Живот в сънуването

11

Изведнъж се изправих, тъй като по коридора отекнаха несъмнено човешки стъпки.

„Кой ли може да е в този късен час?", помислих си аз.

Пресякох на пръсти стаята и долепих ухо до вратата. Стъпките бяха тежки. Сърцето ми заби учестено, когато стъпките се приближиха. Спряха пред моята врата. По­чукването беше настоятелно и макар да го очаквах, то ме стресна. Отскочих назад и съборих един стол.

- Кошмар ли сънува? - попита Флоринда, влизайки в стаята.

Тя остави вратата открехната и светлината от коридора се процеждаше в стаята.

- Сметнах, че ще е по-добре да чуеш стъпките ми -рече тя, като ми се усмихваше. - Не исках да те стряскам.

Тя изправи стола и метна върху облегалката чифт пан­талони и риза.

- Поздрави от пазача. Каза, че можеш да ги задържиш -рече тя.

- Да ги задържа ли? - повторих аз, като гледах дрехите с подозрение. Изглеждаха чисти и изгладени. - Какво им е на моите дънки?

- Ще ти е по-удобно в тези панталони по време на дъл­гото пътуване до Лос Анджелис - рече Флоринда.

- Но аз не искам да си тръгвам! - извиках разтревоже­на аз. - Ще остана тук, докато се върне Изидоро Балта­зар.

Флоринда се разсмя, но после, като видя, че ще се разплача, рече:

- Изидоро Балтазар се върна, но ти можеш да останеш още, ако искаш.

- О, не, благодаря - изтърсих аз.

Нямаше и следа от копнежа ми да остана, който ме. беше изпълвал през последните два дни, нито пък от всич­ките въпроси, които исках да задам на Флоринда. Мислех единствено за това, че Изидоро Балтазар се е върнал.

- Мога ли да го видя сега ? - попитах аз.

- Опасявам се, че не - рече Флоринда и ми препречи пътя да не изляза от стаята.

За момент думите й ми изглеждаха безсмислени. Вто­рачих се в нея с недоумение и тя повтори, че е невъзмож­но да видя новия нагуал тази вечер.

- Защо? - попитах аз озадачена. - Сигурна съм, че той ще иска да ме види.

- Разбира се, че ще иска да те види - съгласи се тя с готовност. - Но е дълбоко заспал и ти не бива да го будиш.

Това беше такъв категоричен отказ, че аз само се втренчих в нея, занемяла от изумление.

Флоринда дълго гледа пода, след което вдигна поглед към мен. Лицето й беше тъжно. За миг вярвах, че ще омекне и ще ме отведе при Изидоро Балтазар. Но вместо това тя повтори остро и категорично:

- Опасявам се, че не можеш да го видиш тази ве­чер.

Припряно, като че ли се страхуваше, че все още може да промени решението си, тя ме прегърна и ме целуна, а после излезе от стаята. Угаси светлината отвън, след което се извърна към мен от сянката на коридора и каза:

- А сега върви да спиш.

Въртях се в леглото и лежах будна с часове. Малко пре­ди да се съмне най-сетне станах и облякох дрехите, които Флоринда ми беше донесла. Ризата ми беше по размер, но панталоните ми бяха големи и трябваше да ги вържа в кръста с парче шнур, тъй като нямах колан в себе си.

Хванала обувките си в ръка, аз се промъкнах крадеш­ком по коридора, минах покрай стаята на пазача и излязох на задния вход. Внимателно открехнах вратата, като вни­мавах пантите да не изскърцат. Навън беше все още тъм­но, но на изток небето вече светлееше в меко, лазурно си­ньо. Изтичах до вградения в стената сводест вход, като спрях за миг до двете дървета, които стояха на стража до пътеката. Въздухът беше наситен с уханието на портокалов цвят. Всичките ми колебания дали да пресека храсталака или не, се разсеяха, когато видях, че по пътеката е насипа­на прясна пепел. Без да се замислям повече, аз се втур­нах към другата къща.

Вратата беше открехната. Не влязох веднага вътре. Свих се под един прозорец и зачаках да чуя някакъв шум. Не след дълго дочух силно хъркане. Слушах го из­вестно време и после влязох. Водена от отчетливото хърка­не, аз отидох направо в стаята в задната част на къщата. В тъмнината едва различих спящата фигура на рогозката, но въпреки това нямах никакви съмнения, че това е Изидоро Балтазар. Страхувайки се, че може да се стресне, ако го събудя изведнъж, аз се върнах в предната стая и седнах на кушетката. Бях толкова развълнувана, че не ме свърта­ше на едно място. Не бях на себе си от радост, като си представях как всеки момент ще се събуди. Два пъти хо­дих на пръсти до стаята и го поглеждах. Беше се обърнал в съня си и вече не хъркаше.

Сигурно съм задрямала на кушетката. В просъница усе­тих, че има някой в стаята. Понадигнах се да измънкам: „Ча­кам Изидоро Балтазар да се събуди", но знаех, че не съм издала никакъв звук. Положих съзнателно усилие да се изпра­вя. Олюлях се замаяно, докато погледът ми се фокусира вър­ху мъжа, който седеше до мен. Беше Мариано Аурелиано.

- Изидоро Балтазар спи ли още? - попитах го аз.

Старият нагуал дълго ме гледа. Чудейки се дали съну­вам, аз се протегнах и хванах ръката му, но веднага я пус­нах. Пареше, сякаш беше запалена.

Той вдигна вежди, привидно изненадан от действията ми.

- Няма да можеш да видиш Изидоро Балтазар преди да се съмне - рече той.

Говореше бавно, като че ли му представляваше голя­ма трудност да изговаря думите.

Преди да успея да кажа, че вече почти се е съмнало и че ще изчакам Изидоро Балтазар на кушетката, аз усетих по гърба си горещата ръка на Мариано Аурелиано, която ме буташе през прага.

- Върни се в хамака си - рече той.

Изведнъж задуха вятър. Обърнах се да възразя, но Ма­риано Аурелиано вече не беше там. Вятърът кънтеше в главата ми като силен гонг. Постепенно звукът стана все по-приглушен и по-приглушен, докато накрая се превър­на в едно леко трептене. Отворих уста, за да удължа пос­ледните слаби отзвуци.

Беше късно сутринта, когато се събудих в "хамака, обле­чена с дрехите, които Флоринда ми беше донесла. Маши­нално, почти без да мисля, аз излязох навън и, като прекосих сечището, отидох до малката къща. Вратата беше заключе­на. Почуках няколко пъти. После извиках, но никой не ми отговори. Опитах се да отворя прозорците от външната страна, но и те бяха залостени. Бях така потресена, че ми идеше да се разплача. Изтичах надолу по хълма до малкото разчистено място, където единствено можеше да се парки­ра кола. Пикапът на Изидоро Балтазар не беше там. Тръг­нах по черния път с надеждата да открия пресни следи от гуми. Нямаше такива.

По-объркана от всякога, аз се върнах в къщата. И тъй като знаех, че няма смисъл да търся жените по стаите им, аз застанах в средата на вътрешния двор и с все сила из­виках Флоринда по име. Наоколо цареше мъртва тишина с изключение на ехото от собствения ми глас.

Независимо колко пъти си преповтарях казаното от Флоринда, аз не можех да намеря задоволителен отговор. Бях сигурна единствено за това, че Флоринда беше дош­ла в стаята ми посред нощ, за да ми донесе дрехите, с ко­ито бях облечена. Нейното посещение и думите й, че Изи­доро Балтазар се е върнал, вероятно бяха предизвикали у мен този така ясен сън.

За да престана да размишлявам защо съм сама в къ­щата - дори пазачът не се виждаше никакъв - аз започнах да бърша подовете. Чистенето винаги ми действаше успо­кояващо. Бях приключила с всички стаи, включително кухнята, когато чух далечен шум от двигател на Фолксва­ген. Изтичах надолу по хълма и ре хвърлих на врата на Изидоро Балтазар още преди да успее да слезе от колата, като едва не го повалих на земята.

- Още не мога да се съвзема— разсмя се той, като силно ме прегърна. - Ти си била тази, за която нагуалът ми е говорил толкова много. Знаеш ли, че едва не припаднах, когато те те поздравиха?

Той не изчака да отговоря, а отново ме прегърна, след което, смеейки се, ме повдигна от, земята. После, сякаш нещо се беше отприщило у него, ме заля с поток от думи. Каза, че знаел за мен от около година; нагуалът му бил ка­зал, че ще му повери едно странно момиче. Нагуалът опи­сал това момиче метафорично като „дванайсет часа по обяд на ясен ден, който е нито ветровит, нито спокоен, нито студен, нито горещ, но се люшка между тези край­ности, карайки човек да полудее".

Изидоро Балтазар призна, че какъвто си бил надут, вед­нага сметнал, че нагуалът намеква за приятелката му.

- Коя е приятелката ти? - прекъснах го аз.

Той направи рязко движение с ръка, положително не­доволен от думите ми.

- Не става въпрос за факти - сряза ме той. - Става въпрос за идеи. Така че ще видиш какъв съм глупак.

Раздразнението му бързо премина в лъчезарна усмивка.

- Аз действително вярвах, че мога сам да открия кое е това момиче - рече той.

Спря за миг и после меко добави:

- В търсенията си въвлякох дори една омъжена жена с деца.

Дълбоко въздъхна, усмихна се и рече:

- Поуката от цялата тази история е, че в света на ма­гьосниците човек трябва да се освободи от своето его, за­щото в противен случай то е като завеса за нас, тъй като в този свят не е възможно обикновени хора като нас да предугадят каквото и да е.

И като видя, че хлипам, той ме отдалечи от себе си на една ръка разстояние и тревожно ме погледна:

- Какво има, нибелунга?

- Нищо - усмихнах се аз, докато бършех сълзите си. -Не разполагам с абстрактен ум, който да се притеснява за света на абстрактните истории - добавих аз цинично и с възможно най-твърд тон. - Мен ме интересува „тук" и „сега". Представа си нямаш какво преживях в тази къща.

- Разбира се, че имам - троснато отвърна той с пред­намерена грубост. - Аз съм изложен на същото от години.

Изгледа ме проницателно и попита:

- Това, което искам да знам, е защо не ми каза, че вече си била с тях ?

- Щях да ти кажа, но после реших, че не е толкова важно - смутолевих аз объркано.

След което гласът ми придоби някаква твърдост и ста­билност, докато думите неволно излизаха от мен:

- Оказва се, че срещата ми с тях е единственото важ­но нещо, което съм направила в живота си.

За да прикрия своята изненада, аз веднага започнах да се оплаквам, че са ме изоставили сама в къщата.

- Нямах възможност да ти се обадя, че тръгвам с нагу­ала за планините - прошепна той с внезапна, завладяваща усмивка.

- Това вече го забравих - уверих го аз. - Имах предвид днес. Когато се събудих тази сутрин, очаквах да си тук. Бях сигурна, че си прекарал нощта в малката къща, заспал върху рогозката. Когато не те намерих, се паникьосах.

Като видях озадачената му физиономия, аз му разказах за среднощното посещение на Флоринда, за моя сън след него и за това как съм се оказала сама в къщата, като съм се събудила тази сутрин. Разказът ми беше несвързан. Мислите и думите ми бяха съвсем объркани. Въпреки това обаче не можех да спра да говоря.

- Има толкова неща, които не мога да приема - казах аз, завършвайки най-сетне своята филипика. - Но не мога и да ги опровергая,

Изидоро Балтазар не каза нищо. Само вдигна въпроси­телно-насмешливо вежди и продължи да ме гледа, като че ли очакваше да продължа. Лицето му беше слабо и изпи­то, с цвят на дим. От кожата му лъхаше странен хлад и слабо ухание на пръст, сякаш беше прекарал дните см под земята, в пещера.

Всякаква мисъл за душевния ми смут изчезна, като се вгледах в зловещото му ляво око, с неговия ужасен, без­милостен поглед. В този момент вече нямаше значение кое е истината и кое илюзията, сън в съня. Разсмях се на глас, чувствайки се лека като вятъра. Усещах как от пле­щите ми се смъква непоносим товар, докато стоях втрен­чена в магьосническото му око. Познах го. Флоринда, Мариано Аурелиано, Есперанса и пазачът - те всичките имаха такова око. Предопределено за вечни времена да е без чувство, без емоция, това око отразяваше безкрая. И като че ли беше разкрило достатъчно, някакъв вътре­шен клепач - като при гущерите - се спусна над лявата зеница.

Преди да успея да кажа нещо за магьосническото му око, Изидоро Балтазар затвори за миг и двете си очи. Ко­гато отново ги отвори те бяха абсолютно еднакви - тъмни и весело искрящи, - като нямаше и помен от магьосни­ческото око. Той ме прегърна през раменете и тръгна с мен нагоре по хълма.

- Събери си нещата - рече той, тъкмо преди да стиг­нем къщата. - Ще те чакам в колата.

Стори ми се странно, че не иска да влезе с мен, но в момента не го попитах защо. Едва когато започнах да си събирам оскъдния багаж, ми хрумна, че може би се стра­хуваше от жените. Това предположение ме накара да се разсмея с глас, защото изведнъж знаех, с учудваща за са­мата мен увереност, че единственото нещо, от което Изи­доро Балтазар не се страхуваше, бяха жените.

Все още се смеех, когато стигнах до пикапа в подножи­ето на хълма. Отворих уста да обясня на Изидоро Балта­зар причината за моята веселост, когато ме обзе едно странно, мощно усещане. То ме проряза така силно, че онемях. Това, което изпитвах, не беше сексуална страст. Нито пък платоническа привързаност. Не беше чувството, което изпитвах към родителите, братята или приятелите си. Аз просто го обичах с една любов, която не беше опетне­на от никакви очаквания, съмнения или страх.

Като че ли бях изказала всичко това на глас, Изидоро Балтазар ме прегърна така силно, че едва дишах.

Потеглихме много бавно. Подадох глава през прозоре­ца с надеждата да зърна пазача сред овошките.

- Странно усещане е да си тръгнеш така - прошепнах замислено аз, отпускайки се назад в седалката. - В извес­тен смисъл Флоринда се сбогува с мен снощи. Но ми се искаше да благодаря още на Есперанса и на пазача.

Черният път обхождаше хълма и като стигнахме един остър завой можахме да видим гърба на малката къща. Изидоро Балтазар спря колата и изключи двигателя. Посо­чи крехкия старец, седнал на една щайга до къщата. Исках да сляза от колата и да се затичам нагоре по хълма, но той ме спря.

- Просто му махни - прошепна той.

Пазачът стана от щайгата. От вятъра широките му дре­хи плющяха около тялото му като крила. Той се разсмя с глас, наведе се назад и, сякаш с инерцията на вятъра, два пъти се преметна през глава. За миг изглеждаше увиснал високо във въздуха. Той така и не се приземи, а просто из­чезна, като че ли вятърът го беше всмукал.

- Къде отиде? - прошепнах поразена аз.

- От другата страна. - изкиска се по детски Изидоро Балтазар. - По този начин ти каза „довиждане".

Той отново запали колата. От време на време насмеш­ливо ме поглеждаше.

- Какво има, нибелунга? - най-сетне попита той.

- Ти знаеш кой е той, нали? - казах с укор аз. - Той не е пазач, нали?

Изидоро Балтазар леко се намръщи, после, след дълго мълчание, ми напомни, че за мен нагуалът Хуан Матус е Мариано Аурелиано. Увери ме, че имало основателна причина да го познавам под това име.

- Сигурен съм, че има също толкова основателна причина и старецът да не ти разкрие името си - завърши той.

