Иван Вазов Под игото

Сбогом...

И Рада, като подаде вързопа на Огнянова, хвана го за ръката и насила го

потегли към изхода на запустялата воденица.

- Не - каза решително Огнянов, - аз не мога да те оставя в такава

минута... Ако ония варвари идат по тебе...

- Да, идат, Бойчо!

- Те идат, и да те срещнат самичка в това диво място?!... Тия

зверове?... Не, по-добре ще умра тук, като те защищавам...

Но Бойчо веднага разбра безразсъдността, па и съвършената безполезност

на подобно отчаяно решение. Той изведнъж попита Рада:

- Радо, можеш ли вървя с нас?

На това най-неочаквано предложение Рада отговори с възклицание:

- Бива, бива, Бойчо, аз ще вървя с вас заедно до край света... Да

бягаме, да бягаме, Бойчо... Огняновият поглед светна.

- Само да изскокнем до "Малкия стол" над водопада, оттам аз ще ги удържа

до довечера, а ти отведи Рада нагоре - каза Соколов.

Действително, над скока стърчаха някакви остри скали, називаеми "Малки

стол". Иззад тия камъни един добре въоръжен човек можеше да брани от цял табор

пътеката, едничката, която се извиваше по яра към планината.

Нямаше време за губене.

- Към планината! - извика, почти изкомандува Огнянов.

И той пръв стъпи на прага, като хвърли поглед навсякъде из дола.

Беше вече късно.

На срещния яр, между острите скали, се чернееха турци.

Те хващаха пусия зад камъните и зад храсталака там, щото едните глави им

се виждаха и пушките. На върха някой в бели гащи стоеше и сочеше към воденицата.

То беше циганката. Турци и на отсамния яр клякаха зад камъните.

Огнянов и докторът видяха, че са загащени, и нито помислиха за бягане,

то беше невъзможно.

Турците продължаваха да се спущат предпазливо и да се настаняват зад

камъните на урвите и зад прикрития. Имаше до стотина души.

Пътеката в дола остаяше свободна.

Бойчо се обърна към Рада и й каза:

- Радо, иди си, из пътеката, върви надлъж по реката...

Но тозчас страховита мисъл му замрачи лицето и той рече:

- Не... стой тука по-добре...

И в Радиния поглед се четеше същото решение.

- С тебе, с тебе, Бойчо... - пришъпна тя, като си сключи ръцете на

гърдите.

поглед! Такава готовност за смърт!

Огнянов и Соколов преброиха патроните си.

- Осемнайсет огъня имаме - продума докторът.

- Стигат, за да се умре честно - каза ниско Огнянов.

Тосун бей беше довел ордата си и лично я командуваше. Преди да се покаже

на урвите, той беше затворил и дола и така бе стиснал в обръч бунтовниците, или

по-добре - бунтовника, защото той беше уверен, че само Огнянов е вътре.

Преди да заповяда стрелба, Тосун бей заръча да му извикат по турски:

- Предай се, консулос комита!

Само ековете на урвите повърнаха гласа,

Рада се бе сгушила в един ъгъл, занемяла.

- Кураж, Радо - каза й Бойчо скръбно.

Тя му направи само знак с ръка, като че искаше да каже: "В Клисура ме

достраша, самичка и отхвърлена. Сега не ме е страх с тебе да умра наедно, като

ме обичаш... Ще видиш..."

Бойчо разбра героическия смисъл на тоя ням отговор и очите му овлажняха.

Миговете минуваха.

Огнянов и Соколов, прилепени до стените, по начин да бъдат по-малко

изложени, стискаха револверите си. Те хвърляха погледи към двете урви, от конто

на всеки миг очакваха да им блъвнат гръмотевици.

Мина се една минута. Види се, това беше срокът, даден от Тосун бея.

Тогава запукаха пушки от западната урва, запукаха от възточната,

запукаха от дола. Обсадените слушаха как пищят куршумите през отверстията на

покрива, през дупките на зидовете и пляскат в камъните, па падат сплескани в

краката им.

Балканският дол заехтя.

Изведнъж гърмежът утихна.

При всичката си продупченост, оградата даде заслона на троицата

нещастници. Никой не беше закачен. Само Рада бе паднала в несвяст на земята.

Куражът бе изменил на нещастната девойка. Забрадката й се бе свалила и черната й

коса на вълни се разстилаше по рамото й в праха.

Навярно, вторият залп нямаше да се забави и Рада, легнала тъй, беше

изложена на куршумите.

Огнянов се наведе, прегърна я и я премести в ъгъла, който беше

най-потулен, и подложи под главата й вързопа. Той я побутна, но тя се не

събуждаше, тя все лежеше несъзнателна и нечувствующа нищо, що става около й. И

тогава, при вида на това прекрасно, побеляло, със склопени очи и избледнели

устни лице, на тая нещастна мома, която бе свързала съдбата си с неговата и с

която той трябваше да се раздели при адски мъчителните предчувствия за нейната

участ, когато ръката му не ще вече да я защищава от тия зверове, отчаяна,

нечовешка скръб се изобрази по лицето му.

- Мигар да я убия самичък? - помисли си той.

Понеже не приеха никакъв отговор от воденицата, нападателите се осмелиха

повече, спуснаха се до по-долните камъняци и приближиха до дола. Воденицата

по-тясно се стягаше отвред и мигът за решителните действия наставаше.

- Предай се, комита!

Отговор нямаше.

Веднага изплющяха град куршуми въз воденицата. Заедно с усилването на

гърмежа и турците пристъпваха по-близу насам... Понеже воденицата продължаваше

да мълчи, те дойдоха до убеждение, че скритият вътре бунтовник няма оръжие.

Куршумите все плющяха в стените, настъплението взимаше формата на юрюш.

Турците се приближиха доста. Настана минутата. Огнянов беше изправен до

единия прозорец; докторът до входа.

Те се спогледаха и всеки изпразни револвера си в доста сгъстената тълпа

на неприятеля. Тоя внезапен отговор свали троица души на земята и издаде силата

на воденицата. Турците видяха, че защитниците й са повече от един. Това ги

посмути, но само за миг. Клисурските победители с рев се спуснаха към опасната

ограда. Една част от урвите стреляше, други в отверстията на воденицата, за да

не допусне на бранителите й да се покажат там и да гърмят въз нападающите.

Настана истински юрюш.

- Докторе, ще се мре, прощавай навеки, брате - каза Бойчо.

- Прощавай, брате.

- Докторе, никой жив да не падне в ръце!

- Никой, Бойчо; аз имам още четири патрона; единия задържам за мене...

- Аз задържам два, докторе. - И Огнянов неволно се обърна към Рада. Тя

все лежеше, но лицето й бе станало бяло като платно; из лявата страна на гърдите

тихо бликаше струйка червена кръв и течеше на вади из диплите на роклята й...

Един отплеснат куршум беше я ударил. Тя беше мъртва. Тя бе минала от несвяст във

вечен сън.

Тогава Бойчо остави поста си, приближи я, коленичи, хвана студените й

ръце и залепи дълга целувка на ледените й устни; после посипа с тях челото й,

тия чудни любовни очи, и косата й, и раната й, дето застиваше кръвта. Каза ли й

нещо, пошушна ли й в тая прощална целувка, рече ли й: Добро видение там, Радо! -

не можа да се чуе от гърмежа отвън и от пляскането на куршумите вътре.

Той я зави с мушамата си. Когато Бойчо се изправи, две струйки сълзи бяха се

проточили по бузите му.

Но в тия сълзи беше цял океан от мъка...

Кой знае - може и известен дял от жежка благодарност към

провидението!...

През тая последня и няма прощавка, която трая само половина минута,

Соколов един поддържаше сражението със стотина неприятели. Внезапно той се

извърна и видя Рада... Тогава косата му настръхна, очите му запламтяха като на

тигър и цял, без да се пази от нещо, показа се на входа, като напук на

куршумите, па на най-чист турски език извика към ордата:

- Кучета крастави! Скъпо ще изплащате всяка капка българска кръв! - и

изпразни револвера си.

Тълпата с нов бяс се устреми на непристъпната крепост, в която се

преобърна разсипаната воденица. Един зверски рев, последван от нов дружен залп,

процепи въздуха.

- Ах! - изпъшка докторът и изпусна револвера.

Един куршум му прониза дясната ръка. Неописуем ужас и отчаяние се

изобрази по лицето му. Огнянов, който гърмеше в тълпата, също окървавеп вече,

забележи това и попита:

- Страдаш, брате?

- Не, ами и последния патрон хвърлих, забравих...

- Имам още два в моя револвер, вземи... - каза Огнянов и подаде оръжието

си на Соколова. - Сега нека видят как умира един български апостол!

Па като изтръгна големия ятаган из силяха на доктора, излезе из портата

и се спусна в тълпата, като раздаваше ужасни удари наляво и надясно...

Подир половина час цялата орда, победоносна, свирепа, демонически

весела, излазяше из дола с Огняновата глава, набучена на прът. Докторовият

череп, раздробен на късове от ножовете (най-първия удар - от куршум - сам

докторът си беше нанесъл), не можеше да послужи за трофей. Също Радината глава

беше оставена - по политическа причина вече: Тосун бей беше по-хитър от

Тъмрашлията.

Отзади носеха, натоварени на едни кола, убитите и ранените.

С дивашки викове сганта дойде в града. Той беше по-пуст и по-мълчалив от

едно парясано гробище. На мегданя побиха трофея.

Само един човек се мяркаше там, като един призрак.

Той беше Мунчо.

Като позна главата на любимия си Русияна, той вторачи яростни, безумни

очи в нея и изригна, в един дъжд от плюнки, една колосална попръжня против

Мохамеда и султана.

Обесиха го на касапницата.