Иван Вазов Под игото

което вчера докараха на кола в града.

Вратата трещеше от ударите.

Воденчарят постоя малко замислен, хвана си главата, като че се чудеше какво

решение да вземе. Едър пот поби по челото му. Веднага той се наведе под прашната

лавица, извади една брадва и се изправи с нея до вратата, която пукаше от

натиск. Но тая мигновена решителност го остави, щом погледна дъщеря си. Страшна

безнадеждност, мъка, страдание се изписаха по лицето му. Бащинското чувство

надви над възмутената му съвест. Той си науми българската пословица "Преклонена

глава сабя не я сече" и реши, вместо да се опира, да проси милост - от

немилостивите. Бързо остави брадвата зад хамбара, дето беше скрит Краличът, зави

хубаво Марийка и отвори вратата.

На прага се изправиха двама въоръжени турци, с ловджийски вулии на гърбовете.

Единият държеше за синджир хрътка. Първият от тях, който беше действително

кръвожадният Емексиз Пехливан, изгледа изпитателно вътрешността и тогава влезе.

Той беше висок, камбурест, мършав постал и кьосе, физиономията му не беше

страшна, както името му и делата му. Само малките му сиви безцветни очи играеха

лукаво и злобно, като на маймуната. Другарят му, нисък, мускулест, хром и със

скотоподобно лице, по което личеха най-животински инстинкти и жестокост, влезна

след него с хрътката и притвори вратата.

Емексиз Пехливан погледна сърдито воденчаря.

И двамата снеха мокрите си ямурлуци.

- Защо не отваряш, воденчарино? - попита той. Воденчарят избъбли някакво смутено

извинение, като се наведе покорно до земята и хвърли безпокоен поглед към дъното

на воденицата, дето спеше Марийка.

- Ти сам ли си тука? - И Емексизът се обърна.

- Самичък - отговори бързо Воденчарят, па като помисли, че лъжата е безполезна,

притури: - и детето спи там.

В тоя миг Марийка се отви и обърна лицето си насам. Бледното сияние на ламбицата

играеше по бялата й излъчена гушка. Турците впиха жадни погледи в заспалата

девойка. Студен пот обля челото на воденчаря. Емексизът се обърна с притворно

добродушен вид към него:

- Чорбаджи, стори труд и иди ни купи едно стъкло ракия.

- Пехливан ага, сега е среднощ и всички кръчми са затворени в града - отговори

воденчарят, разтреперан от страшната мисъл да остави Марийка сама с тия хора.

Куцият възрази:

- Иди, иди, за наша чест все ще се найде някъде открит дюкян. Ние искаме да ни

почерпиш тука, приятелство тъй се завързва.

Куцият каза тия думи на подигравка, уверен в несъмнена победа. Той нито искаше

да прикрие замисъла си от нещастния баща.

Емексизът впиваше очи в момичето, легнало в безгрижно-страстно положение. Като

забележи, че воденчарят още стои, той се намуси, но пак се престори кротък и

рече добродушно:

- Чорбаджи, ти си имал лепа девойка, машала. Разгеле да почерпи гостите. Хайде,

иди за ракия, а ние ще пазим воденицата. - После прибави заплашително: - Ти

познаваш Емексиз Пехливана кой е.

Воденчарят разбра още от пръв път мръсното намерение, което скриваше тая плитко

скроена измама. Неговата проста, честна душа се възмути. Но той беше в примка:

един срещу двама въоръжени злодейци. Да се бори беше безумно и безполезно:

смъртта му, която сега нищо не беше за него, нямаше да спаси щерка му. Той опита

пак с молба да умилостиви душманите.

- Агалар, смилете се за един болнав със стари кокали човек. Капнал съм от работа

днес. Оставете ме да си легна. не ми зачерняйте лицето. Той говореше на глухи.

Куцият изрънча:

- Хайде, хайде, челеби, че сме жъдни. Много дрънкаш, нали живееш на воденица?

Върви за ракия! - И той го тикна към вратата.

- Аз по това време не излазям никъде от воденицата си, оставете ме! - каза

воденчарят глухо.

Двамата турци хвърлиха тогава маската на кротостта и техните диви погледи се

впиха като стрели във воденчаря.

- Вай, ханзър ериф! Зъби се! Видиш ли? - каза Емексизът и изтегли ятагана си.

Очите му се напълниха с кръв.

- Пребийте ме, аз не оставям детето си само! - продума воденчарят покорно, но с

решителен вид. Емексизът стана прав.

- Топал Хасан, изтласкай това куче навън - да не мърся ножа си.

Куцият се спусна въз воденчаря, блъсна го и строполи го при вратата. После го

зарита с крака, за да го изтика навън. Воденчарят се изправи и стремително влезе

навътре, като викаше:

- Милост! Милост!

Марийка се разбуди от глъчката и уплашена стана. Когато видя голия нож у

Емексиза, тя изписна и се затече при тейка си.

- Аман! Смилете се, агалар! - викаше злополучният баща, като прегръщаше за

главата дъщеря си.

По един знак на Емексиза силният Топал Хасан се хвърли отзад на воденчаря като

тигър, хвана му ръцете и ги изви.

- Така, Топал Хасан, дай да го вържем тоя стар воденчарски плъх; като иска, нека

остане тук, за да гледа сеир. на такъв будала тъй се пада. Той ще стои вързан и

когато дадем огън на воденицата, та да погледаме и ние сеир.

И двамата разбойници, без да обръщат внимание на виковете му, блъснаха воденчаря

до един стълп и взеха да го привързват с въже.

Воденчарят, обезумял от страх при мисълта какво го очакваше сега да види, ревеше

като звяр за помощ, която не очакваше в това пусто място.

Марийка отвори вратата и завика плачешката. Но само ековете отговаряха.

- Ти стой навътре, воденчарко! Ти сега ще ни по трябаш - викна Емексизът и я

отведе навътре, за да не бяга, па тръгна към Топал Хасана.

- Аман - крещеше отчаяно воденчарят, - помогнете, хора! Няма ли кой? Марийке,

ела мари! - викаше той отчаяно и безсъзнателно просеше помощ от слабото дете.

Краличът следеше досега неподвижен сцената, която се разиграваше отпреде му,

краката му трепереха неестествено, косата му настръхваше и студени тръпки

пъплеха под кожата му.

Всичко това, що изпита и видя тая вечер, от Марковата къща дотука, беше така

неочаквано и страшно, щото му се струваше, че е сън. Писъкът на куршумите

по-напред и после трясъкът на гръмотевицата и сега ечеха в ушите му. Мислите му

се замъглиха. От най-напред той помисли, че турците идеха за него и че съдбата

му е решена. Убеждението за пълната си безпомощност уби всичката му енергия,

остана му само толкова, колкото да се предаде в ръцете на турците, за да избави

воденчаря от отговорност. Но когато се видя, че ще бъде зрител на много

по-ужасно нещо, и когато чу, че воденчарят викаше Марийка на помощ, луд гняв и

отчаяние запали кръвта му. Той досега не беше видял кръв, но турците му се

видяха като мухи. Умора, слабост, колебание, всичко го остави. Ръката му

машинално пресегна и взе брадвата; той машинално излезе из дупката си, машинално

мина, като се сниши зад чувалите с жито; изправи се побледнял като мъртвец,

спусна се въз Емексиза, който стоеше гърбом, и заби брадвата в тила му. Всичко

това той извърши като насън. Турчинът грухна на земята, без да гъкне.

Пред тоя ненадеен и опасен враг Топал Хасан пусна въжето, с което увиваше

воденчаря, измъкна пищова си и го изпразни срещу Кралича. Воденицата се изпълни

с дим; от действието на гърмежа ламбицата загасни и всички се намериха в пълна

тъмнота. Тогава в тоя мрак се захвана бясна борба с ръце, с нокти, с крака, със

зъби. Борците, най-напред двама, а след малко трима, се заваляха из нощта с

дивашки викове, с пъхтене и тежко охкане, които се смешаха с яростното лаене на

псето. Топал Хасан, силен като бик, отчаяно се съпротивляваше на двамата си

противници, които трябваше що-пощо да победят - инак беше гибел за тях.

Кога светна пак ламбицата, Топал Хасан се гърчеше в предсмъртна агония.

Краличът, в борбата, беше случайно докопал ножа му и го мушнал в гърлото му.

Двата трупа лежаха в локви кръв.

Сега воденчарят се изправи и погледна учудено непознатия, който му дойде на

помощ от невиделица. Пред него стоеше висок, смъртнобледен момък, мургав, с

черни вглъбнати пронизителни очи, с дълга рошава коса, покрита с прах; сетрето

му окъсано, омацано с кал и мокро, жилетка без копчета, разгърната, отдето се

видеше, че той няма риза, панталони оръфани и кундури продънени. С една реч,

човек, който е избягал от тъмница или ще иде в нея. За такъв го взе и

воденчарят. Но той го гледаше състрадателно и му каза трогнато:

- Господине, не те зная кой си и как си тука. Но додето съм жив, не ще мога да

ти се отплатя. Ти ме избави от смъртта, ама и от още по-лошо нещо: дето не

осрамотиха детето ми и моите старини. Бог да те благослови и да те награди. И

народът целия ще каже сполай. Знаеш ли ти тоя кой е? (Той посочи Емексиза.) Той

е, дето разплака дете в майка. Сега се отърва светът от тоя звяр. Да си жив,

синко!

Краличът изслуша тия простодушни и искрени слова с просълзени очи, па каза, още

- Не направих много, дядо; ние убихме двама, а такива зверове са хиляди и

хиляди. Българският народ само тогава ще се отърве и види свободен, когато цял

грабне топорите и изтреби тия душмани. Но ти кажи ми, дядо, къде да заровим тия

два трупа; не трябва да останат дири.

- Имам готов гроб за поганците, помогни ми само да ги извлечем - каза старецът.

Тогава тия двама хора, които тая кървава нощ свърза навеки, извлякоха труповете

до една вета яма в бъзуняка зад воденицата и ги натъпкаха вътре, като ги

засипаха хубаво с пръст, за да не личи нищо. Като се завърнаха към вратата с

търнокопа и лопатата, нещо бяло се прехвърли около тях.

- Ах, хрътката! - извика Краличът. - Тя ще обикаля тука и ще ни издаде.

И той я издебна и цапна в главата; тя се повлече по корем, като квичеше жаловно

край водата. Краличът я бутна с търнокопа в улея и тя потъна там.

- Трябваше да заровим това псе при другите - забележи воденчарят.

Те очистиха кръвта от дрехите си, а по земята я засипаха с пръст.

- Бре, какво тече от тебе? - каза воденчарят, като видя, че от ръката на

Краличът блика кръв.

- Нищо, ухапа ме поразеникът, когато го стисках за гърлото.

- Дай да ти я увия по-скоро - каза воденчарят и го превърза с една сваляна

кърпа. После, като му отпусна ръката, погледна го в очите и го попита: -

Прощавай, синко, ами ти отдека идеш? - И той пак хвърли учудено поглед на

странника.

- Ще ти разкажа после, дядо; но сега ще кажа само, че аз съм българин, и добър

българин. Не се усъмнявай в мене.

- Боже, опази! Та не видя ли аз? Ти си народен човек, господине, и за такива

братя аз душата си давам.

- Дека сега, дядо, да намеря дрехи да се преоблека и да пренощувам?

- Ела да идем в манастиря, при дякона Викентия.

Рода ми е. Колко добрини е правил той на такива човеци. И той е права българска

вяра, господине. Хайде, там ще нощуваме всички. Добре, че никой не видя.

Дядо Стоян се лъжеше: до дънера на ореха, отстрана, сега месеца огряваше една

висока човешка фигура - тя беше остала неподвижна зрителка при погребението на

двамата турци. Но нашите хора не забележиха нищо.

След малко воденичарят, Краличът и Марийка, която във време на борбата беше

избягала под един бряст и хленчеше уплашено, отиваха към манастира, чиито високи

стени, огрени от месечината, белееха се между тъмните клонове на орехите и

тополите. Подир тях тръгна към манастира и непознатата фигура.

МАНАСТИРЪТ

Те изминаха една поляна, просеяна с големи камънаци, под клоновете на столетни

орехи с изкърмушени от старост дънери, и пред тях се изпречиха ясно високите

зидове на манастира. Той, при тайнственото лунно осветление, приличаше на

готически замък с фантастически очертани върхове.

Преди няколко години тая стара ограда се гордееше с исполински бор, който със

своята рунтава шапка, дето пееха хиляди птичи гнезда, заслоняваше старовремската

черкова. Но бурята катури бора, а игуменът - черковата и съгради нова. Сега тя,

със своя висок, по новото зодчество издигнат купол, странно противоречи с

осталите стари постройки, паметници на миналото, и даже грози като къс нова

хартия, залепена на стар пергамент. Старата черкова и старият бор паднаха под

ударите на съдбата и оттогава манастирът затъмня, не весели вече окото с

гигантското дърво до облаците; не възвишават благочестиво душата зографисаните

по стените образи на светци, архангели, преподобни отци н мъченици с изчовъркани

очи от кърджалии и делибашии.

Троицата наши познайници завиха зад манастира и се спряха пред заднята стена,

по-лесно за пристъп и по-близко до килията на дякона Викентия. Оттука нямаше

нито манастирските псета да се разбудят, нито ратаите да ги усетят.

Планинските водопади гърмяха наблизо и пълнеха цялата околност с диво ехтене.

Трябваше да се прехвърли някой през зида, за да вземе отвътре стълбата и да я

подаде отсам за другите. Естествено, това изпълни Краличът, който беше захванал

тая нощ с щурмуване. Скоро и троицата се прехвърлиха през зида с опасност да

бъдат изпушкани от войнствения игумен, ако случайно ги зърнеше от прозореца си.

Найдоха се в малкото задно дворче, което се съобщава с големия двор чрез врата,

заключена отвътре. Дяконовата килийка, която беше на долния кат, гледаше именно

към това дворче. Те пристъпиха под прозореца, дето още светеше.

- Викентий си още чете - каза воденчарят, като се подигна на пръсти и погледна.

Той почука на прозорчето. То се отвори и някой попита:

- Калеко Стояне, ти ли си? Какво дириш тука?

- Дай ми, дяконе, ключа на портата, па ще ти разправя. Сам ли си?

- Сам, всички спят. Вземи!

Воденчарят се изгуби в сянката и след две-три минути се завърна и въведе Кралича

и дъщеря си във вътрешния двор, като заключи пак вратата.

Големият двор, дето влязоха, беше тих. Чучурчето монотонно и дремливо шуртеше в

мълчанието. Шумът му приличаше на ектения за умрелите. Мрачни редове чардаци,

глухи и безжизнени, заграждаха отвръст двора. Черните кипариси тайнствено

привеждаха върховете си като исполински привидения. Килията на дякона се отвори

и нощните, гости влязоха вътре.

Дяконът, момче младо, с живо лице, с черни умни очи и с девствена още брадичка,

посрещна приятелски Кралича, когото вече познаваше по кратките разяснения на

калека си. Той погледна с удивление и. с почит тоя герой, който утрепа като

пилци двамата злодеи и спаси стареца и дъщеря му. Честното сърце на дякона угади

в госта един човек тъй благороден, както и юнак. Дядо Стоян набързо и

развълнувано разказваше случката във воденицата и благославяше избавителя си.

Викентий забележи голямото му изнурение и бледност и му предложи да го заведе в

килията, в която ще пренощува. Тръгнаха. Дяконът, с връзка дрехи и вечеря под

мишница, мина напред през заспалия двор, дойдоха до стълбите на отсрещния

трикатен чардак и се качиха по тях. Минаха през прустове и по други стълби до

горния кат. Макар че ходеха тихо, подът кънтеше цял под стъпките им, както се

случва с всяко пусто дървено здание. Викентий пална свещица и осветли килията, в

която влязоха. Тя беше гола и скръбна на вид - само с една постелка на сламено

дюшече и стомна вода. Това прибежище приличаше повече на тъмница; но Краличът не

можеше сега да желае по-добро. Като погълчаха малко време за приключението във

воденицата, Викентий се приготви да му каже лека нощ.

- Вие сте съсипани и трябва да си починете по-скоро. Затова няма да ви моря с

никакви запитвания. Та па и не е нужно. Геройството, що извършихте тая нощ,

всичко ми каза. Утре ще се срещнем и още отсега ви казвам: не се безпокойте за

нищо, дякон Викентий е цял на ваше разположение. Лека нощ!.

И той си подаде ръката да се прости.

Краличът я хвана, без да я пусне.

- Не - каза той, - вие ми дадохте гостоприемство слепешката и се излагахте на

опасност за мене. Трябва да знаете поне кой съм. Мене ме викат Иван Краличът.

- Иван Краличът, заточеникът? Кога те пуснаха? - попита учудено дяконът.

- Пуснаха ме? Аз избягах из Диарбекирската крепост! Бежанец съм.

Викентий му стисна ръката и го здрависа.

- Добре дошли, бай Краличев, вие сте ми сега още по-любезен гостенин и брат.

България има нужда от добрите си синове. Сега има много работа, много работа.

Тиранията на турците е нетърпима и народното негодуване ще дойде до върха си.

Трябва да се готвим. Останете у нас, г-н Краличев, вас никой не ще ви познае

тук; да работим щете ли? - приказваше живо разпаленото дяконче.

- С това намерение съм и аз, отче Викентие.

- Утре ще се разговорим надлъжко. Тук сте в пълна безопасност. В тази килия съм

крил и Левски. Тук не иде никой. има страх повече от привидения, нежели от

човеци. Лека нощ! - завърши шеговито дяконът, като излизаше.

- Ваша полека, отче - каза Краличът и заметна вратата след него.

Той бързо се преоблече и вечеря. После легна, духна свещта, но дълго време се

въртя на леглото си, без да се допре сън до клепачите му. Тревожни спомени

смущаваха душата му. През ума му минуваха всичките потресни сцени и образи на

тая нощ, с отвратителна и жестока ясност. Това мъчително състояние трая дълго

време. Найпосле природата преодоля: изчерпаните му до крайност физически и

нравствени сили се поддадоха на неотразимата нужда на съня. Той заспа. По едно

време се сепна и отвори очи в тъмнината. Чу, че някой ходи по пруста, тежко,

бавно. После се раздаде пеене, което приличаше на виене. Стъпките наближаваха

насам и странното пеене се усилваше. То приличаше ту на опело, ту на плачевно

стенание. Краличът помисли, че тия звукове идеха отдругаде, но глухотата на

мястото ги предаваше близко и обезобразени. Но не, стъпките тропаха много ясно

по пруста. Изведнъж на прозореца се изправи една тъмна фигура и надничаше вътре.

Краличът, изтръпнал, вкова очи в сянката и о ужас забележи, че тя прави криви и

безобразни знакове с ръцете, като че го викаше. Всичко това беше ясно в нощната

виделина. Краличът не сваляше очи от прозореца. Хвана да му се струва, че

тайнствената фигура има очертанията на Емексиз Пехливана - убития. Той помисли,

че сънува, и си потърка очите. Пак погледна, а сянката все седеше на прозореца и

гледаше вътре.

Краличът не беше суеверен, но това пусто здание с мъртвешката си глухота и

гробовна тишина вдъхваше неволен трепет. Дойде му на ума тогава шутливото

загатване на дякона за привиденията и нему му стана неловко и необяснимо страшно

тука. Но веднага се засрами сам от себе си. Той пипнешком намери револвера си,

стана, тихо отвори вратата и излезе бос на пруста. Тайнствената висока фигура

пак ходеше и пееше странно. Краличът я приближи смело. Пеещият призрак, вместо

да стане невидим, както в приказките, изрева уплашено, защото и Краличът още

повече приличаше на призрак с белите си долни дрехи, които му даде дяконът.

- Кой си ти? - попита новият призрак постария, като го улови за предницата.

На нещастния страхът скова устата. Той само се кръстеше и се пулеше, и въртеше

глава като идиот. Краличът разбра, че има работа с такъв. И го заряза.

Викентий беше забравил да предупреди госта си за нощните привички на кроткия

идиот Мунча, който живееше от години в манастира. Тоя същият беше непознатият

човек, който видя закопването на турците..

ПАК У МАРКОВИ

Когато Марко отвори снощи вратнята, след избягването на Кралича, той се срещна

на прага с онбашият и заптиетата му, които предпазливо нахълтаха вътре.

- Какво има тука, Марко чорбаджи? - попита онбашият.

Марко спокойно обясни, че нищо нямало, а само тъй се престорило на плашливата

слугиня. Онбашият прибърза да се удовлетвори от такава лека развръзка н си

излезе благодарен, че избягна неприятни случайности.

Току-що Марко затваряше, зададе се съседът му.

- Гечмиш ола, бай Марко!

- О, Иванчо, влез де, да пием по едно кафе.

- Добър вечер, бай Марко. Асенчо по-добре ли е? - обади се един висок момък от

среднята улица, като приближи тичешком

- Докторе, ела, ела.

И Марко ги въведе в стаята, която тозчас се осветли хубаво от две спермацетови

свещи, закрепени на лъскави пиринчеви свещници.

Тая стая, назначена за гости, беше малка, весела и спокойна. Тя беше постлана и

украсена по тогавашния нехитър и оригинален вкус, който и днес мирно царува в

някои провинциални градове. Подът беше покрит с шарени черги, а двата миндера с

червени килими, все домашна работа. До едната стена желязна соба, която се

палеше зиме, а се не махваше и лете, защото служеше за къщно украшение. Срещу

нея, в куностаса, дето светеше кандилце, стояха изправени икони, зад които се

показваха светогорски щамби, благочестив подарък от поклонници. Иконите бяха

много стари зографии и затова се виждаха още по-ценни на баба Иваница, както

старите оръжия за любителите. Едната от тях, много стара антика, се радваше на

особено благоговейно почитание от баба Иваница. Тя гордо разказваше, че тая

чудесна зография била изписана от прадяда й, отца Хаджи Арсения, с крак -

уверение, което никой не мислеше да опровергава - тъй беше убедителното. Над

куностаса имаше втъкната осветена босилкова китка и върбово клонче от цветната

неделя. Тяхното присъствие в къщата носеше здраве н благодат. На околовръст по

стените - полици с фарфорови блюда, обезателно украшение за всяка къща, която се

почита, а в ъглите - триъгълни полички с цветарник отгоре. Времето отдавна беше

изтикало старата мода с чибуците, които също украсяваха стените, с жълти

кехлибареви смукални и с варакладосани лули. Марко в угода на традицията беше

задържал само един чибук за свое лично употребление. Стената, що беше срещу

прозорците, играеше важната роля на картинна галерия. Тя беше "ермитажът" на бай

Марковата къща. Той съдържаше всичко шест, с позлатени кръжила, литографически

картини, донесени от Влашко. Странният им избор свидетелствуваше за лесния

художествен вкус на онова време. Някои представляваха сцени от домашния бит на

немците; една - султан Абдул Меджида на кон, със свитата му. Останалите бяха

епизоди от Кримската война: боят при Алма, боят при Евпатория, вдигането

обсадата на Силистра в 1852 г. Това изображение носеше неверен влашки надпис

"Resboiul Silistriei " (боят при Силистра), а някоя мъдра десница беше го

превела отдолу на български: "Разбоят при Силистриа"! Най-крайната картина

представляваше образите на руските пълководци през нея война, всичките изписани

до коленете само. За това, дето поп Ставри уверяваше, че гюллетата на ингилизите

им откъснали краката, баба Иваница ги наричаше "мученици". "Кой е пипал пак

мучениците?" - обръщаше се сърдито към децата. Над "мученишката" картина стоеше

голям стенен часовник с махало, чиито синджири и топузи падаха до самите

възглавници на миндера. Тоя многогодишен часовник отдавна беше изслужил службата

си: машините се бяха изтъркали, пружините разслабили, белия глеч на

часопоказателя изпопукан, както и стрелите - изкривени и халтави. Той приличаше