Изложение на книгата Откровение Дейвид Чилтън Съдържание: Дни на въздаяние 1 Съдържание: 2

ВЪВЕДЕНИЕ

Има няколко библейски намеквания, че св. Йоан е бил свещеник, и дори произхожда от семейството на първосвещеника.²¹ Вероятно неговото име е било често срещано в това семейство (сравнете Деяния 4:6; обратно на Лука 1:61). Самият св. Йоан ни разказва за своята близка връзка с първосвещеника: чрез нея той успя при крайно деликатен случай да придобие достъп до Двора на първосвещеника, използвайки своето влияние сред пазачите, за да постигне достъп също и за св. Петър (Йоан 18:15-16). Нещо повече, многобройни сведения в Евангелието и в Откровение разкриват необикновената запознатост на техния автор с подробностите от храмовите служби. Както отбелязва Алфред Едерсхайм, “другите новозаветни автори говорят за тях в своите разкази, или обясняват техните образи с такъв език, какъвто би могъл да използва всеки добре осведомен поклонник в Ерусалим. Но Йоан не пише като обикновен израилтянин. Той добре забелязва подробности, които другите са оставили незабелязани. . . .”

“Всъщност, като цяло Апокалипсисът може да бъде сравнен с храмовите служби в своето смесване на пророчески служби с поклонение и хваление. Но е особено забележително, че сведенията за Храма, с които изобилства книгата Откровение, в повечето случаи са точни до съвсем дребни подробности, които един автор, който не е бил така запознат с тези подробности, които само личен контакт и участие в тях биха му предали, едва ли би забелязал, и определено не би използвал като част от своя образен език. Те идват толкова естествено, спонтанно и толкова неочаквано, че читателят понякога е в опасност да ги пропусне напълно; и с език, какъвто би използвал професионалист, който може да е резултат само от предишно упражняване на такова призвание. Наистина, някои от най-поразителните от тези сведения не биха могли да бъдат въобще разбрани без професионалните трактати на равините върху Храма и неговите служби. Само че неестествените подробности от равинските описания, извлечени от традицията на очевидците, не оставят същото впечатление както естествените картини на св. Йоан.”²²

“Изглежда силно неправдоподобно, че книга, толкова пълна с литургични препратки, като книгата Откровение – и то много от тях не към големи или важни неща, но към дребни подробности – би могла да бъде написана от някой друг освен от свещеник, и то такъв, който е изпълнявал служба преди в самия Храм, и така е станал толкова близко запознат с нейните подробности, че те му идват естествено, като част от образния език, който използва.”²³

В тази връзка Едерсхайм ни довежда до идея, която е по-важна за нашето тълкувание, отколкото въпросът за човешкото авторство на Откровение (защото истинското авторство [вижте 1:1] е Откровение на Исус Христос). Добрата осведоменост на св. Йоан относно дребните подробности от Храмовото поклонение предполага, че “Книгата Откровение и Четвъртото Евангелие трябва да са били написани преди Храмовите служби да бъдат действително прекратени.”²⁴ Макар някои учени да са приели безкритично твърдението на св. Иреней (120-202 г. от Хр.), че пророчеството се появява “към края на царуването на Домициан” (т.е. около 96 г. от Хр.),²⁵ има значителен повод за съмнение относно точното значение (той може да е имал предвид, че самият апостол Йоан “е бил видян” от другите).²⁶ Езикът на св. Иреней е някак си неясен; и без значение за какво е говорил, той е могъл да греши.²⁷ (Св. Иреней, между другото, е единственият източник за късната дата на Откровение; всички други “източници” просто цитират него. Така е по-скоро неискрено да се твърди от коментаторите, както прави Суит, че “Ранната християнска традиция е почти единодушна в поставянето на Апокалипсиса в последните години на Домициан.”)²⁸ Определено има други ранни автори, чиито сведения посочват, че св. Йоан е написал Откровение много по-рано, по време на Нероновото гонение.²⁹

До голяма степен съвременният предразсъдък в полза на Домициановата дата се основава върху вярването, че при неговото управление има голям, продължителен период на гонения и убийства на християни. Това вярване, колкото и любимо да е на много хора, не изглежда да се основава на някакво сигурно свидетелство. Макар да няма съмнение, че Домициан е бил жесток и нечестив тиранин (искам да погреба един мит за Цезаря, не да го хваля), до пети век не се споменава от никой историк предполагаемо широкоразпространено гонение на християни под негово управление. Вярно е, че той временно е заточил някои християни; но те са били в края на краищата върнати обратно. Робинсън отбелязва: “Когато тази ограничена и избирателна чистка, в която никой християнин не е бил със сигурност умъртвен, се сравни с клането на християни при Нерон, за което двама ранни и изцяло независими източници говорят като за ‘огромни множества,’³⁰ е поразително, че коментаторите са били подведени от Иреней, който дори не споменава за гонение, за да предпочетат Домициановия контекст за книгата Откровение.”³¹

Затова, за нас е най-безопасно да изучаваме самото Откровение, за да видим какво вътрешно свидетелство то представя относно своята датировка. Както ще видим през целия коментар, Книгата Откровение е предимно пророчество за разрушението на Ерусалим от римляните. Само този факт е достатъчен, за да се постави авторството на Йоан някъде преди септември 70 г. от Хр. Нещо повече, както ще видим, св. Йоан говори, че Нерон Цезар е все още на престола – а Нерон умира през юни 68 г.

Но по-важно от всичко това е, че имаме а priori учение от самото Писание, че всяко специално откровение се прекратява до 70 г. от. Хр. Ангелът Гавраил казва на Данаил, че “седемдесетте седмици” ще завършат с разрушението на Ерусалим (Данаил 9:24-27); и че този период също ще служи да “се запечата видението и пророчеството” (Данаил 9:24). С други думи, специалното откровение ще спре – ще бъде “запечатано” – по времето, когато Ерусалим бъде разрушен. Канонът на Светите Писания е бил напълно завършен преди Ерусалим да падне.³² Св. Атанасий тълкува думите на Гавраил по същия начин: “Кога престанаха пророк и видение в Израел? Не беше ли когато дойде Христос, Пресветият? Това е всъщност белег и забележително доказателство за идването на Словото, че Ерусалим вече го няма, нито се издига пророк, нито се открива видение между тях. И е естествено да бъде така, защото когато дойде Той, Който беше изявяван, каква нужда има вече от нещо, което да Го изявява? И когато Истината е дошла, каква нужда има още от сянка? Според Неговите думи те пророкуваха непрестанно, докато дойде времето на Истинската Правда, Който беше даден като Откуп за греховете на всички. По същата причина Ерусалим стоя дотогава, за да могат хората да размишляват върху образите преди Истината да се открие. Затова, естествено, след като дойде Пресветият, видение и пророчество бяха запечатани. И царството на Ерусалим престана по същото време, защото трябваше да се помазват царе между тях само докато бъде помазан Пресвятият. . . .”

“Очевидната истина е, както казвам, че вече няма цар, нито пророк, нито Ерусалим, нито жертвоприношение, нито видение между тях; при все това цялата земя е пълна със знанието за Бога,³³ и езичниците, изоставяйки атеизма, сега търсят убежище при Бога на Авраам чрез Словото, нашия Господ Исус Христос.”³⁴

Смъртта, възкресението и възнесението на Христос бележат края на Стария Завет и началото на Новия Завет; апостолите бяха изпратени да донесат Христовото послание под формата на Новия Завет; и когато те приключиха, Бог изпрати Едомците и Римските войски, за да разруши напълно последните останали символи на Стария Завет: Храма и Святия град. Само този факт е достатъчен да се постави написването на Откровение като завършено преди 70 г. от Хр. Самата книга дава изобилно свидетелство относно своята дата; но нещо повече, естеството на Новия Завет като Божието Окончателно Слово ни говори това. Смъртта на Христос от ръцете на отстъпилите деца на Израел запечата тяхната участ: Царството щеше да се вземе от тях (Матей 21:33-43). Докато гневът достигаше “крайни предели” (1 Солунци 2:16), Бог въздържаше ръката Си от осъждение докато се завърши написването на Писанието на Новия Завет. След като това се извърши, Той рязко прекрати царството на Израел, изличавайки поколението на гонителите (Матей 23:34-36; 24:34; Лука 11:49-51). Разрушението на Ерусалим беше последното надуване на тръбата, давайки сигнал, че “Божията тайна” е завършена (Откровение 10:7). Няма да има вече канонични писания, след като Израел вече го няма.

Мала Азия е важна цел по две причини: Първо, след падането на Ерусалим провинция Азия ще стане най-влиятелният център на християнството в Римската империя: “Провинция Азия израства като област, където християнството било най-силно, с център в Ефес.”³⁶ Второ, Азия е център на култа на поклонението пред Цезаря. “Надпис след надпис свидетелстват за лоялността на градовете към Империята. В Ефес, Смирна, Пергам и всъщност в цялата провинция църквата се сблъсква с империализма, който е популярен и патриотичен и носи характеристиките на религия. Никъде култът към Цезаря не е бил толкова популярен, както в Азия.”³⁷

След смъртта на Юлий Цезар (29 г. пр. Хр.), в Ефес е построен храм, почитащ го като divus (бог). Цезарите, които го последват, не чакат смъртта, за да си осигурят такива почести, и започвайки от Октавиан, претендират за своята божественост, излагайки своите божествени титли в храмове и на монети, особено в градовете на Азия. Октавиан променя своето име на Augustus, титла на върховна власт, достойнство и почит. Той е наричан Божия Син, и като богочовешки посредник между небесата и земята принася жертви на боговете. Навсякъде е прогласяван за Спасител на света, и надписите върху негови монети са откровено месиански – тяхното послание изявява, както пише Щауфер, че “спасението не може да се намери в никой друг, освен в Август, и че няма друго име, дадено на хората, чрез което те могат да се спасят.”³⁸

Тази поза е обичайна за всички Цезари. Цезар е Бог; Цезар е Спасител; Цезар е единственият Господар. И те претендират не само за титлите, но и за правата на божества. Облагат с данък и конфискуват собствеността по своя воля, вземат съпругите (и съпрузите) на гражданите за свое удоволствие, причиняват недостиг на храни, имат власт за живот и за смърт над своите поданици, и като цяло се опитват да управляват всяка част от живота в Империята. Философията на Цезарите може да бъде обобщена с един израз, използван все повече с течение на времето: Цезар е Господ!

Това е главният проблем между Рим и християните: Кой е Господ? Франсис Шефър посочва: “Нека не забравяме защо християните са били убивани. Те не са били убивани, защото са се покланяли на Исус. . . . Никой не го е било грижа кой на кого се кланя, стига само поклонникът да не нарушава единството на държавата, съсредоточено в официалното поклонение пред Цезаря. Причината християните да бъдат убивани е, че те са били бунтовници. . . . Те са се покланяли на Исус като на Бог и са се покланяли само на безграничния личностен Бог. Цезарите не са търпели това поклонение само на един Бог. Това е било смятано за предателство.”³⁹

За Рим, целта на истинския морал и благочестие е подчинението на всички неща на държавата; религиозният, благочестив човек е този, който признава във всеки момент от живота централното място на Рим. “Функцията на Римската религия е била прагматична, да служи като спойка за обществото и да подсилва държавата.”⁴⁰ Така, Ръшдуни отбелязва, “рамката на религиозните и семейни дела на благочестие е била самият Рим, централната и най-свещена общност. Рим строго е контролирал всички права на сдружаване, събиране, религиозни събрания, клубове и улични събрания, и не е търпял възможни съперници на своята централна роля. . . . Само държавата е можела да организира; гражданите не са можели, без да бъдат обвинени в заговор. Само на това основание силно организираната християнска Църква е била обида и оскърбление за държавата, и нелегална организация, лесно подозирана в заговорничество.”⁴¹

Свидетелството на апостолите и на ранната Църква не било нищо друго освен обявяване на война срещу претенциите на Римската държава. Св. Йоан твърди, че Исус е единородният Божий Син (Йоан 3:16); че Той е всъщност “истинският Бог и вечен живот” (1 Йоан 5:20-21). Апостол Петър заявява скоро след Петдесятница: “И чрез никой друг няма спасение; защото няма под небето друго име дадено между хора, чрез което трябва да се спасим” (Деяния 4:12). “И така, сблъсъкът на християнството с Рим е бил политически от римска гледна точка, макар и религиозен от християнска гледна точка. Християните никога не са били принуждавани да се покланят на римските езически богове; те само са били молени да признаят религиозното първенство на държавата. Както отбелязва Франсис Леге, ‘Чиновниците на Римската империя по време на гонение са искали да принудят християните да жертват не на някой езически бог, а на Гения на Императора и на Щастието на града Рим; и винаги на християнския отказ се е гледало не като на религиозно, а като на политическо престъпление. . . .’ Проблемът е бил този: трябва ли императорският закон, държавният закон, да управляват държавата и църквата, или държавата и църквата, императорът и епископът са под Божия закон? Кой представлява истинския и върховния ред, Бог или Рим, вечността или времето? Римският отговор е бил Рим и времето, и затова християнството е представлявало предателска вяра и заплаха за политическия ред.”⁴²

Обвинението, представено от юдейските гонители в един съдебен процес срещу християни през първи век, е, че “те действат против Кесаревите укази, казвайки, че имало друг цар, Исус” (Деяния 17:7). Това е основното обвинение срещу всички християни в Империята. Полицейският началник умолявал възрастният епископ на Смирна, св. Поликарп, да се откаже от тази крайна позиция: “Какво лошо има да кажеш, че Цезар е Господ?” Св. Поликарп отказва и бива изгорен на клада. Хиляди стават мъченици точно по тази причина. За тях Исус не е “Бог” в някакъв изтънчен, лишен от практическо значение смисъл; Той е единственият Бог, върховен Владетел във всяка област. Никоя част от действителността не може да бъде освободена от Неговите изисквания. Нищо не е неутрално. Църквата се противопоставя на Рим с непреклонната претенция за имперската власт на Христос: Исус е единородният Син; Исус е Бог; Исус е Цар; Исус е Спасител; Исус е Господ. Има две империи, и двете се стремят към абсолютна власт над света; и те са в неумолима война.⁴³

За църквите в Азия е било необходимо да осъзнаят напълно това, с всички негови последствия. Вярата в Исус Христос изисква абсолютно подчинение на Неговото Господство, за всяко нещо, без компромис. Изповядването на Христос означава конфликт с тоталната държава, особено в провинциите, където официалното поклонение пред Цезаря е било задължително за изпълнението на всекидневните дела. Отказът да бъдат признати претенциите на държавата би довел до икономически трудности и бедност, а често до затвор, мъчения и смърт.

Някои християни са се опитали да направят компромис, като прокарват небиблейско разграничение между сърцето и поведението, като че ли някой може да има вяра без дела. Но Христовото Царство е универсално: Исус е Господар на всичко. За да Го признаем истински за Господ, ние трябва да Му служим навсякъде. Това е главното послание на Откровение за християните в Азия, което те отчаяно се нуждаят да чуят. Те са живеели в самото сърце на престола на Сатана, престола на поклонението пред Цезаря; св. Йоан пише, за да им напомни за техния истински Цар, за тяхното положение с Него като царе и свещеници, и за необходимостта да устоят в Неговото върховно Слово.

Заветът е смисълът на библейската история (библейската история не е предимно приключенски разкази). Заветът е смисълът на библейския закон (Библията не е предимно политически трактат за това как да се установи християнска република). И заветът е също смисълът на библейското пророчество (тоест, библейското пророчество не е “предсказание” в окултния смисъл на Нострадамус, Едгар Кейс и Джийн Диксън). Пророците бяха за хората Божиите законни пратеници към Израел и народите, действащи като главни прокурори, ръководещи това, което съвременните учени наричат “Заветен съдебен процес.”

Че библейското пророчество не е просто “предсказание,” се вижда, например, от Божието изявление чрез Еремия:
Когато бих рекъл за някой народ или за някое царство да го изкореня, съсипя и погубя, ако оня народ, за който съм говорил, се отвърне от злото си, Аз ще се разкая за злото, което съм намислил да му сторя.

А когато бих рекъл за някой народ или за някое царство да го съградя и насадя, ако извърши това, което е зло пред Мене, като не слуша гласа Ми, тогава ще е разкая за доброто, с което рекох да го облагодетелствам. (Еремия 18:7-10)

Нека да разгледаме един малък пример: Откровение 9:16 ни казва за голяма армия от конници, наброяваща “десетки хиляди по десетки хиляди.” В някои гръцки текстове, това се чете двадесет хиляди по десетки хиляди, и понякога се превежда като 200 милиона. Всякакви фантастични и скалъпени обяснения са били предложени за това. Може би най-известната съвременна теория е мнението на Хол Линдзи, че “тази 200 милионна армия са войниците на Червен Китай, придружени от други източни съюзници. Възможно е индустриалната мощ на Япония да се съедини с Червен Китай. За пръв път в историята ще има пълно нападение на Запада от Изтока.”⁴⁴ Такова гадаене може за едно бъдещо китайско нахлуване може и да е вярно, но то не ни казва абсолютно нищо за Библията. За да поставим възгледа на Линдзи в исторически план, ще го сравним с този на Дж. Л. Мартин, проповедник от 19 век, който, макар и споделяйки основните презумпции на Линдзи за естеството и целта на пророчеството, достига до различното и забавно заключение, че “200 милиона” на св. Йоан представляват “бойната сила на целия свят” през 1870. Забележете привидно научните, като на Линдзи, аргументи на Мартин:

Може ли един човек без Божието вдъхновение в края на първи век да говори по този начин?⁴⁶