Живот в сънуването

17

Оставих настрана курсовата си работа и тъкмо щях да го попитам какво има, когато той каза:

- Тръгваме за Мексико!

Начинът, по който го каза, ме разсмя. Неговият груб и сериозен тон провокира моя въпрос:

- Там ли ще се ожениш за мен?

Като ме изгледа кръвнишки, той рязко спря.

- Това не е шега - рече гневно. - Съвсем сериозно е. Едва изговорил тези думи, той се усмихна и поклати глава.

- Какво правя аз? - рече той със смешен жест на без­помощност. - Ядосвам ти се, сякаш имам време за това. Срамота! Нагуалът Хуан Матус ме предупреждаваше, че си оставаме жалки нищожества до самия край.

Той силно ме прегърна, сякаш ме е нямало дълго вре­ме и току-що съм се върнала.

- Не смятам, че е много добра идея да ходя в Мекси­ко точно сега - казах аз.

- Зарежи всичко - рече той. - Нямаме повече време. Приличаше на военен, който дава заповеди. А аз бях въодушевена и не се стърпях да не изстрелям: „Jawohl, mein Gruppenfuerer!"

Той се поотпусна малко и се разсмя.

Докато пътувахме през Аризона, изведнъж ме обзе странно чувство. Усетих го с тялото си - нещо като хлади­на, която тръгна от утробата ми и се разля по цялото ми тяло, като накара кожата ми да настръхне: знанието, че нещо не беше наред. Имаше в това усещане един нов елемент, с който не бях се сблъсквала досега, а именно -абсолютната сигурност, без дори и сянка на съмнение, дали си прав или грешиш.

- Имам интуитивно усещане. Нещо не е наред! - ка­зах аз, повишавайки глас против волята си.

Изидоро Балтазар кимна, после рече информативно:

- Магьосниците си заминават.

- Кога? — извиках съвсем неволно аз.

- Може би утре или вдруги ден - отвърна той. - Или може би след месец, но във всеки случай скоро.

Въздишайки облекчено, аз се облегнах на седалката и съзнателно се отпуснах.

- Откакто ги срещнах, те все повтарят, че ще си тръг­нат, а това беше преди повече от три години - измърмо­рих аз, но май не биваше да го казвам.

Изидоро Балтазар се извърна да ме погледне, а по ли­цето му беше изписано най-чисто презрение. Усещах усилията, които полага, за да заличи недоволството си. Той се усмихна, погали ме по коляното и рече меко:

- В света на магьосниците не можем да бъдем толко­ва фактологични. Ако магьосниците ти повтарят нещо, докато ти втръсне, то е защото искат да те подготвят за него.

Той ме прикова за миг с твърдите си, сериозни очи и добави:

- Не смесвай техните магически похвати с твоите тъпи похвати.

Кимнах безмълвно. Изявлението му не ме ядоса; бях твърде уплашена за това. Мълчах.

Пътуването ни беше много кратко или поне така ми се стори. Редувахме се на волана и по обед на следващия ден бяхме в къщата на магьосниците. В мига, в който двигате­лят на колата угасна, и двамата скочихме от нея, тръшнах­ме вратите и се втурнахме към къщата на магьосниците.

- Какво ви става на вас двамата? - рече пазачът, който стоеше на входната врата и изглеждаше озадачен от вне­запното ни и шумно пристигане. - Биете ли се, гоните ли се?

Той погледна Изидоро Балтазар, после мен и рече:

- Бога ми! Такова бягане.

- Кога тръгвате? Кога тръгвате? - повтарях машинално аз, неспособна да потискам повече нарастващото ми без­покойство и страх.

Смеейки се, пазачът ме потупа свойски по гърба и каза:

- Аз не възнамерявам да ходя никъде. Няма да се отървете така лесно от мен.

Думите му прозвучаха достатъчно искрено, но не успя­ха да ме успокоят.

Напрегнато заразглеждах лицето, очите му - да видя дали няма да открия някъде лъжа. Но видях само доброта и искреност. Като осъзнах, че Изидоро Балтазар вече не е до мен, аз отново се стегнах. Беше изчезнал бързо и без­шумно като сянка.

Усещайки вълнението ми, пазачът посочи с брадичка към къщата. Чух гласа на Изидоро Балтазар, който нараст­ваше, сякаш протестираше за нещо, след което чух сме­ха му.

- Всички тук ли са? - попитах аз, като се опитах да мина покрай пазача.

- Вътре са - рече той, като ми препречи пътя с разтво­рени ръце. - Но не могат да се срещнат с теб в момента.

Като видя, че се каня да протестирам, той добави:

- Не те очакваха. Затова искаха преди тях първо аз да поговоря с теб.

Той ме хвана за ръката и ме отведе настрани от вратата.

- Хайде до отидем отзад и да съберем малко листа -предложи той. - Ще ги изгорим и ще оставим пепелта на водните феи. Може би ще я превърнат в злато.

Докато събирахме листата на купчинки въобще не раз­говаряхме, но физическата дейност и дращенето на греб­лото по земята ми действаха успокояващо.

Сякаш бяхме събирали и горили листа с часове, когато внезапно узнах, че имаше и още някой на двора. Бързо извърнах глава и видях Флоринда. Облечена в бели пан­талони и яке, седнала на пейката под лавровото дърво, тя приличаше на привидение. Лицето й беше засенчено от широкопола сламена шапка, а в ръката си държеше дан­телено ветрило. Не изглеждаше съвсем като човек и ми се струваше така далечна и отнесена, че аз просто стоях не­подвижна, безкрайно изумена.

Чудейки се дали ще ме познае, аз направих няколко колебливи стъпки към нея. Като забелязах, че тя по Никакъв начин не регистрира присъствието ми, аз спрях и за­чаках, тъй като не знаех какво да предприема. Не че се опитвах да се предпазя от евентуално отхвърляне или оби­да от нейна страна. По-скоро някакво неформулирано, но подсъзнателно ясно правило ме възпираше да изиск­вам от нея да ми обърне внимание.

Когато обаче пазачът седна при Флоринда на пейката, аз взех греблото, подпряно на едно дърво, и бавно тръгнах към тях. Усмихвайки се разсеяно, пазачът вдигна поглед към мен, но вниманието му беше насочено към това, кое­то казваше Флоринда. Те разговаряха на непознат за мен език. Въпреки това обаче ги слушах захласната. Дали от езика или от привързаността й към стареца, не знам, но дрезгавият глас на Флоринда беше необичайно мек и странен и обсебващо нежен.

Изведнъж тя стана от пейката. Като че ли движена от някаква скрита пружина, тя тръгна на зиг-заг през сечи­щето, подобно на колибри, като спираше за миг до всяко дърво и докосваше къде листо, къде някой цвят.

Вдигнах ръка да привлека вниманието й, но се захлас­нах по една яркосиня пеперуда, която кръжеше из възду­ха. Тя полетя към мен и кацна на ръката ми. Разтвори ши­роките си, трепкащи криле и сянката им покри пръстите ми. После потри глава с крачетата си, разтвори и прибра криле няколко пъти и отново литна, като остави върху средния ми пръст пръстен с формата на триъгълна пеперуда.

Сигурна, че това е просто оптическа измама, аз тръс­нах ръката си няколко пъти.

- Това е номер, нали? - попитах аз пазача с треперещ глас. - Това е оптическа измама?

Пазачът поклати глава, а лицето му се озари от най-лъ­чезарна усмивка.

- Хубав пръстен - рече той, като взе ръката ми в своя­та. - Великолепен подарък.

- Подарък! - повторих аз.

Осени ме мигновено прозрение, но веднага изчезна, като ме остави озадачена и объркана.

- Кой сложи пръстена на ръката ми? - попитах аз, вглеждайки се в украшението.

Мустачките и слабото, издължено тяло, разделящо триъ­гълника, представляваха филигран от бяло злато, обсипан с миниатюрни диаманти.

- Не беше ли забелязала пръстена досега? - попита пазачът.

- Досега ли? - повторих аз озадачена.

- Ти носиш този пръстен, откакто Флоринда ти го даде - рече той.

- А тя кога ми го е дала? - попитах аз и притиснах ръка до устата си, да задуша своя шок. - Не си спомням Фло­ринда да ми е давала този пръстен - промълвих аз повече на себе си, отколкото на него. - И защо не съм го забеля­зала досега?

Пазачът сви рамене, неспособен да обясни моя про­пуск, след което изказа предположението, че може би не съм забелязала пръстена, защото приляга идеално на пръста ми. Стори ми се, че щеше да каже още нещо, но се спря и вместо това предложи да съберем още малко листа.

- Не мога - казах аз. - Трябва да говоря с Флоринда.

- Така ли? - рече дълбокомислено той като човек, който чува нелепа и вероятно налудничава идея, но не се опита да ме разубеждава.

- Тя отиде на разходка - обясни той, като посочи с брадичка пътеката, водеща към хълмовете.

- Ще я настигна - заявих аз.

Виждах бялата й фигура, която ту се показваше, ту се скриваше във високите храсти в далечината.

- Тя ходи надалеч - предупреди ме пазачът.

- Това не е проблем - уверих го аз.

Втурнах се след Флоринда, после забавих малко ход преди да я настигна.

Имаше много хубава походка; вървеше енергично, с атлетични движения, без каквито и да е усилия и с изпра­вен гръб.

Усетила присъствието ми, тя рязко спря, обърна се и протегна ръце като за поздрав.

