и G–клетките. Действието на вагусните влакна се увеличава от гастрина.

Мозъчната фаза на стомашната секреция е до 40% от обема на максималната секреция при хранене. Обемът на мозъчната фаза е ограничен от авторегулаторен механизъм.Когато pH спадне под 3 се потиска секрецията на солна киселина и се секретира соматостатин. При покачване на pH над 3 се стимулира секрецията на солна киселина.

19. Гастрална и интестинална фази на регулация на стомашната секреция.

При стомашна фаза регулацията на стомашната секреция се активира от дразненето на механо и химеорецепторите на стомаха. При навлизане на храна стомахът се разтяга и това активира механорецепторите. Ваговите влакна на централонервните и локалните рефлекси инервират пристенните клетки и ги активират чрез ацетилхолин. Химиорецепторите се активират от химични дразнители – пептиди и АК. Белтъците , които не са разградени, не дразнят химеорецепторите. Пептидите активират G–клетките и така стимулират стомашната секреция. Алкохолът и кофеинът също стимулират стомашната секреция.

Чревната фаза на регулация позволява едновременното протичане на храносмилане в стомаха и дуоденума. В тази фаза секрецията на пепсиноген се стимулира , а на солна киселина се потиска. В тази фаза важна роля оказватлокалните рефлекси и хормоналните механизми. Разтягането на дуоденума и пептидите и АК активиратб G–клетките в лигавицата на дуоденума и по кръвен път чрез гастрина се стимулира секрецията на солна киселина и пепсиногени в стомаха. Последвалото потискане на секрецията на солна киселина се предизвиква от дразнения в доуденума , като –ниско рН , повишен осмолитет , продукти от разграждането на липиди. Липидите се разграждат до МК и моноацилглицероли ,които стимулират клетки в дуоденума , които секретират гастроинхибиращ пептид и холицистокинин. Те потискат солната секреция. Холицистокининът стимулира секрецията на пепсиноген. Увеличаването на осмолитета поиска стомашната секреция.

25. Моторика и храносмилане в дебелото черво

Дебелото черво извършва движения , които размесват стомашното съдържимо и го придвижват към ануса, като през това време се резорбират солите и водата. В него се складират фекалиите и периодично се изхвърлят. За едно денонощие от тънкото черво в дебелото навлизат от 500 до 1500мл. Влакната на надлъжният мускулен слой на tunica muscularis образуват три ленти, като надлъжният мускулен слой между тениите е твърде тънък. Сегментиращите съкращения на кръговия мускулен слой формират сегменти наречени хаустри. Проксималната част на дебелото черво има резрвоарна и размесваща функция, а дисталната част освен тези функции , придвижва съдържимото в него .

При човек автоматията на гладката мускулатура на дебелото черво има два вида потенциали: Бавни вълни , при които се генерират акционни потенциали и осцилации – колебания на мембранния потенциал с висока честота. Пейсмейкърни клетки генерират двата вида потенциали. Бавните вълни на дебелото черво се характеризират с неритмичност и вариабилност на амплитудата и времетраенето на вълната. Бавните вълни и генрираните от тях акционни потенциали предизвикват съкращения. По продължителните съкращения протичат благодарение на осцилациите.

Сегментиращите съкращения на дебелото черво са неритмични., тоест възникват през различни интервали от време и да имат продължителност между 15-60 секунди. Поради различните съкращения, в дебелото черво може да се размести съдържимото или да го придвижат в посока към ануса или обратна на нея. В дисталната част на дебелото черво става придвижване на фекалиите чрез контракции с голяма амплитуда. Голямата амплитуда дава по-голяма ефективност и придвижва по-бързо фекалиите на голямо разстояние. Такава амплитуда възниква веднъж или два пъти на ден.Времето , за което дебелото черво може да бъде изпразнено достига до 48- 72 часа.

26. Дефикация – регулация.

Дефекацията е рефлекс на отделяне на фекалиите навън от организма. През по-голямата част от денонощието ректумът е почти празен. Позив за дефикация възниква поради голямата амплитуда наперисталтиката на дисталния колон , при което ректомът се изпълва с фекална маса, предизвиква се отпускане на на вътрешния гладкомускулен анален сфинктер , съкращава се външния анален сфинктер. Извън дефикацията външния и вътрешния анален сфинктер са тонично съкратени.Външния анален сфинктер има напречно-набраздена мускулна тъкан и соматична инервация, която е под волеви контрол. Тонусът му се поддържа в резултат на активността на мотоневроните. Позивът за дефикация е преходен и ако не последва волево отпускане на вънфния анален сфинктер , вътрешния анален сфинктер и тазовото дъно се съкращават и връщат съдържимото от аналния канал в ampulla recti. Така позивът постепенно отслабва. Дефикация настъпва при волево отпускане на вънфния анален сфинктер. Това става като контракция с голяма амплитуда обхваща colon descendens и colon sigmoideum. При дълбоко вдишване диафрагмата притиска коремните органи. Последвалото издушване предизвиква покачване на интраплевралното и интраабдуминалното налягане. При свиване на бедрата се изгражда аноректалния ъгъл. При отпуснати вънфен анален сфинктер и отпуснати мускули на тазовото дъно и повишено интраабдуминалното налягане , напускането на фекалните маси се подпомага.

27. Състав и функции на панкреатичния сок.

Панкреатичния сок е съставен от вода , ензими ,соли и имуноглобулини. Водородният експонент на панкреатичния сок е от 7,1 до 8,8 . Електролитния състав на панкреатичния сок има по- висока концентарация на хидрогенкарбонатни йони от кръвната плазма. Тези йони неутрализират киселинността на стомашния сок.От хидрогенкарбонатните йони зависи поддържането на оптимално рН за действието на ензимите. Панкреатичните ензими се секретират от ацинозни клетки. Тези ензими действат върху разграждането на протеини , въглехидрати , мазнини и нуклеинови киселини. Ензимите на панкреатичния сок биват протеолитични и липолитични. Протеолитични ензими са- трипсин , химотрипсин, еластаза,карбоксипептидази А и В. Тези ензими се синтезират в неактивна форма- трипсиноген , химотрипсиноген , прокарбоксипептидази и проеластаза. В дуоденума се активират под действието на ентерокиназа. Трипсинът (активна форма) има автокаталитично действие и активира другите протолитични ензими. Неактивните форми на ензимите предпазват жлезата от самосмилане. Панкреасът секретира трипсинен инхибитор , които не позволява на трипсиногена да се активира в панкреатичните каналчета. Активирането на протеолитичните ензими в панкреаса е животозастрашаващо. Протеолитичните ензими разграждат белтъците до олигопептиди, дипептиди и АК.

Липолични ензими на панкреатичниямсок са – панкреатична липаза , холестеролестерхидролаза и фосфолипаза А2. Функцията на липазата е да разгражда триацилглицеролите до две свободни мастни киселини и една молекула моноацилглицерол. Функцията на холестеролестерхидролазата е да разгражда холестероловите естери до холестерол и свободни мастни киселини. Фосфолипаза А2 разгражда фосфолипидите до свободни мастни киселини и лизофосфатиди. Липолитичните ензими са хидрофилни и действат на повърхността на мастните капки . Липидната емулсия в дуоденума се дължи на жлъчните соли , фосфолипидите на жлъчката и моноацилглицеролите. Емулгиращото действие на тези вещества се хидрофилния и хидрофобния край на молекулата им.

Панкреатичния сок съдържа и ензим , който е характерен за слюнката , алфа-амилаза. Той изпълнява същата функция- разгражда скорбялата до малтоза , малтотриоза и декстрини.РНК и ДНК се разграждат от рибонуклеазата и дезоксирибонуклеазата до нуклеотиди.

Нормалната секреция на панкреатични ензими е много важна , тъй като при намалена или липсваща такава, се нарушава храносмилането и резорбцията на вещества. Най- силно се засягат липидите.

28. Регулация на отделянето на панкреатичен сок.

Панкреатичната секреция се регулира от мозъчна , стомашна и чревна фаза.

Мозъчна фаза. Преди в стомаха да попадне храна стомашната секреция се стимулира от сетивни и психически фактори. Тези фактори стимулират стомашната секреция по еферентен път чрез вагусови влакна. Опитите направени относно мнимото хранене доказват , че стомашната секреция се стимулира от голям брой фактори преди попадането на храна в стомаха. По време на мозъчната фаза ,преди да навлезе храна в стомаха, започва стимулирането на ацинозни клетки и се предизвиква секреция на ензими.По време на мозъчната фаза не се стимулира секрецията на хидрогенкарбонати , защото те са необходими в чревната фаза.

Стомашна фаза. –Панкреатичната секреция се стимулира от смилането на храна , разтягането на стомаха и получените при смилането на белтъците – пептиди и АК. Пептидите и АК служат за активиране на G-клетките. Разтягането на стомаха активира механорецептори , които включват ваго-вагални рефлекси. Панкреатичната секреция, по време на мозъчната фаза , е с малък обем и голямо съдържание на ензими.

Чревна фаза- обемът на отделения панкреатичен сок е най-голям по време на чревната фаза- 70-80 %.По време на тази фаза нараства ролята на хормоналните механизми на регулация и значението им се изравнява с това на нервно-рефлексните механизми. Нервно-рефлексните механизми са ваговагални.тези механизми се включват при разтягане на доуденума. Те предизвикват бързо повишаване на панкреатичната секреция веднага след като премине част от стомашното съдържимо от стомаха в дуоденума.

При хормоналните механизми ,хормоните, които стимулират панкреатичната секреция са секретин и холицистокинин. Солната киселина стимулира отделянето на секретин от ендокринните клетки на лигавицата на дуоденума . секретинът предизвиква отделяне на голямо количество панкреатичен сок с високо съдържание на хидрогенкербонатни йони.холецистокининът стимулира ензимната секреция на ацинозните клетки.Преминалите от стомаха към дуоденума пептиди и АК стимулират секрецията на холецистокининът. Двата хормона действат по-силно заедно , от колкото по отделно.

29. Чревен сок- състав и функции

Чревния сок се секретира по дължината на тънкото и дебелото черво се секретира муцини , соли и вода, като количественото им съотношение е различно в различните части на червото. Общият им обем за денонощие е 1500мл. Съставът на чревния сок също е променлив в различните части поради протичащата резорбция , която засяга и съставящите го вещества.Балансът между секрецията и резорбцията зависи от много фактори.Чревния сок участва в смилателния процескато поддържа подходяща среда за действие на ензимите на панкреатичния сок . Той осигурява подходяща микросреда близо до мембраните на ентероцитите. Чревния сок има защитна функция. Мукусът е бариера за механични и химични увреждащи въздействия върху чревната лигавица. Водно- електролитния баланс също има защитна функция като ускорява премахването на бактерии и токсини. Чревният сок на дебелото черво е в по – малко количество от този на тънкото черво , но е по-богат на муцини , хидрогенкарбонатни и калиеви йони.

30. Състав и функции на жлъчния сок.

Жлъчния сок се образува в черния дроб и се излива в дуоденума. Той е нужен за нормалното протичане на смилането и резорбцията липидите и мастноразтворимите витамини.Жлъчния сок има екскреторна функция. Жлъчния сок е съставен от жлъчни соли,фосфолипиди , холестерол , жлъчни пигменти, имуноглобини , соли и вода.Жлъчните соли са производни на жлъчните киселини и се синтезират в хепатоцитите. Жлъчните соли и фосфолипидите емулгират липидите и по този начин увеличават площта на действие на липолитичните ензими на панкреатичния сок. Жкъчните пигменти се образуват от разрушените еритроцити.Имуноглобулините защитават организма от чревни инфекции. Благодарение на хидрогенкарбонатните йони се алкализира съдържанието на дуоденума и се създават оптимални условия за действието на панкреатичните ензими. Обемът на жлъчния сок за денощие е между 600-1200 мл. От жлъчния сок се екскретират холестерол, стероидни хормони, билирубин, лекарства.

31. Регулация на жлъчкообразуването и жлъчкоотделянето

Регулират се процесите на изпразване на жлъчния мехур , синтезирането и секретирането на жлъчни соли и секрецията на хидрогенкарбонат. Регулацията има три фази – мозъчна, стомашна и чревна фаза.Мозъчната фаза се стимулира от различни сетивни дразнители , като аромат, вида и вкуса на храната. Стомашната фаза се активира при разтягане на стомаха и дразнение на механорецепторите в стомашната лигавица от съставките на стомашното съдържимо. През мозъчната и стомашната фаза изпразването на жлъчния мехур се стимулира от вагусните влакна , които инервират жлъчния мехур и сфинктера на Одди чрез гастрина. Вагусните влакна стимулират секрецията на гастрина. През тези две фази се свива жлъчния мехур и се отпуска сфинктера на Одди.Симпатикусът има потискащо действие върху изпразването на жлъчния мехур. По време на чревната фаза има най-обилно жлъчкоотделяне. Това става поради действието на вещества като холецистокинина и холагога. Холецистокинина предизвиква съкращение на жлъчния мехур и отпускане на сфинктера на Одди , при което жлъчния мехур се изпразва. Холагога преставляват екзогенни вещества , които стимулират изпразването на жлъчния мехур. Синтезирането и секретирането на жлъчни соли зависи от количеството им в кръвта .Ако концентрацията им в кръвта е висока се стимулира секрецията им, а синтезирането на нови жлъчни киселини в хепатоцитите се потиска . Жлъчните соли имат холеретично действие.

Функции на черния дроб.

Черния дроб има следните функции- обменна функция,, храносмилателна, резервоарна,екскреторна, терморегулаторна и хемопоетична.

Черният дроб участва в обмяната на белтъци ,въглехидрати и липиди. При белтъчна обмяна в чернодробните клетки протичат процеси на дезаминиране , трансаминиране и синтез на АК. Синтезират се плазмени белтъци, като албумини , фибриногени, глобулини , липопротеини.При разграждането на белтъците в черния дроб се образува амоняк, от който се синтезира урея.Въглехидратна обмяна- черният дроб е главното депо за гликоген в организма.Благодарение на чернодробния гликоген се поддържа нормалната плазмена концентрация на глюкоза. С тази функция е свързана глюконеогенезата, която превръща липидите, млечната киселина и АК в глюкоза. Липидна обмяна – Липопротеините ,образувани в черния дроб, са основната транспортна форма на липидите в кръвната плазма. Резорбираните в тънкото черво хиломикрони освобождават глицерол и мастни киселини под действие на липопротеинлипазата на ендотелните клетки. Остатъкът от хиломикроните се поемат от чернодробните клетки чрез специфични мембранни рецептори и се разграждат от лизозомните ензими на клетките.Липопротеините с много ниска плътност се превръщат в друг вид плазмени липопротеини, някои от които са източник на холестерол. Холестеролът се синтезира в черния дроб и това показва , че ч. дроб има централна роля в регулацията на плазмената концентрация на холестерола. Чрез жлъчката холестеролът се излъчва от организма. Черният дроб участва в липидната обмяна и чрез синтез на кетовещества.

Храносмилателна функция- Черния дроб участва в смилането и резорбцията на липидите чрез секрецията на жлъчни соли и фосфолипиди.

Резервоарна функция- Черният дроб е кръвно депо. При намалена помпена функция на дясната камера , се увеличава обемът кръв в черния дроб.

Екскреторна функция- Лекарства, токсични вещества и хормони в чернодробните клетки, се превръщат в неактивни форми с добра водна разтворимост, което улеснява изхвърлянето им чрез бъбреците.

Терморегулаторна функция- При охлаждане на тялото , в черния дроб се ускоряват процесите на разграждане и се отделя топлинна енергия.

Хемопоетична функция- черният дроб притежава тази функция само по време на интраутеринното развитие.

Блелтъчна обмяна

Аминокиселините достигат до черния дроб през портната вена , след като са резорбирани в червата.Една част от АК се използват за синтеза на пурини и пиримидини, друга част за синтеза на плазмени белтъци и трета част от АК се разграждат за доставка на енергия. В кръвната плазма се поддържа постоянство на количеството АК, но може да е по-високо след хранене.АК от кръвната плазма проникват във всички клетки на организма. Преминаването им през мембраните става чрез активен транспорт чрез преносители. При филтрация на плазмата тв бъбречните гломерули преминават и АК. В проксималните тубули те се резорбират обратно и по този начин не напускат организма. Нарушената обмяна на АК предизвиква заболяването фенилкетонурия . Нарушения в обмяната на тирозин водят до албинизъм.

