Изкуството да казваш не

към семейството и родителите, чиито норми и ценности са били основополагащи в живота им досега. Това не означава, че родителите и семейството вече са си изиграли ролята - ни най-малко. Просто през следващите няколко години децата трябва да се научат да маневрират между две различни и често коренно противоположни ценностни системи, преди пубертетът да дойде като гръм от ясно небе и за пореден път да обърне всичко с главата надолу. Неприятното усещане у родителя при сблъсъка му с непокорство и провокации е нищо в сравнение с хилядите влияния, опити за манипулация и неочаквани промени, на които са подложени самите деца.
От този момент нататък родителите все по-рядко могат да налагат волята си над децата си и дори самата мисъл да тропнеш с крак ида кажеш НЕ - макари дати се струва наложително - изглежда абсурдна. За щастие има други начини да поискаме или забраним нещо.
Първо, важно е да подчертаем, че родителските ценности и поведение продължават да играят много важна роля в съзнанието на децата. Това невинаги се вижда или чува лесно, защото децата най-често избират да се изразяват с гласа на собствената си субкул- тура. И с пълно право, като се има предвид, че в пър­

вите си десетина годините са използвали почти цялата си енергия, за да се приспособят към светогледа на родителите си и са му били напълно лоялни. Сега се оказва, че родителите живеят в миналото, а децата - в бъдещето, и при това - в бъдеще, за което родителите имат само посетителска виза. Децата растат и започват да говорят с гласа на бъдещето, а ние трябва да ги слушаме внимателно, защото това е гласът, с който те ще говорят до края на живота ни.
Същевременно е важно родителите да останат верни на своите ценности ида приемат, че сблъсъците са неизбежни. Да казват не, когато го мислят, ида защитават правото на децата си също да казват не. Важно е да изградим мост между миналото и бъдещето, а това е задача най-вече на родителите.
Най-трудното е да се откажем от властта и контрола, независимо по колко приятелски и демократичен начин сме се старали да ги налагаме. Често в съзнанието на родителите издаването на заповеди и забрани - което в крайна сметка е налагане на власт - е синонимна отговорно родителство. И донякъде е така. Във всеки случай е безотговорно да не използваме властта си като възрастни, независимо какви са мотивите ни.

Туийн-периодът е идеалният момент родителят да се упражни да бъде отговорени да казва да и не по нов начин - като бъде това, което аз наричам „спаринг-партньор“. Те. партньор за тренировка, който оказва максимална, адекватна съпротива и нанася минимални щети. Това предполага почести и по-дълги преговори, а в някои семейства - и почести и по-сериозни конфликти. Колко чести и колко сериозни зависи от това колко добре са се справяли родителите с конфликтите в предшестващите детски години.
Когато годишната дъщеря в семейството иска да отиде на парти с годишни, спокойно можем да кажем не ако това е решението ни, дори и на някоя от приятелките й да са позволили. Резултатът често е няколкодневно цупене, а детето може би ще го помни като мега-несправедливост до края на живота си - но и двете страни просто трябва да го приемат.
Ако обаче същото поиска годишната дъщеря, родителите естествено трябва да направят всичко по силите си, за да повлияят на крайното й решение, но не е разумно дай се налагат със сила, за да я спрат, нито да я наказват с различни санкции. Отначало тона пубертета детето трябва да се научи само да се грижи за себе си. Ако родителите познават изку-

ството на преговорите и

Изтегляне 233.8 Kb.

Сподели с приятели: