Живот в сънуването

Макар че често бях идвала в малката къща, аз все още не знаех колко стаи има в нея или пък как са обзаведени. Флоринда ми беше казала веднъж, че тази къща е центъ­ра на тяхното приключение. Именно в нея, твърдеше тя, старият нагуал и магьосниците му плетели своята магическа паяжина. Подобно на истинска паяжина - невиди­ма, здрава и еластична - тя ги държала, когато се потапя­ли в непознатото, в мрака и светлината, което за магьосни­ците било рутина.

Тя бе казала още, че къщата е символ. Не било задъл­жително магьосниците от групата да бъдат в нея или дори в околностите й, когато се потапят чрез сънуване в непоз­натото. Където и да отидели, те носели чувството, настро­ението на къщата в сърцата си. А това чувство и настро­ение, каквито и да били те за всеки един от тях, им дава­ли силата да посрещат ежедневния свят с удивление и наслада.

Рязкото потупване на Зулейка по рамото ми ме сепна.

- Обърни се по гръб - нареди тя. Обърнах се.

Когато се надвеси над мен, лицето й излъчваше енер­гия и целеустременост.

- Митовете са сънища на изключителни сънувачи -рече тя. - Необходими са голяма доза кураж и концент­рация, за да ги поддържаш. А най-вече е необходима го­ляма доза въображение. Сега ти изживяваш един мит -мит, който ти е предаден за съхранение.

Тя говореше с едва ли не благоговеен тон.

- Не можеш да получиш този мит, освен ако не си бе­зукорна - продължи тя. - Защото, ако не си безукорна, митът просто ще те отмине.

Отворих уста да заговоря, да й кажа, че разбирам всичко това, но видях твърдостта в очите й. Задачата й не беше да разговаря с мен.

Непрекъснатият звук, идващ отвън, на триещи се в сте­ната клони, замря и премина в туптене, някакво пулсира­не, което повече усещах, отколкото чувах. Тъкмо се уна­сях да заспя, когато Зулейка каза, че трябва да изпълня нарежданията в моя постоянно повтарящ се сън.

- Откъде знаеш, че сънувам такъв сън? - попитах аз разтревожено, като се опитвах да се изправя.

- Забрави ли, че ние навлизаме в сънищата си една на друга? - прошепна ми тя, като ме бутна назад отново да легна. - Аз съм тази, която ти носи сънищата.

- Това беше само един сън, Зулейка - промълвих аз. Гласът ми трепереше, защото ме обзе непреодолимо желание да се разплача. Знаех, че не е просто сън, но ис­ках да ме излъже. Тя поклати глава и ме погледна.

- Не. Не беше просто сън - рече тя тихо. - Беше ма­гьоснически сън, видение.

- Какво трябва да направя? - попитах аз.

- Нима сънят не ти каза какво да направиш? — попита тя предизвикателно. - Нито пък Флоринда?

Тя ме наблюдаваше с неразгадаемо изражение на ли­цето. После се усмихна със свенлива, детска усмивка.

- Трябва да разбереш, че не можеш да гониш Изидо­ро Балтазар - рече тя. - Той вече не е в света. Няма по­вече какво да му дадеш или да направиш за него. Не мо­жеш да бъдеш привързана към нагуала като към човек, а само като към митично същество.

Гласът й беше тих, но властен, когато повтори, че изжи­вявам един мит.

- Светът на магьосниците е един митичен свят - рече тя, - отделен от ежедневния посредством загадъчна бари­ера, направена от сънища и задължения.

- Само подкрепян и поддържан от своите събратя съ­нувачи, нагуалът може да ги води в други жизнеспособни светове, откъдето да примамва птицата на свободата.

Думите й потъваха в сенките на стаята. Подкрепата, от която Изидоро Балтазар имал нужда, добави тя, била енергия за сънуване, а не светски чувства и действия.