- Как си, скъпа? - рече тя, като се взираше в мен. Дрезгавият й глас беше лек, ясен и много мил.

В желанието си да узная за пръстена аз дори не я позд­равих както подобава. Препъвайки се в собствените си думи, аз я попитах дали тя е сложила пръстена на ръката ми.

- Мой ли е сега? - завърших аз.

- Да - отвърна тя. - Твой е по право.

Имаше нещо в тона й, някаква увереност, която ед­новременно ме развълнува и уплаши. Въпреки това обаче и през ум не ми мина да върна без съмнение скъпия пода­рък.

- Пръстенът има ли магическа сила? - попитах аз, като протегнах ръка на светлината така, че всеки камък заб­лестя с ослепителен блясък.

- Не - разсмя се тя. - Няма никаква сила. Но все пак е особен пръстен. Не защото е ценен или защото беше мой, а защото човекът, който го е направил, беше изклю­чителен нагуал.

- Бижутер ли е бил? - позаинтересувах се аз. - Да не би да е същият човек, който е сътворил странните фигури в стаята на пазача?

- Да, същият е - отвърна тя. - Но не беше бижутер, нито пък скулптор. Дори самата мисъл, че може да го смя­тат за творец, го разсмиваше. Всеки обаче, който е видял негово произведение, е убеден, че само един творец може да създаде изключителните неща, които той е направил.

Флоринда отстъпи няколко крачки встрани от мен и заша­ри с очи по хълмовете, като че ли търсеше спомени в далечи­ната. После отново се обърна към мен и с едва доловим ше­пот каза, че каквото и да направел този нагуал - било то пръс­тен, тухлена стена, плочки за пода, загадъчните изобретения или просто една картонена кутия, - то неизменно се превръ­щало в изящно творение, не само поради майсторската из­работка, но и защото бивало наситено с нещо неизразимо.

- Ако такава забележителна личност е направила този пръстен, тогава той трябва да има все пак някаква сила -настоях аз.

- Пръстенът сам по себе си няма никаква сила, без значение кой го е направил - увери ме Флоринда. - Си­лата е била в направата му. Нагуалът, който е измайсторил този пръстен, беше така плътно свързан с това, което ма­гьосниците наричат „намерение", че е могъл да направи това прекрасно бижу, без да бъде бижутер. Пръстенът е резултат на чистото намерение.

За да не прозвучи глупаво, аз не посмях да призная, че нямам ни най-малка представа какво има тя предвид под „намерение". Затова я попитах какво я е накарало да ми направи такъв великолепен подарък.

- Не смятам, че го заслужавам - добавих аз.

- Ще използваш пръстена, за да се свържеш с наме­рението - рече тя.

Палава усмивка се плъзна по устните й, като добави:

- Но, разбира се, ти вече знаеш какво означава да се свържеш с намерението.

- Не знам нищо подобно - смутолевих в своя защита аз, след което признах, че не знам дори какво всъщност е намерението.

- Може и да не знаеш какво означава думата - рече тя безцеремонно, - но нещо в теб ти подсказва как да из­ползваш тази сила.

Тя сведе глава до моята и ми прошепна, че винаги съм използвала намерението, за да се прехвърлям от съня в реалността или пък да прехвърлям съня си - какъвто и да е той - в реалността. Погледна ме, очаквайки без съмне­ние да си направя очевидните заключения. Но като видя недоумението, изписано по лицето ми, добави:

- И изобретенията в стаята на пазача и пръстенът са направени в сънища.

- Все още не разбирам - оплаках се аз.

- Изобретенията те плашат - рече тя спокойно, - а пръстенът те радва. Тъй като и двете са сънища, лесно би могло да бъде обратното...

- Плашиш ме, Флоринда. Какво искаш да кажеш?

- Това тук, мила моя, е свят на сънища. Ние те учим как да ги предизвикваш съвсем сама.

Тъмните й, блестящи очи задържаха моите за миг, след което тя добави:

- Понастоящем всички магьосници от групата на нагу­ала Мариано Аурелиано ти помагат да влизаш в този свят и точно в момента ти помагат да останеш в него.

- Това различен свят ли е? Или аз съм различна?

- Ти си същата, но в различен свят.

Тя замълча за миг, после призна, че сега имам повече енергия от преди.

- Енергия, която идва от твоите спестявания и от заема, който всички ние сме ти направили - рече тя.

Банковата й метафора ми беше много ясна. Това, кое­то все още не разбирах обаче, беше какво имаше пред­вид под „различен свят".

- Огледай се! - възкликна тя, разпервайки широко ръце. - Това не е светът на ежедневния живот.

Тя дълго мълча, после с тих и нежен глас добави:

- Пеперудите превръщат ли се в пръстени в света на ежедневните дела? В света, който е сигурно и непокла­тимо структуриран от ролите, определени на всички нас?

Не знаех какво да отговоря. Огледах се наоколо - дър­ветата, храстите, далечните планини. Каквото и да имаше предвид под „различен свят", то все още ми убягваше. „Разликата трябва да е изцяло субективна", беше мисъл­та, която ме осени накрая.

- Не е! - настоя Флоринда, четейки мислите ми. -Това е сън на магьосник. Ти влезе в него, защото имаше необходимата енергия.

Тя ме огледа доста отчаяно и рече:

- Наистина няма начин да научиш жената да сънува. Единственото, което можеш да направиш, е да я подтик­неш така, че тя да осъзнае огромния потенциал, който носи в разположението на своите органи.

- Тъй като при жените сънуването е въпрос на енергия - продължи тя, - важното е да убедиш жената, че е необ­ходимо да модифицира своята дълбока социализация, за да се сдобие с тази енергия. След това вече използването й е автоматично; жените започват да сънуват магически сънища в мига, в който имат необходимата енергия.

Тя ми довери, че имало един сериозен проблем при магьосническите сънища, който тя познавала от собствен опит, а именно, че било много трудно да се вдъхне на же­ната кураж да тръгне по нови пътища. Повечето жени, между които и тя самата, предпочитали своите сигурни окови пред ужаса от новото.

- Сънуването е само за смели жени - прошепна ми тя в ухото.

После силно се разсмя и добави:

- Или пък за онези жени, които нямат друг избор, защо­то положението им е непоносимо: една категория, към ко­ято спадат повечето жени, без дори да го знаят.

Звукът от дрезгавия й смях имаше странно въздействие върху мен. Чувствах се, сякаш изведнъж съм се събудила от дълбок сън и съм си спомнила нещо напълно забравено, докато съм спяла.

- Изидоро Балтазар ми каза за предстоящото ви зами­наване. Кога тръгвате? - попитах аз.

- Аз все още няма да ходя никъде - отвърна тя. Гласът й беше твърд, но отекваше със съкрушителна тъга.

- Твоята учителка по сънуване и аз ще останем. Други­те заминават.

Не разбрах много добре какво имаше предвид и за да скрия объркването си, весело отбелязах:

- Моята учителка по сънуване, Зулейка, за три години не ми е казала нито дума. Никога не ми е проговаряла дори. Ти и Есперанса сте единствените, които действител­но ме напътствахте и учехте.

Флоринда се разтресе от смях, чийто весел, вибриращ звук ми донесе невероятно облекчение, но въпреки това се чувствах озадачена.

- Обясни ми нещо, Флоринда - започнах аз. - Кога си ми дала този пръстен? Как стана така, че в един момент събирах листа с пазача, а в следващия вече бях с този пръстен на ръката?

Лицето на Флоринда беше озарено от радост, докато ми обясняваше, че можело да се каже, че събирането на листа е една от вратите към магьосническия сън, стига човек да има достатъчно енергия да премине този праг. Тя взе ръката ми в своята и добави:

- Дадох ти пръстена, докато преминаваше; следова­телно, съзнанието ти не е регистрирало това действие. И изведнъж, когато вече беше в съня, ти видя пръстена на ръката си.

Погледнах я с любопитство. Имаше нещо в обяснени­ето й, което не можех да схвана; нещо твърде смътно, твърде неуловимо.

- Хайде да се върнем в къщата - предложи тя - и отно­во да преминем този праг. Може би този път ще го осъзна­еш.

Без да бързаме, ние поехме обратно по същия път, приближавайки къщата откъм гърба. Аз вървях няколко крачки пред Флоринда, така че да мога напълно да съзна­вам всичко. Взирах се в дърветата, после в плочките на пода, в стените, с надеждата да открия разликата или въо­бще нещо, което би могло да ми даде ключ към прехода.

Не забелязах обаче нищо особено, освен че пазачът вече не беше там. Обърнах се да кажа на Флоринда, че явно съм пропуснала прехода, но тя не беше зад мен. Ни­къде не се виждаше. Беше изчезнала и ме беше оставила сама.

Влязох в къщата. Както се беше случвало и друг път, тя беше пуста. Това усещане за самотност вече не ме пла­шеше, вече не пораждаше у мен чувството, че съм изос­тавена. Машинално, аз отидох в кухнята и изядох питките с пилешко месо, оставени в една кошница. След това си легнах в хамака и се опитах да подредя мислите си.

Събудих се върху някакво походно легло в малка тъмна стая. Отчаяно се огледах наоколо, търсейки нещо да ми подскаже какво става. Изправих се рязко в леглото, кога­то видях големи, мърдащи се сенки да се спотайват до вратата. В желанието си да разбера дали вратата е отво­рена и дали сенките са вътре в стаята, аз се пресегнах за цукалото под леглото, който някакси знаех, че е там, и го хвърлих към сенките. Цукалото падна отвън, вдигайки неи­моверно голям шум.

Сенките изчезнаха. Като се чудех дали пък просто не съм си ги въобразила, аз излязох отвън. Не знаейки какво да предприема, аз стоях и се взирах във високата мески­това ограда, обграждаща сечището. Изведнъж, чрез мо­ментно просветление, аз узнах къде се намирам: стоях на гърба на малката къща.

Всичко това ми мина през ума, докато търсех цукалото, който се беше търкулнал чак до оградата. Когато се наве­дох да го взема, видях един койот да се промъква през мескитовата ограда. Машинално, аз хвърлих цукалото към животното, но вместо него, то удари една скала. Безразли­чен към силния звук от удара и моето присъствие, койотът прекоси сечището. Няколко пъти си извърна главата да ме погледне. Козината му проблясваше като сребро. Рунта­вата му опашка бързо преминаваше по разхвърляните ка­мъни като магическа пръчка. Всеки докоснат от нея камък оживяваше. Камъните подскачаха насам-натам с блесна­ли очи и мърдаха устни, задавайки странни въпроси с едва доловими гласове.

Изпищях; камъните се движеха ужасяващо бързо към мен.

В този момент вече знаех, че сънувам.

- Това е един от обичайните ми кошмари - промърмо­рих на себе си аз. - С чудовищата и страха, и всичко ос­танало.

Убедена, че след като съм разпознала и изказала на глас проблема, аз съм неутрализирала въздействието му върху мен, аз реших да се предам и да се подготвя да из­живея ужаса на кошмара, когато чух един глас да казва:

- Провери пистата на сънищата.

Обърнах се. Есперанса стоеше под навеса от клони и разпалваше огън на една издигната площадка, направена от тръстика и дебело покрита с кал. Изглеждаше странна и далечна на трепкащата светлина на огъня, сякаш от мен я отделяше разстояние, което нямаше нищо общо с пространството.

- Не се плаши - нареди тя.

После сниши гласа си до шепот и рече:

- Ние всички навлизаме в сънищата си един на друг, но сега ти не сънуваш.

Сигурно по цялото ми лице е било изписано съмнение.

- Повярвай ми, в момента ти не сънуваш - увери ме тя.

Приближих се още малко към нея. Не само гласът й звучеше непознато, ами и тя самата изглеждаше различна. От мястото, където стоях, тя беше Есперанса; въпреки това обаче приличаше на Зулейка. Съвсем се приближих до нея. Беше Зулейка! Млада и силна, и много красива. Едва ли беше над четирийсетгодишна. Овалното й лице беше обрамчено от къдрава черна коса, започнала тук-там да посивява. Лицето й беше гладко и бледо, а очите -влажни и тъмни. Погледът й беше дълбок, загадъчен и мно­го чист. Малката й, тънка горна устна подсказваше стро­гост, а пълната й, почти сладострастна, долна устна гово­реше за благост, а така също и за страст.

Удивена от промяната в нея, аз просто стоях и я гледах захласната. „Определено сънувам", помислих си аз.

Звънкият й смях ме накара да разбера, че е прочела мислите ми. Тя взе ръката ми в своята и меко каза:

- Не сънуваш, мила моя. Това съм истинската аз. Аз съм твоята учителка по сънуване. Аз съм Зулейка. Еспе­ранса е другото ми „аз". Магьосниците го наричат „сьну­ваното тяло".

Сърцето ми биеше бясно в гърдите. Почти се задуша­вах от безпокойство и вълнение. Опитах се да издърпам ръката си, но тя ме беше хванала здраво. Стиснах очи. Повече от всичко на света исках, когато ги отворя, нея да я няма. Но тя беше там, разбира се, с лъчезарна усмивка на устата. Аз отново затворих очи и заподскачах на място, като че ли бях полудяла. Със свободната си ръка си заш­левих няколко шамара по лицето, докато то пламна от болка, но всичко беше напразно; не можех да се събудя. Всеки път, когато отворех очи, тя беше там.

- Мисля, че ти стига толкова - разсмя се тя и аз й на­редих да ме удари.

Тя с готовност се подчини и силно ме удари два пъти в горната част на ръцете с дълъг, твърд бастун.

- Няма смисъл, мила - рече тя.

Каза го бавно, сякаш беше много уморена. После пое дълбоко въздух и пусна ръката ми. След това отново заго­вори.

- В момента не сънуваш - рече. - И аз съм Зулейка. Но когато сънувам, аз съм Есперанса, а и още нещо. Но за това няма да говоря сега.

Исках да кажа нещо, каквото и да е, но не можех да говоря. Езикът ми беше парализиран и от устата ми изли­заха само някакви хриптящи звуци. Опитах се да се от­пусна чрез серия от упражнения за дишане, които бях на­учила в едни курсове по йога.

Тя тихичко се изсмя, привидно впечатлена от усилията ми. Звукът от смеха й оказа успокоително въздействие върху мен; той излъчваше такава топлота, такова дълбоко доверие, че тялото ми мигновено се отпусна.

- Ти си прикривач - продължи тя. - И принадлежиш по право на Флоринда.

Тонът й не позволяваше никакъв спор или възражение.

- Но си също и сомнамбул, и прекрасен естествен съ­нувач и поради тази твоя способност ти принадлежиш също и на мен.

Една част от мен искаше да се изсмее на глас и да й каже, че не е с всичкия си. Друга част обаче беше напъл­но съгласна с нейното изказване.

- С кое име искаш да те наричам? - попитах аз колеб­ливо.

- С кое име ли ? - повтори тя, като ме гледаше, сякаш се разбира от самосебе си. - Аз съм Зулейка. Какво си мислиш, че е това? Игра? Ние тук не си играем на разни игрички.

Стресната от изблика й, аз можах само да измънкам:

- Не, не мисля, че това е игра.

- Когато сънувам, аз съм Есперанса - продължи тя с глас, изострен от напрежение.

Лицето й беше строго, но лъчезарно.

- Когато не сънувам, аз съм Зулейка. Но дали съм Зу­лейка или Есперанса, или нещо друго, не трябва да има значение за теб. Аз съм все твоята учителка по сънуване.

Единственото, което можах да направя, беше да кимна глупаво. Дори и да имах какво да кажа, нямаше да мога да го сторя. Студена, лепкава пот се стичаше по тялото ми. Червата ми се отпуснаха и пикочният ми мехур щеше да се пръсне. Исках да отида до тоалетната, да се облекча и да повърна.

Накрая вече не издържах. Ставаше въпрос или да се изложа там, пред нея, или да изтичам до външната тоалет­на. Имах достатъчно енергия, за да избера второто.

Зулейка се разсмя с младежкия смях на момиче; чу­вах го чак до тоалетната.

Когато се върнах на сечището, тя ме подкани да седна до нея на близката пейка: Аз машинално се подчиних и седнах тежко на края, като нервно пъхнах ръце под свити­те си колене.

В очите й безспорно проблясваше както твърдост, така и доброта. Мигновено ме осени мисълта, сякаш съм го знаела и преди, че нейната безмилостност е, повече от всичко друго, вътрешна дисциплина. Безпощадният й са­моконтрол бе придал на цялото й същество една безкрай­но приятна неуловимост и потайност, но не потайността на подмолното и лукаво поведение, а потайността на загадъч­ното, на непознатото. Затова я следвах като кученце нав­сякъде, винаги когато я видех.

- Днес преживя два прехода - обясни Зулейка. - Единият от нормално будно състояние към будно сънуване, а другият - от будно сънуване към нормално будно състоя­ние. Първият беше плавен и незабележим; вторият беше като кошмар. Това е нормалното положение на нещата. Всички ние изживяваме тези преходи точно по този начин. Насилих се да се усмихна.

- Но аз все още не знам какво съм направила - казах аз. - Не си спомням да съм предприела някакви стъпки. Нещата просто се случват с мен и аз се оказвам в даден сън, без да знам как съм се озовала в него.

Весело пламъче проблясна в очите й.

- Това, което обикновено се прави - рече тя, - е да започнеш да сънуваш, като спиш в хамак или в каквато и да е измишльотина, провесена от греда на покрива или от дърво. Висейки по този начин ние нямаме никакъв контакт със земята. Земята ни приземява, не забравяй това. В това висящо положение начинаещият сънувач научава как се прехвърля енергията от будното състоя­ние към сънуването и от сънуването към будното сънува­не.

- Всичко това, както Флоринда вече ти е казвала, е въпрос на енергия. В мига, в който я имаш, заминаваш -рече тя.

- Проблемът при теб сега ще бъде - продължи тя -дали ще можеш сама да събереш достатъчно енергия, тъй като магьосниците няма да могат да ти я заемат повече.

Зулейка повдигна вежди в комичен жест и добави:

- Ще видим. Аз ще се опитам да ти напомня следва­щия път, когато навлезем в сънищата си една на друга.

Като видя изписаното по лицето ми учудване, тя се раз­смя весело като дете.

- Как навлизаме в сънищата си една на друга? - попи­тах аз, вгледана в изумителните й очи.

Те бяха тъмни и блестящи, с лъчи светлина, струяща от зениците.

