Иван вазов под игото

368
дрехата си… По-бързо и трескаво подхвана работата си, каквото да заглуши мъчителното чувство, което размири душата му…
— Отде сега и тая Рада, в тоя момент!… Защо ми пише тя и какво иска от мене?… Няма ли най-после да видя борба, да срещна смърт… та да се свърши всичко!…
В същия миг между въстаниците произлезе нещо особено.
Всички се натрупаха по насипите на окопите и назъртаха на изток.
Огнянов дигна глава и устреми също поглед към голите рътове.
Там далегледните стражи даваха тревожни знакове. Тозчас изпращяха няколко пушки там — условен сигнал, че е забележен силен неприятел.
Скоро те хванаха да отстъпят насам бързешката, като викаха:
— Много, много турци!
Произлезе смущение в укреплението. Бранителите се защуряха насам-нататък, побледнели.
— На местата си! Заповядвам ви! — изрева Огнянов, като грабна мартинката си от купа, дето бяха сложени и другите пушки.
Тоя вик на Огнянова стресна въстаниците и те взеха да се настаняват в ложемените.
В критически минути куражът и присъствието на духа у едного магически действуват въз масата и я подчиняват. Тогава началник е оня, който поиска да бъде.
Пристигнаха, заморени, неколцина души от аванпостните стражи. Огнянов ги посрещна.
— Какво видяхте?
— Турци! Страшна сган иде насам… хиляда трябва да има…
Пътят е почернял от башибозуци…
Огнянов им кимна да млъкнат.
— Стойте! — извика той към ложементите, като видя, че мнозина не ги сдържаше и излязоха пак.
— Много, много — мълвяха неколцина, като се взираха от насипа.
— На местата си! Всеки при оръжието! — изкомандува пак повелително Бойчо.
Навлязоха пак в ложементите.
— Задават се вече!

369
Действително, далеко на главния друм, там, дето той излазя иззад разлатото бърдо, подаде се главата на една гъста колона; на всеки миг тя се изтакаше насам по-дълга и пъплеше като безкрайна гъсеница… Това беше ордата на Тосун бея. Колкото приближаваше,
толкоз по-явна ставаше нейната гъстота и многочисленост… Турците вървяха по четворица наред, двайсетина малки пряпорци и три големи знамена — бели, червени, зелени и други цветове — се развяваха над колоната… Скоро тя запълни целия път от Кулата до Бяла вода, нещо два километра надлъж.
Възцари се ново смущение в редовете на въстаниците. Никого не сдържаше вече на мястото му; всякой ставаше прав и се озърташе плахо-плахо.
Само свирепият поглед на Огнянова ги малко задържаше.
Черната колона продължаваше марша си все из пътя, додето стигна до кладенчето, на разстояние един куршум от укрепленията.
Тогава стражата от Зли дол изпразни няколко далебойни пушки;
тозчас, по командата на Огнянова, гръмна и нашето укрепление. Ревна и топът. Гъстък дим застла насипите и гърмежът процепи въздуха и заеча из планините…
Неколцина души се повалиха от предните редове на колоната…
В тоя миг Огнянов съгледа главите на трима души, които се спущаха из пътя към дола на Стара река. Тия въстаници бягаха от укреплението, възползувани от първата бъркотия и от дима. Огнянов инстинктивно позна в тая група бежанци снощните си съседи, които обсъждаха плана за бягането.
В няколко разкрача той се озова на брега на върха, под който стоеше сипеят и долът. Бежанците бяха влезли в една тясна пътека,
изрита от пороите, и вървяха един след друг.
— Назад! Връщайте се, господа, или ще ви поваля! — извика той и насочи пушката си въз тях.
Бежанците се обърнаха и останаха като вкаменени. Те бяха оставили горе пушките си. Огнянов позна в едного дякона Викентия,
бръснат и в хъшовски дрехи. Клетият момък беше пламнал до ушите от срам.
Те машинално обърнаха стъпките си назад.
— Чичо Марине, доведи тия страхопъзльовци тука и ги натъпчи в окопите… Ако кръкне някой, давам ти право да му пукнеш главата.

370
— И Огнянов бързо се намери на поста си.
— А бе, пъси синовци, бари една пушка, за кумова срама, да бяхте хвърлили, па тогава да бягате… — гълчеше ги чичо Марин, като ги подкарваше към окопа с пушка, насочена в гърбовете им.
Това внушително поведение на началника смири другите въстаници… Те задържаха проявлението на страха си, но за няколко минути само. Устните на повечето се бяха попукали до кръв.
Турците не бяха гръмнали още нито една пушка. Падането на другарите им, свалени от първите залпове из укрепленията, причини минутна бъркотия в редовете им. Отнесоха ранените до оградите на околните гюлове, а те купом, бързешката заотстъпаха назад. Тая първа сполука поободри въстаниците и те продължиха енергически огъня срещу неприятеля. От непрекъснатите гърмежи цялата планина и могилите гаче се тресяха.
Бели облачета, накацали по разни върхища, означаваха присъствието на укрепленията. Стрелбата им следваше и когато турците се бяха доста отдалечили, та ги не стигаше куршум… Доста далеко, отзад ордата, се мяркаха неколцина конници. Те съставляваха главния щаб на Тосун бея… Ордата ги приближи и се навали около тях. Тя стоя там на сгъстен куп доста време. Види се, ставаше съвещание и се изменяваше планът на нападението. Действително,
забележи се някакво размърдване на ордата, разкъса се на няколко части, които се разделиха една от друга. Тогава като по даден знак всички тия отделения, в разсипан строй, се хвърлиха насам с бесни викове и с голяма буйност и стремителност… Едни тичаха по голите върхища към планината, други към урвата на Зли дол, трети към
Средня гора, към дола, из който тече Стара река и отваря проход към
Клисура, четвърти — към лозята — за нашето укрепление.
Въстаниците ги посрещнаха отдалеч още със залпове, но турците загърмяха само щом влязоха в чертата на куршумите… Няколко минути облаци дим съвсем забуляха укреплението от постоянна стрелба, но гърмящите все намаляваха и намаляваха. Огнянов, с лице зацапано от барут и покрито с кал, която потът превръщаше на гъсти потоци по бузите му, опиянял от дъха на кръвта, замаян от пищенето на куршумите, що хвъркаха над главата му, ту се изправяше с мартинката, която бълваше бял дим, ту се снишаваше в шанца си.

371
От миг на миг той несъзнателно викаше, без да се озърта, в окръжающия го дим:
— Удряйте! Гърмете! Кураж, братя!
Внезапно той зачу до себе си гласа на чича Марина, който казваше на другиго някого:
— Момче, ниско, ниско стой… Ще те ударят!…
Огнянов неволно се обърна надясно и през разредения от ветреца дим зърна един въстаник, който прав, без да се снишава,
гърмеше въз неприятелите, съвсем изложен на куршумите им. Тая дързост беше цяла лудост.
Огнянов, изумен, позна Кандова!
Поразен от това, той машинално отиде до него и в дима му простря десницата и му каза:
— Брате, дай ръката!
Студентът се извърна, погледна тихо, ледено Огнянова, но му стисна силно ръката. Това ръкостискане на двамата противника беше знак на помирение пред взора на окървавеното отечество, а може би и на прощаване, вечна раздяла…
Една струйка кръв обля Огняновата ръка, когато държеше
Кандовата! Тая струйка изтече из ръкава на студента.
Огнянов забележи кръвта, но това го не учуди, нито порази,
даже не разбра значението на тая струйка топла кръв… Повече го порази това, дето видя Кандова тука.
Действително, студентът, подир като бе оставил Радината стая,
скоро след Огнянова, бе отишъл на мястото, дето се раздаваха оръжия,
и оттам на укрепленията към Стара река… Пратен снощи тука с подкрепителното отделение, той не беше още забележен от Бойча, тая заран всецяло погълнат от залисиите на длъжността си.
Огнянов се дръпна и се озърна прав около себе си.
Тогава само той забележи, че окопът беше почти пуст…
Въстаниците бяха изчезнали из укреплението… Само петима- шестима души, между тях Кандов, още остаяха и продължаваха огъня,
който омършавяваше. Гърмежите сродяваха и от другите укрепления,
също напущани вече от бранителите си. В замяна на това неприятелските куршуми по-изобилно ръсеха и правеха опасно всяко показване из окопите.

372
Огнянов, отчаян, обезумял от ярост, поддържаше заедно с малцината си храбри другари неравната борба, решен да умре на мястото си. Укреплението, прочее, едно от всичките възточни,
следваше да се пуши още.
— Олеле, мале! — извика се болезнено наблизо. Огнянов трепна от тоя вик и се обърна на лява страна, отдето той дойде.
В окопа възнак беше паднал Викентий. Червен чучур кръв шуртеше между шията и гърдите му и почерняваше ровката земя.
Куршумът беше го пронизал смъртоносно. Тая кръв изми позора му…
Чичо Марин го изнесе настрана под една заслона, за да го поемат други и отнесат в града. Но никого нямаше там. Височината беше пуста…
Опразнените ложементи немееха грозно. Само редки гърмежи от другите незаплашвани върхове, на север и запад от града,
присъединяваха се, безполезно впрочем, към Огняновото укрепление,
което привличаше сега куршумите неприятелски като един магнит железните стърготини. Турците на орляци продължаваха да настъпват насам и гърмяха непрестанно. Те се промъкваха предпазливо през лозята и през гюлищата, които още ги деляха от укреплението,
снишаваха се до случайните заслони, лягаха инстинктивно при всяко съглеждане, че ще гърмят от някой връх. Те запревзимаха едно по едно укрепленията, изпразнени по-рано от паниката. Вместо въстаниците или труповете им те намираха там оръжия, паласки, чанти, дрехи и други плячки. Намериха и черешовите топове, изнесени вчера вечер по два, по три във всяко укрепление. Освен два, другите стоеха още пълни, никому не беше дошло на ума да им запали фитила, та и дух не бе остало за това.
Турците се показаха и на височините на Шайковец, и над самия град. Из улиците му запращяха пушки против тях и свалиха знаменосеца и още едного. Но съдбата на боя и на града, който се бе задимил на няколко места, беше решена вече в полза на Тосунбеевите пълчища. Те с викове, на черни рояци, се спуснаха от урвите към нещастна Клисура, като черни рояци врани на някой пресен труп.

373

Изтегляне 3.72 Mb.

Сподели с приятели: