Иван вазов под игото

389
— Кураж, бай Иване: бог няма да остави България.
— Но Клисура отиде — обади се мрачно единът клисурец.
— На пепел стана, тя още гори… — допълни вторият.
— Ох — стенеше третият.
— Братя, каква полза да се каем? Доброто дирихме — не сполучихме… кураж и търпение… жертвите няма да останат безплодни… Яли ли сте?
— Откак сме излезли, троха хляб не сме видели — отговориха плачевно клисурците.
Нямаше и нужда да казват това. Огнянов забележи техните измършавели и хлътнали лица. Той разчупи остатъка от питата и я раздаде на гостите си.
Те заръваха лакомо. Боримечката се отказа.
— Ти дръж за себе си хляба, че си издръглавял като божи човек… а аз имам обед. — И Боримечката извади из торбата си един одран заек, облян с черна кръв. Той отряза мръвка, натопи я в сол и я закъса с остри зъби-.
— Как, ами това е сурово?
— Сурово-мурово, глад не пита… Бунтовници, дето бягат, огън не кладат… — отговори Иван, като жвакаше жилавото месо. — Тия християни се гнусят от блажно и ядоха бурени като костенурки —
прибави Иван, като облизваше по устните си зайчата кръв.
— А как уби тоя заек? Гърмя ли? — любопитствуваше Бойчо.
— Убих заека, защото не срещнах глиган: и него щях да хвана и удавя с ръка.
Наистина, Боримечката беше загащил и хванал сам заека в един храсталак, без да гръмне с пушка.
— Ами защо си влязъл в тая меча дупка? — попита исполинът,
като разглеждаше вътрешността й.
— Гони ме потеря черкезка и чудно как не ме напипа: тя имаше хрътки.
— Затова ли пита какво лае?… Разбрах… Хрътките, аз да ти кажа, са видели друг дивеч, някой заек, и тръгнали по него. Така ще е работата… бай ти Иван знае…
— А бе то ще бъдат ония поганци, дето ги зърнахме на, хей, на оттатъшния дял — каза един.

390
— Да ги убие господ… От потери главата си не можеш да покажеш… Балканът е червясал от турци и черкези… Да си жив и здрав, Огнянов, за хляба, а то щях да падна…
Едвам сега Огнянов се поуспокои. Той видя, че се е спасил само по едно чудо, каквото неведнъж съдбата е правила за него.
— Къде отивате сега?
— Ще минем за Влашко. А ти?
— От три деня съм тръгнал за Бяла черкова и виждате доде съм стигнал…
Един клисурец се обади:
— Хитри синковци излязоха белочерковчани: мируват си хорицата…
Тия думи се казаха с яд. Не толкоз от гняв, че Бяла черкова не станала, колкото от досада, че и тя не е изпатила, както другите.
Човешката природа е такава, уви… Бедите по-лесно се пренасят,
когато знаем, че и другите теглят от тях, па били и приятели, и свои. В
това жестоко чувство, силно развито в нашата душа, стои и стимулът на оня героизъм у войника, който го прави да лети в боя и да се не стряска от смъртта, която коси наляво и надясно. Остави тоя герои един, изложен на опасността, и той ще бяга в панически страх. И една наша поговорка казва: „Щото е до цял свят, то е сватба.“
— Какво знаете за Бяла черкова? — попита Огнянов.
— Нали ти казваме… хитри излязоха… Само ние се намерихме да освобождаваме българското царство!
— А при всичко това, чудно нещо, готовността в Бяла черкова беше тъй голяма!… — думаше си Огнянов замислено.
— Я се остави, холан, то по-добре, че оцеляха… каква файда, че щяха да изгорят?
— Бе що чудо села станаха на пепел — обади се друг, — ти вижда ли как свети нощес небето?
— Виждах — отговори Огнянов мрачно.
— Светът се изпотроши… Та това въстание ли беше! То беше резиллик… И ние, дърти магарета, се полъгахме още… Да дават ответ на бога ония, които помамиха народа. Кога не било уредено, защо си не налягахме парцалите?
Огнянов слушаше мълчаливо тия натяквания и клетви. Това го огорчаваше, но той се не сърдеше. Те бяха ако не съвсем прави, то

391
твърде естествени в устата на тия разорени люде… Той сам неведнъж в душата си бе укорявал народа, както те укоряваха водителите му.
Печални и логически последствия на неуспеха.
— А бе какво сте се разкиснали, та се плачете, като че бог знае какво е станало… От бога и от света Богородица така било писано…
Та ако Клисура загина, няма да загине Българията я! — помъчи се да ги утеши Боримечката.
— Бай Иване, какво е булката? Къде я отпрати? — попита Бойчо.
— Стайка ли? Майка й… оцеля тя… заведох я на Алтъново, а оттам на… а бе забравих да ти кажа каква работа стана с даскалицата!
Огнянов потръпна при тия думи. Той чувствуваше какво е станало с Рада, но се боеше да узнае и от другиго ужасната истина.
Той бе видял през нощта срутването на Радиното жилище и пламтящите съсипии на къщата, под която бе затрупана девойката, ако по-рано още не е турила край на живота си… Късно беше, когато той поиска да я избави… И тая мисъл като страшен товар тежеше на душата му. После, и друго чувство, за което той не искаше да си дава отчет, размиряваше душата му и я тревожеше мъчително.
— На косъм бе остало да загине хубавата девойка…
— Как, жива ли е? — извика Бойчо.
— Жива, жива, даскале… ама да не беше Боримечката…
— Де е тя сега? — попита Бойчо смаян, като искаше в един миг всичко да прочете в голямото, грапаво и добродушно Иваново лице.
— Не се грижи, на добри ръце я предадох — успокои го
Боримечката.
Сега една блажена лекота усети сърцето на Бойча. Лицето му светна и той каза разтрогнат на исполина:
— Благодаря, бай Иване! Ти ме избави от едно страшно мъчение.
— А бе — подзе Иван, — то добре стана, че наша Стайка ми обади навреме… защото Аничка, сайбийката де, като тръгнала да бяга,
видяла наша Стайка, па й казала: „Мари, Стайке, обади на Ивана (на мене де), че Рада не сака да бяга, колко я молих, та не оставяйте даскалицата, ами насила я отведете с вази си…“ Когато чух това,
майка му стара, аз ли ще я оставя?… Като се затекох… тя заключила вратата, удрям, викам, не отваря, троша, влазям вътре… Гледам: тя стои там при масата, държи свещ в ръката, една вулия на масата.

392
— Вулията с барута? — изкрещя Огнянов настръхнал, като разбра каква смърт си е готвила Рада.
— Вулия с барут зер, да хвръкне до облаците на хиляди парчета!… Гледай ти, глупаво момиче. Ама и аз тогава не сещах, че това е барут — продължи Боримечката, — ами влазям и право към нея. То от господа ли беше, вятър ли влезе из вратата, свещта угасна…
„Какво чиниш тука, даскалице? Всички бягат, ги тука какво чиниш?“
Па я грабвам и хайде къде Балкана, наша Стайка подир нас. Станка я раздумва, тя плаче, охка… Ех, даскале, колко сълзи пролива за тебе!…
Аз те зная за убит, но я лъжа (зер хитрост трябва), казвам й: „Даскалът е жив и здрав, даскалице, не се грижи, даскалице…“ Ами нали се забавихме… При Върлищница турци, вече не се отива натам… Бре,
тясно!… Какво да се прави?… Тогава уловихме гората, та посреднощ в наше село… Предадох й даскалицата, и Стайка на наш Вълка, на шурея де, па улових пак Стара планина! Та ти си бил жив, а? Майка му стара!
Огнянов стисна мълчаливо ръцете на Боримечката.
— В Алтъново ги оставих, но те ще са сега на Бяла черкова, за там Вълко щеше да ги закара на заранта, в кадънски фереджета… В
Алтъново все е страшно от читача… А в Бяла черкова, казват, е мирно… Ти, даскале, като идеш там, намери и наша Стайка, моята невеста де, да й кажеш много здраве от мене и че си ме видял тука живо и здраво… Па кажи й, че ям все пържени зайци и бял мъж, да ме не мисли.
— Аз, бай Иване, надали сега ще ходя в Бяла черкова.
Боримечката го изгледа зачудено.
— Ами нали за там отиваш?
— Не ща вече.
— Ами къде ще идеш?
— Ще видя…
— Хай да те водим за Влашко…
— Не, вие вървете сами и се разделете, не е добре много души наедно…
Вечернята тъмнина застилаше дола и пълнеше дупката.
Рекичката клокочеше жаловито. Смрачаваше се вече. Скитниците едвам можеха да се видят. Иван Боримечката и клисурците станаха да вървят.

393
— Дай, даскале, да се целуваме до три пъти. Господ знае кой ще оживее от нас — каза Боримечката.
Опростиха се и се разделиха.
Огнянов остана самичък.
Тогава легна на очите си и плака като жена.
Накипелият вулкан от страдания в гърдите му се изля в горещ поток сълзи. Пръв път плачеше с глас тоя железен момък. Неговото нравствено мъжество се ломеше. Мъкотия, разочарования люти,
угризения на съвестта, болеж за безчетните жертви нахалост; при това, любов безнадеждно убита, озлобление, безутешност, чувство на усамотение и на безцелност в живота, рой възпоминания, и светли, и мрачни — еднакво отровни — всичко беше в тия сълзи. Той насърчаше тия бедни хора, жертви на пожара, раздухай от него и от другарите му, а сам беше съкрушен и убит. Той снася мълчаливо пред тях това страшно наказание. Той се мъчеше да има самообладание пред клисурците, когато из неговото сърце течаха кърви и то се гърчеше в гърдите му като пребита змия… Па и тая Рада, която не може да забрави!… Която плакала там!… Той се възмущаваше против себе си, че при скръбта за отечеството му сърцето му се свива и боли от тая друга скръб. Но той не може да му повелява да не боли… Нека боли, но всичко е скъсано, никаква прошка, никакво примирение,
никога в Бяла черкова! А то пустото дърпа като безумно натам, като че търси другата си половина… Не, не, той няма да се върне там, в Бяла черкова, люлката на любовта му: тя е сега черна като гроб… Той й каза в Клисура, че скъсва всичко с нея, с изменницата. Той я унищожи с погледа си, той я стъпка с презрението си. В клисурския пожар той рискува живота си да я избави, но това той го стори не от любов, то не можеше да бъде от любов, ами от друго побуждение… Може би от рицарство… и това той върши несъзнателно, без да си обяснява как…
Да, сега няма да иде тамо да види, макар и отдалеко, един оплют кумир от него. Гордостта му се възмущава. Той ще върви за Влашко,
как да е ще допъпли, толкова души отиват. В Бяла черкова ще се крие като звяр, па може и да го издадат врагове, па и няма работа там… Във
Влашко, във Влашко — гостоприемната земя на свободата, там ще може пак да работи нещо за България, додето заздравят раните й…
Там може да се диша свободно… На север, на север!
И Огнянов се упъти на север.

394
Небето беше облачно. Тъмна мрачина царуваше по глухите пущинаци на планината.
Цяла нощ вървя той през върхове, през долове, за да се отдалечи по-скоро от първата си посока, нова решителност окрили силите му,
подкрепени и от храната.
Заранта той се озова на един планински връх. От тоя връх се видеше на юг една прекрасна зелена долина. Той позна Стремската долина. Бяла черкова беше в подножието на планината! Трябваше да се изпълнят съдбините му…

395

Изтегляне 3.72 Mb.

Сподели с приятели: