Животът на Исус Елън Уайт Предговор

Избраният народ

Но Бог бе избрал Израил. Той го бе призовал да опази сред хората знанието за Неговия закон, да опази символите и пророчествата, които сочеха към Спасителя. Желанието Му бе Израил да бъде извор на спасение за света. Това, което Авраам бе в своята земя, Йосиф - в Египет и Даниил - във вавилонския дворец, това трябваше да бъдат и евреите сред другите народи - да разкриват Бога.

Като призова Авраам, Господ му каза: “...ще те благословя; и ще бъдеш за благословение;... и в тебе ще се благословят всички земни племена” ( Бит.;12:2,3 Бит. 12:2, 3). Същото обещание бе повторено чрез пророците. Дори след като Израил бе опустошен от война и пленничество, обещанието бе: “И останалите от Яков ще бъдат всред много племена като роса от Господа, като леки дъждове на тревата, които не чакат човека, нито се бавят за човешките чада” ( Михей; 5:7 Михей 5:7). Чрез Исая Бог заяви за храма в Ерусалим: “Защото домът Ми ще се нарече молитвен дом на всичките племена” ( 56:7 Исая 56:7).

Но израилтяните устремиха надеждите си към светско величие. От времето, когато влязоха в ханаанската земя, те отстъпиха от Божиите заповеди и послед­ваха езичниците. Напразно Бог ги предупреждаваше чрез пророците Си. На­праз­но страдаха, наказани с езическото робство. След всяка реформация след­ваше още по-ниско падение.

Ако израилтяните бяха верни на Бога, Той щеше да изпълни Своята цел чрез тях - да ги възвиси като народ, достоен за уважение. Ако бяха послушни, Той би ги издигнал “по-високо от всичките народи, които е направил за похвала, за именитост и за слава... “. “Всички народи по земята - каза Мойсей - ще видят, че ти си наречен на Господнето име и ще се убоят от тебе.” Като чуят тези думи, народите ще кажат: “Ето, мъдри и разумни люде са тия на тоя велик народ” ( 26:19 28:10 4:6 Второзак. 26:19, 28:10, 4:6). Но поради тяхната невярност Божието намерение можеше да се изпълни само чрез продължителни беди и унижения.

Израилтяните бяха подчинени на Вавилон и разпръснати по земите на езичниците. В нещастията си мнозина подновиха своята вярност към завета. Като закачиха арфите си на вървите и плачеха за святия храм, останал пуст, светлината на исти­ната изгря чрез тях и знанието за Бога се разнесе между народите. Ези­ческите жертвени системи представляваха извращение на системата, наредена от Бога. Мнозина, които искрено спазваха езическите ритуали, научиха от евреите какво е значението на Божествено постановената служба и чрез вяра прегърнаха обеща­нието за Изкупител.

Много от изгнаниците бяха преследвани. Немалко от тях загубиха живота си, защото отказаха да осквернят съботата и да съблюдават езическите праз­ници. Когато идолопоклонниците биваха подбуждани да смажат истината, Господ довеждаше слугите си лице в лице с царе и управители, за да могат и те, и народът им да получат светлина. Отново и отново най-великите монарси бяха водени да възвестяват върховенството на Бога, на Когото се покланяха техните еврейски пленници.

Чрез вавилонското робство израилтяните бяха успешно излекувани от по­кло­нението на идоли. През следващите векове те страдаха от по­тисничеството на езическите неприятели, докато не се затвърди убеж­дението, че успехът им зависи от изпълнението на Божия закон. Но за мнозин­ството от евреите послушанието не бе подбудено от любов. Мотивите им бяха егоис­тични. Те отдаваха външна служба на Бога само за придобиване на нацио­нално величие. Не станаха светли­на­та за света, но се изключиха от света, за да избягнат изкушението от идоло­поклонство. В наставленията, дадени от Мой­сей, Бог бе поставил ограничения за връзката им с езичниците, но те бяха изтълкувани фалшиво. Вместо да ги пред­пазят да не приемат езическия начин на живот, те станаха разделителна стена между Израил и другите народи. Евреите виждаха в Ерусалим своята надежда и наистина ревнуваха да не би Господ да се смили и над езичниците.

След завръщането от Вавилон започна да се обръща особено внимание на религиозните наставления. По цялата страна бяха издигнати синагоги, където свещеници и книжници обясняваха закона. Бяха създадени и училища, в които наред с изкуства и науки се проповядваха принципите на правдата. Но тези институции се поквариха. През време на пленничеството много от евреите бяха приели езически идеи и обичаи и сега ги включиха в религиозната си служба. В много неща се съобразяваха с обичаите на идолопоклонството.

Като отстъпиха от Бога, евреите в голяма степен загубиха смисъла на обредната служба. А тази служба бе установена от Христос. Във всяка своя част тя бе символ за Него и бе изпълнена с живот и духовна красота. Но евреите загубиха духовния живец на церемониите си и се отклониха към мъртва формал­ност. Уповаваха се на самите жертви и наредби вместо на Този, Когото те символизираха. За да запълнят мястото на онова, което бяха изгубили, свеще­ниците и равините умно­жаваха изиск­ва­нията си и колкото по-сурови ги правеха, толкова по-малко се изявяваше Божията любов. Измерваха своята святост с количеството на цере­мониите, докато сърцата им се изпълваха с гордост и лицемерие.

Невъзможно бе да се пази законът с всичките му дребни и обременителни предписания. Тези, които желаеха да служат на Бога и се опитваха да спазват предписанията на равините, пъшкаха под тежко бреме. Не можеха да намерят покой, укорявани от тревожната си съвест. Така Сатана работеше, за да обез­куражи народа, да потъпче представата му за характера на Бога и да предизвика презрение към вярата на Израил. Той се надяваше да потвърди своето обви­нение, изявено в небесния бунт, че Божиите изисквания са несправедливи и неизпълними. “Дори Израил - заяви той - не опази закона.”

Макар че евреите жадуваха за идването на Месия, те нямаха истинска представа за мисията Му. Не търсеха изкупление от греха, а освобождение от римляните. Гледаха на идващия Месия като на завоевател, който ще строши властта на подтисника и ще издигне Израил до световно господство. Така бе подготвен пътят за отхвърлянето на Спасителя.

По времето, когато се роди Христос, народът стенеше под управлението на господари чужденци, измъчван от вътрешни борби. На евреите бе позволено да поддържат формално самостоятелно управление, но нищо не можеше да при­крие робството, под което се намираха, нито да ги утеши за ограничаването на властта им. Римляните предявяваха правото да назначават и отстраняват пър­во­свещеника и този пост често бе придобиван чрез мошеничества, подкупи и дори убийства. Така свещеничеството ставаше все по-покварено. Въпреки това свеще­ниците прите­жаваха голяма власт и я използваха за егоистични и корист­ни цели. Народът бе подложен на техните безмилостни изисквания, а от римля­ните бе натоварен с тежки данъци. Това състояние на нещата предиз­викваше широко недоволство сред народа. Често се вдигаха народни въстания. Алчност и жестокост, недоверие и духовно безразличие разяждаха сърцето на нацията.

Омразата към римляните, както и националната и духовна гордост станаха причина евреите да се придържат още по-строго към установените от тях форми на поклонение. Свещениците се опитваха да поддържат репутация на святост чрез стриктно съблюдаване на религиозните церемонии. Народът, живеещ сред мрак и робство, и управниците, които се уповаваха на силата си, копнееха да дойде Този, Който ще победи неприятелите им и ще възстанови Израилевото царство. Те изучаваха пророчествата, но без духовен поглед върху тях. Така отминаха онези текстове в Писанията, които говореха за смирението на Христос при първото Му идване и тълкуваха фалшиво мес­тата, описващи славата на Второто Му пришествие. Гордост помрачаваше погледа им. Те тълкуваха пророчествата според себелюбивите си желания.