Възразих му, че тъй като знам кой е Мариано Аурелиа­но, не виждам смисъл от преструвките на стареца.

- Освен това - подчертах самодоволно аз - аз знам кой е лазачът.

Погледнах косо Изидоро Балтазар да видя реакцията му. Лицето му не издаваше нищо.

- Както всички хора в света на магьосниците, пазачът е магьосник - рече той. - Но ти не знаеш кой е той.

Изгледа ме бързо, после отново насочи вниманието си към пътя.

- След всички тези години аз още не знам никой от тях кой е всъщност, включително нагуалът Хуан Матус. Докато съм с него, ми се струва, че знам кой е. Но в момента, в който си обърне гърба, се обърквам. Почти замечтано Изидоро Балтазар продължи, като каза, че в света на ежедневния живот нашите субективни състояния са едни и същи с тези на събратята ни. Поради тази причина ние винаги знаем как ще реагират събратята ни при дадени обстоятелства.

- Не си прав - извиках аз. - Изобщо не си прав. Именно в това, че не знаеш как ще реагират събратята ти при дадени обстоятелства, е тръпката на живота. Това е едно от малкото вълнуващи неща, които са ни останали. Не ми казвай, че искаш да го премахнеш.

- Добре, не знаем как точно ще постъпят събратята ни - обясни търпеливо той, - но можем да направим един списък с възможности, които ще се окажат верни. Доста дълъг списък, признавам, но все пак с краен брой точки. За да изготвим този списък, не е необходимо да питаме събратята си за техните предпочитания. Трябва просто да се Поставим на тяхно място и да изброим възможностите, които се отнасят до нас. Те ще са валидни и за всеки друг, защото субективните ни състояния са едни и същи.

Той каза още, че нашето субективно познание за света ни е известно като „здрав разум". То можело да се разли­чава малко в отделните групи или култури, но въпреки тези различия здравият разум е достатъчно хомогенен, за да можем да твърдим, че светът на ежедневния живот е ин­терсубективен свят.

- При магьосниците обаче здравият разум, с който сме свикнали, не действа - подчерта той. - Те боравят с друг вид здрав разум, защото имат друг вид субективни състояния.

- Искаш да кажеш, че са като същества от друга пла­нета. Така ли? - попитах аз.

Изидоро Балтазар се разсмя.

- Да. Те са като същества от друга планета - рече той.

- Затова ли са толкова потайни ?

- Не смятам, че „потайни" е най-точната дума - отбе­ляза замислено той. - Те боравят по различен начин със света на ежедневния живот. Тяхното поведение ни се струва потайно, защото не гледаме еднакво на нещата и тъй като не разполагаме със система за измерване на това, което според тях е здрав разум, ние решаваме да смятаме, че тяхното поведение е потайно.

- Те правят това, което и ние: спят, готвят, четат - пре­къснах го аз. - Но въпреки това, никога не успявах да ги заваря в действие. Повярвай ми, потайни са.

Като се усмихваше, той поклати глава.

- Ти си видяла това, което те са искали да видиш -подчерта той. - Но същевременно нищо не са крили. Ти просто не можеш да виждаш. Това е.

Понечих да му възразя, но не исках да го настройвам срещу себе си. Не че беше кой знае колко прав, защото всъщност аз не разбирах за какво говори, а по-скоро усе­щах, че въпреки обстойния ми оглед на стаите, не бях ус­пяла да разбера нито какви са всъщност тези хора, нито пък с какво се занимават. Въздъхнах, затворих очи и се от­пуснах на седалката.

Докато пътувахме, аз отново му разказах за моя сън. Колко реално ми се беше сторило да го видя заспал, хър­кайки върху рогозката. Разказах му за разговора ми с Ма­риано Аурелиано, за горещата му ръка. Колкото повече говорех, толкова повече се убеждавах, че въобще не е било сън. Накрая така се бях развълнувала, че се разпла­ках.

- Не знам какво са ми направили - казах аз. - Дори в момента не съм сигурна дали съм будна или сънувам. Флоринда непрестанно ми повтаряше, че сънувам будна.

Изидоро Балтазар кимна, после меко рече:

- Нагуалът Хуан Матус го нарича „състояние на пови­шено съзнание".

- Повишено съзнание - повторих аз.

Думите лесно се търкулнаха от езика ми, макар да ми звучаха точно противоположно на „будно сънуване". Смът­но си спомнях, че съм ги чувала и преди. Или Флоринда, или Есперанса беше използвала този термин, но не си спомнях в каква връзка. Малко оставаше да доловя смисъ­ла на тези думи, макар и смътно, но умът ми беше вече твърде изтощен от неуспешните ми опити да си спомня как­во съм правила през деня в къщата на магьосниците.

Независимо колко се мъчех, имаше някои епизоди, ко­ито не можех да си спомня. Търсех думи, които някакси избледняваха и изчезваха току пред очите ми, като някак­во видение - полувидяно, полуспомнено. Не че бях заб­равила нещо, а по-скоро образите изплуваха в съзнанието ми, разпокъсани като части от мозайка, които не си пасва­ха съвсем точно. Тази забрава беше физическо усещане, като че ли някаква мъгла беше обвила определени части от мозъка ми.

- Значи будното сънуване и повишеното съзнание са едно и също? - казах аз.

Това беше не толкова въпрос, колкото твърдение, чие­то значение ми убягваше. Размърдах се на седалката и като свих крака под себе си се извърнах с лице към Изи­доро Балтазар. Профилът му се очертаваше на слънцето. Черната къдрава коса, падаща над високото му чело, ясно очертаните му скули, величественият нос и брадич­ка и изрязаните устни му придаваха вид на римлянин.

- Сигурно все ош,е съм в повишено съзнание - казах аз. - Досега не бях забелязала колко си хубав.

Колата се занесе по пътя, когато той отметна глава на­зад и се разсмя.

- Ти определено си в състояние на будно сънуване -заяви той, като се плесна по бедрото. - Не си ли спом­няш, че съм нисък, мургав и грозен ?

Аз се изкисках. Не защото бях съгласна с описанието Му, а защото това беше единственото, което си спомнях, че беше казал в лекцията в деня, когато официално се за­познах с него. Веселостта ми бързо беше заменена от странно безпокойство. Струваше ми се, че бяха минали месеци, а не само два дни, откакто бяхме дошли в къща­та на магьосниците.

- Времето тече различно в света на магьосниците -рече Изидоро Балтазар, като че ли бях изказала мислите си на глас. - И човек го изживява различно.

После продължи, като каза, че един от най-трудните ас­пекти на чирачеството му бил да подрежда събитията пос­ледователно във времето. Често те били разбъркани в сьз­нанието му, оплетени образи, които потъвали още по-дъл­боко, щом понечел да се концентрира върху тях.

- Едва сега, с помощта на нагуала, аз си спомням ас­пекти и събития, които са се случили преди години – рече той.

- Как ти помага той? - попитах аз. - Хипнотизира ли те?

- Помага ми да променя нивото на съзнанието си - от­върна той. - И когато го направи, не само си спомням ми­нали събития, но и ги преживявам отново.

- И как го прави? - настоях аз. - Имам предвид, как ти помага да смениш нивото?

- До съвсем неотдавна смятах, че става, като ме удари силно по гърба, между лопатките - рече той. - Но сега вече съм напълно убеден, че самото му присъствие пре­дизвиква у мен промяна в нивото на съзнание.

- Значи все пак те хипнотизира - настоях аз. Той поклати глава и рече:

- Магьосниците са майстори в променянето на нивото на съзнание. А някои са толкова добри, че могат да про­менят нивото на съзнание на другите.

Кимнах. Вече бях готова да задам безброй въпроси, но той ми направи знак да бъда търпелива.

- Магьосниците - продължи той - помагат на човек да разбере, че реалността е различна от това, което смятаме, че е; тоест, от това, което сме научени да приемаме за реалност. Интелектуално ние с готовност дразним само­любието си с идеята, че културата предопределя какви сме, как се държим, какво искаме да знаем, какво сме способни да чувстваме. Нямаме желание обаче да въплъ­тим тази идея, да я приемем като конкретна практическа задача. А това е така, защото не желаем да приемем, че културата определя също и какво сме способни да възп­риемаме.

- Магьосничеството ни разкрива различни реалности -продължи той, - различни възможности не само за света, но и за самите нас до такава степен, че вече не можем да вярваме и в най-стабилните убеждения за себе си и зао­бикалящия ни свят.

Бях изненадана, че така лесно попивам думите му, без всъщност да ги разбирам.

- Магьосникът не само съзнава различните реалности -продължи той, - но и използва тези знания на практика. Магьосниците знаят - не само интелектуално, но и практи­чески, - че реалността, или светът, който познаваме, се състои просто от едно споразумение, извлечено от всеки един от нас. Може да се направи така, че това споразуме­ние да рухне, тъй като то е само едно социално явление. А рухне ли то, с него рухва и целия свят.

Като видя, че не успявам да схвана доводите му, той се опита да представи нещата от друг ъгъл. Каза, че соци­алният свят определя възприятието по отношение на него­вата полезност за нас да ни води през сложните изживява­ния на ежедневния живот. Социалният свят поставя гра­ници на това, което възприемаме, поставя граници на това, което сме способни да възприемем.

- За магьосника възприятието може да надхвърли тези общоприети параметри - подчерта той. - Тези параметри се създават и укрепват от думите, от езика, от мислите. То­ест, от споразумението.

- А магьосниците не се съгласяват, така ли ? - попитах колебливо аз в опит да разбера тезата му.

- Съгласяват се - отвърна той с пленителна усмивка, -но тяхното споразумение е различно. Магьосниците разчупват, нарушават обичайното споразумение не само ин­телектуално, но също и физически, или практически, или въобще както искаш го наречи. Магьосниците нарушават параметрите на социално определеното възприятие, а за да разбере човек какъв смисъл влагат те в това, трябва да стане практик, т. е. трябва да се посвети на магьосничест­вото; да отдаде душата и тялото си. И това трябва да бъде съзнателна, доброволна постъпка.

- Тялото ли ? - запитах подозрително аз, като веднага се зачудих какъв ли ритуал се изпълнява. - Какво искат да правят с тялото ми ?

- Нищо, нибелунга - разсмя се той.

А после със сериозен и все пак мил тон добави, че все още нито тялото ми, нито духът ми са готови да тръгнат по трудния път на магьосниците. Но като видя, че се каня да възразя, бързо призна, че ми няма нищо нито на тялото, нито на духа.

- Чакай малко! - прекъснах го енергично аз. Изидоро Балтазар не обърна внимание на протеста ми, а продължи да говори, като каза, че светът на магьосници­те е един сложен и изтънчен свят и че не е достатъчно само да долавяш принципите му интуитивно. Необходимо е също човек да ги асимилира и интелектуално.

- Противно на общоприетото мнение - обясни той -магьосниците не са хора, практикуващи някакви странни, екзотични ритуали, а просто са хора, изпреварили ни във времето. Характеристиката на нашето време е разумът. Ние сме разумни същества като цяло. Докато магьосни­ците са хора на разума, което е нещо съвсем различно. Магьосниците флиртуват с идеите; те са развили разума до краен предел, защото смятат, че само чрез пълното разбиране на интелекта могат да въплътят принципите на магьосничеството, без да изгубят своята трезвост и ця­лост. Именно в това те се различават драстично от нас. Ние имаме много малко трезвост и още по-малко цялост­ност.

