Иван вазов под игото
Изтегляне 3.72 Mb. Pdf просмотр
|
| XXXIII. НОЩТА Далеко подир полунощ Огнянов, след доста премеждия, се завърна на укреплението. Защитниците бяха будни още, натъркаляни в тъмнината на черги и на рогозки, донесени от къщята им. Те гълчаха тихо под ямурлуците си, с очи обърнати към безлунното звездно небе. Огнянов се промъкна безшумно между тях и се тръшна убит, сломен физически и нравствено. Той се мъчеше да съсредоточи разпилените си мисли или поне да си докара сън, който му беше необходим — за да може крепък да срещне утрешния ден… Но мислите му хвърчаха из пространството разсеяни, като подплашен рой пчели, а сънят все бягаше от клепките му. Но не се заспива лесно в надвечерието на едно сражение, по-добре — катастрофа. Настрана ставаше един разговор, доста тихо, между една малка група въстаници, налягали наблизо. Тоя разговор привлече вниманието му. — Ти как щеш я обръщай, нашата работица е спукана — казваше един. — Измамиха ни, измамиха ни, братко — въздишаше друг. — Изпи ни кукувица ума, та послушахме тия чапкъни… Запалихме сами къщите си — обади се трети. — Що ни нам трябваше въстание! — Сега да го опяваме, късно е вече. — Ами? — Лек, лек да се търси. — Лекът е само един: да си плюем на краката — каза един познат Огнянову глас. — Така, така, Бежанова майка не плаче. — Ами Стоянова — допълни друг. — Утре да очистим през Върлищница. — По-добре още сега… — Не може, караулът ще ни спре… — Утре, утре. 362 — Да, в шашармата. — Та тогава всички ще бягат, другите ще ни изпреварят. — Огнянов е само куче… Той да ни не забележи. — Ха, Огнянов офейка още вчера… — Офейка? — Само ние, клети, излязохме умни… Огнянов се повдигна и извика: — Лъжете, нещастници, аз съм тука! При тоя страшен глас, който се разнесе из мрака, всички се спотаиха… Огнянов с възмущение и с ужас чу тоя разговор. Нямаше съмнение, че той изразяваше общото настроение на въстаниците в това и в другите укрепления. Гласът на един от говорившите му се стори познат по-отдавна време… Но кой беше — не можеше да си спомни. — Боже мой, боже мой! — мислеше си той, като теглеше хубаво предниците на ямурлука въз гърдите си, за да не пропуща острото нощно духане. — Какво стечение на обстоятелствата! Какви разочарования! Какви измени!… И подир това милей за тоя проклет живот, искай да живееш!… Утре имаме сражение и аз още отсега предвиждам края му… Паниката е в сърцата; страхът от смъртта е разслабил ръцете и затъмнил ума на ония, които са дошли тука, да я търсят… Тоя народ беше въодушевен, той се надяваше, той вярваше като дете и сега като дете трепери… Подлостта на едни увлече в подлост други… Бяла черкова и другите излъгаха надеждите ни, деморализираха Клисура… Това е подлост, това е коварна измяна на общото дело… Тоя интригантски град бил способен само измени да прави, изменници да ражда. Той знае да ражда Кандовци, Аврамовци, той знае да създава Ради! Ах, и тая Рада, която отрови последните часове на живота ми! И аз диря смъртта, аз го напущам сега с проклятия… А как бих умрял щастлив и горд, боже мой, любим, озарен от лъчите на любовта, уверен, че ще да има да капне поне една чиста сълза на моя гроб непознат… Да умреш, когато за тебе всичко е умряло в тоя свят, когато виждаш своите кумири в калта, своите идеали погребани! Любовта, революцията!… Как е мъчна и безнадеждна такава смърт! О, как е тя желателна, необходима за нещастните като мене! 363 Планинският вятър духаше тъжовно над задрямалия кър. Шумата на околните гори изпращаше глух и зловещ шум, който тъмнината правеше още по-грозен. Всичките върхове, долове и планини наоколо, всичката природа пъшкаше настръхнала. Звездите на небето бързо и безпокойно трепкаха. Сегиз-тогиз нощна птица се обади в пущинаците и пак се възцари мъртво мълчание… Планинският вятър провлечено, печално шуми над главите на лежащите до окопите въстаници като далечно стенание. Това стенание се отзовава в душите им болезнено и ги кара да се тряпкат и озират в тъмнината. И пак падат в безпокоила дрямка, напълнена с бледни призраци на ужаса, пресичана от тръпките на студа и ледните целувки на вятъра. Най-после кресливият хор на клисурските петли зацепи нощния въздух и изпълни самотните планински с живия си привет, предвестник на зората, на златното слънце, на живота и на подновяването празника на пролетта. |