Изложение на книгата Откровение Дейвид Чилтън
Амилениалната версия на Ван Тил за общата благодат
Изтегляне 3.87 Mb.
|
Свързани:
If-You-Meet-Buddha Kill-Him Iliyan-Kuzmanov BG Gift, Неделята-като-белег-на-звяра, the church that is left behind1, Gotov li si, 26 Enz faktor, Smisalat-na-Jiviota, Вавилон Велики, Danail-Krushkin, vazstanoveniat rai
| Амилениалната версия на Ван Тил за общата благодат
Сега се връщаме към въпроса за общата благодат. Нарастването на самоосъзнатостта е съпътствувано от бавно, низходящо разпадане на обществото, казва амилениалистът. Това трябва да означава, че общата благодат ще намалява с напредване на времето. Възпиращата ръка на Бога ще бъде прогресивно отнемана. Тъй като амилениалистът вярва, че нещата ще се влошават преди крайния съд, той трябва да гледа на общата благодат като предхождаща благодат (ако приемем, че той въобще признава наличието на обща благодат). Това е изразено най-ясно от Ван Тил, който е амилениалист и поддържа учението за общата благодат: Всяка обща благодат е предхождаща благодат. Нейният общ характер се състои в нейната по-ранна същност. Тя важи не само за по-нисшите измерения от живота. Тя важи за всички области от живота, но във всички тези области тя намалява с напредване на времето в историята. В най-ранния етап на историята има много обща благодат. Има една обща добра природа под общото благоразположение на Бога. Но това създание-благодат изисква отговор. То не може да остане такова, каквото е. То е обусловено. Трябва да се установи и се установява разделение. То идва първо във формата на общо отхвърляне на Бога. Но общата благодат продължава; тя сега е на “по-ниско” ниво; именно чрез дълги страдания хората могат да бъдат доведени до покаяние. . . . Общата благодат ще намалява още повече в по-нататъшното развитие на историята. С всяко условно действие оставащата значимост на условието намалява. Бог позволява на хората да следват пътя на избраното от самите тях отхвърляне на Бога още по-бързо с приближаването на края. Бог увеличава Своето отношение на гняв към извратените с течение на времето, до края на времето, при великия завършек на историята, като тяхното състояние се развива заедно с техния характер.769 Ван Тил потвърждава реалността на историята, но това е история на непрекъснат упадък. Неновородените стават все по-могъщи с намаляването на общата благодат. Но защо? Защо епистемологичната осъзнатост, описана в Исая 32, задължително да води до поражение за християните? Като се придържа към учение за общата благодат, което включва идеята за общото благоразположение на Бога към всичи създания (освен Сатана, казва Ван Тил), след това той твърди, че това благоразположение бива оттегляно, давайки на неновородените свобода да атакуват Божиите избрани. Ако общата благодат е свързана с Божието благоразположение, а Божието благоразположение непрекъснато намалява, тогава другата характеристика на общата благодат, а именно, Божието възпиране, трябва също да бъде оттегляно. Нещо повече, третата характеристика на общата благодат, гражданската справедливост, трябва също да изчезне. Думите на Ван Тил са доста силни: Но когато всички осъдени са епистемологично самоосъзнати, е дошъл съдбовният час. Напълно самоосъзнатият осъден ще прави всичко, което може във всяка област, за да унищожи Божите хора. Така че, макар да се стремим с всичка сила да ускорим процеса на разделяне във всяка област, ние все пак сме благодарни, от друга страна, за “деня на благодатта,” деня на непълното разделяне. Такава търпимост, която получаваме от страна на света, се дължи на този факт, че живеем в един по-ранен, а не в по-късен етап от историята. И влиянието върху обществената ситуация, което можем да упражняваме, било то в обществото или в държавата, предполага този етап на неразделение в развитието.770 Нека разгледаме следствията от това, което Ван Тил казва. Историята е земна заплаха за християнина. Защо? Неговият амилениален аргумент е, че общата благодат е по-ранна благодат. Тя намалява във времето. Защо? Защото Божието благоразположение към неновородените намалява във времето. С намаляването на Божието благоразположение се губят и другите ползи от общата благодат. Злите хора стават напълно зли. Аргументът на Ван Тил е общоприет в реформистките кръгове. Това е стандартното изявление на позицията за общата благодат. Но, както читателят трябва да е схванал до сега, тя е дълбоко погрешна. Тя започва с погрешни презумпции: 1) че общата благодат означава общо благоразположение; 2) че тази обща благодат-благоразположение намалява с течение на времето; 3) че тази загуба на благоразположение задължително събаря основите на обществената справедливост в цялото общество; 4) че амилениалното видение за бъдещето е правилно. Така, той заключава, че процесът на разделяне води до безсилието на християните във всяка област от живота и че можем да бъдем багодарни, за това, че сме живели в период на “по-ранна” благодат, тоест по-голяма обща благодат. Иронично е, че възгледът на ван Тил за общата благодат е същностно противоположен на постмилениализма на Р. Дж. Ръшдуни, но е също така противоположен и на амилениализма на амилениалния теолог (и бивш колега на Ван Тил), Мередит Клайн, противник на фондацията Калседон на Ръшдуни, който открито отхвърля постмилениалната есхатология на Ръшдуни.771 Двойно иронично е, че Ръшдуни е възприел анти-постмилениалната версия на Ван Тил за общата благодат, тоест “по-ранна” благодат.772 Амилениализмът на Ван Тил е пропит в цялото му учение за общата благодат. Може би несъзнателно, той избирателно е подредил библейските свидетелства по този въпрос, за да ги направи да се съобразяват с неговото нидерландско амилениално наследство. Затова и целият му възглед за общата благодат е неправилен. Необходимо е да изхвърлим понятието “по-ранна” благодат и да възприемем учението за общата (трохите за кучетата) благодат. Постмилениалният отговор В отговор на Ван Тил аз предлагам три критики. Първо, Бог не е благоразположен към неновородените в нито един момент след бунта на човека. Човекът е напълно извратен и в него няма нищо, което да заслужава похвала или, нито пък Бог гледа благоразположено на него. Бог дава на неновородения човек дарове (не благоразположение), за да натрупа жар върху главата му (ако не е част от избраните) или да го призове към покаяние (което се извършва от Божията специална благодат). Следователно, Бог е еднакво враждебен към бунтовника през цялата история. Бог мрази неновородените хора със свята омраза от началото до края. “По-ранна” няма нищо общо с това. Второ, веднъж като излишният теологичен багаж на въображаемото Божие благоразположение към неновородените бъде отхвърлен, могат да се обсъждат два други въпроса: Божието възпиране и обществената праведност на човека. Дейността на Божия Дух е важна при разбирането на естеството на Божието възпиране, но не ни се казва почти нищо за действието на Духа. Това, което всъщност ни се казва, е, че Божият закон възпира хората. Те вършат действието на закона, написано на сърцата им. Този закон е главното средство на Божиите вечни благословения (Второзаконие 28:1-14); бунтът срещу Неговия закон довежда унищожение (Второзаконие 28:15-68). Следователно, когато царуването на Божия закон бива проповядвано чрез проповядването на цялото Божие учение, когато законът бива записван в сърцата на хората (Еремия 31:33-34; Евреи 8:10-11; 10:16) и когато неновородените идват под управлението и влиянието на закона, общата благодат трябва да се увеличава, а не да намалява. Централният въпрос е Божието възпиране, вложено в действието на закона. Това действие е в сърцето на всеки човек. Помнете, това няма нищо общо с въображаемото благоразположение на Бога към човечеството въобще. То просто означава, че когато християните стават по-верни на библейския закон, те получават повече хляб от Божията ръка. Когато те увеличават количеството на хляба на своите маси, повече трохи падат за кученцата под масите. Трето, амилениалният възглед за процеса за отделяне или разделяне има сериозен недостатък в липсата на разбиране за силата, която библейският закон дава на онези, които се стремят да живеят чрез неговите стандарти. Отново, трябва да гледаме във Второзаконие, глава осма. Съобразеността с предписанията на закона носи видими благословения. Благословенията могат (макар и не задължително) да служат като примамка и изкушение, защото хората могат да забравят източника на своите благословения. Те могат да забравят Бога, да си присвоят автономия и да се отвърнат от закона. Това води до унищожение. Преди това верните хора са разпръснати. Това е парадоксът на Второзаконие 8: заветна вярност към закона – видими благословения от Бога в отговор на вярността – изкушение да разчитат на благословенията като че ли те са продукт на човешките ръце – осъждение. Благословенията могат да доведат до бедствие и безсилие. Следователно, придържането към условията на библейския закон е основно за видимия успех. Изтегляне 3.87 Mb. Сподели с приятели:
|