Иван Вазов Под игото

Ней стана някак си страшно при тоя страшен и чуден човек. Тя вътрешно се разкая,

че го не отпрати още в часа, и хвана да се озърта безпокойно. Но нейното добро

сърце не допущаше жестока мисъл да влезе в главата й.

Огнянов забележи силното й смущение. Той разбра, че с една нерешителна и

слаба жена не може да се третира въпрос толкова сериозен. Времето минуваше и той

трябваше да помисли за избягването си оттука. Той реши да бъде по-скоро

осветлен.

- Стрино Аврамице, повикай бай Аврама за малко време, с него да говоря.

На Аврамица олекна изведнъж.

- Отивам да му кажа на ухото, а ти стой тука и помни врачката. Ако чуеш

нещо отвън лошо, да знаеш... и тя излезе.

Огнянов остана самси. Той реши и с Аврама да почне откровено. Трябваше

да се повери напълно на тоя човек и да се остави на неговата честност или

безчестие. Задачата му заслужаваше сто живота подобни на неговия, стига да се

постигнеше. Във всеки случай той се полагаше на българското чувство на Аврама:

той можеше да му откаже, но нямаше да го издаде. Той чу тихи стъпки по пруста,

стъпки на един човек: разбра, че иде Аврам. И той спокойно се изправи пред

вратата.

цяло заляно от усмивка. Той заметна вратата.

- О, добре дошел, графе, добре дошел, графе! Здравичко ли си, как си...

Добре, че дойде да се повидим, да си побъбрим... Много ми е драго, как ми е

драго само... Всички се радват, и жената се радва, и момчетата ще се радват:

Нанко не те е видял от половина година... Ти му си учител и наставител... Добре

ни дошел, добре ни дошел... Гледай, гледай...

И възторгът, и радостните излияния на ханджият нямаха край.

Огнянов беше възхитен. Той пристъпи смело към делото и в кратки думи

изложи на Аврама положението и повтори пред него просбата, която по-рано бе

направил на жена му.

Аврамовата физиономия се разпущаше все повече и повече от задоволство и

щастие.

- Бива, бива, бива, как не бива!... Твърде добре, иска ли питане?... За

- Благодаря ви, бай Авраме - каза Огнянов покъртен... - В тоя велик час

всеки българин трябва да жертвува или да помогне нещо за отечеството.

- Кой не ще да помага, има ли българин, дето да не помогне? За такава

свята работа който се жали, от бога ще бъде проклет. То хубаво, то хубаво... Кое

момче искаш?

- Нанка да пратим... Той е по-хитър, като по-стар.

- Бива, бива... твоят ученик... Той за ваша милост главата си дава...

Щом му кажа, като ще се зарадва... Написа ли книжката?

И Аврамовият глас затрепера от радостно вълнение.

- Сега ще напиша билетче. - И Огнянов затършува из пазвите си. - Нямаш

ли парче книжка?

Ханджият извади из пазвата си къс оваляна хартия, сложи дивита си пред

Огнянова и каза:

- Ти напиши билетчето, а аз да прескокна до дюкяна: ония кучета, знайш,

цели обирници.

- Завърни се по-скоро, бай Авраме, с Нанка мой, че аз, както ти казах,

няма да се бавя, ще си тръгна.

- Сегичка ей. - И ханджият, като хвърли последен и сияющ поглед въз

госта си, хлопна вратата.

Огнянов в една минута написа билетчето. То съдържаше следующите няколко

реда:

тозчас. Една чета да удари в гърба Тосун бея; друга да дигне селата. .. Кураж и

вяра!... След малко и аз ида при вас да умра за България. Да живее революцията!

Огнянов"

готовност и патриотизъм у Аврама. Той се ослушваше с нетърпение сега, да чуе

стъпките на бащата и сина. Уличните мълви и лаеве глухо пристигаха дотук...

Ламбицата жумеше, блещукаше тъжно и пущаше нагоре един стълб вонещ дим.

Ненадейно един писклив раздирателен вик, един женски плач се разнесе в

съседната стая.

Огнянов потръпна.

Позна, че тоя глас принадлежеше на Аврамица.

Защо това плачевно викане?

Неволно страх го налетя.

Той се ослуша пак в полутъмната стая, чу някакви глухи стъпки от

сайванта, които се отдалечиха нататък.

Тогава той отиде до ниската врачка и я дръпна. Врачката се не отвори.

Той дръпна силно. Но тя стоеше като закована. Ужас го обзе, косата му настръхна.

- Предадоха ме! - изпъшка той.

В същия миг някакъв шум се чу откъде врачката. Гаче увираха ключ в нея.

Изведнъж тя се отвори и из отверстието лъхна вътре нощният ветрец. Огнянов впери

поглед в тъмната дупка, отворена към градината. Тогава се показа в нея една

глава.

Това беше Аврамица.

лицето й, Огнянов съгледа по него, че се лъскат сълзи.

Той се провря и се озова в градинката.

- Оттука - издума ниско Аврамица, като му показа една слива до

оградата.

И тя се изгуби в мрака.

Огнянов се прехвърли през трънака на оградата се намери на заднята

улица. Тя беше пуста. Той търти из нея. Тя го изведе пак пред хана.

Там се сблъска с една тълпа въоръжени турци. Те нахълтаха през вратнята

и потънаха навътре в двора...

Огнянов се изгуби и той в тъмнината.
НОЩТА

Далеко подир полунощ Огнянов, след доста премеждия, се завърна на

укреплението.

Защитниците бяха будни още, натъркаляни в тъмнината на черги и на

рогозки, донесени от къщята им. Те гълчаха тихо под ямурлуците си, с очи

обърнати към безлунното звездно небе. Огнянов се промъкна безшумно между тях и

се тръшна убит, сломен физически и нравствено. Той се мъчеше да съсредоточи

разпилените си мисли или поне да си докара сън, който му беше необходим - за да

може крепък да срещне утрешния ден... Но мислите му хвърчаха из пространството

разсеяни, като подплашен рой пчели, а сънят все бягаше от клепките му. Но не се

заспива лесно в надвечерието на едно сражение, по-добре - катастрофа,

Настрана ставаше един разговор, доста тихо, между една малка група

въстаници, налягали наблизу. Тоя разговор привлече вниманието му.

- Ти как щеш я обръщай, нашата работица е спукана - казваше един.

- Измамиха ни, измамиха ни, братко - въздишаше друг.

- Изпи ни кукувица ума, та послушахме тия чапкъни... Запалихме сами

къщите си - обади се трети.

- Що ни нам трябваше въстание!

- Сега да го опяваме, късно е вече.

- Ами?

- Лекът е само един: да си плюем на краката - каза един познат Огнянову

глас.

- Така, така, Бежанова майка не плаче.

- Утре да очистим през Върлищница.

- По-добре още сега...

- Не може, караулът ще ни спре...

- Утре, утре.

- Да, в шашармата.

- Та тогава всички ще бягат, другите ще ни изпреварят.

- Огнянов е само куче... Той да ни не забележи.

- Ха, Огнянов офейка още вчера...

- Офейка?

- Само ние, клети, излязохме умни...

Огнянов се повдигна и извика:

- Лъжете, нещастници, аз съм тука!

При тоя страшен глас, който се разнесе из мрака, всички се спотаиха...

Огнянов с възмущение и с ужас чу тоя разговор. Нямаше съмнение, че той

изразяваше общото настроение на въстаниците в това и в другите укрепления.

Гласът на един от говорившите му се стори познат по-отдавна време... Но кой беше

- не можеше да си спомни.

- Боже мой, боже мой! - мислеше си той, като теглеше хубаво предниците

на ямурлука въз гърдите си, за да не пропуща острото нощно духане. - Какво

стечение на обстоятелствата! Какви разочарования! Какви измени!... И подир това

милей за тоя проклет живот, искай да живееш!... Утре имаме сражение и аз още

отсега предвиждам края му... Паниката е в сърцата; страхът от смъртта е

разслабил ръцете и затъмнил ума на ония, които са дошли тука, да я търсят... Тоя

народ беше въодушевен, той се надяваше, той вярваше като дете и сега като дете

трепери... Подлостта на едни увлече в подлост други... Бяла черкова и другите

излъгаха надеждите ни, деморализираха Клисура... Това е подлост, това е коварна

измяна на общото дело... Тоя интригантски град бил способен само измени да

прави, изменници да ражда. Той знае да ражда Кандовци, Аврамовци, той знае да

създава Ради! Ах, и тая Рада, която отрови последните часове на живота ми! И аз

диря смъртта, аз го напущам сега с проклятия... А как бих умрял щастлив и горд,

боже мой, любим, озарен от лъчите на любовта, уверен, че ще да има да капне поне

една чиста сълза на моя гроб непознат... Да умреш, когато за тебе всичко е

умряло в тоя свят, когато виждаш своите кумири в калта, своите идеали погребани!

Любовта, революцията!... Как е мъчна и безнадеждна такава смърт! О, как е тя

желателна, необходима за нещастните като мене!

Планинският вятър духаше тъжовно над задрямалия кър. Шумата на околните

гори изпращаше глух и зловещ шум, който тъмнината правеше още по-грозен.

Всичките върхове, долове и планини наоколо, всичката природа пъшкаше

настръхнала. Звездите на небето бързо и безпокойно трепкаха. Сегиз-тогиз нощна

птица се обади в пущинаците и пак се възцари мъртво мълчание.. . Планинският

вятър провлечено, печално шуми над главите на лежащите до окопите въстаници като

далечно стенание.Това стенание се отзовава в душите им болезнено и ги кара да се

тряпкат и озират в тъмнината. И пак падат в безпокоила дрямка, напълнена с

бледни призраци на ужаса, пресичана от тръпките на студа и ледните целувки на

вятъра.

изпълни самотните планински с живия си привет, предвестник на зората, на

златното слънце, на живота и на подновяването празника на пролетта.
УТРИНТА

Въпреки тревожното състояние на духа си, Огнянов заспа най-после и спа

дълбоко два часа. Такъв крепък сън посещавал, уверяват, и осъдените в

предвечерието на смъртното им наказание. Призори той се сепна и се озърна

наоколо. Природата се разбуждаше. Развиделяваше се навсякъде. Небето,

белезняво-бледосине, бе изгубило последнята си трепкава звездица. То побеляваше

повече и повече на изток. Една червена, яркоогнена тъсма лежеше надлъж по

върховете на планините там. Това приличаше на зарата на някой отдалечен пожар.

Прозрачни мъгли още се пластяха в гънките на урвите на Рибарица, но снежната й

корона се руменееше вече от отблясъка на възточната заря... Само Богдан беше

застлан още с мъгла и имаше настръхнал и студен вид. Но полека-лека мъглите се

разсяха, виделината ставаше по-бяла и по-силна и зелените планини, гори и могили

околовръст се усмихнаха и погледнаха радостно под лазурното небе на тая пролетна

утрина. Някъде в гората ранни славеи запяха.

Огнянов стана, хвърли поглед върху лежащите въстаници в укреплението,

завити с козяци и с ямурлуци, под които зъзнеха, и се запъти по посока на Зли

дол. Той отиваше да обсъди положението с военния съвет.

Скоро той се изгуби в дола,който пресичаше пътя му. Светна се хубаво

вече. Изгря и слънцето.

Въстаниците в укреплението бяха всички наставали и се заловили, под

надзора на десетника, на работа по доизкарването новите окопи, станали нужни

поради увеличението на числото им от малкия отредец, пратен тук снощи. Те бяха

сега по-бодри. Марчев бе им пошъпнал, че Огнянов вече е направил рекогносцировка

до отвъд Текията и че положително знае, какво днес въстава и Бяла черкова...

Такава една вест повърна малко куража. Момчетата се малко поококориха, лицата им

се отвориха - развеселиха даже, и някои затананикаха смешни песни. Свойственият

на българина хумор не се забави да се прояви... Захвърляха се остроти на сметка

на четворицата клисурци, що бяха осъдени да застрелят циганина.

- От пет крачки и да не можете да ударите Мехмеда... ами втори път... да

му берете греха на горкия... Една минута, дето му дадохте още живот, струва за

сто години мъчения... Той си изпати всичките грехове - казваше един.

- Дявол да ви вземе - отзова се друг, - направихте го мъченик... и той

сега е в рая при Мохамеда... - подзе друг.

- Лъжеш - обади се трети; - Димчо и Стамен Гаргата го хвърлиха в локвата

там и той сега е при жабите.

Смехове.

един; - аз от толкова място и с плюнка го бих улучил.

- Отрязвам си главата, че вие не сте мерили.

- Право, право, от толкова място и баба ми би го измерила...

- Мерихме бе - оправяше се един от закачаните.

- Мерихте, ама мижахте...

- Истина, аз замижах, ама кога отпънах чакмака...

Смехове пак.

Други закачаха Рачка за името му.

- А бе, Пръдле, кой те надари с такова славно име? - питаше го един.

- Рачко! Тебе ти не е такова името, лъжеш! -дразнеше го друг.

Рачко се докачи.

- Кой лъже? Питайте графа!

- Не, не, лъжеш... докажи, че си наистина пръдле...

И присмехулникът му каза какво доказателство иска.

- А бе знаете ли? Той ни взимал вчера за хайдуци...

- Има право - забележи един. - Боримечката го обрал: взел му ножиците и

аршина из торбата...

- Взе ги, взе ги, ей тъй, из торбата ми, взе ги оня лошият - потвърди

Рачко.

- Натрошил ги за джепане на топа.

- Ех, та тогава и Севастопол ще разбием.

- Ако и нашата батарея направи като злидолската, то ни един турчин няма

да остане жив.

- И клисурското царство си остава навеки непокътнато - смееше се друг.

- Какво ли махат там? - попита един, като се обръщаше на изток.

Всички се обърнаха към същата посока.

Далегледните стражи даваха условни знакове на укрепленията, че са видели

неприятел. В същото време двамина души от тия стражи търчешком отиваха към Зли

дол, да дадат подробности на военния съвет.

Току-що известителите пристигнаха в казаното укрепление, показаха се

откъде Рахманлари две конни отделения турски, от по двайсетина души. Едното

вървеше из друма, а другото през къра. Въстаниците с вълнение се взираха - няма

ли да се появят други сили след конниците. Но нема други да се появи.

Тозчас два пеши отряда, по численост по-силни от турските, спуснаха се

от укрепленията, за да посрещнат турските. По-едрият отряд излезе из

укреплението на Зли дол.

- Кой го води? - питаха въстаниците и се взираха в предводителя.

- А бе не видите ли, Огнянов! - обадиха се неколцина.

- Графът е, графът е, аз да се закълна... В каквито дрехи да се облече,

аз го познавам... На Карнарския хан, вам лъжа, мен истина...

Но никой не слушаше Рачка.

Турците спряха, като видяха българските отреди, и се оттеглиха назад.

- Припари им на синковците - забележиха някои радостно.

- И днеска няма бой.

- Чини ми се, че Бяла черкова им е отворила работа... - разсъди друг.

И укреплението пак зашумя от деятелност и весели разговори

Обяд дойде и мина. Слънцето стоеше на най-високата точка на зенита.

В укреплението на Огнянова въстаниците довършваха обяда си и бързешката

увираха в торбите си и вулиите осталите комати и сухоежбина. Техните измъчени,

запрашени, неумити от неделя лица бяха безпокойни... Душевен смут бе се пак

изписал там. Слабият успех беше ги поразведрил, но за минута. Те знаеха, че

днешният ден ако не бъде решителния, то утрешният ще е такъв, непременно.

Те чувствуваха, че бурята наближаваше бързо. И от час на час хвърляха

без-окойни погледи на изток, въз голите поляни, дето се чернееха пръснато

далегледните стражи.

Слънцето прежуряше. На дясна страна от батареята, изнесена и заложена

още снощи, Огнянов, току преди малко завърнал се от Зли дол, облян в пот, бе

силно занят с неколцина още души: бързаха да довършат новия окоп. Както казахме,

снощи бе им пратено от военния съвет подкрепление от десетина души и

съществующият шанец не стигаше.

- Даскале - повика го един петдесет годишен селянин.

Огнянов се извърна.

- Какво е, чичо Марине?

Вериговчанинът му подаде една хартия, просто сгъната на четири.

- Писмо за тебе донесоха.

- Кой го донесе? - попита Бойчо, преди да разгъне писмото.

- Иван Боримечката. Снощи те дири тука, но те не намери и ми го даде аз

да ти го дам, като се явиш.

- Каза ли ти от кого е?

- От даскалицата.

Огнянову се сви от болка сърцето, като че клъцнато от змия. Той смачка

конвулзивно книгата, с намерение да я хвърли, но се договеди, че това може да

бъде забележено, и инстинктивно я мушна в джеба на дрехата си... По-бързо и

трескаво подхвана работата си, каквото да заглуши мъчителното чувство, което

размири душата му...

- Отде сега и тая Рада, в тоя момент!... Защо ми пише тя и какво иска от

мене?... Няма ли най-после да видя борба, да срещна смърт... та да се свърши

всичко!...

В същия миг между въстаниците произлезе нещо особено. Всички се

натрупаха по насипите на окопите и назъртаха на изток.

Огнянов дигна глава и устреми също поглед към голите рътове. Там

далегледните стражи даваха тревожни знакове. Тозчас изпращяха няколко пушки там

- условен сигнал, че е забележен силен неприятел.

Скоро те хванаха да отстъпят насам бързешката, като викаха:

- Много, много турци!

Произлезе смущение в укреплението. Бранителите се защуряха

насам-нататък, побледнели.

- На местата си! Заповядвам ви! - изрева Огнянов, като грабна мартинката

си от купа, дето бяха сложени и другите пушки.

Тоя вик на Огнянова стресна въстаниците и те взеха да се настаняват в

ложемените

В критически минути куражът и присъствието на духа у едного магически

действуват въз масата и я подчиняват. Тогава началник е оня, който поиска да

бъде.

Пристигнаха, заморени, неколцина души от аванпостните стражи. Огнянов ги

- Какво видяхте?

- Турци! Страшна сган иде насам... хиляда трябва да има... Пътят е

почернял от башибозуци...

Огнянов им кимна да млъкнат.

- Стойте! - извика той към ложементите, като видя, че мнозина не ги

сдържаше и излязоха пак.

- Много, много - мълвяха неколцина, като се взираха от насипа.

- На местата си! Всеки при оръжието! - изкомандува пак повелително

Бойчо.

- Задават се вече!

Действително, далеко на главния друм, там, дето той излазя иззад

разлатото бърдо, подаде се главата на една гъста колона; на всеки миг тя се

изтакаше насам по-дълга и пъплеше като безкрайна гъсеница... Това беше ордата на

Тосун бея. Колкото приближаваше, толкоз по-явна ставаше нейната гъстота и

многочисленост... Турците вървяха по четворица наред, двайсетина малки пряпорци

и три големи знамена - бели, червени, зелени и други цветове - се развяваха над

колоната... Скоро тя запълни целия път от Кулата до Бяла вода, нещо два

километра надлъж.

Възцари се ново смущение в редовете на въстаниците. Никого не сдържаше

вече на мястото му; всякой ставаше прав и се озърташе плахо-плахо.

Само свирепият поглед на Огнянова ги малко задържаше.

Черната колона продължаваше марша си все из пътя, додето стигна до

кладенчето, на разстояние един куршум от укрепленията.

Тогава стражата от Зли дол изпразни няколко далебойни пушки; тозчас, по

командата на Огнянова, гръмна и нашето укрепление. Ревна и топът. Гъстък

дим застла насипите и гърмежът процепи въздуха и заеча из планините...

Неколцина души се повалиха от предните редове на колоната...

В тоя миг Огнянов съгледа главите на трима души, които се спущаха из

пътя към дола на Стара река. Тия въстаници бягаха от укреплението, възползувани

от първата бъркотия и от дима. Огнянов инстинктивно позна в тая група бежанци

снощните си съседи, които обсъждаха плана за бягането.

В няколко разкрача той се озова на брега на върха, под който стоеше

сипеят и долът. Бежанците бяха влезли в една тясна пътека, изрита от пороите, и

вървяха един след друг.

- Назад! Връщайте се, господа, или ще ви поваля! - извика той и насочи

пушката си въз тях.

Бежанците се обърнаха и останаха като вкаменени. Те бяха оставили горе

пушките си. Огнянов позна в едного дякона Викентия, бръснат и в хъшовски дрехи.

Клетият момък беше пламнал до ушите от срам.

Те машинално обърнаха стъпките си назад.

- Чичо Марине, доведи тия страхопъзльовци тука и ги натъпчи в окопите...

Ако кръкне някой, давам ти право да му пукнеш главата. - И Огнянов бързо се

намери на поста си.

- А бе, пъси синовци, бари една пушка, за кумова срама, да бяхте

хвърлили, па тогава да бягате... - гълчеше ги чичо Марин, като ги подкарваше към

окопа с пушка, насочена в гърбовете им.

Това внушително поведение на началника смири другите въстаници... Те

задържаха проявлението на страха си, но за няколко минути само. Устните на

повечето се бяха попукали до кръв.

Турците не бяха гръмнали още нито една пушка. Падането на другарите им,

свалени от първите залпове из укрепленията, причини минутна бъркотия в редовете

им. Отнесоха ранените до оградите на околните гюлове, а те купом, бързешката

заотстъпаха назад. Тая първа сполука поободри въстаниците и те продължиха

енергически огъня срещу неприятеля. От непрекъснатите гърмежи цялата планина и

могилите гаче се тресяха.

Бели облачета, накацали по разни върхища, означаваха присъствието на

укрепленията. Стрелбата им следваше и когато турците се бяха доста отдалечили,

та ги не стигаше куршум... Доста далеко, отзад ордата, се мяркаха неколцина

конници. Те съставляваха главния щаб на Тосун бея... Ордата ги приближи и се

навали около тях. Тя стоя там на сгъстен куп доста време. Види се, ставаше

съвещание и се изменяваше планът на нападението. Действително, забележи се

някакво размърдване на ордата, разкъса се на няколко части, които се разделиха

една от друга. Тогава като по даден знак всички тия отделения, в разсипан строй,

се хвърлиха насам с бесни викове и с голяма буйност и стремителност... Едни

тичаха по голите върхища към планината, други към урвата на Зли дол, трети към

Средня гора, към дола, из който тече Стара река и отваря проход към Клисура,

четвърти - към лозята - за нашето укрепление. Въстаниците ги посрещнаха отдалеч

още със залпове, но турците загърмяха само щом влязоха в чертата на куршумите...

Няколко минути облаци дим съвсем забуляха укреплението от постоянна стрелба, но

гърмящите все намаляваха и намаляваха. Огнянов, с лице зацапано от барут и

покрито с кал, която потът превръщаше на гъсти потоци по бузите му, опиянял от

дъха на кръвта, замаян от пищенето на куршумите, що хвъркаха над главата му, ту

се изправяше с мартинката, която бълваше бял дим, ту се снишаваше в шанца си.

От миг на миг той несъзнателно викаше, без да се озърта, в окръжающия го

дим:

- Удряйте! Гърмете! Кураж, братя!