Иван вазов под игото

413
— Не, како Радке, прати ме… бачо… Бой…
Марийка прекъсна думите си уплашено… Но Рада разбра… Тя прималя и се озърна плахо. В същия миг Стефчов се зададе, като впиваше ястребови очи в Марийка. Той беше я забележил и се повръщаше за нея.
— Момиче, какво държиш в ръката? — попита той.
Марийка побледня. Тя се дръпна гузно и скри ръката си отдире.
— Дай тая книжка, момиче, да я видим! — каза той и пристъпи към нея.
Момичето изпищя като диво и фукна през ливадата къде гьола.
Тъмно подозрение се изхлупи в Стефчовата глава. Той разбра, че някаква важна тайна съдържаше записката, с която бягаше уплашеното момиче. Той го позна, че е дядовото Стояново… Защо диреше то Рада и от кого носеше то писмо за нея в такъв един час?
Дали не е от Огнянова? Дали той не е слезналият от Балкана бунтовник? При тая мисъл лицето му светна от зловеща радост и той спогна Марийка.
Рада въздишаше и следеше уплашена Марийка, която, като видя биволарчето при гьола, върна се назад да бяга към друга посока. Така тя сама идеше в ръцете на Стефчова, който я пресрещаше тичешката.
Марийка видя новата опасност, тя изпищя пак, като че просеше помощ против жестокия си гонител… — Стайка, в голямо недоумение, гледаше това, което ставаше пред очите й. Тя не можеше да проникне както трябваше толкоз на Стефчова книжката; но от лицето на Рада тя разбра, че тая книжка не бива да пада в ръцете на тоя човек. Един път съвестта й осветлена, тя духна като лека кошута през ливадата, застигна Стефчова, дръпна го за сетрето, за да го задържи и да даде време на момичето да избегне.
Стефчов се извърна и изгледа селянката. Той не можеше да повярва очите си на такава дързост.
— Чичо, оти гониш девойчето? — попита сърдито Стайка, като го не пущаше.
— Пусни ме мари, свиньо! — изкрещя презрително Стефчов и се откъсна от нея. — Ах! Селачанко, тебе те праща оная. Знам, знам…
Коста, Коста бре, хвани я — викна яката той към Юрдановото биволарче, което се беше разбудило от писъка на Марийка.

414
То й пресече пътя. Бедното момиче се спря замаяно пред новия гонител, па удари назад като загащена сърна и се завря между биволите, като да дири от тях помощ против човеците.
Стайка, у която дивата природа се разбуди, поиска да се хвърли над Стефчова и биволарчето — те пред нея стояха като кокошки пред орлица, — но остана на мястото си вкаменена: Рада отчаяно й махаше да се върне назад.
Замаяната селянка не смя вече да пристъпи на помощ на
Марийка. Тя с разкъсано сърце гледаше как полуживото от страх дете се тръшна на тревата при биволите и там примря. От страшната нощ във воденицата Марийка придоби болест — истерически да припада,
колчем се уплаши. Правият бивол наклони огромната си глава над неподвижното момиче, подуши го кротко и състрадателно по лицето и пак си вдигна влажния нос, като преживяше спокойно и гледаше безстрастно с големите си сини очи.
Стефчов бързо разкопча недозакопчаната пазва на Марийка и бръкна да дири записката, защото той видя, че там я увря момичето,
като бягаше. Но не намери нищо. Дириха под нея и около нея, но писъмцето изчезна, гаче потъна в ямата.
Стефчов се озърна яростно.
— Мигар пък тоя да го е лапнал? — каза той и погледна строго бивола.
Голю като че разбра, че го подозират в кражба, отвори си широко запенените уста, из които висяха само гвачени лигави тревици.
Стефчов остана замаян. Той не можеше да си обясни къде се дяна късчето книжка.
— Без друго тая мръсница — каза той — ще да е изпуснала пусулката из ливадата — и заедно с Коста отидоха нататък, наведени из ливадата.
Марийка скоро дойде на себе си. Първото й движение беше да бръкне в пазвата си. Па изплака уплашена, като не намери там нищо.
Тя стана и с хленчене си отиде нататък.
Стефчов и биволарчето дълго търсиха. Най-после Стефчов тръгна бързешката към града. Вероятно той намери записката. Като мина край Рада, той продума със зверски поглед:
— На върлина ще му видим днес главата набучена!

415
Рада, разбита от безпокойствие, остана като приковапа на мястото си. Стайка стоеше изправена пред биволите. Тя делеше страхуванията на Рада, но не можеше да се начуди защо я не остави да отвори път на Марийка. Тя гледаше още разлютена към посоката, дето се изгуби Стефчов, като милваше несъзнателно Голя по къдрото къносано чело.
Голю подуши ръката на непознатата милувачка, мръдна и премести предния си крак.
— Радо! Ето ти книжлето! — извика селянката, като дигаше от земята приплесканото билетче.
Действително Голю беше настъпил изпуснатото билетче, когато душеше примрялата Марийка.
Рада грабна билета, раздипли го с трепетна ръка и хвърли поглед вътре.
— От Бойча! — извика тя.
Тя се хвана за гърдите, примряла от вълнение.
Билетчето съдържаше само два реда:
„Слезнах от Балкана. Донеси или прати дрехи и сведения. По- скоро.“
Билетчето не носеше подпис.
Рада го прочете още дваж, триж и тогава съгледа с трепет, че тия думи бяха написани на бялата половинка на самото онова писмо,
което тя бе изпратила по Боримечката до Бойча в ония ужасни часове.
С това късче беше отдрано и името й: Рада, написано с молив. Сълзи обляха бузите й.
— Какво пее книжката, Радо? — попита Стайка.
— Жив, жив, сестро — изговори задъхана Рада.
Стайка се изсмя от щастие.
— Даскало жив, Радо! Я нали ти казах, че църната оная не знаеше, а па бъбреше за даскало?…
— Жив Бойчо, сестро, жив, кажи на кака Гинка, че ми прилоше,
та си отидох… За книжката не казвай нищо.
И тя се запъти към бостаните.

416

Изтегляне 3.72 Mb.

Сподели с приятели: