Иван вазов под игото

374
умира любим и обожаем… А може би и да го изтръгнеше от ноктите на смъртта — той тогава не би я нарочно дирил — и да го запази за себе и за отечеството… Но той не слезе ни един път в града. Напразно тя се опитва няколко пъти, под разни предлози, да иде до окопите и да се види поне на минута с него, та било, че си навлякла негодуванието на огнения му поглед; ней упорно се отказваше достъп при укреплението… Едничка утеха й беше свиждането със Стайка,
Боримечковата булка, нейна съседка Боримечката на три пъти бе слизал в града с разни мисии и пътем се бе отбивал при жена си и й съобщил нещо за Огнянова. Чрез Стайка, прочее, Рада узнаваше, че
Огнянов е жив и здрав, че е твърде улисан, но нищо повече от това. В
тия шест дни, дълги като векове, заедно с мъките й нарастваше и любовта й към Бойча, толкова нещастен, колкото и храбър. Тая страст достигна до култ. Ней й се представяше тоя рицарски образ,
разхубавял още от красотата на мъжеството и окръжен от лъчезарния ореол на славата, как с горчива усмивка среща смъртта, там на ония върхове, без да се обърне веднъж насам да хвърли един поглед, да пошушне едно сбогом към оная, която не може да живее без него и която той е стъпкал с презрението си… Снощи пръв път тя се видя с
Ивана Боримечката, даде воля на чувствата си и плака пред него с горещи сълзи. Добрият Иван я утеши, както знаеше, и й се обеща незабавно да предаде писмото й, набързо написано с молив, на Бойча.
(По причини, които знаем, то биде връчено Огнянову току в началото на боя.) Но тя не прие ни думица отговор, словесен макар, и скръбта и отчаянието й нямаха предел… Тя чувствуваше, че не ще живее, ако
Бойчо занесе презрението си в гроба, към който тя го е най-вярно тласнала; ней й се виждаше отвратителен тоя живот вече, за който изворът на любовта и щастието безвъзвратно беше пресушен.
Какво й остаяше занапред? Безпомощни страдания, горки съжаления, презрението на света и безнадеждност, вечна безнадеждност… За какво й беше ней тоя живот? Кому е нужен той?
На кого ще се опре тя без унижение? Бяла черкова й стоеше сега пред очите грозна и черна като гроб… При Хаджи Ровоама ли да иде пак,
да се покори?… При Марка ли? Към него ли да се обърне за покровителство? С кои очи? Тя би умряла от срам пред тоя добър човек… Навярно, и той бе чул гнусните клевети за нея и сега се разкайваше за добротата си… Защото Рада, същия ден, кога остави

375
Бяла черкова, узна грозната мълва, която я опозоряваше там. Не, не,
само един Бойчо може да я утеши, да я спаси!… Но той като умре?
Хубаво прави тая Муратлийска, че иска да живее… Тя има за кого и защо да живее, има кой да заплаче за нея, защото има кой да я обича…
А тя? Рада? Тя не може поне товара на нещастието си, тя е много слаба. Тя няма какво да прави в тоя тъжен свят, с който нищо не я свързва вече… Но ако остане Бойчо жив? Как страшно той ще я презира, защото тя не може се оправда — очевидността беше против нея. Оскърбеното му самолюбие не може й прости. Ударът, нанесен на сърцето му и на гордостта му, беше твърде дълбок… И Бойчо никога,
никога не би я видял… Той беше неумолим по въпроса за честта, тя го знаеше. Не, не, тя трябва да умре… Сега може да се умре лесно и дори славно, под развалините, благородните развалини на тоя геройски град. Нека си върви госпожа Муратлийска, а тя ще остане тука, нека да умре!… Да, понеже Бойчо не й казва да живее, не я почете ни с едно словце, то тя ще умре… И ако смъртта го отмине, то нека знае,
че Рада е била честна мома, че и българката не се бои от смърт и че тя се е принесла жертва на любовта си към него.
Такива и подобни размишления, плод на отчаянието в една нежна и сантиментална душа, съкрушена от нещастието, се въртяха като буйни облаци из главата на Рада, когато госпожа Муратлийска с плач я дърпаше и молеше да я последва. Но Рада беше неумолима.
В тоя миг се чуха викове на българи в улицата. Госпожа
Муратлийска надникна от прозореца; тя видя въстаници; тя попита едното:
— Бай Христо, какво става горе? Огнянов къде е сега? Ами къде бягаш?
Въстаникът отговори запъхтян:
— Батак, батак! Аничке, Огнянов клетникът… остана си там…
Свят се изпотроши… Бягайте по-скоро, към Върлищница!
И въстаниците изчезнаха. Очевидно, бай Христо беше от укреплението на Огнянова. Рада изпищя като луда. Тогава госпожа
Муратлийска, след безплодни усилия да я отведе, напусна къщата си.
Беше вече време; защото не след много Рада чу отчаяни женски викове от северния край на града, нагазен вече от турците. Както стоеше прехласната и слисана от горестта си, тя видя из прозореца тълпа башибозуци, че тичаха с голи ножове из една улица, застигнаха

376
двама души и ги съсякоха… Тя видя добре как нещо червено шурна из падналите; тя видя смъртта, ужасна смърт, в най-ужасния й вид, и луд страх от нея я облада… Чувството на живота се пробуди със стихийна сила в тая млада девойка и то задуши в нея всички други чувства,
парализира всичката й решителност да умре, що й даваше отчаянието до одеве. Тя търти да бяга, да се спаси от смъртта или от живота,
който й биха харизали сластолюбивите кръвожадници… Тя отвори вратата, за да се спусне из стълбите, но тозчас чу, че вратнята дворска се хлопна и отвори с голям трясък и в същата минута видя през клоните на овошките в двора въоръжен мъж, последван и от друга още фигура, които бързо идеха към стълбите, дето тя се бе спряла вдървена. Тя се окопити, повърна се назад в стаята, хлопна вратата бързо, заключи я и полужива от ужас, отиде, та се скри в отсрещния ъгъл. Едвам бе успяла да стори това, вратата се заудря и захлопа и някакъв зверски, страшен глас захвана да реве отвън… Понеже вратата се не отваряше, оня, който искаше да влезе, хвана да я троши и кърти с нещо като топор; тя заскърца, запращя, отзина от една страна и оттам се провря цевта на една пушка, с която нападателят се напъваше да отпори разнебитената врата. Рада чуваше прасъка на сухите дъски,
които отстъпаха под напора на желязото, тя видя един огромен крак,
че се провря вече: нападателят проникваше.
Тогава неизразим ужас я облада и помрачи всичките й мисли.
Смъртта й се стори хилядо пъти по-добра от страшните минути, които наближаваха… Тя фукна към иконостаса, запали вощеничка от жумящето пламъче на кандилото и върна се бързешката в къта. Там,
на масата, беше повалена една вулия, пълна с барут, забравена от въстаниците. Рада отиде до нея, в дясна ръка взе свещицата, а с показателния пръст на лявата ръка хвана да бърка в завързаните уста на вулията, за да отвори дупка, дето да покаже пламъчето. Дупката тозчас се отвори.
В тоя миг вратата с голям трясък се сгръмоляса на земята и една исполинска фигура проникна. Иван Боримечката се появи на прага.
Зад него се мярна Стайка. Рада ги не видя и поднесе свещта към барута.

377

Изтегляне 3.72 Mb.

Сподели с приятели: