XII. ИСТОРИЯТА НА ЕДИН НЕВЪСТАНАЛ ГРАД

423
хванали да вярват. Всички поглеждали радостно към знамето, към върха на Балкана… На някои се сторило даже, че видят по гърба на планината хора с пушки изправени — взимали храсталака за войска.
Други, с по-остро зрение, различавали московците по големите им рунтави калпаци. Тогава дошъл поп Ставри, та отключил избата и им казал:
— Грехота е, чада, да ви държим вече под ключ… Мичо право имал: елате вижте какво се е задало на планината…
Тримата затворници изхвръкнали из вратнята. След половина час, последвани от двайсетина кундураджии, превзели конака, заедно с бея, оръжието и властта! В града възторг. Бяла черкова въстава!
Левското знаме, ушито от Рада, било развяно насред мегдана. Но в същия час едно ужасно известие поразило всички: говедарят тиришката се спуснал от планината и явил, че никого нямало в
Балкана. А Тосун бей тръгвал вече за Бяла черкова, за да я разсипе! В
тая съща минута едно друго известие удвоило настръхването. Трима клисурски въстаници били слезли от планината и се скрили в училището, на горния край на града. Те били Кандов, ранен в ръката, и двама клисурци още. Бабата-шътачка ги приела, скрила ги на потона на училището, дала им хляб, защото от два деня само с треви се били хранили; после, по тяхна поръчка, обадили на Бързобегунека, който им донесъл дрехи, фесове и тютюн. Още неизпушили едно цигаро,
видели из резките на стряхата, че училището го заграждат отвсякъде турци. В това време и Бързобегунек се намирал на потона. Нямало надежда за избягване. Турците хванали да гърмят извътре от двора,
през прозорците, в потона. Ранили и двете клисурчета. Тогава те се смъкнали долу и се предали. Съсекли ги на мястото. Бързобегунек скокнал и два пъти гръмнал и наранил едного, но тозчас и той паднал от десетина куршума. Заклали го… Само Кандов не слазял. Всички мерили с пушки към отзева на потона, отдето трябвало да се покаже.
Но той се не показвал. Ненадейно прогнилият потон се продънил и
Кандов паднал на чардака. Той се изправил, опрял се до преградата на чардака, кръстосал ръце и извикал:
— Готов съм, удряйте!
Турците го мислили, че е началникът и че се предава: той говорил по български. Те чакали.
— Варвари! Стреляйте! Българи още ще останат! — викнал пак.

424
Сега разбрали.
Като отговор изпращели трийсетина пушки изведнъж въз тоя близък нишан. Но ни една го не закачила. Той търтил по чардака,
слезнал през стълбите и ударил през двора към черквата, към която бил отворен пътят. Пушките пукали, но нищо. Току-що стъпил на прага, два куршума ударили Кандова и той паднал вътре в черквата…
Заклали го и него… Оттам се спуснали да дирят доктора. При башибозуците и много граждани се присъединили. Трябвало да го хванат жив или мъртъв, та така да отърват града от страшния гняв на
Тосун бея. Докторът трябвало да падне жертва изкупителна. По мръкнало уплашеният стопанин на къщата, дето се криел, му дава пътя… На улицата Соколов бил зърнат от потерята, тя уловила дирите му. Обаче успял да вземе преднина над гонителите си… Като припкал из дългата Мюхлюзова улица, той побутвал пътем портите, за да се пъхне в някоя, но ни една не стояла отметната и той продължавал да бяга; на мегдана сторило му се, че от една — потерята станала на две,
защото отпреде десетина души му препречили пътя. Той тогава ударил наляво и възвил назад из друга улица; гонителите му завчас изгубили дирите му, той можал няколко секунди да се спре и да си поеме душата. Но опасността не намалявала. Потерята нямало да се забави и в тая улица да налети и ако не тука — Другаде щяла да го застигне или удари с куршум благодарение на виделата звездна нощ. Да се опита да излезе на края било безразсъдно; всички изходи на града се пазели от стража. Едно спасение му остаяло: да се скрие в някоя къща приятелска. За щастие, той се сетил, че наблизко била къщата на поп
Димча. Той се затекъл до нея и хлопнал вратнята й. Вратнята се отворила. Посрещнал го поп Димчо, член на комитета.
— Попе, скрий ме! — казал докторът.
— Не може, не може, докторе! Видели са те, че влазяш тука,
лошо е и за мене — изшушнал му попът, като деликатно го тикал из вратнята…
Смаяният Соколов усетил, действително, приближаването на потерята, която се задала от срещната улица, и той слепешката ударил нататък и се втурнал в една сляпа улица, в дъното на която живееше негов сродник. Той бутнал вратата и попросил гостоприемство.
Бай Нечо тозчас съобразил важността на положението.

425
— Луд ли си, докторе, да ме запалиш? Ти знаеш, че аз имам жена и деца! — И с тия думи той му хванал ръката и му отворил портата.
Докторът побързал да излезе из тоя безизходен път и уловил
Петканчовата улица. Злата му съдба го довела към ония, от които бягал. Соколов фукнал пред гонителите си.
— Ако се не спреш, ще гърмим! Чакай, докторе! — викал му отзад един от пандурите.
Истина, Соколов се спрял, но не там, дето му предлагал усърдният българин-пандурин, а по-нататък, пред Сарафовата вратня.
Соколов като домашен доктор на Сарафова и приятел още, решил да опита щастието си и напосока почукал.
— Кой чука? — попитал Сарафов. Докторът се обадил.
Вместо да отвори вратнята, бежанецът чул, че Сарафов хлопнал и къщната врата и се не чул вече.

426

Изтегляне 3.72 Mb.

Сподели с приятели: