И аз имам зимница там, тя как е. Йове?
Изтегляне 4.04 Mb.
|
| Не всичко помнеше вече, нито искаше да го помни. Но останаха думи, които и сега, като нажежени, се въртяха пред очите му:
"Прави, струвай, ела си... Димка е болна, аз по цял ден ходя по чужда работа, срам ме е да гледам хората..." Дядо Моско се замисли, сви се и като че се смали на мястото си. Той пак гледаше към зелените круши, но не виждаше нищо. Не чуваше и кукувицата. Да работи той повече не можеше. Стана, наметна си палтото и бавно се упъти към Антимовския хан. Като стигна там, той тъй тихо, тъй незабелязано се промъкна и се сви в едно кьоше, че отначало никой почти не го видя. Пък и малко хора се случиха в хана. Имаше няколко селяни, които скоро излязоха, а на една маса седяха Палазов, частният учител в Бигленци, и Червенаков, когото селяните, кой знай защо, наричаха Рогачът. Той беше едър, рус човек, със сини очи, но отпуснат и немарлив в облеклото си. Лошото е, че и той, и Палазов бяха закачливи хора, а на дяда Моска поне сега не му беше до шега. Не мина много време, Палазов го забеляза и като побутна Червенакова, рече: - Старецът дошел. Я го виж какъв се е окумил, като петел на дъжд. Червенаков погледна дяда Моска отдолу нагоре над очилата си и каза: - Какво имаш бе, дядо Моско, да не си болен? - - Нищо не ми е, камъни вадя, уморен съм. И да им покаже че не му се приказва, дядо Моско отвърна погледа си от тях и се загледа пред себе си. Но че имаше нещо - имаше. Много замислен беше. Сарандовица младата мина, за да занесе ракията, която дядо Моско беше си поръчал. Откакто беше се стоплило и беше хвърлила кюрка и вълнения сукман, Сарандовица изглеждаше по-тънка, по-стройна и по-гъвкава, също като змия, сменила кожата си. Косите й трябва да бяха намазани с нещо - тъй лъщяха и тъй бяха черни, като бъз. Че се усмихваше, това не беше нещо ново - тя винаги си беше засмяна, - но очите й сега светеха, като че в тях имаше нещо от слънцето, което грееше навън. - Василке ма - рече Червенаков и цял се ухили. - Че погледни и нас, ний хора не сме ли? - Че нали ви гледам, какво искаш? - А, гледаш ни. Все на прага стоиш и навън гледаш. Знам аз, знам кого чакаш... Сарандовица се засмя и пак отиде на вратата. Тя знаеше, че я гледат, и се усмихваше. - Матея чака - рече Червенаков. - За него се е докарала тъй. - Може да е за дяда Моска. - Не за него, даскале. Нито е за мене, нито е за тебе. Ние сме си минали по реда, уволнени сме. Светът е като стълба: едни се качват, други слизат. - Не стълба, а колело - рече Палазов. - Нека да бъде колело. Искам да кажа, че едно време беше на почит дядо Моско, ама сега не е. Сега е Матея от Преселци. А дядо Моско пусна корени тук и не мърда. Пък и ти, даскале, нали беше бягал с оная, артистката от цирка, и пак се върна. Тъй сме всички. На всички ни е направена една и съща магия - ходим де ходим, пак около Антимовския хан обикаляме. Въртим се около Василка, като харманджийски коне около стожер. Не е ли тъй? - Тъй е. Само че сега Василка повече се върти около Матея, отколкото той около нея. - И тъй да е, даскале, пак не си ти, не съм и аз. Матея сега е господар. Наистина, дали има година, откато се помина баща му? Няма - защото се помина току пред жетва. Бог да го прости бай Матаке, добър човек беше. И знаеш ли как умря? Отива в града за оракчии. А гъсти бяха житата тогаз, работници не се намираха. Пазарил двайсет души, а като се върнал в Темелковия хан, научил се, че се пометнали и отишли при други. Ядосал се, а силен, як човек беше, пък и горещо било, извадил кърпата да си обрише потта, пада и умира. От дамла. Една силна прозявка се чу над тях и две дълги ръце се запротягаха и закършиха. Беше Калмука. - Таквоз нещо е света, какво се чудите! - каза той. - Кому както е писано... Бей, вий сами се черпите, сами си пийте, хич не помисляте, че има и друг човек при вас... Проваляше пладне и малко по малко ханът започна да се пълни със селяни. Едни се връщаха от воденица откъм Ватова и носеха в колата си чували с брашно и ярма. Други идеха от града и носеха едри камъни сол, въжа, нови коси. И всички бяха весели, защото из целия път очите им нищо друго не бяха гледали освен злака на житата. Друго отиваше годината. Повечето от тия селяни бяха сърненци и, дето се казва, пей даваха за кавга. Влезе и един бистричанин, Петко Дуков, богат човек, и като искаше да бъде по-далеч от сърненци, седна при Червенаков. - Откога те търся. Рогач - рече той, - искам да ми продадеш една жетварка. Червенаков това и чакаше и веднага се залови за работа. Не мина и половин час, и кръчмата се изпълни със страшна глъчка. Приказваха всички: на едно място се караха, на друго - пееха. Дядо Моско беше вече друг. Пийнал, развеселен, той ходеше от маса на маса, приказваше с всички, пиеше с всички. А дето пееха, пееше и той... - Дядо Моско - питаше го някой, - какво вадиш сега от хумниците - злато ли или сребро? - Хума вадя. Хума искаш ли? - Ами пообръсни се да те хареса Сарандовица! - казваше други. Дядо Моско се хващаше за побелялата си остра брадичка и се смееше. Той забеляза, че Червенаков гледа към него, и му извика: - Рогач, стига обира хората! , И тъй като Червенаков беше погледнал съвсем случайно към него, но дори не беше го забелязал, дядо. Моско му се разсърди и му извика: - Аз ще ти счупя рогата тебе! С кавги, с разправии, като тръгваха и пак се връщаха, сърненци най-после си отидоха. Тогава и богатият бистричанин се накани да си ходи и важен, какъвто беше през всичкото време, посочи с очи към дяда Моска и попита нисичко Червенакова: - Какъв е този човек? - Изгубен човек. Пияница. Червенаков сниши гласа си и започна да разказва още нещо. Най-после си отиде и бистричанинът. Доволен, че беше успял да продаде една жътварка, Червенаков потърка ръце, засмя се и потърси с очи дяда Моска. А дядо Моско беше сложил главата си на една маса и беше заспал. Дойде Палазов и след като двамата с Червенаков погледаха дяда Моска и се смяха, като го слушаха как хърка, седнаха пак и се разприказваха. В кръчмата бяха останали малко селяни. Додето в кръчмата имаше шум, дядо Моско спа, но щом стана тихо, той се събуди и погледна. Още беше пиян и му се струваше, че вижда сън: около една маса седяха и се хранеха - Червенаков, Палазов, Сарандевица и още един млад човек, с тъмни черни мустачки и с мека, малка брада. Кой беше тоз човек? Дядо Моско бавно и тежко си спомни. Отведнъж го обзе яд и кръв нахлу в главата му: момъкът беше Матея от Преселци. Откато баща му се помина, той през ден, през два идеше в хана. Ето кой беше най-драгият гостенин на Сарандовица. Той е богат, има пари. Но отколе ли беше? И той е седял тъй и срещу него пак тъй е седяла Сарандовица. Дядо Моско удари с чашата по масата. - Василке, дай ми едно шишенце ракия! И тъй като тънките вежди на Сарандовица се понамръщиха, дядо Моско завика по-високо: - Стани и самичка ми го донеси, чуваш ли? И аз имам пари! - Дядо Моско - рече Палазов, - ти хубаво си поспа, какво сънува? Милионите ли? Всички се обърнаха към дяда Моска и се засмяха. Не Матея от Преселци не го и погледна. Дядо Моско се разсърди повече, очите му пламнаха като въглени. - Василке, дай ми ракия ти казвам. Да ми я донесеш ей тука е. Не ме карай да си отварям устата и да ти казвам кой съм и какъв съм! Сарандовица се позачерви и пак посви тънките си вежди. - Стига - рече тя. - Нямам вече ракия. - Нямаш? Нямаш? Дядо Моско стана, заплете крака и тръгна към Сарандовица. Матея и сега не погледна дяда Моска, но гледаше Сарандовица и едва-едва се усмихваше. Разсърдена, Сарандовица погледна към дяда Моска, който все идеше към нея, обърна се назад и очите я срещнаха очите на Калмука. Направи ли му знак, или не - не се разбра, но Калмука веднага се свлече от пейката, пресрещна дяда Моска и го затули с грамадния си ръст. - Мирувай де, Моско, мирувай, ти казвам - говореше му той, - седни си, седни си на мястото, българино! И като го избутваше пред себе си без всяка мъка, като че беше дете, Калмука се обърна и пак погледна Сарандовица, тя му кимна и му посочи вратата. Тогава Калмука сграби дяда Моска и го изнесе навън. Той искаше да каже нещо, но не се чу, защото всички, освен Матея, се смееха. След малко Калмука се върна. - Отиде ли си? - попита Червенаков. - Къде ще си ходи? Пиян човек. Падна там до плета и заспа. Червенаков се засмя. Всички взеха чашите си и когато се чукаха, Сарандовица и Матея се усмихнаха и се погледнаха един други в очите. Няколко дни по-късно Янко, разносвачът на пощата, пак се отби на хумниците, но тоя път не донесе писмо и доведе едно четиринайсет-петнайсетгодишно момче. Дядо Моско се случи тъй пиян, че едвам можа да познае, че това момче е син му, Йонко. Той го гледаше с мътен, пиян поглед, искаше да каже нещо, но не смееше да проговори, защото усещаше езика си надебелял. Той си легна и заспа. Когато след няколко часа се събуди, той беше пак добър, разумен и натиснат от срам и мъка, с насълзени и замислени очи, заразпитва момчето за всичко. И гледаше вехтите му изакърпени дрешки и преглъщаше нещо, което задавяше гърлото му. - Димка е много болна - рече пак момчето. - Мама каза да си додеш. Да си идем наедно. - Ще си идем, Йонко, ще си идем. Още утре ще приберем едно-друго и ще си идем. Него ден дядо Моско работи малко и надвечер, когато старите му привички се обадиха пак, той се накани да иде към хана. - Тате - каза Йонко, - да не ходим на кръчмата. Мама тъй заръча... - Не мога бе, синко, какво да правя. Аз няма да пия много. Ще поседим и ще се върнем. Но, както винаги, дядо Моско се напи. А драго му беше, че има такъв син, и все за туй приказваше на Са-рандовица. На връщане той се поспирваше из пътя, залиташе и като махаше срещу сина си ръце и го гледаше със страшни очи, викаше: - Ка-а-ак! Ти ще ме учиш! Ти ще заповядаш на баща си! Магаре! Да мълчиш! Дядо Моско все отлагаше заминаването си. Момчето беше кротко, послушно, примири се и започна да помага на баща си. А тъй като дядо Моско, за да разкъртва камъните, си служеше с барут, тия страшни гърмежи забавляваха момчето и то още повече се увличаше в работата си. И двамата, баща и син, наедно работеха, наедно спяха в бараката. Дните минаваха един след други. Понякога валеше дъжд, отначало с гръмотевица и вятър, после се уталожваше, над полето се носеха мъгли и дъждът валеше ситно и тихо. Навсякъде по бурените и по тревата, по листата и дърветата, сълзяха капки. Скоро пекваше слънце и сега поляните светваха още по-зелени. И друга зеленина се виждаше зад тях - нивите. Но те не бяха светлозелени като тревата, а помрачени, почти синкави, разлюлени като море. Селяните, конто от разни пътища идеха в хана, носеха тоя цвят и тая ширина в очите си. Чуваше се само "Сполай на бога" и виното се пиеше с големи чаши. Дядо Моско също пиеше и също се радваше на житата. А до него седеше Йонко, с хубаво, изгоряло от слънцето лице, с широко разкрити, плахи очи. Измъчван от срам и разкаяние, дядо Моско почти всяка сутрин казваше: - Йонко, довечера ще си приберем едно-друго и утре ще си отидем. Йонко беше свикнал с баща си, решаваше се и да се шегува с него и казваше: - Ще отидем до хана и ще се върнем. Един ден Янко пак донесе писмо на дяда Моска. Тоя ден той толкоз се напи, че му прилоша и падна под масата. Сарандовица дръпна настрана момчето, заведе го в къщи и тъй като тя се грижеше за него и го переше, даде му чисти дрехи да се преоблече, нахрани го. После се върна да види дяда Моска. Калмука беше го изправил и беше го сложил да лежи на пейката, но на мястото, дето беше паднал, Сарандовица намери едно писмо и - грях не грях - взе и го прочете. След туй отиде на тезгяха и се замисли. После пак разгъна писмото и дваж-триж прочете едни и същи думи: "Димка е по-зле, аз се убодох и не мога да работя. Ако щеш, си ела, ако щеш, недей, само детето изпрати, Йонко да си доде..." Сарандовица сгъна писмото и се замисли. Рано на другия ден Червенаков беше при дяда Моска на хумниците. Не каза ни една шега, не се засмя. Взе настрана дяда Моска и дълго приказва с него. След туй дядо Моско се върна и каза на Йонка: - Йонко, отиваме си... Нямаше какво да прибират, приготвиха се и се качиха на колата, която Червенаков беше докарал. Най-напред спряха, разбира се, на Антимовския хан. Все тъй весела, Сарандовица седна при тях и каза: - Тия дни си правих сметка. Намерих, дядо Моско, че си ми оставил едни пари, а аз съм забравила да ти ги върна. Ей ги на, вземи ги - и тя му подаде доста голям възел. Дядо Моско не можа да си спомни нищо за тия пари и не искаше да ги вземе. Но той беше станал тъй кротък, тъй добър, че отстъпи на придумванията на Червенаков и Сарандовица и взе парите. След туй се почерпиха и тръгнаха. Дядо Моско седна в каруцата прегърбен и свит. Когато колата потегли, Йонко се обърна и размаха шапката си, но дядо Моско не се обърна. Червенаков и Сарандевица стояха пред хана. Отнякъде при тях беше се явил и Палазов. - Да отиде и да си гледа децата - рече Сарандовица. - Наказах се с този човек. - Придумахме го, отиде си - рече Червенаков. - Само не знам... Страх ме е да се не върне. Сарандовица погледна Червенакова, погледна оше повече Палазова и очите й светнаха. След два деня, пред обяд една кола спря пред хана и от нея слезе дядо Моско. Сарандовица го погледа, погледа; спомни си думите на Червенаков и не каза нищо. Пък и дядо Меско беше пиян. Но той се държеше кротко, очите му бяха хлътнали, трескави и натъжени. - Изпратих момчето, пък аз се върнах - разказваше той на Сарандовица. - Настаних го в трена, изпратих го. Парите не похарчих, не бой се. Дадох му ги всичките. А аз се върнах. Не мога да си ида тъй - я ме виж. Взех си една торба барут, ще повадя малко камъни, че тогаз. Жетвата беше дошла. Нямаше селяни в хана. Ако някои се отбиеха, не пиеха, не приказваха и не се бавеха много. А като виждаха ракия пред дяда Моска, гледаха го тежко и навъсено. Сарандовица също не продума на дяда Моска. Дори Калмука, както си дремеше в кьошето, поотвори очи, но като че не го забеляза и пак, затвори очи. И в този хан, гдето беше прекарал толкоз време, дядо Моско се усети отритнат н непотребен, усети се чужденец. Той пи много, но за чудо не падна и можа да си отиде, без да политне. Носеше със себе си и торбата барут, който беше купил от града. Отиде си към пладне. Беше горещ ден. Надвечер силен гръм разтърси земята и всички прозорци на Антимовския хан потрепераха. Помислиха, че е гръм от небето, че иде дъжд, но беше ясно. Малко по-късно точно по посока към хумниците се издигна черен и страшен облак от дим. Пръв от тая страна доде Янко и зачервен от умора каза: - Чухте ли, като гръмна? Запалил се барута на дала Моска. Извадиха го изгорял, черен като въглен. След туй Янко добави: - Бог да го прости, сиромаха. Не се знай как е станало, дали, като е бил пийнал е хвърлил цигара...Как е станало, не се знай... Сарандовица стоеше зад тезгяха и слушаше. Из-първом побледня, после лицето н се зачерви и за да си намери работа, бързо започна да търка с кърпа по тезгяха. Тъй беше залисана, че не внимаваше какво прави. - Ох! - извика тя и стиена пръста си. - На, порязах се зарад тоя човек.В ножчето се боднах... Разбира се, че ще се изгори, такъв пиян човек... Ох, как се убодох! Тя тъкмо свари да превърже пръста си, и една кола с хубави сиви коне спря пред хана. Беше Матея от Преселци. Сарандовица пооправи косата си, усмихна се и се загледа към вратата, отдето щеше да се покаже Матея. Среща
Една вечер, когато слънцето беше превалило и сенките от стрехите бяха се проточили надълго, в антимовския хан влезе един непознат и малко чудноват човек. Такъв пътник не бяха виждали да се отбива тъдява. Той беше съвсем побелял човек, прав още, висок и по всичко приличаше на стар военен. Облечен беше както всички селяни наоколо, с антерия и къса аба, но вместо с потури, беше обут с тесни бозяви панталони и с чизми до над колената. Най-чудното у него беше туй, че едното му око — види се, не само ослепяло, но и страшно обезобразено — беше прикрито с парче кожичка, завързана с черна нишка около главата. Другото му око гледаше бодро и живо. Непознатият пристъпи няколко крачки, тежко, натъртено, като че чакаше да звъннат махмузи под краката му, и по навик държеше лактите си малко разперени, както правят бабаитите, като че пазеше да не закачи сабята и кобура на револвера си, каквито той нямаше сега на пояса си. Той се спря сред кръчмата и се огледа. Не му беше до хората, а гледаше кое как е и като че си припомняше нещо отколешно. Радостна светлина загоря в единственото му око. По това време в кръчмата се случиха само Киро Котомана и Иван гайдарджията от Антимово. Макар и да беше рано, те бяха пили нещо, Иван дори беше свирил, но тъй като не Киро беше черпил, а друг човек, когото бяха изпратили, Иван беше смачкал гайдата си и я прибираше във вулията си. Още щом влезе непознатият, Киро го загледа, замига със зачервените си клепачи, па скочи: — Аха! — извика. — Има си хас! Или аз не видя добре, или моя приятел се е изменил много. Не си ли ти Витан Чауш? Старши полицейски стражар! Началник на контрашайка! — Аз съм — рече непознатият. — А ти си Киро от Антимово? — Витане! Братко! И като се спусна към пътника, Киро залови ръката му и я раздруса, но и на двамата това се видя малко и те се прегърнаха, прегърнаха се по обичая, зает от турците, като три пъти опираха главите си ту до едната, ту до другата страна на гърдите си. После се загледаха зарадвани, развълнувани, и не знаяха какво да си рекат. — Двайсет години не сме се виждали — каза Киро. — Ама какво имаш? Какво ти е станало окото? — Ех, тя е дълга история. Ще ти разкажа, защото тук, по тия места, стана то. Ама нека по-напред да седнем и да се почерпим, както му е реда. Сарандовица дойде да очисти масата. Тя беше видяла всичко и неволно обзета от онова уважение, което мъжествения вид на стареца вдъхваше, гледаше го с любопитство и по навика си се усмихваше, позачервена и хубава. — Какво ме гледаш? — каза й Витан Чауш. — Не ме познаваш, ама аз те зная от малка. Сякаш че гледам майка й, старата Сарандовица — рече той на Кира. — И тя беше такава. — Витан Чауш е тоя — рече Киро. — Не го ли помниш, Василке? Сарандовица се позамисли: — Витан Чауш! А, зная, мама ми е разправяла. Зная. Ами как се казваше оня, хайдутина. Солак, Солака. Как беше? — Солаколу Реджеб. Помниш го и него. И аз го помня и няма да го забравя, додето съм жив, защото той ми извади едното око. — Ама как стана? — попита пак Киро. — Чакай, има време. Булка, дай ни вино. Опечи и нещо соленичко. Защо скри гайдата, приятелю. Я я надуй. Изсвири ни нещо. Ама не ща от новите песни, от гражданските. Стара песен ни изсвири, жална, хайдушка песен. Булка, двайсет години не съм дохождал тука, лицето на майката ти като че виждам. Донеси ни от хубавото вино! Хайде надуй гайдата, приятелю! Иван наду гайдата, запука и заоправя ручилото. И след като успя да намери и да даде най-верния и тържествен тон на исото, като започна свирнята и послуша гайдата с наведена към нея глава, той запя: Стар Димо на двор седеше, на двори, под бял трендафил, бяла ракия пиеше... — Бре, бре, бреее! — провикна се Киро. Витан Чауш сложи ръка върху колената си, до които стигаха тежките му юфтени чизми, подпря главата си и се замисли. Очите му се разгаряха весело и светеха. Котомана беше далеч от такива юнашки настоения, но виждаше, че това прилича на човек като Витан Чауш, и затова мълчеше и пазеше приличие. Мълчешката, защото и да приказват не биха се чули, приятелите поемаха пълните си чаши, чукаха се и пиеха. И пак слушаха песента. Най-после Витан Чауш махна с ръка и каза на гайдарджията: — Стига. Почини си малко. Гайдата млъкна. Витан Чауш огледа още веднъж кръчмата с едното си око, в което сякаш имаше една сълза, и каза: — Сега да ти разкажа, Киро, за каквото ме питаш. Нали помниш, когато Солаколу Реджебмина откъм Камчията и доде насам. Започна да прави големи пакости. Той и тука е дохождал, в тоя хан... Изведнъж една ръка се простря над главата на Кира и един силен гърлест глас извика: — Витане! Витане! Добре дошел бе, гостенино! Не те забелязах по-рано, зло да те не види. Добре дошел! Беше Калмука. Рядко, много рядко бяха го виждали тъй развълнуван. — Видях те, като влезе, ама не те познах — продължаваше Калмука. — А като чух, че спомена Реджеба, като че се събудих. Знам го, как да не го знам! Че нали доде една нощ тука да търси Вълка вълнарина? Хвана най-напред мене и ме върза ей на тоя дирек. Позадрямал бях и доде дода на себе си, вързаха ме. А Вълко беше се прибрал в одаята и спеше, на кръста му имаше пълен кимер с жълтици. Нали беше тъй, Витане? — Казвай де, казвай! — Какво да кажа? Той щеше и парите му, и главата му да земе, ама го отърва ей на тая майка й — Калмука показа към Сарандовица, — старата, бог да я прости. Седна при него, взе да го черпи, да му приказва, да го замайва — турчина се забрави. Току по едно време пропяха петли и цял керван сърненци се изтърсиха пред хана. Развикаха се ония ми ти мечкадари, барем трийсет души имаше. Да речеш, че Реджеб се уплаши — не, ама стана, качи се на коня си и си отиде. Двама души имаше още с него. Тъй се отърва Вълко. — Тъй беше — каза Витан Чауш. — Чакай пък сега аз да ти разкажа каквото знам. Булка, дай ни още вино! След като пиха, тоя път с Калмука наедно, Витан започна: — След тоя баскън тук, в хана, Реджеб се настърви и се увълчи още повече. Бастиса поп Доча от Сърнено, уби сина на Джумалията от Бистрица. Кучето побесня, дето се казва, и трябваше да се убие. Аз бях тогаз старши, началник на контрашайка. Имах петнайсет души юнаци. — Помня те, Витане! — извика Киро. — Какъв сербез човек беше! Ами сивия ти ат! — Трай. Хитър беше турчина, пък и ятаци имаше много. Каквото и да направим, накъдето и да мръднем, научаваше се за всичко като по телеграф. Едно нещо ни доде на помощ: Реджеб започна да отива при една туркиня, Хамиде от Сараджа. Човекът сам си туряше главата в торбата. Искахме жив да го уловим. Отивам при Хамидето. Като видя камшика, като й показах две жълтици — склони на всичко. Наредихме да му изпрати едно чевре, което той познава, за знак, в чеврето ока ябълки и да го покани на зияфет. Другото беше наша работа, наредили бяхме я добре. — Е, доде ли? — Не, досети се кучето, не доде. Пък може и Хамидето да ни излъга. Каква жена беше, уж кадъна, а нито се пази, нито се срамува. И сега като че я гледам: обула ония атлазени шалвари, онова елече само от сърма и като спуснала косите си чак до под пояса. Черноока жена беше, засмяна ей като тая булка, като Василка... Сарандовица, която наедно с всички слушаше най-внимателно, се позачерви и се поусмихна. — Веднъж срещнах майка му — продължи Витан. — Стара кадъна беше, суха, черна, все с насълзени очи. Човек може да е от камък, помислих си, може да е от желязо, но чуй ли гласа на майка си, не може да не се обади. Майка е това. И зех, че скроих други план. Ти барем знаеш, Киро, че него време трудно беше в Добруджа. Нямаше толкоз ниви, нямаше толкоз чифлици, а беше поле и трева колкото човешки бой. Де са сега тия келеми, тия целини — няма ги. А помниш ли генгерлиците? Какво бяха тия генгерлици? — Тръне. Прости магарешки тръне. Пролет започват да растат, още зелени, ниски, като трева. А по-късно стават високи, гъсти, като съща гора. Та и тъй им казваха тогаз — добруджанска гора. Държаха с часове място. Наесен изсъхваха, добитъкът преправяше пътеки из тях, но пак бяха гъсти и вятърът като подухнеше, шумяха сухо и пращяха. — страх да те съвземе. Ей из тия генгерлици най-много се криеше Реджеб. — Че запалете ги. — Как тъй ще ги запалиш? Ако ги запалиш, отива всичко — и ниви, и целия кър, и селата. Тръгнахме веднъж по дирите на Реджеба, като подир вълк, и разбрахме, че се крие в генгерлиците, но още тази нощ смята да забегне в Анадола и не иска да й се обади, защото го било страх да не го уловят. Посред нощ старата излезе, ние след нея отдалеч — да не ни види. Страшна нощ беше тогава. Нито беше светло, нито беше тъмно и колчим погледнех към небето, виждах месеца над баирите изтънял и обърнат надолу като жътварски сърп. Старата не влезе в генгерлика, а тръгна по края. А ония тръни зашушнали и засъскали от вятъра, като че са пълни със змии. Старата върви и нисичко подвиква: „Реджеб! Реджеб!“ А ние се държим по-назад в тъмнината, пълзим. Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 4.04 Mb. Сподели с приятели:
|