Вместо отговор, Зулейка хвърли още няколко съчки в огъня. Лумна пламък, разхвърчаха се искри и светлината стана по-ярка. Тя остана неподвижна за миг, с очи, прико­вани върху пламъците, сякаш събираше светлината в себе си. После рязко се обърна и ми хвърли бегъл поглед, след което клекна и обви своите силни, мускулести ръце около пищялите си. Загледана в мрака, заслушана в пра­щящия огън, тя се полюшваше наляво-надясно.

- Как навлизаме в сънищата си една на друга? - повто­рих въпроса си аз.

Зулейка спря да се люлее. Тръсна глава, вдигна поглед към мен, сепната, сякаш току-що се беше събудила.

- Не мога да ти го обясня сега - заяви тя. - Сънуване­то не се поддава на разбиране. Човек трябва да го чувст­ва, не да го обсъжда. Както и в ежедневния свят, преди да обясниш и анализираш нещо, първо трябва да го изпи­таш.

Говореше бавно и обмислено. Призна, че в процеса на действие трябва да има и обяснения.

- Понякога обаче е твърде рано за обяснения. Както в случая - рече тя. - Един ден всичко това ще ти се изясни - обеща Зулейка, като видя разочарованието, изписано по лицето ми.

С едно бързо леко движение тя се изправи на крака и продължи да се взира в пламъците, като че ли очите й има­ха нужда да се захранват от светлината. Сянката й, която огънят хвърляше върху стената и тавана на навеса, стана огромна. Без дори да кимне, тя се извъртя, помитайки зе­мята с дългата си пола и изчезна в къщата.

Неспособна да помръдна, аз стоях закована на място. Едва дишах, докато потропването на сандалите й заглъхва­ше все повече и повече.

- Не ме оставяй тук! - извиках аз с панически глас. -Има неща, които трябва да знам.

Зулейка мигновено се появи на вратата.

- Какво искаш да знаеш? - попита тя с безразличен, почти чужд глас.

- Съжалявам - измънках бързо аз при вида на блес­тящите й очи. Разглеждах я едва ли не като хипнотизира­на.

- Не исках да крещя - добавих извинително. - Помис­лих, че си отишла в някоя от стаите.

Гледах я умолително с надеждата да ми обясни нещо. Но тя не го направи. Само ме попита отново какво ис­кам да знам.

- Ще ми говориш ли и следващия път, когато те видя? - изтърсих аз първото нещо, което ми мина през ума, опа­сявайки се, че тя ще ме остави, ако спра да говоря.

- Следващият път, когато се видим с теб, няма да сме в същия свят - рече тя. - Кой може да каже какво ще правим там?

- Но преди известно време - настоях аз - ти самата ми каза, че си моята учителка по сънуване. Не ме оставяй да тъна в мрак. Обясни ми някои неща. Мъчението, което изпитвам, е повече, отколкото мога да понеса. Раздвоена съм.

- Така е - призна небрежно тя. - Със сигурност си раздвоена.

Тя ме погледна с препълнени от доброта очи.

- Но това е само защото не се отказваш от старите си навици - рече. - Ти си добър сънувач. При сомнамбули­те мозъкът има огромен потенциал. При положение, че култивираш характера си, обаче.

Едва чувах какво казва. Опитвах се да подредя мисли­те си, но не можех. Последователността от образи на съ­бития, които не си спомнях съвсем, преминаваше през съзнанието ми с невероятна скорост. Волята ми не упраж­няваше никакъв контрол върху тяхната подредба или ес­тество. Тези образи се трансформираха в усещания, кои­то макар и много точни, не се поддаваха на описание, не можеха да се формулират с думи, нито дори с мисли.

Очевидно наясно със състоянието ми, Зулейка лъчезар­но се усмихна.

- През цялото това време ние всички помагахме на на­гуала Мариано Аурелиано да те вкарва във второто внима­ние - рече тя бавно и меко. - В него ние откриваме плав­ност и последователност, както в света на ежедневния жи­вот. И в двете състояния практическото доминира. Функ­ционираме ефикасно и в двете състояния. Това, което не можем да направим във второто внимание, обаче, е да на­късаме своето преживяване на части, така че да боравим с него, да се чувстваме сигурни, да го разберем.

Докато говореше, аз си мислех: „Само си губи време­то, като ми разказва всичко това. Нима не знае, че съм твърде глупава, за да разбера обясненията й ?"

Но тя продължаваше да говори и да се усмихва широ­ко, очевидно знаейки, че да призная, че не съм особено умна вече означава, че у мен е настъпила някаква промя­на; иначе аз никога не бих признала подобна идея, дори пред себе си.

