Изкуството да казваш не

- Не искам на детска- Глупости. Та ти обожаваш да ходиш награди на- Мисля, че трябва да гостуваме на вашите за Великден- Нали ти все казваш, чене ни остава достатъчно време един за друг- Можели крони за партито в събота- А джобните Онзи ден си ги получи.
Някаква идея какво всъщност означават тези отговори Да, не, може би?
Всички интимни и семейни взаимоотношения се подпечатват с чистосърдечно и звучно да. Тази дума е езиковият изразна любовта, който си даваме единна друг, когато решаваме да заживеем заедно с друг човек. С нея потвърждаваме чувствата си един към други приемаме отговорността, която се съдържа в мечтата за съвместен живот. Именно тази дума искат да видят децата - и новородените, и осиновените - в очите и лицата на родителите си като вид обещание, че винаги ще са до тях.

В живота на повечето хора има моменти, когато тази малка думичка се усеща като най-големия от всички подаръци - като най-категоричния символна доверието и откровеността на отсрещния, на желанието му да създаде място, където самотата поне за малко да остане на заден план. Независимо дали става дума за първата целувка, за репетираното и въпреки това толкова пламенно да на сватбата или за усещането, че се давиш в изпълнените с доверие очи на мъничко дете, тази думани се струва смайваща и незаслужена привилегия. Често обещаваме пред самите себе си да направим всичко по силите си, за да спечелим „да“-то на отсрещния - и почти също толкова често рутината на ежедневието изтиква това обещание на заден план.
Постепенно моето да престава да е дар, който мога свободно да поднеса на отсрещния, а се превръща в изискване или задължение. И това се случване само в съзнанието на отсрещния, но и в моето собствено. Половинката ми го приема за даденост. Учителите смятат, че доверието на учениците им се полага по право. Семейството ми - че съм длъжен да ги посещавам. Удоволствието да даваш и свободата да получаваш са все поограничени - и понякога със същото темпо почнат да избледняват обичта и дове-

рието. При двойките това води до така наречената криза на седмата година, а в отношенията родите­
ли-деца най-често се проявява едва когато децата са се научили да говорят достатъчно добре, така четях ната автономия да обърка очакванията и мечтите на родителите.
Промяната идва, когато възрастните почнат да бягат от отговорността да казват да и вместо това или казват не с поведението си, или да, да (което всъщност означаване, или се лъжат един друг, защото се чувстват като затворници в собствената си връзка. Задължителното да убива желанието и хвърля сянка върху копнежите. Обичта между родители и деца не загива толкова лесно, но възрастните често забравят, че трябва да се радват, когато децата започнат да казват не. Защото те го правят не за­
воалирано и половинчато като големите, а открито, с ясния гласи с чистата съвестна невинните.
Възрастните често приемат детското нелично и не чуват, че това е нещо, което децата казват на себе си, не на тях. Правят го, за да определят собствените си граници ида помогнат на родителите си да разберат кое е това дете, което ги обича така безусловно. Въпреки че тази мотивация не е съзнателно осмислена, си струва да приемем детското не именно така.