Иван вазов под игото

434
— Бягай, Бойчо! Аз забравих да ви кажа… Бягайте… Видели са те тука и турците идат! По-скоро, бягайте в планината! — повтаряше
Рада уплашена…
— Как? — извика Соколов, като че не вярваше ушите си.
— Видяла те циганка и обадила, преди аз още да видя
Марийка… Като идех, откъм лозята се спущаха сган башибозуци, па взеха и пътя за насам… Те за тебе идат, Бойчо. Ах, боже, забравих тозчас да кажа… Цял час изгубих, доде те дирех из дола… Другаде да се видим… Сега бягайте.
При всичкото му присъствие на духа, с което Огнянов се отличаваше в минути критически, това страшно известие, прието в мига на най-блажена радост, която му достави ненадейното виждане с девойката, сега още по-измиляла и по-пленителна, осветлена от героизма на любовта си, Бойчо остана поразен, той не можеше да вземе бързо решение. Той се чувствуваше безсилен на такава внезапна раздяла в минутата на най-въжделената среща. Такива скокове са потресающи. А между това миговете бяха драгоценни.
— Да бягаме? Ами ти? — питаше Бойчо.
— Мен не гледайте, за мен не мислете… бягайте по-скоро… На,
вземи това — дрехи има тук… и бягай, Бойчо, и сбогом, да се видим пак, само ти остани жив, ние ще се видим и сберем пак, Бойчо, мили
Бойчо… дето и да е… Сбогом…
И Рада, като подаде вързопа на Огнянова, хвана го за ръката и насила го потегли към изхода на запустялата воденица.
— Не — каза решително Огнянов, — аз не мога да те оставя в такава минута… Ако ония варвари идат по тебе…
— Да, идат, Бойчо!
— Те идат, и да те срещнат самичка в това диво място?!… Тия зверове?… Не, по-добре ще умра тук, като те защищавам…
Но Бойчо веднага разбра безразсъдността, па и съвършената безполезност на подобно отчаяно решение. Той изведнъж попита
Рада:
— Радо, можеш ли вървя с нас?
На това най-неочаквано предложение Рада отговори с възклицание:
— Бива, бива, Бойчо, аз ще вървя с вас заедно до край света… Да бягаме, да бягаме, Бойчо… Огняновият поглед светна.

435
— Само да изскокнем до „Малкия стол“ над водопада, оттам аз ще ги удържа до довечера, а ти отведи Рада нагоре — каза Соколов.
Действително, над скока стърчаха някакви остри скали,
називаеми „Малки стол“. Иззад тия камъни един добре въоръжен човек можеше да брани от цял табор пътеката, едничката, която се извиваше по яра към планината.
Нямаше време за губене.
— Към планината! — извика, почти изкомандува Огнянов.
И той пръв стъпи на прага, като хвърли поглед навсякъде из дола.
Беше вече късно.
На срещния яр, между острите скали, се чернееха турци.
Те хващаха пусия зад камъните и зад храсталака там, щото едните глави им се виждаха и пушките. На върха някой в бели гащи стоеше и сочеше към воденицата. То беше циганката. Турци и на отсамния яр клякаха зад камъните.
Огнянов и докторът видяха, че са загащени, и нито помислиха за бягане, то беше невъзможно.
Турците продължаваха да се спущат предпазливо и да се настаняват зад камъните на урвите и зад прикрития. Имаше до стотина души.
Пътеката в дола остаяше свободна.
Бойчо се обърна към Рада и й каза:
— Радо, иди си, из пътеката, върви надлъж по реката…
Но тозчас страховита мисъл му замрачи лицето и той рече:
— Не… стой тука по-добре…
И в Радиния поглед се четеше същото решение.
— С тебе, с тебе, Бойчо… — пришъпна тя, като си сключи ръцете на гърдите.
И толкова скръб, любов и трагическа преданост се четеше във влажния й поглед! Такава готовност за смърт!
Огнянов и Соколов преброиха патроните си.
— Осемнайсет огъня имаме — продума докторът.
— Стигат, за да се умре честно — каза ниско Огнянов.
Тосун бей беше довел ордата си и лично я командуваше. Преди да се покаже на урвите, той беше затворил и дола и така бе стиснал в

436
обръч бунтовниците, или по-добре — бунтовника, защото той беше уверен, че само Огнянов е вътре.
Преди да заповяда стрелба, Тосун бей заръча да му извикат по турски:
— Предай се, консулос комита!
Само ековете на урвите повърнаха гласа.
Рада се бе сгушила в един ъгъл, занемяла.
— Кураж, Радо — каза й Бойчо скръбно.
Тя му направи само знак с ръка, като че искаше да каже: „В
Клисура ме достраша, самичка и отхвърлена. Сега не ме е страх с тебе да умра наедно, като ме обичаш… Ще видиш…“
Бойчо разбра героическия смисъл на тоя ням отговор и очите му овлажняха. Миговете минуваха.
Огнянов и Соколов, прилепени до стените, по начин да бъдат по- малко изложени, стискаха револверите си. Те хвърляха погледи към двете урви, от които на всеки миг очакваха да им блъвнат гръмотевици.
Мина се една минута. Види се, това беше срокът, даден от Тосун бея.
Тогава запукаха пушки от западната урва, запукаха от възточната, запукаха от дола. Обсадените слушаха как пищят куршумите през отверстията на покрива, през дупките на зидовете и пляскат в камъните, па падат сплескани в краката им.
Балканският дол заехтя.
Изведнъж гърмежът утихна.
При всичката си продупченост, оградата даде заслона на троицата нещастници. Никой не беше закачен. Само Рада бе паднала в несвяст на земята. Куражът бе изменил на нещастната девойка.
Забрадката й се бе свалила и черната й коса на вълни се разстилаше по рамото й в праха.
Навярно, вторият залп нямаше да се забави и Рада, легнала тъй,
беше изложена на куршумите.
Огнянов се наведе, прегърна я и я премести в ъгъла, който беше най-потулен, и подложи под главата й вързопа. Той я побутна, но тя се не събуждаше, тя все лежеше несъзнателна и нечувствующа нищо, що става около й. И тогава, при вида на това прекрасно, побеляло, със склопени очи и избледнели устни лице, на тая нещастна мома, която

437
бе свързала съдбата си с неговата и с която той трябваше да се раздели при адски мъчителните предчувствия за нейната участ, когато ръката му не ще вече да я защищава от тия зверове, отчаяна, нечовешка скръб се изобрази по лицето му.
— Мигар да я убия самичък? — помисли си той.
Понеже не приеха никакъв отговор от воденицата, нападателите се осмелиха повече, спуснаха се до по-долните камъняци и приближиха до дола. Воденицата по-тясно се стягаше отвред и мигът за решителните действия наставаше.
— Предай се, комита!
Отговор нямаше.
Веднага изплющяха град куршуми въз воденицата. Заедно с усилването на гърмежа и турците пристъпваха по-близо насам…
Понеже воденицата продължаваше да мълчи, те дойдоха до убеждение, че скритият вътре бунтовник няма оръжие. Куршумите все плющяха в стените, настъплението взимаше формата на юрюш.
Турците се приближиха доста. Настана минутата. Огнянов беше изправен до единия прозорец; докторът до входа.
Те се спогледаха и всеки изпразни револвера си в доста сгъстената тълпа на неприятеля. Тоя внезапен отговор свали троица души на земята и издаде силата на воденицата. Турците видяха, че защитниците й са повече от един. Това ги посмути, но само за миг.
Клисурските победители с рев се спуснаха към опасната ограда. Една част от урвите стреляше, други в отверстията на воденицата, за да не допусне на бранителите й да се покажат там и да гърмят въз нападающите. Настана истински юрюш.
— Докторе, ще се мре, прощавай навеки, брате — каза Бойчо.
— Прощавай, брате.
— Докторе, никой жив да не падне в ръце!
— Никой, Бойчо; аз имам още четири патрона; единия задържам за мене…
— Аз задържам два, докторе. — И Огнянов неволно се обърна към Рада. Тя все лежеше, но лицето й бе станало бяло като платно; из лявата страна на гърдите тихо бликаше струйка червена кръв и течеше на вади из диплите на роклята й… Един отплеснат куршум беше я ударил. Тя беше мъртва. Тя бе минала от несвяст във вечен сън.

438
Тогава Бойчо остави поста си, приближи я, коленичи, хвана студените й ръце и залепи дълга целувка на ледените й устни; после посипа с тях челото й, тия чудни любовни очи, и косата й, и раната й,
дето застиваше кръвта. Каза ли й нещо, пошушна ли й в тая прощална целувка, рече ли й: Добро видение там, Радо! — не можа да се чуе от гърмежа отвън и от пляскането на куршумите вътре. Той я зави с мушамата си. Когато Бойчо се изправи, две струйки сълзи бяха се проточили по бузите му.
Но в тия сълзи беше цял океан от мъка…
Кой знае — може и известен дял от жежка благодарност към провидението!…

439

Изтегляне 3.72 Mb.

Сподели с приятели: