Иван Вазов Под игото

сестра й не беше могла да утаи (Лалка, преди да умре, беше поверила всичко на

кака Гинка). Бедната покойница извикваше сълзи по всичките женски очи, плачеха

дори и мъже, съвсем чужди на семейството й... Всички младежи бяха се стекли тука

и начело личаха членовете на комитета, дълбоко покъртени и натъжени. Те вървяха

с носилото.

Когато шествието дойде до мегдана, дето се беше изпречил и Кандов като

един кол, сложиха носилото, за да четат пак молитва над него, и тогава той видя

мъртвеца. Той позна изведнъж Лалка.

Тя лежеше спокойна, тиха, дългите клепачи хубаво затворени, тя приличаше

на заспала. Лицето й, добило мраморна белина, едвам се различаваше от пуховата

възглавница, дето бе потънала главата й; малката й снага се губеше под купове

венци и китки пролетни, прощален принос от булки и невести... При двете й рамене

стоеха по китка редки бели трендафили; подобни бяха втъкнати и в косата й. Тия

последните бяха садени от нейната собствена ръка; ръцете й, бели и изящни като

на скулптирана от мрамор грация, лежаха кръстосани на венчалната й копринена

рокля, а на пропадналите й гърди беше положена икона "Успение пресветия

Богородици". Една упоителна атмосфера от благоухания на цветя, смесени с тия на

смирненския тамян, напълни мястото и замайваше чувствата.

Току-що сложиха носилото, майката се хвърли на щерка си със

сърцераздирателен писък, прегърна я с две ръце, зарови лицето си в цветята и в

премените като полудяла, па захвана да нарича ония глухи, недоизречени,

безумно-страстни слова на майчина любов и отчаяние, които винаги пронизват с

ледени игли сърцето и правят да настръхват косите. Всяка дума е един откъртен

къс от сърцето, всеки вик е едно море от горест и неизразима болка. Плачът и

поиманията нарастваха наоколо; домашни и чужди, с плувнали в сълзи лица, туриха

кърпи на уста да не реват с глас. Но кака Гинка, пленителна в траурните си

дрехи, ридаеше неудържимо; баща й, поддържан от двама души, люшкаше побеляла

глава, разбит. Стефчов, гологлав, с кърпа на очи, стоеше прав до носилото. Но

сълзи нямаше; лицето му само от безцветно червендалесто, каквото беше, сега бе

побледняло. Той се озираше захласнато някак, като човек, който не гледа нищо...

Недалеч стърчеше над тълпата русата глава на Соколова. Очите му бяха вторачени в

смъртния образ на Лалка; той обнимаше с поглед, той поглъщаше цял тоя призрак на

жертвата, която тъй страшно беше любил и която го беше любила... Уви, те би

могли да бъдат тъй щастливи! Но съдбата, съдбата!... Внезапно той съзря близо до

себе си Стефчова. Очите им се срещнаха. Соколов го устрели с ужасен поглед и му

каза високо:

- Господине, твоята подлост погуби тая жена! Ти ще даваш ответ на мене,

после на бога!

Молитвата се свърши. Гласът на майката пак процепи въздуха. Носилото се

дигна и шествието се мръдна пак. Кандов се присъедини към тълпата, почти

машинално. Лицето му остана тихо, както си беше. Трогателната картина, на която

присъствува, не го покърти ни най-малко. Напротив, даже някакво свирепо

задоволство озари физиономията му: той разбра, че Рада, като Лалина приятелка,

се намира тука. Значи, ще я види тука... Само тая мисъл можа да пробуди в него

мрачната и безкрайна погребална процесия. Той се заозира насам-нататък из

тълпата на жените, но Рада не видеше; той диреше с поглед всяко черно облекло,

всяка хубава глава... Но Рада не познаваше в тях... Той поостана надире, за да

остави да минат и другите изпращачки покрай него; но напразно неговият ястребов

поглед стреляше, ровеше, тършуваше из подвижната навалица, която минуваше като

река пред него... Внезапно той зърна баба Лиловица и потърси до нея Рада. Рада я

нямаше!... Сърцето му се отскубна. Как? Рада да я няма тука, на погребението на

Лалка, приятелката й? Невъзможно, невъзможно, невъзможно! И той пак се защуря из

тълпата да я дири и не я намираше. Как? Рада да не е тука? А де ще е Рада! Тя

излезе с баба Лиловица, а де я е оставила баба Лиловица... самичка, и в такова

време? Какво по-важно може да има Рада днес от това да изпрати любимата си

приятелка?... Или, тя е тук, но той не види, премрежват му се очите. Но

бабичката той видя!... Мигар да иде и да я попита? Лудост, лудост,

неприлично!... Бедният студент не чувствуваше, че неговото назъртане и щуряне из

тъжната процесия само беше вече неприлично и привлече вниманието...

Когато закривяваха из една тясна улица, от противоположната писна

кларнет и гръмна тъпан; весело хоро се бе там залюляло. Тая веселба при тая

скръб изведнъж се показа страшно грозна и светотатска. По много лица в шествието

се изобрази досада и гняв. В тоя същи миг музиката млъкна и хорото се пръсна и

изчезна като от замахването на магическа тояжка... Възцари се пак тишината, из

улицата се чуха само погребалните гласове на децата и Мердевенджиева... Кандов,

останал на края, неволно се извърна назад, защото чу шумни стъпки. Той видя

Редактора и няколко души още, които бяха напуснали хорото, за да придружат

шествието. Редакторът беше пиян, с килнат фес и с твърде развълнувано лице. Той

и другарите му бързаха да застигнат опашката на колоната. Кандов чу дрезгавия

глас на Безпортева, който говореше вървешком:

- Елате, недейте става магарета... ами да целуваме ръка ней... И да й

кажем: "Иди сбогом, сестро! Царство ти небесно!..." Защото, който умре за

народа, той е безсмъртен! Разбирате ли, патки?... Ако сте пияни, знайте себе

си... И когато ви казвам - навождайте кратуни, поклонете се... Тая е света душа.

Кажете ми, колко са такива на света? А предателите нямат брой, като морски

пясък... Но вие море не сте виждали, затова не ставайте магарета, ами взимайте

от човешка дума...

Току-що свършваше тая тирада. Редакторът видя Рачка, който тичешката

замина край тях и носеше нещо в черкова.

Той му извика повелително:

- Я чакай бре! Чакай да те питам нещо... На, този е шпионинът на

Стефчова! Смърт на такива поганци! - прибави той на другарите си.

Рачко видя разлютеното лице на Редактора и търти да бяга из една улица.

- Дръжте го! Да го питаме с кое право развонява улицата с името си! -

извика Безпортев и всичките погнаха нещастния Рачка. Рачко, като лек и

дребничък, хвърчеше като перушиняк и взема доста преднина над пияните си

гонители. Скоро и той, и те се изгубиха зад завоя на улицата...

Кандов видя всичко това безучастно, разсеян. Той наведе глава и заследва

пак процесията несъзнателно. Скоро по нея и той се умъкна в черквата.

КАНДОВОТО НЕДОУМЕНИЕ НАРАСТВА

Из отсрещната улица се понесе насам монотонен писклив хор от детински

гласове. Тия гласове държаха бас на друг един по-висок и по-дъртешки глас, който

извиваше някаква проточена черковна песен. Странният концерт наближаваше и се

чуваше все по-силен. Тозчас се подаде ред деца с фенери, хоръгви и дълги

беловоскови свещи, превързани с черни кордели; по тях - други деца вкуп и с тях

псалтът Мердевенджиев, последван от попове в одежди. Из въздуха се разнесе и

мирис от тамян: задаваше се погребалното шествие на Лалка. Страдалицата беше

издъхнала нощес още.

Почти целият град придружаваше смъртните й останки. Смъртта на тая жена, млада и

зелена покосена, изпълни със скръб всички сърца. Всеки бързаше да каже сбогом на

покойницата и да почете последното й пътуване - до гроба. Ни антипатията против

баща й, ни ненавистта против мъжа й не възпря света. Лалка беше твърде обична,

кротка и добросърдечна и образът й изгони из душите другите земни свирепи

вълнения. Навалицата на погребението й (което разбитият й баща не жали пари да

направи по-богато и по-тържествено) беше прочее извънредно голяма и му придаваше

още по-тържествен и по-трогателен вид. Но онова, което спомогна най-много да

привлече света, беше мълвата за причината на побеляването й и смъртта й, която

сестра й не беше могла да утаи (Лалка, преди да умре, беше поверила всичко на

кака Гинка). Бедната покойница извикваше сълзи по всичките женски очи, плачеха

дори и мъже, съвсем чужди на семейството й... Всички младежи бяха се стекли тука

и начело личаха членовете на комитета, дълбоко покъртени и натъжени. Те вървяха

с носилото.

Когато шествието дойде до мегдана, дето се беше изпречил и Кандов като

един кол, сложиха носилото, за да четат пак молитва над него, и тогава той видя

мъртвеца. Той позна изведнъж Лалка.

Тя лежеше спокойна, тиха, дългите клепачи хубаво затворени, тя приличаше

на заспала. Лицето й, добило мраморна белина, едвам се различаваше от пуховата

възглавница, дето бе потънала главата й; малката й снага се губеше под купове

венци и китки пролетни, прощален принос от булки и невести... При двете й рамене

стоеха по китка редки бели трендафили; подобни бяха втъкнати и в косата й. Тия

последните бяха садени от нейната собствена ръка; ръцете й, бели и изящни като

на скулптирана от мрамор грация, лежаха кръстосани на венчалната й копринена

рокля, а на пропадналите й гърди беше положена икона "Успение пресветия

Богородици". Една упоителна атмосфера от благоухания на цветя, смесени с тия на

смирненския тамян, напълни мястото и замайваше чувствата.

Току-що сложиха носилото, майката се хвърли на щерка си със

сърцераздирателен писък, прегърна я с две ръце, зарови лицето си в цветята и в

премените като полудяла, па захвана да нарича ония глухи, недоизречени,

безумно-страстни слова на майчина любов и отчаяние, които винаги пронизват с

ледени игли сърцето и правят да настръхват косите. Всяка дума е един откъртен

къс от сърцето, всеки вик е едно море от горест и неизразима болка. Плачът и

поиманията нарастваха наоколо; домашни и чужди, с плувнали в сълзи лица, туриха

кърпи на уста да не реват с глас. Но кака Гинка, пленителна в траурните си

дрехи, ридаеше неудържимо; баща й, поддържан от двама души, люшкаше побеляла

глава, разбит. Стефчов, гологлав, с кърпа на очи, стоеше прав до носилото. Но

сълзи нямаше; лицето му само от безцветно червендалесто, каквото беше, сега бе

побледняло. Той се озираше захласнато някак, като човек, който не гледа нищо...

Недалеч стърчеше над тълпата русата глава на Соколова. Очите му бяха вторачени в

смъртния образ на Лалка; той обнимаше с поглед, той поглъщаше цял тоя призрак на

жертвата, която тъй страшно беше любил и която го беше любила... Уви, те би

могли да бъдат тъй щастливи! Но съдбата, съдбата!... Внезапно той съзря близо до

себе си Стефчова. Очите им се срещнаха. Соколов го устрели с ужасен поглед и му

каза високо:

- Господине, твоята подлост погуби тая жена! Ти ще даваш ответ на мене,

после на бога!

Молитвата се свърши. Гласът на майката пак процепи въздуха. Носилото се

дигна и шествието се мръдна пак. Кандов се присъедини към тълпата, почти

машинално. Лицето му остана тихо, както си беше. Трогателната картина, на която

присъствува, не го покърти ни най-малко. Напротив, даже някакво свирепо

задоволство озари физиономията му: той разбра, че Рада, като Лалина приятелка,

се намира тука. Значи, ще я види тука... Само тая мисъл можа да пробуди в него

мрачната и безкрайна погребална процесия. Той се заозира насам-нататък из

тълпата на жените, но Рада не видеше; той диреше с поглед всяко черно облекло,

всяка хубава глава... Но Рада не познаваше в тях... Той поостана надире, за да

остави да минат и другите изпращачки покрай него; но напразно неговият ястребов

поглед стреляше, ровеше, тършуваше из подвижната навалица, която минуваше като

река пред него... Внезапно той зърна баба Лиловица и потърси до нея Рада. Рада я

нямаше!... Сърцето му се отскубна. Как? Рада да я няма тука, на погребението на

Лалка, приятелката й? Невъзможно, невъзможно, невъзможно! И той пак се защуря из

тълпата да я дири и не я намираше. Как? Рада да не е тука? А де ще е Рада! Тя

излезе с баба Лиловица, а де я е оставила баба Лиловица... самичка, и в такова

време? Какво по-важно може да има Рада днес от това да изпрати любимата си

приятелка?... Или, тя е тук, но той не види, премрежват му се очите. Но

бабичката той видя!... Мигар да иде и да я попита? Лудост, лудост,

неприлично!... Бедният студент не чувствуваше, че неговото назъртане и щуряне из

тъжната процесия само беше вече неприлично и привлече вниманието...

Когато закривяваха из една тясна улица, от противоположната писна

кларнет и гръмна тъпан; весело хоро се бе там залюляло. Тая веселба при тая

скръб изведнъж се показа страшно грозна и светотатска. По много лица в шествието

се изобрази досада и гняв. В тоя същи миг музиката млъкна и хорото се пръсна и

изчезна като от замахването на магическа тояжка... Възцари се пак тишината, из

улицата се чуха само погребалните гласове на децата и Мердевенджиева... Кандов,

останал на края, неволно се извърна назад, защото чу шумни стъпки. Той видя

Редактора и няколко души още, които бяха напуснали хорото, за да придружат

шествието. Редакторът беше пиян, с килнат фес и с твърде развълнувано лице. Той

и другарите му бързаха да застигнат опашката на колоната. Кандов чу дрезгавия

глас на Безпортева, който говореше вървешком:

- Елате, недейте става магарета... ами да целуваме ръка ней... И да й

кажем: "Иди сбогом, сестро! Царство ти небесно!..." Защото, който умре за

народа, той е безсмъртен! Разбирате ли, патки?... Ако сте пияни, знайте себе

си... И когато ви казвам - навождайте кратуни, поклонете се... Тая е света душа.

Кажете ми, колко са такива на света? А предателите нямат брой, като морски

пясък... Но вие море не сте виждали, затова не ставайте магарета, ами взимайте

от човешка дума...

Току-що свършваше тая тирада. Редакторът видя Рачка, който тичешката

замина край тях и носеше нещо в черкова.

Той му извика повелително:

- Я чакай бре! Чакай да те питам нещо... На, този е шпионинът на

Стефчова! Смърт на такива поганци! - прибави той на другарите си.

Рачко видя разлютеното лице на Редактора и търти да бяга из една улица.

- Дръжте го! Да го питаме с кое право развонява улицата с името си! -

извика Безпортев и всичките погнаха нещастния Рачка. Рачко, като лек и

дребничък, хвърчеше като перушиняк и взема доста преднина над пияните си

гонители. Скоро и той, и те се изгубиха зад завоя на улицата...

Кандов видя всичко това безучастно, разсеян. Той наведе глава и заследва

пак процесията несъзнателно. Скоро по нея и той се умъкна в черквата.

Навалицата, която из улиците нарастваше като поток, напълни буквално

храма.

Носилото, сложено на четвъртитата мраморна плоча с издълбан двуглав орел

народът, със запалени вощеници.

Заупокойните молитви захванаха тържествено; сини облаци от кадилницата

се издигаха към свода. Големите светилници пред олтара горяха, запалиха се и

полилеите, черквата пламна от светила... Тоя блясък служеше да поутеши малко

опечаленото семейство на Лалка.

По същата причина биде поканен и учител Климент да каже слово. Като

богослов той владееше витийския дар и си служеше с цитати от светото писание. Но

той, по неразположение, отказа. Поканиха Франгова. Подир малко колебание той

прие и се покачи на второто стъпало на владишкия трон. Поповете прекъснаха

пеенето и черквата се смълча.

Учителят, твърде развълнуван, с поглед към покойницата, захвана с як, но

разтреперан глас:

"Братя и сестри!"

Но тозчас той биде принуден да се прекъсне. При вратата ставаше нещо

извънредно. Тълпата се там затика и защуря смутено; чу се разбъркано шушукане,

после - уплашени гласове. Това смущение се предаде насам и скоро достигна до

предните редове, около носилото с покойницата. Настана страшно смущение и хаос.

- Идат! - викаха едни.

- Олеле мале, идат! - пищяха татък женски гласове.

- Кой иде бре? - обадиха се мъже из вътре черквата.

- Турците! Турците!

Настана паника: писък и вайкане и разбъркани гласове изпълниха божия

дом. Народът се разтича като изплашено стадо, без да знае къде да се скрие.

Образува се голям куп около чорбаджи Юрдана и Стефчова. Като влиятелни пред

турците всеки мислеше да намери защита при тях и да бъде пощаден заедно с тях.

Но голямата част от народа в луд страх кръстосваше черквата, бягаше, връщаше се,

крещеше. Младите жени пищяха и падаха примрели, без да им подаде някой помощ;

няколко бабички грухнаха на стъпалата на олтара и бидоха стъпкани. Безумен уплах

бе изписан по лицата; на мнозина бяха по-бели и по-мъртвешки от Лалкиното. Само

един Кандов остаяше съвсем безучастен към всичко, що ставаше наоколо му. Той със

скопчени ръце стоеше неподвижен при носилото и гледаше тъжно покойницата.

В това време се чу гласът на Соколова от галерията:

- Не се плашете, няма нищо!

Той, още в началото на паниката, беше се покачил на галерията, за да

погледа из горния прозорец какво има извън черквата, на площада. Но той не видя

нищо там обезпокоително. Никакви турци нямаше; напротив, той видя Редактора и

другарите му, които влазяха под нартиката. Той беше пресипнал да вика оттам и да

успокоява народа, но в шумотевицата гласът му не можа да се чуе.

Обадиха се и други:

- Мирни бъдете бе, хора, няма нищо,.

- Кой ни уплаши? - викна друг.

- Кой излъга хората?

В същия миг влязоха Редакторът и другарите му запъхтени и захванаха да

се кръстят. Те нито подозираха, че са причината на паниката. Защото Рачко, като

бягаше пред тях, беше се втурнал уплашен в черквата и попитан от някои бабички

защо бяга, той бе казал:

- Идат!

- Капасъзът и другите, много, много...

Разбраха, че той казва: капасъзи... много, много. Това беше доста за от

месец насам плашеното население от турска сеч! И паниката...

Кандов не дочака свършека на погребението и излезе на улицата пак.

Странно! Той излазяше малко поободрен.

Видът на смъртта поумирява неодолимо всяко вълнение на душата, свързано

със земните интереси; зрелището на тленността човешка отслабва зависимостта й от

тоя свят. Грижите, пламенните привързаности, страстите, въжделенията на живота

побледняват и стават призрачни и смешни пред хоризонта на вечността...

"На, тая Лалка умря, сега е мощи, утре е прах. Каква беше побеляла,

побеляла, та страшна... Умря, умря... И Рада я нямаше там!... Ну, що, Рада!...

Странно нещо, как ме е заслепила тая мома... Който ме види, би казал, че съм

луд... Та отде зная, че не съм луд?... И защо? За нея. Та що е тя и защо моите

безконечни мъчения, моите дълги безсъници? Да, и защо всичко това? За една жена,

за една друга Лалка, която утре ще умре също и ще стане мощи и прах. Любопитно е

дали я бих обичал, ако я видех такава в едно носило, че я закарват в гроба, да

хранят червите с нея... Каква глупост, мерзост... Да? И наистина, що е тая Рада,

това нещо, това нищо, нищо, което пълни цялото ми същество и цялата вселена, и

рая, и ада?... Какво е тя?... Един скелет, облечен с мръсно, сурово месо.. Едно

безконечно купище от кокали, мръвки, кръв, жили, влакна, нерви, съдове, жлези,

тъкани, хрущели, смрад, които се наричат Рада, и утре ще се сплуят и преобърнат

на гной и прах... Тфу! И всичко това аз обичам! И се губя за него! Моят всемощен

дух, моят божествен разум, моята безконечна мисъл са се прикачили на това тленно

глупаво парче, провесили са се на тая паяжина!... Страшно, безумно... И как тъй

по-рано се не отрезвих, не си казах: бе, Кандов, твоето призвание е друго и

по-велико, отколкото да пъшкаш подир една глупа рокля... Такива широки простори

се разкриват пред мене; два свята чудни, велики ми разтварят обятия: науката,

отечеството... И колко живот там и подвиги, слава, и борба, и чудеса... и аз ги

не видя, и видя това жалко същество, което, ако да не бях видял, нямаше никога

да подозирам, че съществува на земята, както и то само не разбира защо

съществува... Срам, срам, срам! Трябваше да видя тая Лалка, за да усетя към

какво нищожество се е била приковала душата ми. Сега тя се пробужда като орел и

трепва криле, и ги разперва, и като него волно, свободно хвърчи в безконечното

пространство... Колко съм щастлив, ох!"

И Кандов продължи да върви, задълбал в тия освежителни размишления. Той

усещаше, че едно тежко бреме се свали от раменете му. Сега той се усмихваше

победоносно. Той се усмихваше и чудеше как жалко, как глупо се свърши тая борба

в душата му! Той изхвърли из нея Рада, както някой изхвърля из прозореца си

непотребен череп от разбита паница... Радиният образ стоеше така далеко, така

далеко в мъглявата безконечност, бледен, безжизнен и облачен, като развян при

внезапно пробуждане сън. Той се почувствува окопитен и нов; сега булото падна от

очите му и той виждаше ясно, и познаваше всичко, и се интересуваше от онова,

което го окръжаваше, и вземаше участие в дребните интереси на живота. Той

поздрави приветливо, като никога, ония, които го срещнаха, разговори се с

Павлаки Недев за гюла му, разпита го каква беше ланската цена и колко маскала

мисли да изкара тая година; купи си половина ока череши от една бакалница и се

завръщаше весел у дома си.

Той се завръщаше весел, като че иде от сватба, а не от погребение.

Като минуваше край зида на една градина, един дъжд от бели листенца като

Маргарит посипа главата му.

Той вдигна очи и видя, че това беше цвят от сливата, която бе надвесила

клони над улицата. Цветът се ронеше от едно клонче, на което играеха две

врабчета и се целуваха с човките си...

Кандов остана вкаменен!

Всичкото му красноречие и философия изчезнаха като дим пред вида на тая

любовна сцена...

Той изтърва кърпата с черешите и се хвана за челото. Дълго време стоя

тъй.

братко мой, търси си лек на главата, бай Вертере.

И той завървя пак несъзнателно.

- Да, лек, лек, радикален лек! - повтаряше си той... Но какво! Физическа

болест да беше... Но тая рана е в душата... Не се гори с нажежено желязо. Що?

Дали да не се посъветвам с пловдивския доктор? Лекарите са такива не само за

телесните недъзи, но и за душевните... Това е истина явна като ден. Жално, че

тука няма психиатри-специалисти... Защото аз съм луд, да, луд... Все едно, и при

тоя... Някой съвет, кой знае, мога да получа - и да не бъде без полза... Да...

Нека се възползувам от случая. Нищо не губя... Но друго трудно: трябва изповед

пред доктора... Трябва да стана смешен... Не, невъзможно... По друг начин

трябва...

И той се запъти по посока на къщата, дето се беше спрял пловдивският

доктор.
ЛЕКЪТ

Когато се спря пред вратата му, Кандов си избриса пота от лицето, па

почука.