АК , които са преминали през кл. Мембрана , се използват от клетката за синтеза на белтъци.Всяка клетка според генетичната си програма синтезира свои специфични белтъци. За катаболизма на белтъците в клетката са необходими протеаци, които разграждат белтъците до АК. Синтезата на белтъци се определя от нуждите на клетката . Излишните белтъци се тансформират във въглехидрати или липиди.

Аминокиселините биват заменими и есенциални. Заменимите се синтезират в организма , а незаменимите (9) се набавят от храната. При липса на някоя заменима АК , черният дроб може да я синтезира от друга АК. Азотсъдържащите вещества – урея ,креатин , амоняк и хипурова киселина са крайни продукти на белтъчната обмяна. Тези вещества се извеждат от организма през бъбреците. Така черния дроб изпълнява своята екскреторна функция.

33. Азотен баланс

Азотсъдържащите вещества – урея ,креатин , амоняк и хипурова киселина са крайни продукти на белтъчната обмяна. Азотния баланс представлява съотношението между приетия с хараната азот и количеството екскретиран азот от организма. Когато азотния баланс е положителен, количеството на приетия азот е по-голямо от това на екскретирания.Такъв азотен баланс се поддържа при бременност, след продължително гладуване , в детска възраст и след възстановяване от болест. При приемане на непълноценна белтъчна храна , тъканните белтъци се разграждат и възниква отрицателен азотен баланс. При ненабавяне само на една есенциална аминокиселина азотния баланс става отрицателен , затова хранителният режим трябва да бъде разнообразен.

Обмяна на липиди

В лимфните пътища липидите постъпват под формата на хиломикрони.Хиломикроните се образуват в епителните клетки на тънкото черво. Те са съставени от фосфолипиди , триацилглицероли и холестерол и имат обвивка от аполипопротеини и фосфолипиди. Хиломикроните премининават по следния път: мембраната на настната тъкан и чернодробните клетки съдържат ензима липопротеинлипаза, която разгражда триацилглицеролите и фосфолипидите и освобожда мастните киселини , които проникват в мастните клетки.Липопротеинлипазата се активира от инсулина.Енергийния резерв представлява натрупването на липиди в мастните депа. Когато е необходимо липидите се хидролизират и мастните киселини навлизат в плазмата. Там те са свободни и са важен източник на енергия за много органи.Липогенезата се извършва от ацетил –КоА и всяко вещество ,което в обмяната си стига до ацетил-КоА, може да доведе до началото на МК.

Окислението на МК се извършва в митихондриите При него от веригата на МК се откъсва ацетил-КоА. При нужда от енергия организма първо използва мастните киселини.

В междинната обмяна на липидите важна роля имат паренхимните клетки. Там става синтезата на фосфоглицериди и и холестерол. Резервите от триацилглицериди в черния дроб са много малко. В черния дроб протича голяма част от разграждането на мастни киселини. В него се метаболизират Свободни МК от плазма , от хиломикроните и при тази обмяна се образуват малко количество кетонови тела. Те дифундират в кръвта и могат да се използват като източник на енергия.

Въглехидратна обмяна.

Въглехидратите са главният източник на енергия на организма. В кръвта въглехидратите се резорбират катомонозахариди – глюкоза, фруктоза и галактоза. По време на междинната им обмяна се образуват рибоза и дезоксирибоза. Полизахаридите се образуват при сливането на голям брой монозахариди. Дизахарид е гликогенът , който изпълнява резервната функция на ВХ в организма.

В чревния епител и черния дроб галактозата и фруктозата се превръщат в глюкоза и в тази си форма тя преминава вкръвта. Средната стойност на концентрацията на глюкоза в кръвта е 3,8-5,6ммол/ литър. След хранене кръвната захар може да достигне 8,5 ммол/литър .високото ниво на кръвна захар се нарича хипергликемия , аниското – хипогликемия.

Глукозата постъпва в кръвта при резорбция от храносмилателния тракт, разграждане на гликогена в черния дроб, при глюконеогенезата. Гюкозата навлиза от кръвта чрез улеснена дифузия в клетките на мускулите ,съединителната и мастната тъкан. В клетките тя се фосфорилира го глюкозо -6 –фосфат. Под тази форма глюкозата не може да напуска клетката и тя може д я използва за собствени нужди. Този процес се регулира от инсулина. Инсулинът не влияе на навлизането на глюкозата в чернодробните клетки. Черният дроб използва глюкоза като енергиенизточник, само когато нивото на кръвната захар е високо.

Гюкозата, използвана за енергия, се разгражда по гликолитичен или фосфоглюконатен път. В гликолизата глюкозата се разгражда до две молекули пируват или лактат. При фосфоглюконатния път на разграждане като междинни продукти се получават пентози , които са необходими за синтезата на нуклеотиди и НК. Тези процеси са анаеробни и използват цитоплазмени ензими. В цикъла на Кребс за разграждане на пировата е необходим кислород.

Реакциите на гликолизата са обратими само в ч. дроб. Глукозо -6-фосфата може обратно да се превърне в глюкоза , а извън ч. дроб това е невъзможно , защото липсва глюкозофосфатаза.

Излишните въглегидрати се натрупват под формата на гликоген , а процесът на натрупване се нарича гликогеносинтеза. Тя протича при натрупване на макроергични съединения , когато енергииния баланс е положителен. Гликогенолизата се регулира от хормоните- адреналин и глюкагон , а гликогеносинтезата от инсулин.

В случай на недостиг на въглехидрати, глюкоза се образува от АК и глицерол. Глчкоза може да се образува и чрез глюконеогенезата.

32. Разграждане и резорбция на белтъчните продъкти

Разждането на белтъците започва в стомаха под действието на пепсин. Разграждането на белтъците продължава в дуоденума и йеюнума под действието на ензими на панкреатичния сок. При разграждането в стомаха и дуоденума се получават пептиди и АК. Пептидите се доразграждат по механизма на пристенното смилане по действието на мембранните пептидаза-дипептидиламинопептидаза , аминопептидаза , дипептидаза. При пристенното смилане на пептидите се получават АК ди- и трипептиди. Ди-и трипептидите са в по-голяма концентрация от АК . Резорбцията на белтъците става по-лесно под формата на ди- и трипептиди , от колкото под формата на отделни АК. Резорбирането на крайните продукти от белтъчното смилане протича в йеюнума. Ди и трипептидите имат общ мембранен преносител. След навлизането им в ентероцитите , олигопептидите се разграждат от пептидази на цитозола и получените АК и малко на брой пептиди постъпват в портното кръвообращение. Аминокиселините преминават през мембраната на ентероцитите чрез вторично активен транспорт , чрез преносител и чрез обикновена дифузия. Чрез обикновена дифузия преминават само слабо дисоцииращи АК.Най- голяма част от АК преминават през мембраната на епителните клетки чрез преносител. През базолатералната мембрана към кръвта АК преминават чрез улеснена дифузия. От кръвта към епителните клетки АК преминават чрез воричен активен транспорт. При възрастни резорбцията на неразградени белтъци почти изчезва и когато чужд белтък навлезе в кръвта се предизвиква имунна реаквия.

35. Разграждане и резорбция на въглехидратите

С храната се поменат въглехидратите– полизахариди(скорбяла и гликоген), дизахариди , монозахариди. Полизахаридите се разгграждат в устната кухина под действието на алфа-амилаза. В устата те се разграждат незначително заради краткия им престой там. Алфа-амилазата действа и в стомаха докато рН не падне под 4. Най-голяма част от полизахаридите се разгражда в дуоденума и йеюнума под действие на панкратичната алфа-амилаза.крайните продукти на луменовото разграждане са декстрин ,малтоза и малтотриоза. Те се разграждат до монозахариди по механизма на пристенното смилане на луменовата мембрана на ентероцитите. Ензимът , който разгражда декстрина , е –алфа-декстриназа , малтозата и малтотриозата се разграждат до глюкоза от малтаза, загарозата се разгражда до глюкоза и фруктоза от захараза, а лактозата до глюкоза и галактоза от лактаза. Често лактазата изчезва от организма след първите няколко години от живота , затова и млечната захар от прясното мляко не се разгражда. Присъствието на лактаза в чревното съдържимо увеличава осмолитета му и предизвиква диария. Индивидите с лактозна непоносимост , трябва да консумират само млечни продукти , получени под действието на бактерии.

Въглехидратите се резорбират главно в дуоденума и йеюнума. Резорбцията се ускорява от високите нива на монозахариди, получени при пристенното смилане. Глукозата и галактозата се резорбират от вторично активен транспорт. Фруктозата се резорбира чрез улеснена дифузия. Глюкозата , фруктозата и галактозата напускат ентероцитите през базолатералната мембрана чрез улеснена дифузия.

34. Разграждане и резорбция на мазнините.

Триацилглицеролите ,фосфолипидите , холестеролът и естерите му са липидите , които се срещат в храната. Липидите напускат стомаха под формата на мастни капки и под влияние от движенията на дуоденума се срещат с мицелите на жлъчката. Мицелите са съставени от жлъчни соли и фосфолипиди. Чрез тези съставки липидите образуват стабилна емулсия. Това създава достатъчно голяма площ за действието на панкреатичната липаза. колипазата свързва липазата и жлъчните соли и доближава липазата до субстрата.

Триацилглицеролите се хидролизират от липазата до моноацилглицероли и мастни киселини. Мастни киселини се получават и под действието на холестеролестерхидролазата, която разгражда холестероловите естериго холестерол и МК.

Смесените мицели са изградени от жлъчни соли, МК, моноацилглицероли, лизофосфатиди. Смесените мицели имат хидрофилен участък на повърхността изграден от жлъчни соли, МК, моноацилглицероли, лизофосфатиди и хидрофобен участък , намиращ се във вътрешността на мицела.Смесените мицели са необходими за резорбцията на продуктите от липолизата. Мицелите проникват във водния слой , който покрива епитела на червото, с хидрофилната си част.Водния слой не пропуска водонеразтворимите продукти на липолизата. Не всички вещества , които образуват мицели, влизат в състава им. Те се намират и в свобондно състояние като са в равновесие с мицелите.

Резорбцията на почти всички липиди протича в дуоденума и йеюнума. Ако резорбцията протече нормално във фекалните маси нямаб наличие на липиди. Липидната резорбция приключва до средата на йеюнума , атам от мицела остават нерезорбирани само жлъчните соли. Те не се резорбират защото липсват ранспортни механизми за тях. По тази причина те участват многократно в емулгирането на липидите и образуване на нови мицели. Жлъчните соли се резорбират в терминалните части на илеума, коята притежава специални за тях транспортьори. Нарушената резорбция на липиди предизвиква по-често болести , от колкото тази на белтъци и въглехидрати. Нарушена резорбция на липиди се среща при заболявания на черен дроб и панкреас.

36. Регулация на кръвнозахарното ниво

Хормонални и нервнорефлексни мехснизми регулират нивото на захар в кръвта. Черният дроб изпълнява важна роля в кръвнозахърната регулация , тъй като в него протича пасивна дифузия на глюкозата , съдържа запас от въглехидрати под формата на гликоген, в него протича глюконеогенезата. Механизмът на черния дроб осигурява баланс на кръвната захар ,само когато организмът е в покой и при нормален прием на храна.

Хормонът , който оказва голямо значение върху кръвната захар , е инсулинът. Той е хормон на задстомашната жлеза и е единственият , който понижава нивото на кръвна захар. Хормони с хипергликемичен ефект са адреналин, глюкагон и соматотропен хормон ,тироксин и глюкокртикоиди. При хипергликемия започва синтезатанам на инсулин, а при хипогликемията се засилва синтезата на повдигащите кръвната захар хормони.

Клетките в панкреаса са чувствителни към нивото на кръвната захар и отделят инсулин при увеличаването на концентрацията на кр. захар . При понижаването на кр. захарното ниво секрецията на инсулин спира. При хипогликемия се секретират адреналин ,глюкагон и соматотропен хормон при ниска концентрация на кр. захар. Глюкагонът отговаря подобно на инсулина на промените в нивото на кр.захар. Чувствителността на А и Б клетките към нивото на кр.захар и в зависимост от стойностите и се синтезира глюкагон или инсулин.

Адреналин и соматотропен хормон се секретират по нерво-рефлексен и нерво-хуморален път.афреналинът предизвиква гликогенолиза в чернодробните и мускулните клетки и така се повишава нивото на кръвната захар и се освобождават МК , които могат да бъдат енергиен източник за процесите на организма. При хипогликемия се стимулира секрецията на кортиколибрен и се повишава секрецията на АКТХ , което засилва синтезата на гликокортикоиди от кората на надбъбреците. Хипоглекимично състояние е живото застрашаващо и е по-тежко от хипергликемията.

37.Енергийни и пластични нужди на организма- оптимално количествено отношение между основните хранителни вещества.

Рационалното хранене обезпечава правилно и своевременно осигуряване на организма с храна, съдържаща оптимални количества от различните хранителни вещества – белтъци, масти и въглехидрати, а освен това витамини, вода и соли неободими за развитието му и задоволяването на неговите пластични(което означава да доставя в-ва, необходими на синтеза и изграждането на всички клетъчни и извънклетъчни структури на организма), енергитични и функционални нужди. Както енергоразхода, така и пластичните нужди на организма не са постоянни. Варират в зависимост от възраст, пол, телесна маса, физическа активност, заболявания и др. Така например пластичните нужди са по-големи по време на израстване, бременност, лактация и възстановителни процеси след заболявания. Физиологичните норми за хранителните вещества се определят по хранителните оптимуми. Хранителен оптимум е това количество от дадено хранително вещество, което човек трябва да поеме за осигуряване на пълноцценно здраве, хармонично физическо и психично развитие, дълголетие, добра работоспособност и т.н. За разлика от него хранителният минимум изразява минималното количество приети хранителни вещества за поддържане на живота. Нормите за дневна хранителна дажба от хранителните вещества на 1кг телесна маса са следните: 1,3г белтът, 0.8г масти, 0.8г въглехидрати, 40мл вода и 0.35г соли общо. Те осигуряват общата енергетичност на хранителната дажба, от която 15% се падат на белтъците, 25-35% на мастите и 50-60% на въглехидратите. За да се задоволят енергийните нужди на организма, енергийното съдържание на храната трябва да е равно на енергоразхода. За да се задоволят пластичните нужди на организма е необходим внос и на 3те вида хран. в-ва.

Внесените с хранителната дажба белтъци покриват предимно пластичните нужди на организма. Те не подменят само изразходваните белтъци, а поддържат общия обменен динамичен резерв, който организмът използва. Белтъчните запаси в организма не се натрупват. Белтъците в огранизма непрекъснато се разграждат и обновяват. Това е свързано с постоянен ендогенен азотен кръговрат, към който се прибавя и внесеният с белтъчната храна екзогенен азот. Чрез белтъците на храната организма получава аминокиселини, необходими за синтеза на собствени белтъци. Необходимостта от приемането на масти се определя от нуждите на организма от незаменими, есенциални ненаситени мастни киселини (линолова, линоленова и арахидонова) и от мастноразтворими витамини. Полиненаситените мастни киселини постъпват с храната като незаменими мастни киселини. Потребността на тъканите от такива киселини се обуславя в участието им в осъществяването на важни функции. Въглехидратите играят значителна роля в храненето на човека, тъй като те са основният енергетичен източник на организма, а със сравнително голямата си маса и баластни вещества (целулоза) предизвикват механично (обемно) дразнене на храносмилателната система и благоприятстват нейната моторика. Редовното приемане на витамини, вода и минерални соли – макро и микроелементи обуславя нормалното протичане на обменните и другите физиологични процеси в организма.

38 . Енергийни коефициент на белтъци, масти и въглехидрати. Закон за изодинамията.

Нормите за дневна хранителна дажба от хранителните вещества на 1кг телесна маса са следните: 1,3г белтът, 0.8г масти, 0.8г въглехидрати, 40мл вода и 0.35г соли общо. Те осигуряват общата енергетичност на хранителната дажба, от която 15% се падат на белтъците, 25-35% на мастите и 50-60% на въглехидратите. За да се задоволят енергийните нужди на организма, енергийното съдържание на храната трябва да е равно на енергоразхода.

Енергията , която се доставя от хранителните вещества в метаболитните пътища на организма се изчислява ,като от енергийна стойност на съдържащите се в храната вещества се извади сумата от енергийната стойност на нерезорбираните вещества , изхвърлени с фекалиите и енергийната стойност на азотните вещества в урината. Изчисленията показват ,че 1г белтък доставя 16,7kJ (4kcal), 1 г мазнини -37,7kJ(9kcal) , 1г въглехидрати- 16,7kJ(4kcal). Правило за изодинамията- възможността за енергийна компенсация и взаимодействие на хранителните вещества.

39.Принципи на рационалното хранене

Рационалното хранене обезпечава правилно и своевременно осигуряване на организма с храна, съдържаща оптимални количества от различните хранителни вещества – белтъци, масти и въглехидрати, а освен това витамини, вода и соли неободими за развитието му и задоволяването на неговите пластични(което означава да доставя в-ва, необходими на синтеза и изграждането на всички клетъчни и извънклетъчни структури на организма), енергитични и функционални нужди. Както енергоразхода, така и пластичните нужди на организма не са постоянни. Варират в зависимост от възраст, пол, телесна маса, физическа активност, заболявания и др. Така например пластичните нужди са по-големи по време на израстване, бременност, лактация и възстановителни процеси след заболявания. Физиологичните норми за хранителните вещества се определят по хранителните оптимуми. Хранителен оптимум е това количество от дадено хранително вещество, което човек трябва да поеме за осигуряване на пълноценно здраве, хармонично физическо и психично развитие, дълголетие, добра работоспособност и т.н. За разлика от него хранителният минимум изразява минималното количество приети хранителни вещества за поддържане на живота. Нормите за дневна хранителна дажба от хранителните вещества на 1кг телесна маса са следните: 1,3г белтът, 0.8г масти, 0.8г въглехидрати, 40мл вода и 0.35г соли общо. Те осигуряват общата енергетичност на хранителната дажба, от която 15% се падат на белтъците, 25-35% на мастите и 50-60% на въглехидратите. За да се задоволят енергийните нужди на организма, енергийното съдържание на храната трябва да е равно на енергоразхода. За да се задоволят пластичните нужди на организма е необходим внос и на 3те вида хран. в-ва.

Различни в зависимост от възрастта, пола, стреса, физическото натоварване, здравословното сустояние на организма. Целта е да се обезпечат енергийните и пластичните нужди на организма. При хора с ниска интензивност, тоест хора на умствения труд, учени, педагози, лекари и др. им е необходим прием между 2500-3000ккал на ден. Хора, свързани с механизирания труд, металици, работещи в цехове, тоест с умерена интензивност, изискват калориен прием на ден между 3000-3500ккал. Такива с висока интензивност- с тежък физически труд, селскостопански работници, водопроводчици и др. се нуждаят от 3500-4000ккал на ден. Хора с много висока интензивност на работа- горски работници, миньори, копачи, трябва да приемат над 4000ккал на ден.

40. Денонощни нужди на организма от основните хранителни вещества (на кг т.м.)

Нормите за дневна хранителна дажба от хранителните вещества на 1кг телесна маса са следните: 1,3г белтът, 0.8г масти, 0.8г въглехидрати, 40мл вода и 0.35г соли общо. Те осигуряват общата енергетичност на хранителната дажба, от която 15% се падат на белтъците, 25-35% на мастите и 50-60% на въглехидратите. За да се задоволят енергийните нужди на организма, енергийното съдържание на храната трябва да е равно на енергоразхода.

Енергията , която се доставя от хранителните вещества в метаболитните пътища на организма се изчислява ,като от енергийна стойност на съдържащите се в храната вещества се извади сумата от енергийната стойност на нерезорбираните вещества , изхвърлени с фекалиите и енергийната стойност на азотните вещества в урината. Изчисленията показват ,че 1г белтък доставя 16,7kJ (4kcal), 1 г мазнини -37,7kJ(9kcal) , 1г въглехидрати- 16,7kJ(4kcal).

41. Разпределение на храната в денонощието по енергийно съдържание.

Нормите за дневна хранителна дажба от хранителните вещества на 1кг телесна маса са следните: 1,3г белтък, 0.8г масти, 0.8г въглехидрати, 40мл вода и 0.35г соли общо. Те осигуряват общата енергетичност на хранителната дажба, от която 15% се падат на белтъците, 25-35% на мастите и 50-60% на въглехидратите. За да се задоволят енергийните нужди на организма, енергийното съдържание на храната трябва да е равно на енергоразхода.

Енергията , която се доставя от хранителните вещества в метаболитните пътища на организма се изчислява ,като от енергийна стойност на съдържащите се в храната вещества се извади сумата от енергийната стойност на нерезорбираните вещества , изхвърлени с фекалиите и енергийната стойност на азотните вещества в урината. Изчисленията показват ,че 1г белтък доставя 16,7kJ (4kcal), 1 г мазнини -37,7kJ(9kcal) , 1г въглехидрати- 16,7kJ(4kcal).

42. Краткосрочни и дългосрочни механизми за формиране на глада. Пре и пострезорбтивни механизми за насищането.

Физиологични механизми на глад и насищане:

Има няколко хипотези за възникването на глад:

1. Механична хипотеза- изпразването на стомаха предизвиква повишената му моторика, което дразни рецептори в областта на стомаха и това предизвиква глад.

2. Глюкостатична хипотеза- понижаване плазменото ниво на глюкозата, при което се включват глюкорецептори в междинния мозък, черния дроб, тънките черва и това предизвиква глад.

3. Термостатична хипотеза- пониженото ниво на вътрешната топлопродукция в организма възбужда терморецептори, което предизвиква глад

4. Липостатична хипотеза- понижено ниво на механичните продукти от мастната симбиоза в плазмата

Насищането не е просто изчезване на чувството за глад. Има два вида насищане- преабсорбтивно и постабсорбтивно. Преабсорбтивното насищане се обуславя от дразнене на вкусови и обонятелни реакции, процеса на дъвкане на храната, разтягане на стомашната стена, дразнене на хеморецептори, разположени в стомаха. Постабсорбтивното насищане се обуславя от дразнене на хеморецептори, разположени в ГИТ и дразнене на централни пътища.

43.Основна обмяна- определение и условие за измерване

Основна обмяна се нарича , енергоразходът , който човек има при пълен физически и психичен покой , в легнало положение, 12 часа след нахранване ,при температура 20-22 С.При тези условия енергоразходът е минимален и посзволява осъществяването само на основните жизнени функции: дихателна , отделителна , нервна , сърдечно-съдова ендокринна , терморегулаторна. Изследването се провежда при точно определени условия , което позволява сръвняването на резултатите на основната обмяна между различни индивиди или да се следи динамиката при един и същ индивид. Изследванията се провеждат при точно определена температура , при която терморегулацията на организма не е напрегната и секрецията на хормоните нито се потиска , нито се стимулира.Задължително е изследването да се провежда на гладно.Приемането на храна повишава основната обмяна , което се дължи на окислителните и обменните процеси в черния дроб. Белтъчната храна повишава основната обмяна с около 30%.

44. Фактори , повлияващи основната обмяна.

Фактори ,повлияващи основната обмяна , са възраст , ръст , тегло ,бременност и лактация , гладуване , влияние на хормоните.

Възраст- в детска възраст основната обмяна е по-висока и намалява с напредване на възрастта. Това е една от причините за пълнеене в средна възраст

Ръст и тегло- голяма част от енергоразходът се използва за поддържане на телесната температура. Топлоотдаването е функция на телесната повърхност и зависи от съотношението между телесната маса и повърхността на тялото. Слабите индивиди изразходват повече енергия за своята терморегулация. Прието е основната обмяна да се привежда към стойности за м2 телесна повърхност, която се изчислява по номограми от стойностите на ръста и телесната маса.

При бременност и лактация основната обмяна се увеличава.

Продължителното гладуване намалява основната обмяна.

Хормонални влияния. Хормоните с най – голямо влияние върху основната обмяна са тироксин и адреналин. При хиперпродукция на тези хормони основната обмяна се повишава.

Нормалните стойности на основната обмяна при мъжете са 6600-7000kJ/24h , а при жените 6000-6400 kJ/24h.Приема се , че обмяната е нормална сотклонение до 15% от теоритичната стойност.

45.Респираторен квотиент( дихателен коефициент) и енергетичен еквивалент на кислорода при различен състав на храната.

В окислителните процеси се освобождава химична енергия. Енергийния еквивалент на О2 представляваосвободеното количество енергия, която се получава при участието на 1л кислород в окислението на определено вещество. Освобождаването на енергия с участие на О2 в окислението на белтъци, масти и въглехидрати е различно.

Респираторен квотиент. Това е отношението между обема образуван СО2 и обема излишен кислород О2 в хода на една окислителна реакция. Респираторния квотиент може да се изчисли по състава на вдишания и издишачния въздъх и в този случай изразява сумарната стойност от едновременното окисление на трите вида основни органични вещества. Ако стойността му е 0,95 , означава , че в организма се окисляват главно въглехидрати. , а участието на мастите и белтъците е незначително. Ако стойността му е под 0,8 , в организма се окисляват предимно масти.при смесена храна , стойността на респираторния квотиент е около 0,85. Респираторния квотиент отразява характера на окислителните процеси само при покой на организма. При иазвършваме на физическа работа РК може да заеме стойности над 1 и под 0,7. РК заема стойности над 1 , когато по време на физическа работа се издиша СО2 , който се отделя от хидрокарбонатите на кръвта .

46. Енергийни нужди в покой и при различни видове труд.

Енергоразходът на организма надвишава стойностите на основната обмяна приблизително със следните коефициенти: при заседнал начин на живот 1,3 , при средна активност-1,5 и при висока активност -1 ,7.

Енергоразходът за денонощие нараства , с повишаването на активността.Спортът повишава енергоразходът . При сравняване на енергоразходът при покой – от 4,2 до 6,3 kJ/min , а при бягане -60-80 kJ/min се вижда колко голямо количество енергия изисква извършената физическа активност. При стрес енергоразходът също се увеличава. Увеличената секреция на адреналин и тироксин имат термогенен ефект. Действието на адреналина се свързва с неговия гликогенолитичен и липолитичен ефект, а тироксина увеличава консумацията на О2 и производството на топлина в тъканите. Нарушаването на връзките между окислителните процеси в дихателната верига и процесите на фосфорилиране ,води до отделяне на голямо количество топлина , а това до повишаване на телесната температура и енергоразходът.

Основна обмяна се нарича , енергоразходът , който човек има при пълен физически и психичен покой , в легнало положение, 12 часа след нахранване ,при температура 20-22 С.При тези условия енергоразходът е минимален и посзволява осъществяването само на основните жизнени функции: дихателна , отделителна , нервна , сърдечно-съдова ендокринна , терморегулаторна.