Иван вазов под игото
Изтегляне 3.72 Mb. Pdf просмотр
|
| XXXIV. УТРИНТА Въпреки тревожното състояние на духа си, Огнянов заспа най- после и спа дълбоко два часа. Такъв крепък сън посещавал, уверяват, и осъдените в предвечерието на смъртното им наказание. Призори той се сепна и се озърна наоколо. Природата се разбуждаше. Развиделяваше се навсякъде. Небето, белезняво-бледосиньо, бе изгубило последнята си трепкава звездица. То побеляваше повече и повече на изток. Една червена, яркоогнена тъсма лежеше надлъж по върховете на планините там. Това приличаше на зарата на някой отдалечен пожар. Прозрачни мъгли още се пластяха в гънките на урвите на Рибарица, но снежната й корона се руменееше вече от отблясъка на възточната заря… Само Богдан беше застлан още с мъгла и имаше настръхнал и студен вид. Но полека-лека мъглите се разсяха, виделината ставаше по-бяла и по-силна и зелените планини, гори и могили околовръст се усмихнаха и погледнаха радостно под лазурното небе на тая пролетна утрина. Някъде в гората ранни славеи запяха. Огнянов стана, хвърли поглед върху лежащите въстаници в укреплението, завити с козяци и с ямурлуци, под които зъзнеха, и се запъти по посока на Зли дол. Той отиваше да обсъди положението с военния съвет. Скоро той се изгуби в дола, който пресичаше пътя му. Светна се хубаво вече. Изгря и слънцето. Въстаниците в укреплението бяха всички наставали и се заловили, под надзора на десетника, на работа по доизкарването новите окопи, станали нужни поради увеличението на числото им от малкия отредец, пратен тук снощи. Те бяха сега по-бодри. Марчев бе им пошъпнал, че Огнянов вече е направил рекогносцировка до отвъд Текията и че положително знае, какво днес въстава и Бяла черкова… Такава една вест повърна малко куража. Момчетата се малко поококориха, лицата им се отвориха — развеселиха даже, и някои затананикаха смешни песни. Свойственият на българина хумор не се 365 забави да се прояви… Захвърляха се остроти на сметка на четворицата клисурци, що бяха осъдени да застрелят циганина. — От пет крачки и да не можете да ударите Мехмеда… ами втори път… да му берете греха на горкия… Една минута, дето му дадохте още живот, струва за сто години мъчения… Той си изпати всичките грехове — казваше един. — Дявол да ви вземе — отзова се друг, — направихте го мъченик… и той сега е в рая при Мохамеда… — подзе друг. — Лъжеш — обади се трети; — Димчо и Стамен Гаргата го хвърлиха в локвата там и той сега е при жабите. Смехове. — Бе, от толкова близко и ни един куршум да го не удари — извика друг един; — аз от толкова място и с плюнка го бих улучил. — Отрязвам си главата, че вие не сте мерили. — Право, право, от толкова място и баба ми би го измерила… — Мерихме бе — оправяше се един от закачаните. — Мерихте, ама мижахте… — Истина, аз замижах, ама кога отпънах чакмака… Смехове пак. Други закачаха Рачка за името му. — А бе, Пръдле, кой те надари с такова славно име? — питаше го един. — Рачко! Тебе ти не е такова името, лъжеш! — дразнеше го друг. Рачко се докачи. — Кой лъже? Питайте графа! — Не, не, лъжеш… докажи, че си наистина пръдле… И присмехулникът му каза какво доказателство иска. — А бе знаете ли? Той ни взимал вчера за хайдуци… — Има право — забележи един. — Боримечката го обрал: взел му ножиците и аршина из торбата… — Взе ги, взе ги, ей тъй, из торбата ми, взе ги оня лошият — потвърди Рачко. — Що му са били? — Натрошил ги за джепане на топа. — Ех, та тогава и Севастопол ще разбием. — Ако и нашата батарея направи като злидолската, то ни един турчин няма да остане жив. 366 — И клисурското царство си остава навеки непокътнато — смееше се друг. — Какво ли махат там? — попита един, като се обръщаше на изток. Всички се обърнаха към същата посока. Далегледните стражи даваха условни знакове на укрепленията, че са видели неприятел. В същото време двамина души от тия стражи търчешком отиваха към Зли дол, да дадат подробности на военния съвет. Току-що известителите пристигнаха в казаното укрепление, показаха се откъде Рахманлари две конни отделения турски, от по двайсетина души. Едното вървеше из друма, а другото през къра. Въстаниците с вълнение се взираха — няма ли да се появят други сили след конниците. Но нема други да се появи. Тозчас два пеши отряда, по численост по-силни от турските, спуснаха се от укрепленията, за да посрещнат турските. По-едрият отряд излезе из укреплението на Зли дол. — Кой го води? — питаха въстаниците и се взираха в предводителя. — А бе не видите ли, Огнянов! — обадиха се неколцина. — Графът е, графът е, аз да се закълна… В каквито дрехи да се облече, аз го познавам… На Карнарския хан, вам лъжа, мен истина… Но никой не слушаше Рачка. Турците спряха, като видяха българските отреди, и се оттеглиха назад. — Припари им на синковците — забележиха някои радостно. — И днеска няма бой. — Чини ми се, че Бяла черкова им е отворила работа… — разсъди друг. И укреплението пак зашумя от деятелност и весели разговори. |