- Във второто внимание - продължаваше тя - или, как­то аз предпочитам да го наричам, в състоянието на будно сънуване, човек трябва да повярва, че сънят е толкова реален, колкото и ежедневният свят. С други думи, човек трябва да се съгласи. За магьосниците, всички светски или другосветски търсения се управляват от безукорни действия, а в дъното на всички безукорни действия лежи съгласието. Съгласието обаче не означава приемане. Съг­ласието включва в себе си един динамичен елемент; включва действие.

Гласът й беше много мек, а очите й трескаво горяха като завърши:

- В мига, в който човек започне да практикува състоя­нието на будно сънуване, пред него се разкрива един свят на примамливи, неизследвани възможности. Свят, в който висшата дързост става реалност. Където неочаква­ното се очаква. Това е времето, когато започва окончател­ното приключение на човека. Светът става безграничен, изпълнен с възможности и чудеса.

След това Зулейка дълго мълча; изглежда обмисляше какво още да каже.

- С помощта на нагуала Мариано Аурелиано ти веднъж дори видя сиянието на surem - започна тя и мекият й глас, изпълващ се с тъга, стана още по-мек. - Магически създа­ния, които съществуват само в индианските легенди, surem са същества, които магьосниците могат да видят само когато са в най-дълбокото ниво на будното сънуване. Те са същества от друг свят; те светят като фосфоресци­ращи човешки същества.

Тя ми пожела лека нощ, обърна се и изчезна в къщата. За секунда останах като вцепенена, след което се втурнах след нея. Преди да стигна прага чух Флоринда зад мен да казва:

- Не отивай след нея!

Появата на Флоринда беше така неочаквана, че тряб­ваше да се облегна на стената и да изчакам сърцето ми да се успокои.

- Ела да ми правиш компания - рече Флоринда.

Тя седеше на пейката и подклаждаше огъня. Неулови­мата светлина в очите й, призрачната белота на косата й, бяха повече като спомен, отколкото видение. Аз се изтег­нах на пейката до нея и, сякаш това беше най-естестве­ното нещо, което можех да направя, сложих главата си в скута й.

- Никога не следвай Зулейка, а и който и да е от нас, освен ако изрично не са ти казали - рече Флоринда, като решеше с пръсти косата ми. - Както вече знаеш, Зулейка не е това, което изглежда. Тя е винаги повече, много пове­че. Никога не се опитвай да я разгадаеш, защото точно когато си мислиш, че си изчерпала всички възможности, тя ще те шокира, като бъде повече от това, което можеш да си представиш и в най-развихрените си фантазии.

- Знам - въздъхнах аз със задоволство.

Усещах как напрежението се стича от лицето ми. Усе­щах как напуска тялото ми.

- Зулейка е 5игет от планините Бакатете - казах аз с абсолютна убеденост. - Знам за тези същества от самото начало.

Като видях изумлението, изписано по лицето на Фло­ринда, аз дръзко продължих:

- Зулейка не е родена като всяко човешко същество. Тя е била създадена. Тя е самото магьосничество.

- Не - възрази ми Флоринда енергично. - Зулейка е родена. Есперанса не е.

Тя ми се усмихна и добави:

- Това ще е достойна загадка за теб.

- Мисля, че разбирам - измърморих аз, - но съм твър­де нечувствителна и не мога да формулирам това, което разбирам.

- Справяш се чудесно - засмя се тя тихичко. - Ако беше толкова нечувствителна, колкото си обикновено, трябваше да чакаш докато си наистина, ама наистина 100 процента будна, за да разбереш. Сега си само 50 процента будна. Номерът е да останеш в повишено съз­нание. Когато сме в повишено съзнание, за нас няма нищо, което да е невъзможно да разберем.

Усещайки, че се каня да я прекъсна, тя покри устните ми с ръка и добави:

- Не мисли за това сега. Само запомни, че си импул­сивна натура, дори в повишено съзнание, и мисленето ти не е стабилно и обхватно.

Чух някой да се движи в сенките зад храстите.

- Кой е там? - попитах аз, като се изправих. Огледах се, но не видях никого.

Откъм двора отекна женски смях.

- Не можеш да ги видиш - рече Флоринда сънено.

- А защо се крият от мен? - попитах аз. Флоринда се усмихна.

- Не се крият - обясни тя. - Просто ти не можеш да ги видиш без помощта на нагуала Мариано Аурелиано.

Не знаех какво да отговоря на това. На определено ниво ми прозвуча абсолютно смислено; въпреки това обаче усетих как поклащам глава.

- Ти можеш ли да ми помогнеш да ги видя? - попитах аз. Флоринда кимна.

- Но очите ти са изморени - рече тя. - Изморени са от твърде много гледане. Трябва да поспиш.

Целенасочено държах очите си широко отворени, за да не изпусна който и да щеше да излезе от храстите в мига, в който вниманието ми отслабне. Взирах се в листата и сенките вече без да знам кое какво е, докато накрая зас­пах дълбок сън без сънища.