Иван вазов под игото
XIII. ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ИСТОРИЯТА
Изтегляне 3.72 Mb. Pdf просмотр
|
| XIII. ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ИСТОРИЯТА — Какъв позор, боже мой — изпъшка болезнено Огнянов. — Сега в града е паника, брате; издайства и подлости… Бяла черкова не е оная — избъбра мрачно Соколов. Огнянов въздъхна дълбоко. — Издайства и подлости, казваш?… Те са изчадията на всяка нещастна революция… Те следват подир нея като вълците и гаргите подир бойните полета. — А кой е бил побил знамето навръх бърдото? То беше червена кърпа на прът. — Не зная. — А от кого мислиш да е? — От турците. Огнянов го погледна недоверчиво. — От турците, да — продължи докторът; — защото то се видя вчера, когато и Тосун бей е тръгнал от Клисура, за да нападне Бяла черкова с намерение да я разсипе. Чуваше се, че още на отиване за Клисура той се заканил да направи това. Трябвало му е само причина. Със същата коварна цел, види се, е бил разпръснат и слухът за многочислена помощ, която ни идела. А то идел Тосунът. — Значи, той трябва да е днес в Бяла черкова? — Да. — Навярно там стават сега ужасни нещастия… — каза Огнянов развълнуван. — Нещастия не — подлости стават — отговори докторът; — человекът, който бях пращал днес до града, ми каза, че Тосун бей помилвал Бяла черкова, щом му пратила тържествено депутация да го посрещне. Същият видял, като минал край конака, че на двора му стояла цяла грамада с оръжия, донесени от самите белочерковчани… Там бил и черешовият топ… Клетият бай Марко, него най-много жаля… Огнянов въздъхна. 427 — Да, бай Марка, за него е най-тежко… Той стана жертва на гнусно предателство… Както и Кандов — прибави Соколов. — А кой обадил Кандова и другарите му? — попита Огнянов. И челото му се покри с дълбоки бразди. — Как, аз забравих да ти кажа: предаде ги Юрдан Диамандиев… Глупавата бабичка отишла, та обадила скришом и на попа, а попът обадил на Юрдана. Сам той ревял отдолу, от мегдана на башибозуците: „Удряйте! Какво се маете? Разбойници не приемаме в града си, царски душмани не щем!“ — Боже, боже! Бедният Кандов, герой го видях на клисурската позиция и герой умрял тука… Как страшно бях потресен от вида му!… А ти как се отърва най-после? — Скриха ме в една къща… Де мислиш, Бойчо? — У някой приятел пак, разбира се — не у чорбаджи Юрдана. — Приятелите и съзаклетниците ме изпъдиха безобразие, както ти разправих — отговори докторът злъчно, — всички ми хлопнаха вратите си. — Но кой тогава?… Продължавай по-добре. — Добре — захвана докторът; — потерята наближаваше отдире ми, аз бях дошъл къде края. Тогава едно отчаяно решение ми дойде — да се опитам да мина помежду куршумите на стражата и да уловя широкия кър, та и само тоя шанс ми остаяше за спасение, между двата огъня… Кога дойдох на трийсетина разкрача от Велчовия двор, дето стражата вардеше пусия, при един стобор, една вратня се поотвори… Аз чух скърцането и се спрях… Погледнах пред себе си: тогава познах, че се намирам пред вратнята на Милка Тодоричкина. На прага стоеше самата девойка. Аз приближих и й казах: „Милке, гони ме потеря, можеш ли ме укри?“ „Влезте, господин докторе“ — отговори тя и аз влязох. Една минута след това потерята тиришката мина край вратнята и отиде нататък. — И тя те спаси? — извика Огнянов. — Да, Бойчо, Милка, една блудница!… Провидението тоя път прие образа на Милка Тодоричкина, на пропадналата, на отхвърлената, на позорната Милка Тодоричкина… Бедната! Та тя и няма за какво да се бои, какво да губи, какво да жали… — Все едно, висок героизъм у тая блудница, сред толкова благоразумни безсърдечия, сред толкова честни низости! — забележи 428 Огнянов. — Боже, боже, дека само доблестта е могла да намери убежище! — Сега трябва да ме дирят пак под листо в Бяла черкова… нека ме хванат! — Ти сега с какво намерение си, докторе? За накъде? — За Влашко, разбира се. — Да, и аз за там бях тръгнал, но знамето ме накара да сляза от планината. — Както и мене — да отивам към нея… Но ти с тая дреха?… Па нямаш и шапка? — Затова и бях пратил Марийка до тебе с писмо, за да ми донесеш каквото трябва. Чудно, къде се още бави… — Сега няма нужда — каза докторът, — като се стъмни, ще минем в Хамбаревата воденица и бай Лилко всичко ще ти намери. Аз, по щастие, нося и друго едно старо тескере… то ще бъде за тебе… Имаме и храна във вулията… — Отлично. Но аз идех тук не с тая цел, да бягам пак… Аз мислех да заваря въстание. — А то излезе каша… — отзова се докторът ядосано… — Само се обрашневяхме, колкото да опропастим града… — Имате ли някакви известия от другите места?… — Тъмни слухове само: навсякъде все тая поразия… Въстанието не можа да се разпространи… и само катастрофи… Ти повече трябва да знаеш… — Да, видях ги от планината пожарите, как светеха на двайсет места — каза Огнянов… — Не бил, брате, узрял народът за такова нещо!… Измамихме се страшно — каза докторът… — Ужасни жертви дава България сега, и напразно… — Че се измамихме, измамихме се… Но революцията трябваше да стане и жертвите трябваше да станат… Аз даже бих желал да бъдат още по-големи и по-ужасающи. Ние не можем със силата си да разбием Турция, но можем да спечелим симпатията на света поне чрез грозните си нещастия, чрез мъченичеството си и кървавите реки, които изтичат из тялото на България… Това е все знак за съществувание: мъртвият никой го не мисли — само живият има право на живот. Ако европейските правителства не се застъпят за нас, те не заслужават да се нарекат християнски и цивилизовани!… Все 429 едно, и да не стане нищо, ние няма защо да се каем… Ние изпълнихме една човешка длъжност: опитахме се да спечелим свободата си с кръв — не успяхме… Това е жално, но не е стилно… Позор и престъпление ще бъде само, ако скръстим вече ръце… ако плюем на идеала си, ако забравим кръвта и пожарите, в които днес плува България… — Огнянов — каза докторът след малко мълчание, — чини ми се, че само ние мислим на тоя час това: България цяла сега ни проклина за нещастията си… Иди, послушай: всеки сега дава право на Стефчова. |