Живот в сънуването

14

Но не си спомнях, нито ясно, нито дори смътно, случи­лото се през трите месеца, докато бях в къщата на ма­гьосниците. Задачата да си го спомня ми отне години - за­дача, в която се впуснах с всичките си сили и решител­ност.

Нагуалът Изидоро Балтазар обаче ме предупреди за погрешността на ясните цели и емоционално заредените прозрения. Каза, че те били безполезни, защото истинска­та арена на магьосника била ежедневния живот, а там по­върхностните обяснения не издържат на натиска.

Жените магьосници бяха казали долу-горе същото, но по един по-хармоничен начин. Те обясниха, че тъй като жените са свикнали да бъдат манипулирани, те се съглася­ват лесно, но това съгласяване е просто безсъдържателно адаптиране към натиска. Ако действително успееш да ги убедиш обаче в необходимостта да променят начина си на живот, тогава битката е наполовина спечелена; дори и да не се съгласят, тяхното прозрение е много по-трайно от това на мъжете.

Имах да претеглям две мнения. Смятах, че и двете са верни. От време на време всичките ми магьоснически обяснения се срутваха под натиска на ежедневния свят, но първоначалното ми решение да се отдам на света на магьосниците винаги оставаше непоклатимо.

Малко по малко аз започнах да набирам достатъчно енергия, за да сънувам. Това означаваше, че най-сетне съм разбрала какво ми бяха казали жените: Изидоро Бал­тазар беше новият нагуал. И вече не беше човек. Това прозрение ми даваше също и достатъчно енергия да се връщам периодично в къщата на магьосниците.

Това място, известно като „къщата на магьосниците", принадлежеше на всички магьосници от групата на нагуа­ла Мариано Аурелиано. Голяма и масивна на външен вид къща, тя не се отличаваше от останалите къщи в околност­та и беше едва забележима, въпреки цъфналите орнамен­тални тропически храсти, които висяха по стените, ограж­дащи имота. Магьосниците твърдяха, че хората минавали покрай къщата без да я забележат, защото тя била посто­янно обвита в прозирна, тънка като воал мъгла; видима за окото, но незабележима за съзнанието.

Влезеше ли вътре в къщата обаче, човек веднага усе­щаше ясно и неизменно, че е навлязъл в друг свят. Трите вътрешни двора, засенчени от плодни дървета, придаваха някаква приказност на полутъмните коридори и на мно­гобройните стаи, които излизаха на тези коридори. Това, което най-много приковаваше вниманието в цялата къща, бяха кахлените подове, чиито плочки бяха подредени в най-причудливи фигури.

Къщата на магьосниците не беше топло място и въпре­ки това беше приветливо. В никакъв случай не беше дом, защото имаше нещо смазващо в неговата безличност, в безпощадната му аскетичност. Това беше мястото, където старият нагуал Мариано Аурелиано и неговите магьосни­ци замисляха своите сънища и реализираха целите си. И тъй като интересите на тези магьосници нямаха нищо общо с ежедневния живот, къщата им отразяваше дру­госветските им занимания; тяхната къща беше истинският критерий за тяхната индивидуалност, но не като личности, а като магьосници.

В къщата на магьосниците аз общувах с всички ма­гьосници от групата на нагуала Мариано Аурелиано. Те не ме учеха на магьосничество, нито дори на сънуване. Нямало какво да се учи, твърдяха те. Казаха, че моята задача била да си спомня всичко, което се е случило между всички тях и мен през онези първи наши срещи, когато сме били заедно. И по-специално, трябваше да си спомня всичко, което Зулейка или Флоринда са ми направили или казали - но Зулейка никога не ми беше проговаряла.

Всеки път, когато помолех някоя от тях за помощ, те ди­ректно ми отказваха да се занимават с мен. Всичките твърдяха, че без необходимата енергия от моя страна, само ще се повторят, а нямали време за това.

Отначало отказът им ми се струваше егоистичен и нес­праведлив. След известно време обаче прекратих вся­какви опити да ги моля за каквото и да е, и просто се нас­лаждавах на тяхното присъствие и компания. И осъзнах, че те бяха, разбира се, абсолютно прави, като не искаха да играем нашата любима интелектуална игра - тази, в която се преструваш на заинтересован, като задаваш т. нар. „въпроси за ровене в душата", които обикновено нямат никакво значение за нас. А нямат значение за нас, защото ние не разполагаме с необходимата енергия да направим с отговора, който евентуално бихме получили, нещо пове­че от това да се съгласим с него или да го отхвърлим.

При все това обаче чрез нашето ежедневно общуване аз разбрах множество неща за техния свят. Сънувачите и прикривачите въплъщаваха два модела на поведение сред жените - толкова различни, колкото въобще могат да бъдат.

Отначало се чудех дали групата, представена ми като „сънувачите" - Нелида, Хермелинда и Клара - не бяха всъщност прикривачите. Защото според моите констата­ции отношенията ми с тях бяха на строго ежедневно, светс­ко, земно ниво. Едва по-късно напълно осъзнах, че самото им присъствие предизвиква - без дори ни най-малък намек за това - съвършено нов начин на поведение от моя стра­на. Тоест, с тях не чувствах никаква необходимост да се ут­върждавам. Нямах никакви съмнения, никакви въпроси, когато бивах с тях. Те имаха способността да ме карат да виждам - при това без да е необходимо да го изказват вер­бално - абсурдността на моето съществуване. И въпреки това не чувствах никаква необходимост да се защитавам.

Може би именно тази липса на властност, на прямота, ме караше да се съгласявам, да ги приемам без да им противостоя. Не ми беше необходимо дълго време, за да разбера, че жените-сънувачи, общувайки с мен на едно светско ниво, ми даваха необходимия модел, за да прена­соча енергиите си. Те искаха от мен да променя начина, по който се концентрирам върху рутинни, ежедневни действия, като например готвене, чистене, пране, ходене на училище или пък изкарване на прехраната. Тези неща трябвало да се правят, казаха ми те, с друга нагласа; трябвало да бъдат не ежедневна рутина, а творческо уси­лие, всяко едно толкова важно, колкото и останалите.

Преди всичко, взаимоотношенията помежду им и с жените-прикривачи беше това, което ме караше да осъз­ная колко особени са те. Във взаимоотношенията си като хора, в своята обикновеност те бяха лишени от обикнове­ните човешки чувства. Тяхното общо съзнание лесно съ­ществуваше съвместно с техните индивидуални характе­ристики, били те избухливост, мрачност, властност, лудост или пък свенливост.

В присъствието и компанията на коя да е от тези ма­гьосници, аз имах странното усещане, че съм в постоянна ваканция. Но това беше само една илюзия. Те бяха в постоянна война, а врагът беше идеята за собственото им „аз".

В къщата на магьосниците аз се запознах още и с Ви­сенте и Силвио Мануел - другите двама магьосника от групата на нагуала Мариано Аурелиано.

Висенте беше очевидно от испански произход. Научих, че родителите му били от Каталония. Той беше слаб мъж с аристократичен външен вид и привидно крехки ръце и нозе. Ходеше из къщата по чехли и предпочиташе да носи над панталоните си горнище на пижама вместо риза. Имаше розови бузи, но иначе беше блед. Грижливо под­държаната му козя брадичка придаваше малко тежест на иначе разсеяното му поведение.

Той не само приличаше на учен, но и беше такъв. Кни­гите в стаята, където спях, бяха негови или по-точно, той ги събираше, четеше и се грижеше за тях. Това, което пра­веше начетеността му така приятна - нямаше нещо, кое­то да не знае, - беше фактът, че винаги се държеше, ся­каш той е ученикът. Бях сигурна, че това рядко е така, за­щото очевидно той знаеше повече от всички останали. Но щедрият му дух го караше да раздава познанията си леко и естествено, без при това да унизява някого, че знае по-малко.

Запознах се и със Силвио Мануел. Той беше среден на ръст, як, с мургава кожа и без брада. Загадъчен, злокобен на вид индианец, той беше за мен олицетворението на зъл магьосник. Очевидната му мрачност ме плашеше, а ла­коничните му, редки отговори издаваха, според мен, из­бухлив характер.

Едва след като го опознах по-добре, разбрах какво удоволствие му доставя да поддържа и усъвършенства този имидж. Той беше най-открития и за мен най-приятен от всички магьосници. Тайните и клюките бяха неговата страст; дали бяха истина или лъжа, за него нямаше значе­ние. Безценното за мен, а и за всички останали, беше, ко­гато излизаха от неговите уста. Той разполагаше още и с неизчерпаем запас от вицове, повечето от които бяха без­церемонно мръсни. Той беше единственият, който обича­ше да гледа телевизия и следователно винаги биваше в крак със световните новини. Той ги разказваше на остана­лите - злостно подсолени и с голяма доза преувеличение.

Силвио Мануел беше великолепен танцьор. Неговият опит в различни туземни, свещени танци беше легендарен. Той танцуваше с екстазна забрава и често ме канеше да му партнирам. Дали беше венецуелски народен танц, сам­ба, танго, туист, рок или болеро - той ги знаеше всичките.

Имах взаимоотношения също и с Джон - индианецът, с когото нагуалът Мариано Аурелиано ме беше запознал в Тусон, щата Аризона. Неговото овално, открито и весело лице беше само една фасада. Той беше най-непристъп­ния от всички магьосници. Ходеше насам-натам с пикапа да изпълнява поръчки на останалите. Освен това и ремон­тираше каквото имаше нужда от поправка вътре или из­вън къщата.

Ако не му додявах с въпроси или коментари и си мъл­чах, той ме взимаше с пикапа, докато изпълнява поръчки­те, и ми показваше как поправя разните неща. От него се научих да сменям шайби, да поправям течащи кранове на чешми или тоалетни казанчета; да поправям ютия или електрически ключ; да сменям маслото и свещите на ко­лата. Под негово ръководство овладях използването на чук, отверка, трион, бормашина.

Единственото нещо, което никой от тях не правеше, беше да отговаря на въпросите и намеците ми за техния свят. Всеки път, когато се опитвах да ги въвлека в подобен разговор, те ми казваха да се обърна към нагуала Изидо­ро Балтазар. Стандартният им отговор беше: „Той е но­вият нагуал. Негово задължение е да се занимава с теб. Ние сме само твоите лели и чичовци."

В началото нагуалът Изидоро Балтазар беше повече от загадка за мен. Къде всъщност живееше, не ми беше много ясно. Противно на всякаква програма или режим, той се появяваше в студиото или изчезваше по всяко вре­ме. Дали е ден или нощ, за него нямаше значение. Спеше, когато беше уморен, т. е. почти никога, и ядеше, когато беше гладен, т. е. почти винаги. Между тези френетични появявания и изчезвания той работеше с удивителна кон­центрация. Неговата способност да разтяга или компре­сира времето за мен беше непонятна. Много често ми се случваше да съм сигурна, че съм прекарала с него часо­ве, дори цели дни, когато всъщност са били само няколко мига, откраднати оттук-оттам през деня или нощта от нещо друго, което е правел, каквото и да е било то.

Винаги съм се смятала за енергичен човек. С него оба­че не можех да се меря. Не издържах на темпото му. Той беше непрестанно в движение, или поне така изглежда­ше, бърз и активен, винаги готов да се заеме с някакъв нов проект. Жизнеността му беше просто невероятна.

Трябваше да мине доста време, докато разбера, че безграничната енергия на Изидоро Балтазар се дължеше на липсата на загриженост у него за самия себе си. Него­вата непоколебима подкрепа, неговите неосезаеми, но въпреки това майсторски извършени машинации, бяха това, което ми помогна да не се отклоня от вярната посо­ка. Имаше в него някаква лекота, някаква чиста наслада в недоловимото му, но въпреки това властно влияние, кои­то спомогнаха да се променя, без дори да забележа, че ме водят по една нова пътека; пътека, по която вече не ми беше необходимо да играя номера или да се престру­вам, или да прилагам женските си трикове, за да постигна своето.

Това, което правеше водачеството му така невероятно властно, беше фактът, че той нямаше задни мисли; въоб­ще не се държеше собственически и водачеството му не беше опетнено от обещания или сантименталност.

Той не ме тласкаше в някаква определена посока. То­ест, не ме съветваше кои курсове да посещавам или кои книги да прочета; тези решения бяха предоставени изця­ло на мен.

Имаше обаче едно условие, на което той държеше, а именно - аз трябваше да работя не с някаква друга цел, а заради поучителния и приятен процес на мислене. Пот­ресаващо предложение! Никога не бях гледала на мисленето по този начин, нито пък по какъвто и да е друг. Не мога да кажа, че мразех да ходя на училище, но положи­телно никога не съм смятала училищната работа за особе­но приятна. Това просто беше нещо, което трябваше да свърша, обикновено набързо и с възможно най-малко усилия.

Не ми оставаше нищо друго, освен да се съглася с това, което Флоринда и съратничките й така прямо бяха изтъкнали, когато ги срещнах за пръв път, а именно, че ходя на училище не за да се обогатявам със знания, а за да се забавлявам. Това, че имах добри оценки, било по­вече въпрос на късмет и словоохотливост, отколкото на прилежание и ученолюбивост. Имала съм доста добра па­мет. Знаела съм как да говоря. И как да убеждавам, твър­дяха те.

Веднъж преодоляла първоначалната си неловкост от не­обходимостта да призная и да приема факта, че интелек­туалните ми претенции не са нищо друго, освен една поза, и че не умея да мисля, освен най-повърхностно, аз се почувствах облекчена. Бях готова да се поставя под опекунството на магьосниците и да следвам учебния план на Изидоро Балтазар. За мое най-голямо разочарование, той нямаше такъв. Единственото, което направи, беше, че настоя да спра да чета и уча навън. Той смяташе, че мис­ленето е личен, едва ли не свят процес, който не би могъл да протича навън, пред хорските очи. Той сравни мисле­нето със заквасено тесто - може да се надигне само вът­ре, в стая.

- Най-добрият начин да разбереш каквото и да било е, разбира се, в леглото - рече ми той веднъж.

После се изтегна в леглото си, подпря глава на няколко възглавници, сви левия си крак нагоре и подпря глезена на десния върху коляното на левия.

Не ми се струваше много удачна тази поза за четене, но въпреки това я практикувах всеки път, когато бях сама. С книга на гърдите, аз изпадах в най-дълбок сън. И тъй като страдах от безсъние, по-голямо удоволствие ми доставяше сънят, отколкото обогатяването със знания.

Понякога обаче, тъкмо преди да се унеса, сякаш усе­щах как някакви ръце обвиват главата ми и леко ме на­тискат по слепоочията. Очите ми машинално сканираха отворената страница, без дори да го осъзнавам, и повди­гаха цели абзаци от листа. Думите танцуваха пред очите ми, докато в ума ми избухнат рой значения като прозре­ния.

Изгаряща от желание да експлоатирам тази нова въз­можност, разкриваща се пред мен, аз повтарях процеду­рата отново и отново, като че ли подтиквана от някакъв безмилостен учител. Понякога обаче това усъвършенства­не на метода ме изтощаваше както физически, така и ум­ствено. В такива случаи разпитвах Изидоро Балтазар за интуитивното познание, за внезапното прозрение и разби­ране, което магьосниците трябва да развият преди всич­ко останало.

Тогава той винаги ми казваше, че да знаеш нещо само интуитивно е безсмислено. Прозренията трябва да се приведат в някаква свързана мисъл, иначе не служат за нищо. Той сравни прозренията с наблюдаването на нео­бяснимо явление. И двете отминават така бързо, както са се появили. Ако не се затвърждават постоянно, съмнения­та и забравата ще ги погълнат, защото съзнанието е устро­ено да е практично и да приема само това, което е изме­римо и чиято истинност може да се провери.

Той обясни, че магьосниците са по-скоро хора на поз­нанието, отколкото хора на разума. Като такива, те са една стъпка пред западните интелектуалци, които приемат, че реалността, която често се отъждествява с истината, може да се опознае чрез разума. Докато магьосниците твърдят, че чрез разума може да се опознаят единствено нашите мисловни процеси, а само чрез разбиране на на­шето цялостно същество на неговото най-развито и изтън­чено ниво, можем в крайна сметка да заличим границите, с които разумът определя действителността.

Изидоро Балтазар ми обясни, че магьосниците усъвършенстват целостта на своето същество. Тоест, те не пра­вят задължително разлика между рационалната и интуитив­ната страна у човека. Използват ги и двете, за да достигнат областта на съзнание, която те наричат „безмълвно позна­ние", която се намира отвъд езика, отвъд мислите.

Неведнъж Изидоро Балтазар подчертаваше, че за да може човек да заглуши своята рационална страна, той трябва първо да разбере своя мисловен процес на него­вото най-развито и изтънчено ниво. Той смяташе, че фило­софията, като се започне още от класическата гръцка ми­съл, предоставя най-добрия начин за осветляване на този мисловен процес. Той непрекъснато повтаряше, че неза­висимо дали сме учени или лаици, ние всички сме члено­ве и наследници на нашата западна интелектуална тради­ция. А това означавало, че независимо от нашето ниво на образование и интелигентност, ние сме пленници на тази интелектуална традиция и на нейната интерпретация на действителността,

Изидоро Балтазар твърдеше, че само на думи сме го­тови да приемем факта, че това, което наричаме „дейст­вителност" е само една културнообусловена конструкция. А това, което трябва да приемем на възможно най-дълбо­ко ниво, е, че културата е продукт на един дълъг, съвмес­тен, изключително селективен, изключително развит, и не на последно място, изключително насилнически процес, чийто краен резултат е едно споразумение, което ни пред­пазва от останалите алтернативи. Магьосниците активно се стремят да свалят маската от факта, че реалността се дик­тува и се поддържа от нашия разум; че идеите и мислите, произтичащи от разума, стават режим на познание, който постановява какво виждаме и как действаме в света; и че върху всички нас се упражнява невероятен натиск, за да направим определени идеологии приемливи за себе си.

Той подчерта, че магьосниците ги интересува да възп­риемат света по начини, различни от културнообусловени­те. А културната обусловеност е, че личните ни преживявания плюс общото социално споразумение за това какво могат да възприемат сетивата ни, диктуват нашите възпри­ятия. Всичко извън тази сетивна обусловеност се отхвърля от рационалното съзнание. По този начин крехката обвив­ка от общоприети човешки схващания се запазва цялост­на.

Магьосниците проповядват, че възприятието се извър­шва извън сетивната област. Те знаят, че съществува нещо много по-обширно от това, за което сме приели, че сетивата ни могат да възприемат. Възприятието се осъщес­твява в една точка извън тялото, извън сетивата, твърдят те. Но не е достатъчно човек просто да вярва в това. Не е въпрос само да го прочетеш някъде или да го чуеш от ня­кого. За да го въплъти човек, той трябва да го преживее.

Изидоро Балтазар каза, че магьосниците цял живот ак­тивно се стремят да разкъсат тази крехка обвивка от об­щоприети човешки схващания. Това не означава, обаче, че сляпо се хвърлят в мрака. Те се подготвят. Те знаят, че всеки път, когато се впускат в непознатото, трябва да имат добре развита рационална страна. Само тогава ще са способни да разберат и обяснят донесеното от техните пъ­тувания в непознатото.

Той допълни, че няма да разбера магьосничеството, като чета философски трудове. По-скоро, трябвало да видя, че и философията, и магьосничеството са изключи­телно усъвършенствани форми на абстрактно познание. И за философа, и за магьосника истината за нашето преби­ваване в света е обект на размисъл. Магьосникът обаче отива малко по-далеч. Той действа съобразно своите отк­рития, които по дефиниция са вече извън нашите културно приети възможности.

Изидоро Балтазар смяташе, че философите са интелек­туални магьосници. Техните търсения обаче винаги оста­ват само мисловни усилия. Философите не могат да дейс­тват в света, който така добре разбират и обясняват, дру­гояче освен по културнообусловения и общоприет начин. Философите добавят към вече съществуващата маса от знания. Те разглеждат и преразглеждат съществуващи фи­лософски текстове. Новите мисли и идеи, произтичащи от тези напрегнати научни занимания, не ги променят, освен може би в психологически смисъл. Може да станат по­добри, по-отзивчиви хора, или пък обратното. Нищо обаче от това, което правят философски, не променя тяхното се­тивно възприятие на света, защото философите работят в рамките на социалния ред. Те поддържат социалния ред, дори ако интелектуално го отхвърлят. Философите са по­тенциални магьосници.

Магьосниците също градят върху съществуваща маса от знания. Но те не го правят, като приемат това, което вече е установено и доказано от други магьосници. Ма­гьосниците трябва да докажат наново за себе си, че това, което е прието, действително съществува, действително се поддава на възприемане. За да осъществят тази грандиоз­на задача, магьосниците се нуждаят от изключително коли­чество енергия, което си осигуряват, като се дистанцират от социалния ред, без при това да се оттеглят от света. Магьосниците разрушават споразумението, което опре­деля реалността, без самите те да се разрушат в този про­цес.