Част втора: ИСТОРИЧЕСКИ ПРОЛОГ: ПИСМАТА ДО СЕДЕМТЕ ЦЪРКВИ (Откровение 2-3)

Част втора: ИСТОРИЧЕСКИ ПРОЛОГ: ПИСМАТА ДО СЕДЕМТЕ ЦЪРКВИ
(Откровение 2-3)

Седемте послания до църквите отговарят на Заветния Пролог по няколко начина. Тяхната структура следва същия общ модел: Господството на Христос над Църквата, сведения за верността или непокорството на всяка отделна църква, предупреждения за наказание и обещания за благословения в отговор на покорството. Нещо повече, във всеки случай на църквата е дадено заветно дарение, поръчение да побеждава, да надделява и да владее под Христовото господство (2:7, 11, 17, 26-29; 3:5, 12, 21).

В допълнение, всяко послание само по себе си възпроизвежда цялата пет-точкова заветна структура. Помислете върху първото послание, към църквата в Ефес (2:1-7):
1. Встъпление: “Това казва Онзи, Който държи седемте звезди в десницата Си, Който ходи всред седемте златни светилника” (2:1).

2. Исторически пролог: “Зная твоите дела . . . .” (2:2-4).

3. Етични постановления: “И тъй, спомни си откъде си изпаднал, и покай се, и върши първите си дела” (2:5а).

4. Санкции: “И ако не, ще дойда при теб и ще дигна светилника ти от мястото му, ако не се покаеш” (2:5б).

5. Уреждане на наследството: .” . . На този, който победи, ще дам да яде от дървото на живота, което всред Божия рай” (2:6-7).
Кратък преглед на заветната история
В 1:4 разгледахме възгледа (странно общоприет сред съвременните “буквалисти”!), че седемте църкви представляват символично “седем епохи от Църковната история”; и макар по няколко точки това тълкувание да е напълно погрешно, има друг смисъл, в който тези седем църкви се свързват към седем периода от Църковната история – старозаветната Църковна история. Защото образите, използвани за описване на седемте църкви в Азия, се развиват хронологично от Едемската градина до състоянието през първи век от Хр.:

1. Ефес (2:1-7). Езикът на Рая е очевиден през целия пасаж. Христос обявява Себе си за Създателя, Този, Който държи седемте звезди; и като Този, Който върви между светилниците, за да ги съди, както Бог вървеше през градината в съд (Битие 3:8). На “ангела” на Ефес е заповядано правилно да пази църквата срещу нейните врагове, както на Адам беше заповядано да пази градината и своята жена от техния Враг (Битие 2:15). Но ангелът, като Адам, е “паднал,” изоставяйки своята първа любов. Затова Христос заплашва да дойде при него в съд и да премахне неговия светилник от мястото му, както изгони Адам и Ева от градината (сравнете Битие 3:24). Все пак, вратата на Едем е отворена за онези, които спечелят победа над Изкусителя: “На този, който победи, ще дам да яде от дървото на живота, което е всред Божия рай.”

2. Смирна (2:8-11). Състоянието на патриарсите (Авраам, Исак, Яков и Йосиф) и на израилевите потомци в Египет изглежда се отразява в думите на това послание. Христос описва Себе си като Този, “който стана мъртъв и оживя,” изкупително действие, загатнато в живота на Исак (Битие 22:1-14; Евреи 11:17-19) и на Йосиф (Битие 37:18-36; 39:20-41:45; 45:4-8; 50:20), както и в спасението на Израел от дома на робството. Положението на смирненците на привидна бедност и действително богатство е аналогично на преживяването на всички патриарси, които живееха “като чужденци в земята на обещанието” (Евреи 11:8). Лъжливите “юдеи” преследват истинските наследници на обещанието, точно както Исмаил преследваше Исак (Битие 21:9; сравнете Галатяни 4:22-31). Опасността от затвор заради подстрекателството на клеветници има паралел в живота на Йосиф (Битие 39:13-20), както и благословението с венеца на живота за верните (Битие 41:40-44); Аарон също, като славният образ на напълно изкупения Човек, носеше венец на живота (Изход 28:36-38). “Десетдневната скръб,” последвана от победа, отразява историята на устояването на Израел по време на десетте язви преди неговото освобождение.

3. Пергам (2:12-17). Образността в тази част е взета от странстването на Израел в пустинята, обиталище на бесове (Левит 16:10; 17:7; Второзаконие 8:15; Матей 4:1; 12:43); християните в Пергам също трябваше да живеят там, “гдето е престолът на Сатана . . . гдето живее Сатана.” Враговете на църквата са описани като “Валаам” и “Валак,” лъжепророкът и злият цар, които се опитаха да унищожат израилтяните, като ги изкушават да идолопоклонстват и блудстват (Числа 25:1-3; 31:16). Като Господния Ангел и свещеника Финеес, Христос заплашва да воюва срещу вааламитите с меча (сравнете Числа 22:31; 24:7-8). На тези, които победят, Той обещава дял от “скритата манна” от Ковчега на Завета (Евреи 9:4), и бяло камъче с “ново име” върху него, знака на изкупения заветен народ, носена от Първосвещеника (Изход 28:9-12).

4. Тиатира (2:18-29). Сега св. Йоан се обръща към образи от периода на Израилевата монархия и на Давидовия завет. Христос се обявява за “Божия Син,” по-великия Давид (сравнение Псалм 2:7; 89:19-37; Еремия 30:9; Езекиил 34:23-24; 37:24-28; Осия 3:5; Деяния 2:24-36; 13:22-23). Той смъмря ангела на Тиатира, чиято търпимост към неговата “жена, Езавел,” води към отстъпничество на Божия народ (сравнете 3 Царе 16:29-34; 21:25-26). Тя и тези, които извършваха прелюбодейство с нея (сравнете 4 Царе 9:22) са заплашени със “скръб,” като скръбта от три години и половина, нанесена върху Израел по времето на Езавел (3 Царе 17:1; Яков 5:17); тя и нейното потомство ще бъдат убити (сравнете 4 Царе 9:22-37). Но на този, който победи, ще му бъде дадено, като на Давид, “власт над народите” (сравнете 2 Царе 7:19; 8:1-14; Псалм 18:37-50; 89:27-29). Заключителното обещание напомня за Давидовия месиански псалм за господството: “и той ще ги управлява с желязна тояга; те ще се строшат като грънчарски съдове, както и аз получих от Моя Баща” (сравнете Псалм 2:9).

5. Сардис (3:1-6). Образите в тази част идват от по-късния пророчески период (сравни сведенията за Духа и “седемте звезди,” говорещи за пророческото свидетелство), водещи до края на монархията, когато непокорният заветен народ е победен и взет в плен. Описанието на известността на църквата като “жива,” когато тя всъщност е “мъртва,” увещаванията да се “събуди” и да “закрепи останалото,” признанието, че има “малцина,” които са останали верни, всичко това напомня на пророческия език за Остатъка по времето на отстъпничеството (Исая 1:5-23; 6:9-13; 65:8-16; Еремия 7:1-7; 8:11-12; Езекиил 37:1-14), както и напомнянето за непосредствения съд (Исая 1:24-31; 2:12-21; 26:20-21; Еремия 4:5-31; 7:12-15; 11:9-13; Михей 1:2-7; Софония 1).

6. Филаделфия (3:7-13). Завръщането от Плена при Ездра и Неемия се отразява в това послание, което говори в образите на синагогата и на възстановяването на Ерусалим и Храма (ср. пророчествата на Агей, Захария и Малахия). Филаделфийците, като завръщащите се юдеи, имат “малко сила.” Сведението за “онези, които са от сатанинската синагога, които наричат себе си юдеи, а не са” напомня за конфликтите с “лъжливите юдеи” в Ездра 4 и Неемия 4, 6 и 13. Предупреждението за идването на “времето на изпитанието, което ще дойде върху цялата вселена, за да изпита ония, които живеят по земята” ни напомня за понесените страдания при Антиохий Епифан (сравнете Данаил 8 и 11). Но Христос обещава на победилия, че ще бъде направен “стълб в храма” и ще участва в благословенията на “Новия Ерусалим.”

7. Лаодикия (3:14-22). Периодът на Последните дни (30-70 г. от Хр.) дава мотивите за седмото и последно послание. “Хладката” църква, хвалеща се със своето богатство и себедостатъчност, въпреки че е сляпа за своята истинска слепота и голота, е подходящ образ за фарисейския юдаизъм от първи век (Лука 18:9-14; сравнете Откровение 18:7). Предупреждаван, че ще бъде изплют от земята (проклятието на Лев. 18:24-28; сравнете Лука 21:24), Израел е увещаван да се покае и да приеме Христос, предложен в яденето на Причастието. На тези, които победят, е дадено характерното благословение за епохата, въведена с Новия Завет: господство с Христос (сравнете Ефесяни 1:20-22; 2:6; Откровение 1:6).

1. Осъждане на лъжеапостолите (2-3). Еретичните учители разпространяващи лъжеучения са изобличени, осъдени и отлъчени от св. Йоан и от верните на истинското апостолско предание.

2. Осъждане на лъжливия Израел (4-7). Отстъпилият Израел, който преследва светиите, е осъден и наказан; вярващият Остатък е защитен от съда, наследява благословенията на Завета и изпълва земята с плод.

3. Осъждане на злия цар и лъжепророка (8-14). Звярът и Лъжепророкът повеждат война срещу Църквата и са победени от Истинския Цар и Неговата армия от верни свидетели.

4. Осъждане на блудната царица (15-22). Вавилон, лъжливата невяста, е осъден и изгорен, а Истинската Невяста празнува Сватбената Вечеря на Агнето.

Това е същият общ модел, който намираме в първите четири послания:

1. Ефес: Осъждане на лъжеапостолите (2:1-7). Битките на всичките седем църкви са очевидни в борбите на тази църква срещу николаитите, “тези, които наричат себе си апостоли, но не са.”

2. Смирна: Осъждане на лъжливия Израел (2:8-11). Смирненците страдат от съпротивата на “онези, които наричат себе си юдеи, а не са, но са от сатанинската синагога.”

3. Пергам: Осъждане на злия цар и лъжепророка (2:12-17). Тази църква понася преследване и изкушение от съдружниците от първи век на “Валак,” злия цар на Моав, и лъжепророка “Валаам.”

4. Тиатира: Осъждане на блудната царица (2:18-29). Водачът на еретиците, които подлъгват Божиите служители към идолопоклонство и прелюбодейство, е наречен Езавел, прелюбодейната царица на древния Израел.

Цикълът започва отново сега, така че тези първи четири послания са “повторени” в последните три, но с внимание към различни подробности. За да разберем това, трябва да започнем отново от първото послание. Йоановите описания на Христос във встъплението към всяко послание са извлечени от описанията във видението на Човешкия Син в Глава 1. Но неговият ред е обратно паралелен (т.е. той следва всяка точка в обратен ред). Така:
Видението за Човешкия Син
А. Неговите очи са като огнен пламък, а Неговите крака са като лъскава мед (1:14-15).

Б. От Неговата уста излиза меч остър от двете страни (1:16).

В. Аз съм Първият и Последният, и Живият; бях мъртъв, и, ето, живея до вечни векове, Амин; и имам ключовете на смъртта и на ада (1:17-18).

Г. Тайната на седемте звезди, които видя в десницата Ми, и седемте златни светилника (1:20).

Б. Смирна. Първият и последният, който стана мъртъв, и оживя (2:8).

В. Пергам. Този, Който има двуострия меч (2:12).

Г. Тиатира. Божият Син, Който има очи като огнен пламък, и Чиито нозе приличат на лъскава мед (2:18).

Д. Сардис. Онзи, Който има седемте Божии духове и седемте звезди (3:1).

Е. Филаделфия. Светият, истинският, у Когото е Давидовият ключ; Който отваря, и никой няма да затваря, и затваря, и никой не отваря (3:7).

Ж. Лаодикия. Амин, верният и истински свидетел, начинателят на всичко, което Бог е създал (3:14).¹⁶²

Повторението на целия модел се подсилва от други прилики. Паралелът между Смирна и Филаделфия може да бъде видян и в това, че и двете се занимават със “сатанинската синагога”; а връзката на “седемте светилника” в Ефес със “седемте Божии духове” при Сардис е напомнена в следващата глава, при видението на св. Йоан за небесния Престол: “И пред Престола горяха седем огнени светила, които са седемте Божии духове” (4:5).