Иван вазов под игото
Изтегляне 3.72 Mb. Pdf просмотр
|
| XI. БАШИБОЗУК Скрит в пустата воденица, Огнянов чакаше появяването на някой приятел или поне на самата Марийка. Тая зарязана и полусрутена воденица стоеше усамотена на най- горния край на дола, недалеко от гърмещия скок, и от нея нататък нямаше вече друга сграда. В стените зееха големи отвори — местата на бивши прозорци и врати, а една част от покрива беше отнесена от ветрища. Порутените места в стените служеха Огнянову за прозорци, из които поглеждаше на пътеката, що върви надлъж по реката до самия скок, па се изкачва надясно по яра, въз планината. Дълго време той чака нетърпелив и безпокоен; часовете преминуваха и денят преваляваше, но долът, додето можеше да се види оттук, остаяше пуст. Огнянов се намираше в голямо недоумение. Страшната неизвестност нарастваше всеки миг за него и се преобръщаше в неизразимо безпокойство. Той се трудеше да отгадае причината на това бавене. Най- лошото обаче, което предполагаше, беше, че Марийка не е успяла да намери доктора или Бързобегунека, може би принудени да се крият. Той нито подозираше ужасната опасност, която всяка минута можеше да донесе за него. Той не можеше да знае, че неговото присъствие тука е известно вече и на приятели, и на зложелатели, че съдбата му зависеше от разрешението на тоя въпрос: кой ще да превари — враговете или своите. По едно време из пътеката се подаде едно лице, което смути Огнянова. Един турчин. Той беше едър, висок, със зелена чалма на глава, със силяхлък, из който стърчеше и един дълъг ятаган, и с биргьотлии гащи. И една вулия през гърба. Вероятно един от ония турци, за които му говори Марийка. Един башибозук. 420 Какво диреше той тука? Огнянов извади револвера си и наблюдаваше. Башибозукът следваше да върви нагоре, с твърде едри крачки. Той дойде успоредно на пустата воденица, на едно разстояние от петдесет разкрача, но не се извърна и отмина нататък. Огнянов беше смаян. Но той бе осъден сега на пълно бездействие и неподвижност. Оставаше му само едно: да наглежда и да чака. Турчинът вървеше нагоре. Той премина реката по камъните, нагази из дивия буен буренак, що се зеленееше в самото подножие на яра, па се спря. Огнянов забележи, че той се спря тъкмо там, отдето почваше пътеката, която води за планината. Огнянов пребледня. Тая пътека беше едничката, по която би могъл да избегне в Балкана, ако станеше нужда. Ужасните надвиснали ярове не бяха достъпни отдругаде. Огнянов изтръпна. Дали не беше това едно пресичане пътя му? Не идеха ли след тогова и други още? Веднага турчинът свали чалмата си, за да й запаше края, който се бе развил. По тоя начин цялото лице и глава на башибозука бяха открити пред взора на Огнянова. И той видя сега едно младежко хубаво лице, с широко открито бяло чело, увенчавано от буйна руса коса, която запада на къдрици въз него. Огнянов извика неволно от удивление, па се изправи на прозореца, тури два пръста в устата си и изсвири. Пронизителният писък се разнесе из дола и се повтори от ековете на канарите. Башибозукът втренчи очи във воденицата, отдето излезе гласът, и като видя начелните махания на Огнянова, спусна се стремително насам. Той беше Соколов. Двамата приятели се прегърнаха горещо. — Бойчо, Бойчо, жив ли си, брате, що чиниш тука? — викаше Соколов, покъртен до сълзи. — Ами и ти, докторе, в тоя каяфет! — Какво правиш тука, брате! Кога дойде? 421 — Нощеска… Що се тъй забави? — Аз? — попита Соколов в недоумение. — Марийка късно ли те намери? — Коя Марийка? — Как? Не намира ли те тя? — извика Огнянов смаян. — Аз я пратих до тебе с писмо тая заран… — Не ме е намерил никой, та и не можеше да ме намери — отговори Соколов. Огнянов го изгледа, учудено. — Ами защо си тука? За кого идеш? — Аз? Бягам. — Бягаш, докторе? — Да, познай по дрехите ми. — И ти тъй излезе из Бяла черкова? — Нощес излязох из Бяла черкова и се крих досега в Хамбаревата воденица… — Как, ние сме били един до други и не сме знаяли! Чудно, чудно!… А де се дяна Марийка?… — каза Огнянов, у когото се пробуди изново безпокойството. — А сега за къде отиваш? — За планината, чаках досега, доде ми донесат тескерето и пари. Но сега — няма да се делим… Живот и смърт — заедно… Ах, Бойчо, Бойчо, братко мой, какви ужасни нещастия дочака отечеството, кой мислеше това! — Седни, седни, долу ще приказваме. |