След дълго мълчание тя отново заговори:

- Ти многократно си наблюдавала как старият нагуал, а също и Изидоро Балтазар, чрез самото си присъствие влияят на хората около себе си, били те техни събратя ма­гьосници или случайни зрители, като ги карат да осъзнаят, че светът е една загадка, където нищо не бива да се приема за даденост при каквито и да е обстоятелства.

Кимнах в знак на съгласие.

Дълго време не можех да си обясня как е възможно само чрез присъствието си нагуалите да оказват такова въздействие. След внимателни наблюдения, сравняване на мнения и безкрайни размишления, аз стигнах до изво­да, че тяхното влияние се дължи на факта, че са се отказа­ли от светските грижи. В света на ежедневния живот също има примери на мъже и жени, загърбили светските грижи. Наричаме ги „мистици", „светци", „монаси". Но нагуали­те не са мистици, нито светци и положително не са мона­си. Нагуалите са светски хора без следа от светски грижи.

На подсъзнателно ниво, това противоречие оказва ог­ромно въздействие върху всеки, който е около тях. Умове­те на хората около тях не могат да разберат какво им вли­яе, но усещат въздействието в телата си като странно без­покойство, някакъв импулс да се освободят или пък като усещане за неадекватност, сякаш нещо свръхестествено става някъде, а те не могат да се доберат до него.

Но присъщата на нагуалите способност да влияят на околните не зависи само от липсата на светски грижи или от силата на личността им, а най-вече от силата на тяхното безу­корно поведение. Нагуалите са безукорни в своите действия и чувства, независимо от клопките - светски или другосветс­ки, - поставени по техния безконечен път. Не че нагуалите следват някакви предписани правила или закони за безукор­но поведение, защото такива няма. А по-скоро те използват въображението си, за да приемат или да се адаптират към необходимото, за да направят своите действия гъвкави.

За разлика от обикновения човек, нагуалите не търсят за своите дела одобрение, уважение или какъвто и да е вид признание от никого, нито дори от своите събратя ма­гьосници. Единственото, което търсят, е своето собствено чувство за безпогрешност, невинност, цялостност.

Именно затова човек така силно се пристрастява към компанията на нагуала. Става зависим от неговата свобода като от наркотик. За нагуала светът е винаги чисто нов. В неговата компания, човек започва да гледа на света, като че ли го вижда за пръв път.

- Така е, защото нагуалите са счупили огледалото на себеотразяването - рече Зулейка, сякаш беше просле­дила мислите ми. - Нагуалите могат да се виждат в огле­далото на мъглата, което отразява само непознатото. Това е огледало, което вече не отразява нашата обичайна чо­вешка природа, изразена в повторението, а разкрива ли­цето на безкрая, на вечността.

- Магьосниците вярват - продължи тя, - че когато ли­цето на себеотразяването и лицето на безкрая се слеят, нагуалът е напълно готов да разчупи границите на реал­ността и да изчезне, сякаш не се е състоял от солидна ма­терия. Изидоро Балтазар беше готов от дълго време.

- Той не може да ме остави! - извиках аз. - Ще е твър­де нечестно!

- Абсолютно глупаво е да разсъждаваш от гледна точка на това, кое е честно и кое нечестно - рече Зулейка. - В света на магьосниците от значение е само силата. Не те ли учеше всеки от нас на това?

- Научих много неща - признах мрачно аз и след ня­колко мига смънках под носа си: - Но в момента не стру­ват и пукната пара.

- Струват много - възрази ми тя. - И ако има едно нещо, което си научила, то е, че в най-трудните моменти воините събират силите си, за да продължат. Воинът не се поддава на отчаяние.

- Нищо от това, което съм научила или преживяла, не може да облекчи тъгата и отчаянието ми - казах аз меко. -Опитах дори със спиритуалните напеви на бавачката ми. Флоринда ми се изсмя. Тя смята, че съм глупачка.

- Флоринда е права - заяви Зулейка. - Нашият маги­чески свят няма нищо общо с напеви и заклинания, с обре­ди и ритуали. Нашият магически свят, който е един сън, съ­ществува чрез волята и концентрираното желание на тези, които участват в него. Всеки миг той се крепи цялостен от здравата и твърда воля на магьосниците. Също както ежед­невният свят е скрепен от здравата и твърда воля на всички. Изведнъж млъкна. Сякаш се беше уловила, че казва мисъл, която не искаше да изрази. После се усмихна и с комичен жест на безпомощност добави:

- За да сънуваш нашия сън, трябва да си мъртва.

- Това означава ли, че трябва да умра тук и сега? -попитах аз с пресъхнало гърло. - Знаеш, че съм готова за това на часа.

Лицето на Зулейка светна и тя се разсмя, сякаш бях казала най-сполучливия виц. Но като видя, че съм напълно сериозна, побърза да поясни:

- Не, не. Да умреш, означава да прекъснеш всичките си връзки, да се откажеш от всичко, което имаш, от всич­ко, което си.

- Това не е нищо ново - казах аз. - Направих го още в мига, в който се присъединих към вашия свят.

- Очевидно не си - отвърна тя. - Иначе нямаше да си в такъв смут. Ако беше умряла, както изискват магьосни­ците, сега нямаше да изпитваш тази мъка.

- А какво щях да изпитвам ? - попитах аз.

- Дълг! Цел!

- Моята мъка няма нищо общо с моята целенасоче­ност - извиках аз. - Тя е отделна, независима. Аз съм жива и изпитвам тъга и любов. Как да го избегна?

- Не е необходимо да го избягваш - поясни Зулейка, -а да го преодолееш. Ако воините нямат нищо, те не изпит­ват нищо.

- И що за празен свят е това? - попитах аз предизвика­телно.

- Празен е светът на угаждането, защото той изключва всичко друго, освен угаждането - отвърна тя.

Тя напрегнато се вгледа в мен, сякаш очакваше да се съглася с изказването й.

- Така че, това е един несиметричен свят - рече тя. - Скучен, повтарящ се. За магьосниците противоотровата за угаждането е умирането. И те не само мислят за него, а и го правят.

Ледена тръпка мина по гърба ми. Преглътнах и не казах нищо, загледана в прелестната луна през прозореца.

- Наистина не разбирам какво казваш, Зулейка -признах аз.

- Разбираш ме много добре - заяви тя. - Твоят сън за­почна, когато ме срещна. Сега е време за друг сън. Но този път сънувай мъртва. Грешката ти беше, че сънува жива.

- Какво означава това? - попитах аз неспокойно. - Не ме измъчвай със загадки. Ти самата ми каза, че загадките са само за мъжете-магьосници. Не постъпвай така с мен.

Смехът на Зулейка отекна из цялата стая. Прошумоля като сухи листа, гонени от вятъра.

- Да сънуваш жива, означава да имаш надежда - рече тя. - Означава, че със зъби и нокти се държиш за съня си. Да сънуваш мъртва, от друга страна, означава, че сънуваш без надежда. Сънуваш без да се държиш за съня си.

Не смеейки да проговоря, аз само кимнах.

Флоринда ми беше казала, че свободата е една пълна липса на загриженост за себе си - липса, която се пости­га, когато затвореното в нас огромно количество енергия се освободи. А то се освобождава, бе казала тя, само ко­гато сме в състояние да обуздаем екзалтираната предста­ва, която имаме за себе си и своята значимост - значи­мост, която чувстваме, че не бива да бъде омаловажава­на или накърнявана.

Гласът на Зулейка беше ясен, но сякаш идваше отда­леч, когато добави:

- Цената на свободата е много висока. Свободата може да се постигне само когато сънуваш без надежда, когато си готов да загубиш всичко, дори съня.

- За някои от нас - завърши тя - да сънуваме без на­дежда, да се борим без определена цел, е единственият начин да летим с птицата на свободата.