Той ми хвърли бърз поглед и се усмихна. Имах неприя­тното усещане, че знае точно какво си мисля или по-точ­но, че изобщо не можех да мисля. Бях разбрала думите му, но смисълът им ми беше убягнал. Не знаех какво да кажа. Не знаех дори какво да попитам. За пръв път в жи­вота си се чувствах абсолютно глупаво. Но не и неадек­ватно, защото знаех, че е прав. Интересът ми към интелек­туалните въпроси винаги е бил плитък и повърхностен. Да флиртуваш с идеите беше напълно чуждо понятие за мен. След няколко часа стигнахме до американската грани­ца в Аризона, а пътуването се оказа неоправдано изтощи­телно. Исках да говоря, но не знаех какво да кажа или по-точно, не Можех да намеря думите, за да се изразя. Бях някак уплашена от всичко случило се досега. А това беше ново чувство за мен!

Усещайки моята неувереност и дискомфорт, Изидоро Балтазар заговори. Откровено призна, че и до ден днешен той също продължава да се чуди и обърква от света на магьосниците, макар и след толкова много години изслед­ване и взаимодействие с тях.

- И като казвам „изследване" наистина имам предвид изследване.

Той се разсмя и се плесна по бедрото да подсили твър­дението си.

- Тази сутрин например светът на магьосниците ми зашлеви такъв шамар, че е невъзможно да се опише -рече той.

Говореше с тон, който беше полутвърдение, полуоп­лакване, но въпреки това в гласа му се усещаше такава приятна и мощна вътрешна сила, че се почувствах въо­душевена. Имах усещането, че може да направи всич­ко, да понесе всичко, да надделее над всичко. Усещах някаква воля у него, способност да преодолее всякакви пречки.

- Представи си, аз наистина смятах, че съм бил с нагу­ала в планините само два дни - рече той.

Смеейки се, той се извърна към' мен и ме разтърси със свободната си ръка.

Бях така погълната от звука, от жизнеността на гласа му, че не бях разбрала за какво говори! Помолих го да повто­ри каквото беше казал. Той удовлетвори молбата ми, но аз все още не успявах да схвана смисъла.

- Не разбирам какво толкова те вълнува това - казах накрая аз, раздразнена от факта, че не мога да схвана какво се опитва да ми каже. - Нямаше те два дни. И как­во от това?

Силното му възклицание ме накара да подскоча на се­далката, при което си ударих главата в тавана.

Той ме погледна пронизително право в очите, но нищо не каза. Знаех, че не ме обвинява в нищо, но все пак усе­щах, че се подиграва на моята мрачност, емоционална нестабилност и разсеяност. Отби встрани от пътя, спря, изключи двигателя и се извърна с лице към мен.

- А сега искам да ми разкажеш всичко, което си пре­живяла - рече той.

Имаше някакво нервно вълнение в гласа му, напрег­натост, безпокойство. Увери ме, че последователността на събитията не е от значение.

Властната му покоряваща усмивка беше така пред­разполагаща, че аз му разказах надълго и широко всичко, което си спомнях.

Той ме слушаше внимателно, подсмихвайки се от вре­ме на време и подканяйки ме с движение на брадичката всеки път, когато се поколебавах дали да продължа.

- Така, значи всичко това ти се е случило за... - напра­ви малка пауза, като ме гледаше с блеснали очи, после небрежно добави: - два дни?

- Да - казах твърдо аз.

Той скръсти многозначително ръце.

- В такъв случай, имам новина за теб - рече той. Веселата искра в очите му противоречеше на сериоз­ния му тон, на стиснатите му устни. '

- Нямало ме е дванайсет дни - рече той. - Но мислех, че са само два. Смятах, че ще оцениш иронията, защото по-правилно си отмерила времето. Но всъщност не си. Ти си също като мен. Губят ни се десет дни.

- Десет дни - измънках объркано аз, после се извърнах да погледна през прозореца.

През остатъка от пътуването не казах нито дума. Не че не му вярвах. Не че не исках да говоря. Просто нямах какво да кажа, дори след като си купих „Лос Анджелис Таймс" от първата будка, на която го имаше, и се уверих, че действително ми се губят десет дни. Но бяха ли дейст­вително изгубени? Задавах си този въпрос, но всъщност не исках отговор.