Иван вазов под игото

378
Рада“
Неизразима горест се изписа по лицето на Огнянова. Той устреми поглед към града, дето пожарите се умножаваха. На разни точки на града нови пламъци бликваха над покривите, издигаха се и лижеха с бледочервени езици въздуха… Черни облаци дим се разстилаха над града и се сливаха с облаците на небето, която го бяха застлали цяло; по тяхна причина по-рано хвана да притъмнява.
Пожарите се разпростираха с голяма бързина по всички страни.
Тяхната кървава зара се отражаваше по сипеите, по урвите на
Рибарица и във вълните на Стара река… Огнянов търсеше да види двуетажната къща, дето госпожа Муратлийска живееше. Той скоро я изнамери и с трепет позна двата прозореца на Радината стая. Къщата още не бе засегната от огъня, но околните къщи пламтяха и бързо го докарваха към нея.
— Ах! Тя, нещастната, ще е там!… Ужасно! Ужасно! — И той се хвърли надолу из урвата към дола. Той се спусна, или по-добре,
строполи из сипеите и гъстаците и тръгна назад къде устието на реката, къде Клисура.
Теснината на Върлищница беше заприщена от бежанци от двата пола, от всички възрасти и състояния. Тая изплашена маса хора,
проточена по всичката дължина на реката, приличаше на една друга река, течаща по посока противоположна. Паническият страх беше в един час изпразнил Клисура и натъпкал тоя планински дол. Всички тичаха, всички бягаха, запъхтени и обезумели, като хора, които някой гони в петите. Едни бяха излезли само с едни дрехи на гърба, други натоварени с разни завивки, покъщнина и дрипели, често даже — с най-непотребни вещи, грабнати в бързината.
Това понякъде достигаше до комизъм. Тъй, един имотен домакин, напуснал къща и дом, беше взел под мишница само един стенен часовник, който никак не трябваше в тоя час… Другаде, една жена носеше ситото си и то доста й пречеше в бягането… Срещаха се бабички и момичета, които бягаха боси по камъняците, а в ръце държаха лапарите си, да се не изхабят… Огнянов се сблъскваше на всеки миг с тия изплашени купове или се спъваше в нападали и примрели жени, които викаха отчаяно и никой не идеше да ги

379
подигне… Той виждаше всички тия ужаси, настръхнал, замаян,
гологлав, и припкаше лудешки по посока на града, с една само мисъл,
оцеляла в съзнанието му: да спаси Рада. Той инстинктивно я търсеше с погледа си в обезобразените от страх лица на срещаните жени и девойки и пак тичаше напред. Тия люде бяха чужди за него, те бяха призраци, те не съществуваха за него. Той даже не разбираше защо бягат тия хора, той не мислеше за тях, както и те не мислеха за него, и никой не се чудеше и не питаше защо той отиваше назад, когато всичките отиват напред. Нямаше разсъдък: имаше пътека само. На всяка стъпка сцените на ужаса ставаха по-поразителни и по-чести.
При един завой на урвата той се спрепна в едно момиченце, което,
сломено от тичане, обезумяло от страх и кърваво, беше паднало в реката, пищеше кански за помощ… Малко по-нататък едно дете пеленаче, присиняло от плач за майка си, която го оставила, навярно,
за да й олекне в бягането… Баби, мъже, жени прескачаха това бедно създание, но никой го не видеше и не чуваше. Всеки мисли само себе си. Страхът прави жестоко сърцето, той е най-висшата и безобразна форма на егоизма. Самият позор не туря такъв подъл печат на лицето,
както страхът… Огнянов машинално се наведе, взе детето и мина напред… При един храсталак, настрана от пътя, една жена беше метнала, тя с изкривено от страдания лице простираше ръце към минувачите… Плачове, предрезнали викове, детински писъци пълнят въздуха… Като за венец на всички тия нещастия дивна и дъжд като из ведро. Той заплющя над уморените бежанци и напълни с див ек планините. Лапавицата ставаше от миг на миг по-голяма; от урвите турнаха мътни вади към реката и заливаха краката на нещастните бежанци, бити в лицето от дъжда, измокрени до голо и помръзнали от студ. Децата, теглени от майките си насила, ревяха раздирателно и се влачеха из пороя, и падаха… Плачовете и вайканията нарастваха още повече…
Урвите на прохода приповтаряха тоя див ек на страданията и на стихията, в който се сливаше и шумът на реката. Ненадейно, Огнянов през дъжда позна в отсрещната върволица една жена — първия човек,
когото позна в тоя наваляк. Тя беше госпожа Муратлийска, с едно дете пеленаче на ръце, а три по-възрастни вървяха отдире. Той прегази мътната вода и пресрещна уморената майка.
— Де е Рада? — попита той.

380
Тя зина, но от запъхтяване не можа да проговори.
Тя само му посочи с ръка към града.
— У вас?
— Там, там, скоро… — едвам избъбла тя. Слаба, каквато беше,
госпожа Муратлийска надали щеше да изкара пътя. Очите й бяха необикновено изпъкнали от напъване да върви из лошия път. Но в замяна на мишците, яви се у нея енергията… Тая енергия й вдъхваха хубавите като ангели деца.
— Къде носиш това дете? — попита тя със слаб глас, който заглушаваше дъждът.
Огнянов се огледа. Той едвам сега видя, че е взел отнякъде това дете и го носи, без да знае как… Той едвам сега усети тежестта на това малко творение и пискливия му глас.
Той гледаше слисано госпожа Муратлийска.
— Дай го, дай го…
И тя го пое от Огнянова, стисна го на лявата страна на мокрите си гърди, а на дясната стисна своето, па продължи пътя си…
Беше съвсем тъмно, когато Огнянов достигна устието на реката
Върлищница. От това място Клисура се виждаше цяла. Дъждът бе я угасил; само затаени под покривите пламъци още блещяха и хвърляха през прозорците из потъмнелия град червеникави снопове светлина…
Чуваха се отдалечени сгромолясвания на здания… Пламъците пак се подхващаха и предаваха на други къщи. Изведнъж Огнянов съзря един голям нов пожар, който избухна на южния край на града. Големи пламъци с трясък и молнии изскачаха из него и милиарди искри се разхвъркаха из въздуха. Огнянов забележи, че на това място беше къщата на госпожа Муратлийска… Да, тя сама гореше… Същият миг горния кат на тая къща се провали в едно море от пламъци и жълт дим. На тоя кат беше стаята на Рада! Той се хвърли като бесен в пламтящите улици, пълни с разсвирепели турци, и потъна в тях.

381

Изтегляне 3.72 Mb.

Сподели с приятели: