Изложение на книгата Откровение Дейвид Чилтън
Изтегляне 3.87 Mb.
|
Свързани:
If-You-Meet-Buddha Kill-Him Iliyan-Kuzmanov BG Gift, Неделята-като-белег-на-звяра, the church that is left behind1, Gotov li si, 26 Enz faktor, Smisalat-na-Jiviota, Вавилон Велики, Danail-Krushkin, vazstanoveniat rai
| Жито и плевели
Притчата за плевелите е поучителна, когато се занимаваме с въпроса: Историята разкрива ли прогресивно отделяне на спасените от изгубените? Притчата започва с нивата, която е засята с жито, но през нощта врагът я засява с плевели (Матей 13:24-30, 36-43). Притчата се отнася за Божието царство, не за институционалната църква. “Нивата е светът,” обясни Христос (Матей 13:38). Доброто жито, Божиите деца, сега трябва да действува в свят, в който плевелите, неновородените, също действуват. Служителите (ангелите) веднага откриват разликата, но им е заповядано все още да не изскубват плевелите. Такова насилствено действие би унищожило житото. За да запази растящото жито, собственикът позволява на плевелите да растат. Това, което се запазва, е историческото развитие. Окончателното отделяне става едва при края на света. До тогава, заради житото, плевелите не биват изскубвани. Дъждът пада и върху житото, и върху плевелите. Слънцето свети и над двете. Болестите удрят и двете, а също и скакалците. Обща благодат и общо проклятие: Божият закон довежда и двете в историята. Един важен факт от историческото развитие е изпълнението от страна на човека на завета за господството. Чрез общата благодат на Бога могат да се въвеждат нови прозводствени техники, след като грижата за нивата е поверена на хората. Закономерностите в природата все още играят някаква роля, но все повече торовете, напоителните системи, редовните грижи, научният мениджмънт и дори спътниковите изследвания са част от живота на нивата. Хората все повече упражняват господство над света. Тогава възниква въпросът: Ако управляват последователите на дявола, ще се грижат ли те добре за нуждите на праведните? С други думи, ще упражняват ли господство в полза на житото? От друга страна, християните биха ли се грижили за плевелите? Ако християните управляват, какво става с неправедните? Това е проблемът на разделянето в историята. Хората не са пасивни. Заповядано им е да бъдат активни, да се стремят към господство над природата (Битие 1:28; 9:1-7). Те трябва да управляват нивата. Когато и добрите, и лошите изработват своите определени от Бога предназначения, какво развитие трябва да очакваме? Кой преуспява повече, спасените или изгубените? Кой печели господството? Окончателното разделяне идва в края на времето. Дотогава двете групи трябва да споделят един и същи свят. Ако житото и плевелите означават бавен растеж до зрялост, тогава тябва да заключим, че никакво радикално преломно събитие на разделяне няма да бележи времето на историческото развитие. Това е събитие на последния ден: крайния съд. Това е преломно събитие, което е отправната точка на историческата продължителност. Смъртта, възкресението и възнесението на Христос беше последната значителна серия от събития, за която правилно може да се каже, че е радикално преломна (може би денят на Петдесятница може да служи като последното разтърсващо земята, разтърсващо царствата събитие). Следващият голям есхатологичен прелом е денят на съда. Така че в нашата епоха трябва да очакваме растеж, какъвто е показан чрез земеделските притчи.768 Това, на което трябва да се наблегне, е елементът на продължително развитие. “Небесното царство прилича на синапово зърно, което човек взе та го пося в нивата си; което наистина е по-малко от всичките семена, но, когато порасте, е по-голямо от градинските растения, и става дърво, така че небесните птици идват и се подслоняват по клончетата му” (Матей 13:31-32). Когато това царство влиза в своята зрялост, още няма физическо отделяне на спасените от изгубените. Пълното разделяне идва едва в края на времето. Може да има големи промени, дори ускоряване на смяната на сезоните или забавен растеж, но не трябва да очакваме радикално разделяне. Макар че нямам достатъчно място да защитя това твърдение, това означава, че разделянето, за което говорят премилениалистите – Грабването – не е в съгласие с притчите за царството. Грабването идва в края на времето. “Житото” не може да бъде премахнато от нивата до този последен ден, когато бъдем взети, за да посрещнем Христос в облаците (1 Солунци 4:17). Наистина ще има грабване, но то идва в края на времето – когато жътварите (ангелите) пожънат житото и плевелите. Ще има грабване, но то е постмилениално грабване. Защо постмилениално грабване, би попитал амилениалистът? Защо просто не кажем, че грабването идва в края на времето и да спрем дотук? Отговорът е важен: трябва да се занимаем с въпроса за растежа на житото и плевелите. Трябва да видим, че този времеви процес води до християнска победа на земята и във времето. Познание и господство Исая 32 е пренебрегвана част от Писанието в наши дни. Тя ни казва за забележителния ден, който идва. Това е ден на “епистемологична осъзнатост,” ако използваме израза на Корнилиъс Ван Тил. Това е ден, в който хората ще познават Божиите стандарти и ще ги прилагат правилно в историческата ситуация. Това не е ден след деня на съда, защото текстът говори за подлеци, както и за великодушни. Но това не може да бъде ден, въведен от радикално разделяне на спасените от изгубените (Грабването), защото това разделяне идва едва в края на времето. Този ден ще дойде преди Христос да се върне в съда, за да царува физически на земята. В първите осем стиха четем: Ето, един цар ще царува с правда, и началници ще управляват с правосъдие; и всеки човек ще бъде като заслон от вятър и като прибежище от буря, като водни потоци на сухо място, като сянка от голяма канара в изтощена земя. Очите на виждащите не ще бъдат помрачени, и ушите на слушащите ще бъдат внимателни. Също и сърцето на безразсъдните ще разбере мъдрост, и езикът на гъгнивите ще говори бързо и ясно. Подлият не ще се нарича вече великодушен, нито сребролюбецът ще се казва щедър; защото подлият ще говори подло, и сърцето му ще работи беззаконие, така че да върши нечестие и говори заблуда против Господа, за да изтощи душата на гладния, и да направи питието на жадния да изчезне. А на сребролюбеца средствата са неправедни; той измисля лукави сплетни за да погуби бедния с лъжливи думи, даже когато бедният говори право. Но великодушният измисля великодушни неща, и за великодушни неща ще стои. Да повторим, “Подлият не ще се нарича вече великодушен, нито сребролюбецът ще се казва щедър” (ст. 5). Подлият постоянствува в подлостта си; великодушните хора продължават да бъдат великодушни. Не казва, че всички подлеци ще се обърнат, но не казва и че великодушните ще бъдат унищожени. Двата вида хора съществуват заедно. Но езикът на това обещание показва, че Исая е знаел много добре, че в неговите дни (а и в наши дни), подлеците са наричани великодушни и обратно. Хората отказват да прилагат своето познание за Божиите стандарти в света, в който живеят. Но няма винаги да бъде така. В този момент сме изправени пред два жизненоважни въпроса. Отговорът разделя много християнски коментатори. Първо, трябва ли да очакваме това познание да дойде изведнъж? Второ, когато този пророкуван свят на епистемологична осъзнатост в крайна сметка започне да се появява, коя група ще бъде земен победител, подлеците или великодушните? Амилениалистът трябва да отговори, че това паралелно развитие на познанието е постепенно. Постимелиалистът е съгласен с това. Премилениалистът трябва да не се съгласи. Премилениалната позиция е, че денят на самосъзнатостта идва едва след Грабването и последващото установяване на земното царство, като Христос управлява лично на земята. Амилениалната позиция не вижда епоха на праведност преди пълнотата на царството, преди последния съд. Следователно, трябва да заключим, че растежът в самоосъзнатост наистина разделя обществено спасените от изгубените, но тъй като няма да има идеща епоха на обществена победа на праведните, амилениалистът трябва да каже, че това етично и епистемологическо разделяне води до поражение на християните на бойните полета на обществото. Злото ще тържествува преди крайния съд, и тъй като този процес е непрекъснат, сривът към тъмнината трябва да бъде част от процеса на разделяне с течение на времето. Това увеличаване на познанието, следователно, води до победата на силите на Сатана над църквата. Постмилениалистът категорично отхвърля такъв възглед за познанието. Когато способността на християните да правят точни, почитащи Бога отсъждания в историята нараства с течение на времето, повече власт се прехвърля към тях. Тъй като езичниците губят своята способност да правят такива оценки, като пряк резултат от тяхното отричане на библейския закон и война срещу него, властта ще бъде отнемана от тях, както беше отнета от Израел през 70 от Хр. В постмилениалната рамка на мислене истинското познание води до благословение в историята, а не до проклятие. Тя води до победата на Божиите хора, а не до тяхното поражение. Но амилениалистът трябва да отрече това. Увеличаването на истинското познание е проклятие за християните в амилениалната система на мислене. Ван Тил прави това основа в своята книга за общата благодат – неговата единствена систематично погрешна и осакатяваща книга. Изтегляне 3.87 Mb. Сподели с приятели:
|