Иван вазов под игото

401
Марийка избрисваше вече с престилката лицето си. Тя се озърна на гласа и като позна Бойча, който се показваше до половин,
тичешком отиде при него.
— Бачо Бойчо, ти ли си?
— Ела, Марийке, тука — повика я Огнянов при заслоната си.
Момичето с изпулени, но с радостно удивлени очи изглеждаше
Огнянова. Той беше със страшно измахнато лице, в дрехи изцапани с кръв и кал, гологлав, изнемощял, както трябва да е един човек, който десетина денонощия се е борил с трудове, с безсъници, с човеците, със стихиите, с глада и лишенията и с опасности на всяка крачка. Всеки други в тоя час и в тоя пущинак би уплашил момичето, но Огнянов упражняваше върху него сладко и страшно обаяние.
— Какво има, Марийке, в града? — бяха първите му думи.
— Турци, бачо Бойчо.
Огнянов се хвана за челото и се замисли.
— Какво беше това пушкане вчера? Какво става там?
— Вчера ли, бачо Бойчо? Не зная, бачо Бойчо.
— Не чу ли пушките?
— Аз вчера не бях в Бяла черкова, бачо Бойчо.
Марийка не знаеше да отговори, но Бойчо вече усещаше истината: имало е опит за въстание, но е било тозчас потъпкано от турците, които сега държат Бяла черкова.
Значи, късно е пристигнал. Един-два часа по-рано там, Огнянов,
може би, даваше друга посока на работата. Това закъсняване беше една от ония фаталности, които често повлияват въз съдбините на цял народ…
След две минути размишление Огнянов попита:
— Марийке, има ли други в чарковете?
— Чичо Минчо, спи още.
— Марийке, ти знаеш де стои доктор Соколов?
— Зная, у бабини Якимичини.
— Там. Знаеш ли де стои Бързобегунек, немецът, оня с брадите?
— Дето прави черни човеци ли?
— Той, той, Марийке — каза Огнянов, като се усмихна на невинната епиграма, пусната срещу бедния фотограф.
— Можеш ли ой, гълъбче, да занесеш нещо до тях?
— Бива, бачо Бойчо — отговори радостно момичето.

402
Огнянов потърси в джеба на сетрето си и извади един молив и едно късче хартия, твърде смачкано. То беше Радиното писмо. При вида му няколко капки пот избиха по бледното му чело. Той с разтреперана ръка отдра бялата половина от хартийката, прилепи я на камъка и надраска там няколко думи, па я сдипли.
— Марийке, на̀ тая книжка, да я занесеш на доктор Соколова;
ако няма него, занес я на немеца; скрий я хубаво в пазвата.
— Бива.
— Като те попитат де се крия, ти да кажеш, но само тям да кажеш, чуеш ли? Да кажеш, че съм в запустялата воденица, зад
Хамбаревата воденица.
Марийка обърна очи на северния край в дола, дето усамотено стърчеше полуразрушената воденица.
В записката си Огнянов не тури името си, нито скривалището си, от страх да не би по някаква поразия писмото да не иде по назначението си, а да падне в опасни ръце. Той беше уверен в пълната преданост на Марийка, но не смея да я натовари само с устна поръчка,
да не би по простодушието си да напакости.
За да втълпи още по-дълбоко в ума на Марийка съветите си и важността на мисията й, той прибави тихо:
— Защото, Марийке, ако изгубиш писмото или се измамиш да кажеш другиму, че си ме видяла и дека се крия, турците ще дойдат и ще ме заколят… Варди, гълъбче!
При тия думи Марийкиното лице стана изведнъж сериозно и уплашено и ръката й неволно попипа мястото под мишницата, дето стоеше увряна под дрешката й Бойчовата записка.
— Аз ще ида да обадя на чича, че ще ида за хляб — каза
Марийка.
— Добре, Марийке, само помни хубаво каквото ти казах.
Марийка влезе в чарковете.
Бойчо се притули пак: зад един камък и чака да види Марийка,
като тръгне.
Той чака цял час, в страшно безпокойство. Най-после видя босата Марийка, че излезе и заприпка по острите камъни, що застилаха пътеката, и се упъти към Бяла черкова.

403

Изтегляне 3.72 Mb.

Сподели с приятели: