Иван Вазов Под игото

другиго някого:

- Момче, ниско, ниско стой... Ще те ударят!...

Огнянов неволно се обърна надясно и през разредения от ветреца дим зарна

един въстаник, който прав, без да се снишава, гърмеше въз неприятелите, съвсем

изложен на куршумите им. Тая дързост беше цяла лудост.

Огнянов, изумен, позна Кандова!

Поразен от това, той машинално отиде до него и в дима му простря

десницата и му каза:

- Брате, дай ръката!

Студентът се извърна, погледна тихо, ледено Огнянова, но му стисна силно

ръката. Това ръкостискане на двамата противника беше знак на помирение пред

взора на окървавеното отечество, а може би и на прощаване, вечна раздяла...

Една струйка кръв обля Огняновата ръка, когато държеше Кандовата! Тая

струйка изтече из ръкава на студента.

Огнянов забележи кръвта, но това го не учуди, нито порази, даже не разбра

значението на тая струйка топла кръв... Повече го порази това, дето видя Кандова

тука.

Огнянова, бе отишъл на мястото, дето се раздаваха оръжия, и оттам на

укрепленията към Стара река... Пратен снощи тука с подкрепителното отделение,

той не беше още забележен от Бойча, тая заран всецяло погълнат от залисиите на

длъжността си.

Огнянов се дръпна и се озърна прав около себе си.

Тогава само той забележи, че окопът беше почти пуст... Въстаниците бяха

изчезнали из укреплението... Само петима-шестима души, между тях Кандов, още

остаяха и продължаваха огъня, който омършавяваше. Гърмежите сродяваха и от

другите укрепления, също напущани вече от бранителите си. В замяна на това

неприятелските куршуми по-изобилно ръсеха и правеха опасно всяко показване из

окопите.

храбри другари неравната борба, решен да умре на мястото си. Укреплението,

прочее, едно от всичките възточни, следваше да се пуши още.

- Олеле, мале! - извика се болезнено наблизу. Огнянов трепна от тоя вик

и се обърна на лява страна, отдето той дойде.

В окопа възнак беше паднал Викентий. Червен чучур кръв шуртеше между

шията и гърдите му и почерняваше ровката земя. Куршумът беше го пронизал

смъртоносно. Тая кръв изми позора му...

Чичо Марин го изнесе настрана под една заслона, за да го поемат други и

отнесат в града. Но никого нямаше там. Височината беше пуста...

Опразнените ложементи немееха грозно. Само редки гърмежи от другите

незаплашвани върхове, на север и запад от града, присъединяваха се, безполезно

впрочем, към Огняновото укрепление, което привличаше сега куршумите неприятелски

като един магнит железните стърготини. Турците на орляци продължаваха да

настъпват насам и гърмяха непрестанно. Те се промъкваха предпазливо през лозята

и през гюлищата, които още ги деляха от укреплението, снишаваха се до случайните

заслони, лягаха инстинктивно при всяко съглеждане, че ще гърмят от някой връх.

Те запревзимаха едно по едно укрепленията, изпразнени по-рано от паниката.

Вместо въстаниците или труповете им те намираха там оръжия, паласки, чанти,

дрехи и други плячки. Намериха и черешовите топове, изнесени вчера вечер по два,

по три във всяко укрепление. Освен два, другите стоеха още пълни, никому не беше

дошло на ума да им запали фитила, та и дух не бе остало за това.

Турците се показаха и на височините на Шайковец, и над самия град. Из

улиците му запращяха пушки против тях и свалиха знаменосеца и още едного. Но

съдбата на боя и на града, който се бе задимил на няколко места, беше решена

вече в полза на Тосунбеевите пълчища. Те с викове, на черни рояци, се спуснаха

от урвите към нещастна Клисура, като черни рояци врани на някой пресен труп.
РАДА

Щом първите гърмежи по върхищата известиха на Клисура, че фаталния бой

настая, народът, обзет от луда паника, удари на бяг към Копривщица, през

Върлищница, тясно планинско гърло в Средня гора, из което иде реката със същото

название, та се влива в Старата, на югозападния край на града.

Госпожа Муратлийска, у която беше на гости Рада, прибра набързо

по-ценните си вещи и децата си, за да напусне къщата си и да бяга с другите. Тя

се отби при Рада да я вземе. Но при всичките й молби, Рада не щеше да я

последва, решена да остане в къщи... Добрата госпожа Муратлийска със сълзи на

очи и на колене я молеше да тръгне тозчас; тя не можеше да я остави на такава

страшна участ. Турците се показаха вече над яровете на града; всяка минута беше

драгоценна.

- Иди, иди, како Анице, отведи децата... моля те, остави мене - викаше

Рада и тласкаше към вратата госпожа Муратлийска.

Госпожа Муратлийска я погледна уплашена и сключи ръце в безнадеждност.

През прозореца видя, че турците се спущат вече към града. Тя се възчуди що да

стори.

Очевидно, само едно отчаяние можеше да доведе Рада до такова безумно

От часа на ужасното спречкване между Огнянова и студента тя остана като

сломена, като убита под удара на презрението на любовника си. В смайването си,

тя не можа тогава да се оправи, а после не го видя вече. Прочее, Огнянов и

досега остаяше в ужасното си заблуждение и с безпределна омраза и отвращение в

душата към нея... Ако умреше в боя, той щеше да умре с проклетия на устата и в

жестоки, нетърпими нравствени терзания. Тая мисъл я привеждаше в ужас. Тя нямаше

ни минута покой. Съвестта й я гризеше, че тя можеше да го успокои, да го

разувери, а не стори това. Тоя благороден човек щеше да умре окаяно, отчаян,

защото той смърт беше отишъл да търси - той се не боеше от смърт - и тя беше

длъжна да му я направи поне по-лека, да умре по-спокоен и утешен от мисълта, че

умира любим и обожаем... А може би и да го изтръгнеше от ноктите на смъртта -

той тогава не би я нарочно дирил - и да го запази за себе и за отечеството... Но

той не слезе ни един път в града. Напразно тя се опитва няколко пъти, под разни

предлози, да иде до окопите и да се види поне на минута с него, та било, че си

навлякла негодуванието на огнения му поглед; ней упорно се отказваше достъп при

укреплението... Едничка утеха й беше свиждането със Стайка, Боримечковата булка,

нейна съседка Боримечката на три пъти бе слизал в града с разни мисии и пътем се

бе отбивал при жена си и и съобщил нещо за Огнянова. Чрез Стайка, прочее, Рада

узнаваше, че Огнянов е жив и здрав, че е твърде улисан, но нищо повече от това.

В тия шест дни, дълги като векове, заедно с мъките й нарастваше и любовта й към

Бойча, толкова нещастен, колкото и храбър. Тая страст достигна до култ. Ней й се

представяше тоя рицарски образ, разхубавял още от красотата на мъжеството и

окръжен от лъчезарния ореол на славата, как с горчива усмивка среща смъртта, там

на ония върхове, без да се обърне веднъж насам да хвърли един поглед, да пошушне

едно сбогом към оная, която не може да живее без него и която той е стъпкал с

презрението си... Снощи пръв път тя се видя с Ивана Боримечката, даде воля на

чувствата си и плака пред него с горещи сълзи. Добрият Иван я утеши, както

знаеше, и й се обеща незабавно да предаде писмото й, набързо написано с молив,

на Бойча. (По причини, които знаем, то биде връчено Огнянову току в началото на

боя.) Но тя не прие ни думица отговор, словесен макар, и скръбта и отчаянието й

нямаха предел... Тя чувствуваше, че не ще живее, ако Бойчо занесе презрението си

в гроба, към който тя го е най-вярно тласнала; ней й се виждаше отвратителен тоя

живот вече, за който изворът на любовта и щастието безвъзвратно беше пресушен.

Какво й остаяше занапред? Безпомощни страдания, горки съжаления, презрението на

света и безнадеждност, вечна безнадеждност... За какво й беше ней тоя живот?

Кому е нужен той? На кого ще се опре тя без унижение? Бяла черкова й стоеше сега

пред очите грозна и черна като гроб... При Хаджи Ровоама ли да иде пак, да се

покори?... При Марка ли? Към него ли да се обърне за покровителство? С кои очи?

Тя би умряла от срам пред тоя добър човек... Навярно, и той бе чул гнусните

клевети за нея и сега се разкайваше за добротата си... Защото Рада, същия ден,

кога остави Бяла черкова, узна грозната мълва, която я опозоряваше там. Не, не,

само един Бойчо може да я утеши, да я спаси!... Но той като умре? Хубаво прави

тая Муратлийска, че иска да живее... Тя има за кого и защо да живее, има кой да

заплаче за нея, защото има кой да я обича... А тя? Рада? Тя не може поне товара

на нещастието си, тя е много слаба. Тя няма какво да прави в тоя тъжен свят, с

който нищо не я свързва вече... Но ако остане Бойчо жив? Как страшно той ще я

презира, защото тя не може се оправда - очевидността беше против нея.

Оскърбеното му самолюбие не може й прости. Ударът, нанесен на сърцето му и на

гордостта му, беше твърде дълбок... И Бойчо никога, никога не би я видял... Той

беше неумолим по въпроса за честта, тя го знаеше. Не, не, тя трябва да умре...

Сега може да се умре лесно и дори славно, под развалините, благородните

развалини на тоя геройски град. Нека си върви госпожа Муратлийска, а тя ще

остане тука, нека да умре!... Да, понеже Бойчо не й казва да живее, не я почете

ни с едно словце, то тя ще умре... И ако смъртта го отмине, то нека знае, че

Рада е била честна мома, че и българката не се бои от смърт и че тя се е

принесла жертва на любовта си към него.

Такива и подобни размишления, плод на отчаянието в една нежна и

сантиментална душа, съкрушена от нещастието, се въртяха като буйни облаци из

главата на Рада, когато госпожа Муратлийска с плач я дърпаше и молеше да я

последва. Но Рада беше неумолима.

В тоя миг се чуха викове на българи в улицата. Госпожа Муратлийска

надникна от прозореца; тя видя въстаници; тя попита едното:

- Бай Христо, какво става горе? Огнянов къде е сега? Ами къде бягаш?

Въстаникът отговори запъхтян:

- Батак, батак! Аничке, Огнянов клетникът... остана си там... Свят се

изпотроши... Бягайте по-скоро, към Върлищница!

И въстаниците изчезнаха. Очевидно, бай Христо беше от укреплението на

Огнянова. Рада изпищя като луда. Тогава госпожа Муратлийска, след безплодни

усилия да я отведе, напусна къщата си.

Беше вече време; защото не след много Рада чу отчаяни женски викове от

северния край на града, нагазен вече от турците. Както стоеше прехласната и

слисана от горестта си, тя видя из прозореца тълпа башибозуци, че тичаха с голи

ножове из една улица, застигнаха двама души и ги съсякоха... Тя видя добре как

нещо червено шурна из падналите; тя видя смъртта, ужасна смърт, в най-ужасния й

вид, и луд страх от нея я облада... Чувството на живота се пробуди със стихийна

сила в тая млада девойка и то задуши в нея всички други чувства, парализира

всичката й решителност да умре, що й даваше отчаянието до одеве. Тя търти да

бяга, да се спаси от смъртта или от живота, който й биха харизали сластолюбивите

кръвожадници... Тя отвори вратата, за да се спусне из стълбите, но тозчас чу, че

вратнята дворска се хлопна и отвори с голям трясък и в същата минута видя през

клоните на овошките в двора въоръжен мъж, последван и от друга още фигура, които

бързо идеха към стълбите, дето тя се бе спряла вдървена. Тя се окопити, повърна

се назад в стаята, хлопна вратата бързо, заключи я и полужива от ужас, отиде, та

се скри в отсрещния ъгъл. Едвам бе успяла да стори това, вратата се заудря и

захлопа и някакъв зверски, страшен глас захвана да реве отвън... Понеже вратата

се не отваряше, оня, който искаше да влезе, хвана да я троши и кърти с нещо като

топор; тя заскърца, запращя, отзина от една страна и оттам се провря цевта на

една пушка, с която нападателят се напъваше да отпори разнебитената врата. Рада

чуваше прасъка на сухите дъски, които отстъпаха под напора на желязото, тя видя

един огромен крак, че се провря вече: нападателят проникваше.

Тогава неизразим ужас я облада и помрачи всичките й мисли. Смъртта й се

стори хилядо пъти по-добра от страшните минути, които наближаваха... Тя фукна

към иконостаса, запали вощеничка от жумящето пламъче на кандилото и върна се

бързешката в къта. Там, на масата, беше повалена една вулия, пълна с барут,

забравена от въстаниците. Рада отиде до нея, в дясна ръка взе свещицата, а с

показателния пръст на лявата ръка хвана да бърка в завързаните уста на вулията,

за да отвори дупка, дето да покаже пламъчето. Дупката тозчас се отвори.

В тоя миг вратата с голям трясък се сгръмоляса на земята и една

исполинска фигура проникна. Иван Боримечката се появи на прага. Зад него се

мярна Стайка. Рада ги не видя и поднесе свещта към барута.
ДВЕ РЕКИ

А в тоя същия миг Огнянов беше далеко в планината.

Последен отстъпил от укреплението, когато вече турците се покачваха по

насипа, а други го замеряха от близкото укрепление, окървавен, очернен от барут,

със сетре продупчено на две места, той като по чудо избягна от ръката на врага и

от куршумите му... Той диреше смъртта, но инстинктът на самосъхранението,

по-силен от всяка воля в тоя момент, го спаси.

Сега той се намираше на върха на Върлищница, на лявото й бърдо, в

подножието на което течеше речката.

Въз кръвта, въз пота, въз барутното чернило, въз праха на лицето му сега

течаха сълзи.

Огнянов плачеше.

Той се бе спрял и гледаше ужасните картини на кораблекрушението на

революцията. Той беше останал гологлав.

Долу в дола изпоплашена сган въстаници, жени, деца, които в луд страх се

спасяваха навътре в планината. Ревотът и писъците на нещастниците достигаха ясно

до него.

Срещу него - Клисура в пламъци.

Внезапно погледът му падна на дясната ръка, обляна с кръв. Той се сети,

че тя беше кръв от Кандова. И в същия миг умът му от Кандова мина на Рада...

Косата му настръхна: той бръкна в пазвата си и извади смачканото писмо на Рада,

което отвори.

Той прочете следующите няколко редове, написани с молив, но от една

отслабнала и разтреперана ръка:

"Бойчо!

Ти ме остави с презрение. Без тебе аз не мога да живея... Моля те, прати

Отговори ми, Бойчо. Страшни часове прекарвам... Ако не, сбогом, сбогом,

обожаемий, аз ще се погреба под развалините на Клисура...

Рада"

към града, дето пожарите се умножаваха. На разни точки на града нови пламъци

бликваха над покривите, издигаха се и лижеха с бледо-червени езици въздуха...

Черни облаци дим се разстилаха над града и се сливаха с облаците на небето,

която го бяха застлали цяло; по тяхна причина по-рано хвана да притъмнява.

Пожарите се разпростираха с голяма бързина по всички страни. Тяхната кървава

зара се отражаваше по сипеите, по урвите на Рибарица и във вълните на Стара

река... Огнянов търсеше да види двуетажната къща, дето госпожа Муратлийска

живееше. Той скоро я изнамери и с трепет позна двата прозореца на Радината стая.

Къщата още не бе засегната от огъня, но околните къщи пламтяха и бързо го

докарваха към нея.

- Ах! Тя, нещастната, ще е там!... Ужасно! Ужасно! - И той се хвърли

надолу из урвата към дола. Той се спусна, или по-добре, строполи из сипеите и

гъстаците и тръгна назад къде устието на реката, къде Клисура.

Теснината на Върлищница беше заприщена от бежанци от двата пола, от

всички възрасти и състояния. Тая изплашена маса хора, проточена по всичката

дължина на реката, приличаше на една друга река, течаща по посока

противоположна. Паническият страх беше в един час изпразнил Клисура и натъпкал

тоя планински дол. Всички тичаха, всички бягаха, запъхтени и обезумели, като

хора, които някой гони в петите. Едни бяха излезли само с едни дрехи на гърба,

други натоварени с разни завивки, покъщнина и дрипели, често даже - с

най-непотребни вещи, грабнати в бързината.

Това понякъде достигаше до комизъм. Тъй, един имотен домакин, напуснал

къща и дом, беше взел под мишница само един стенен часовник, който никак не

трябваше в тоя час... Другаде, една жена носеше ситото си и то доста й пречеше в

бягането... Срещаха се бабички и момичета, които бягаха боси по камъняците, а в

ръце държаха лапарите си, да се не изхабят... Огнянов се сблъскваше на всеки миг

с тия изплашени купове или се спъваше в нападали и примрели жени, които викаха

отчаяно и никой не идеше да ги подигне... Той виждаше всички тия ужаси,

настръхнал, замаян, гологлав, и припкаше лудешки по посока на града, с една само

мисъл, оцеляла в съзнанието му: да спаси Рада. Той инстинктивно я търсеше с

погледа си в обезобразените от страх лица на срещаните жени и девойки и пак

тичаше напред. Тия люде бяха чужди за него, те бяха призраци, те не съществуваха

за него. Той даже не разбираше защо бягат тия хора, той не мислеше за тях, както

и те не мислеха за него, и никой не се чудеше и не питаше защо той отиваше

назад, когато всичките отиват напред. Нямаше разсъдък: имаше пътека само. На

всяка стъпка сцените на ужаса ставаха по-поразителни и по-чести. При един завой

на урвата той се спрепна в едно момиченце, което, сломено от тичане, обезумяло

от страх и кърваво, беше паднало в реката, пищеше кански за помощ... Малко

по-нататък едно дете пеленаче, присиняло от плач за майка си, която го оставила,

навярно, за да й олекне в бягането... Баби, мъже, жени прескачаха това бедно

създание, но никой го не видеше и не чуваше. Всеки мисли само себе си. Страхът

прави жестоко сърцето, той е най-висшата и безобразна форма на егоизма. Самият

позор не туря такъв подъл печат на лицето, както страхът... Огнянов машинално се

наведе, взе детето и мина напред... При един храсталак, настрана от пътя, една

жена беше метнала, тя с изкривено от страдания лице простираше ръце към

минувачите... Плачове, предрезнали викове, детински писъци пълнят въздуха...

Като за венец на всички тия нещастия дивна и дъжд като из ведро. Той заплющя над

уморените бежанци и напълни с див ек планините. Лапавицата ставаше от миг на миг

по-голяма; от урвите турнаха мътни вади към реката и заливаха краката на

нещастните бежанци, бити в лицето от дъжда, измокрени до голо и помръзнали от

студ. Децата, теглени от майките си насила, ревяха раздирателно и се влачеха из

пороя, и падаха... Плачовете и вайканията нарастваха още повече...

Урвите на прохода приповтаряха тоя див ек на страданията и на стихията,

в който се сливаше и шумът на реката. Ненадейно, Огнянов през дъжда позна в

отсрещната върволица една жена - първия човек, когото позна в тоя наваляк. Тя

беше госпожа Муратлийска, с едно дете пеленаче на ръце, а три по-възрастни

вървяха отдире. Той прегази мътната вода и пресрещна уморената майка.

- Де е Рада? - попита той.

Тя зина, но от запъхтяване не можа да проговори.

Тя само му посочи с ръка към града.

- У вас?

Муратлийска надали щеше да изкара пътя. Очите й бяха необикновено изпъкнали от

напъване да върви из лошия път. Но в замяна на мишците, яви се у нея

енергията... Тая енергия й вдъхваха хубавите като ангели деца.

- Къде носиш това дете? - попита тя със слаб глас, който заглушаваше

дъждът.

го носи, без да знае как... Той едвам сега усети тежестта на това малко творение

и пискливия му глас.

Той гледаше слисано госпожа Муратлийска.

- Дай го, дай го...

И тя го пое от Огнянова, стисна го на лявата страна на мокрите си гърди,

а на дясната стисна своето, па продължи пътя си...

Беше съвсем тъмно, когато Огнянов достигна устието на реката Върлищница. От това

място Клисура се виждаше цяла. Дъждът бе я угасил; само затаени под покривите

пламъци още блещяха и хвърляха през прозорците из потъмнелия град червеникави

снопове светлина... Чуваха се отдалечени сгромолясвания на здания... Пламъците

пак се подхващаха и предаваха на други къщи. Изведнъж Огнянов съзря един голям

нов пожар, който избухна на южния край на града. Големи пламъци с трясък и

молнии изскачаха из него и милиарди искри се разхвъркаха из въздуха. Огнянов

забележи, че на това място беше къщата на госпожа Муратлийска... Да, тя сама

гореше... Същият миг горния кат на тая къща се провали в едно море от пламъци и

жълт дим. На тоя кат беше стаята на Рада! Той се хвърли като бесен в пламтящите

улици, пълни с разсвирепели турци, и потъна в тях.

КРАЙ НА ЧАСТ ВТОРА
Част Трета

ПРОБУЖДАНЕ

В няколко дни бунтът биде отъпкан навсякъде.

Борбата се провали ужасно, тя се обърна на панически страх.

Революция и - капитулация.

Историята ни дава примери за въстания, еднакво нещастни и свети, но не

така трагически безславни.

Априлското въстание беше недоносче, зачнато под упоението на

най-пламенна любов и задушено от майка си в ужаса на раждането. То умря преди да

поживее.

Златни надежди, вяра дълбока, сила гигантска и ентусиазъм - капитал от

няколко страдалчески века, - всичко нахалост отиде в един миг!

Страшно пробуждане.

А колко мъченици! Колко жертви! Колко смърт и падения! Да, и малко

героизъм! Но какъв героизъм!

Перущица - Сарагоса.

Но Перущица я не знае всемирната история...

Батак!

Само това име изхвръкна из борбата, из пожарите, из димовете, пролетя

Батак! Това име и като собствено, и като нарицателно характеризира

нашата революция.

Съдбата понякога прави тия каламбури.

В данния случай тя ни стана провидение: тя ни даде Батак, но тя бе

създала Александра II.

Ако това движение с нещастните си сетнини не бе довело Освободителната

война, то неумолима присъда висеше над него: здравият разум щеше да го нарече

безумство, народите - срам, историята - престъпление. Уви, защото тая стара

куртизанка, историята, и тя се кланя на успеха.

Поезията само би го простила и увенчала с лаври геройски - за хатъра на

въодушевлението, което изкара кротките анадолски абаджии на средногорските

височини - сюблимни височини - с черешовите топове...

Едно поетическо безумие.

Защото младите народи, както и младите хора, са поети.

Три деня вече и три нощи как Огнянов се скита из Стара планина. Той

пътува все на изток, за да се спусне в Бяла черкова, дето не знаеше какво става.

От Клисура дотам са шест часа път за един мирен гражданин; за един бунтовник,

който се спасява от куршума - шейсет не стигат.

Огнянов деня се промъкваше в горите и букаците, спеше в корубите на