Какво представлява Валдорфската педагогика?
МАЛКО ВЕЩИ, НО МНОГО ФАНТАЗИЯ
Изтегляне 0.52 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Какво могат родителите
- Няма нужда от излишни вещи
- ВАЛДОРФСКАТА ДЕТСКА ГРАДИНА
- Някои примери от практиката
- Ако децата гледат телевизор
- Вътрешното телесно усещане” и рисунките на малките деца
- Евритмия за малки деца
- Отдалечава ли фантазията от живота
МАЛКО ВЕЩИ, НО МНОГО ФАНТАЗИЯ Творческата фантазия е една от най-важните вътрешни способности, които притежава възрастният. Не случайно големите американски проми индустриалци поръчаха на психолозите да разработят точни методики за тестване, позволяващи в процеса на приемане на работа на нови сътрудници да намират именно това качество. Но фантазия е нужна не само за да се постигне прогрес в промишлеността, тя е нужна и в ежедневния живот. Човек, лишен от фантазия, лесно се оказва във властта на други хора. Той не може самостоятелно да намери свой път в живота, лишен е от идеи и инициативи. Такъв човек не е свободен. Какво е това “творческа фантазия”? Съществуващите определения дават малко за разбирането на тази способност на човека, с начало в самата дълбочина на неговото същество и водеща го към най-великите достижения. Именно от фантазията човек черпи сили за преодоляване на всичко това, което е и, чрез своята собствена дейност, за достигане на това, което ще бъде. По такъв начин фантазията е насочена към бъдещето, и макар че “се приспособява” към съществуващата действителност, строи проекти за нейното преобразуване. Способността да фантазираш е онзи фундамент, който или се поставя, или се разрушава в ранното детство. У децата, като у хората на изкуството, фантазията е в повече. Истинските артисти от различни сфери на творчеството съхраняват в себе си спонтанната енергия, която е характерна и за здравите деца. Но често се случва възрастните, под натиска на тривиалността на битието и във вечен бяг след успеха, да загубят тази скъпоценна зестра, а заедно с това - и своята жизнена енергия и желание да се трудят. Родители, стремящи се да развият у своите деца фантазия и способност да я изразяват, могат не само по различен начин да им помогнат, но и без да забележат това, да унищожат самия източник на фантазията. Какво могат родителите Новороденото няма потребност да бъде “творческо”. Съвсем малките деца още не могат да използват заложените в тях изразни средства. Първите опити започват да се правят между две и три години. Дайте на детето тебешир, разположете на масата молив и хартия, разстелете на пода опаковъчна хартия, прикрепете я на вратата или на стената и вие ще видите началото на проява на неговата воля, непреодолима потребност да направи движенията видими. Изходен мотив за това винаги има – това е като зараждащ се вихър, всеки път ново начало на света на детето. Когато детето се учи да ходи, да бяга, да скача, да подскача, в неговите движения изведнъж се появяват и първите грациозни пируети. Възрастните се радват на това, което се е получило, а детето сякаш попива тази радост, което способства развитието на неговото творчество. (Само че не бива никога да се показва как трябва да се рисува – не трябва да натрапваме нашите клиширани образи, например на човек и къща). Ето детето седи в своето креватче и нещо си бърбори. Едно прекрасно утро то ще изпее своята първа проста монотонна мелодия, клатейки се в нейния такт, почти без да излиза от границите на пентатоничната гама от пет ноти. Ако родителите разберат колко са важни за детето тези душевни прояви, то изразите на родителска радост и внимание биха го окрилили, а ако те сами могат понякога да посвирят на флейта, арфа или пиано, то децата ще започнат да танцуват . Този, който никога не е виждал с каква страст малките деца могат да танцуват, не подозира колко силно е развито тяхното чувство за ритъм. Вместо играчки, които просто издават шум, по-добре би било да дадем на детето малка глинена свирка (в Швеция ги наричат глинени кукувички), а може би и ксилофон (по-добре с мек и ”закръглен” звук). Сега на него са му необходими в изобилие стихове, песни, игри и приказки. Няма нужда от излишни вещи Едно от най-важните правила е да не даваме на децата твърде много вещи, преди всичко напълно “готови”. Защо? Нашето време може да се определи като “епохата на вехториите”. Промишленият процес създава напълно готови предмети, които могат да се използват целенасочено. Но природата на детето е такава, че на него бързо му омръзва играчката, която може да се употребява само по един определен начин и с една определена цел. Да приведем пример от практиката. По волята на съда, три деца на възраст седем, десет и дванадесет години заминали за дълго време на едно място, където имали малко приятели за игра, малко играчки, но богата природа. “Преживели” всичко, което може да се извлече от донесените със себе си играчки, те решили да си направят магазин. Схлупена барачка за инструменти станала зала на магазина, две дъски и маса без един крак служели за лавици, големи кръгли камъни – за самуни хляб, малки камъчета – за боб и леща, а празни консервени кутии с етикети се построили в редици от стока. Листа с различна форма се продавали за салата и се купували за пари, направени от късчета хартия с надписи. В бившата пералня било направено още едно предприятие – дамски фризьорски салон. Заедно с това в живота на децата постоянно в голямо разнообразие се редували игри: “Криеница”, “Третият е излишен”, игри с топка. Възрастните също вземали участие в тях. Децата отказвали да ходят на походи, повече им харесвало да си стоят в къщи и да си играят. Няма съмнение, че тлас в развитието на тяхната изобретателност дал тъкмо недостигът на играчки. Да бъдем откровени, макар че това няма да се понрави на производителите на играчки: Силата на въображението у малките деца би се развивала по-добре, ако в тяхната среда няма други играчки, освен лодчици от дървена кора, крави от шишарки, и направени ръчно (от дърво или тъкани и вълна) примитивни кукли. Но в индустриално развита страна такъв възпитателен принцип е утопия. Всички родители, които биха искали да го следват, скоро ще забележат, че всичките им планове систематически се разрушават от милите, искрено благожелателни баби и дядовци, лели и чичовци, братовчеди и братовчедки, а така също и от приятели, които, идвайки на гости, донасят като подарък поне пластмасова играчка, и от приятели по игра – щастливи притежатели на още по-големи количества от подобни съкровища – които с удоволствие се хвалят с наскоро придобити вещи. При това е важно, родителите да подаряват на децата играчки обмислено и с избор, така че те да им служат дълго и да не сковават фантазията им. ВАЛДОРФСКАТА ДЕТСКА ГРАДИНА Към повечето валдорфски училища има и детски градини. В последно време, най-вече в Германия, всички нови училища , в които се прилагат принципите на педагогиката на Щайнер се откриват преди всичко там, където родителите са “подготвени” за такова училище от детската градина. В детската градина се използват минимално малко готови предмети. Разбира се, там има моливи, тебешири, бои, четки и глина за моделиране и, разбира се, красиви столове, маси и малко красиви играчки. Но преди всичко там има камъни, раковини, всевъзможни парчета дърво, забавни клончета и пънчета, разнообразни по форма кубчета от дърводелската работилница. Разбира се, всичко това трябва да бъде много чисто и гладко, така че при игра с предметите детето да не нарани пръстите си. Ето с такива предмети детето може да измисля безкрайно много разни неща. Разбира се, много важни са също и “истински” вещи, такива, като картини, предмети от глина и украшения, парчета плат, шалове, вълна и прежда, картон и дърво. Особено важни са те във връзка с празниците от годишния цикъл: великденски пиленца и зайчета, адвентски календар, фигурки на дядо Коледа и т.н. но най-важни си остават въображаемите вещи, сякаш възникващи в хода на свободната игра на едно или няколко деца. Например, децата може да събират ягоди и да правят от тях сладко, да изстискват сок, да готвят различни яденета, да правят, подражавайки на възрастните, различни домашни неща, да се занимават със занаят. Може да строят павилиони и магазини, къщи за едно семейство или многоетажни блокове. От столове, пейки и маси се получават параходи и влакове, коли и дизелови самолети, на които малки компании от пътешественици се отправят в далечни страни, където живеят крокодили, лъвове и слонове. Правят се едновременно тъжни и весели изпращания на гарата или на летището, където чекират багажа, минават митнически контрол, махат на прощаване. Може също да полетят на килим-самолет в страната на приказките, за да се сражават с великани и дракони. Една възпитателка, работеща в детска градина, измислила да внесе в групата необичаен телефон, приличащ на всичко друго, но не и на истински апарат. Но децата горели от желание да се захванат за работа и няколко момченца направили от кубчета и други предмети “телефонни жици” и с възторг обявили:”Това е телефонен проводник”.
Почти през цялото време на престоя си в детската градина Ерика седяла тихо, с пръст в устата. Но тя била наблюдателна. Веднъж Агнета започнала да разказва увлекателна история за това, как преди две години в градината играла козичка, застигната на поляната от снеговалеж. Козичката трябвало да стигне в къщи и когато влизала в антрето, си чукнала главата в ниския таван. С нея се случили и други ужасни събития. Сега Агнета сама измислила игра: Стадо овце се е загубило и не може да намери своя пастир. Тя пее с тъжен глас: “Овчиците не могат да намерят пътя към къщи, кой ще им покаже пътя, кой?”. На Ерика също и се приисква да се включи в играта. Тя бързо изважда пръста от устата и предлага да отведе овчиците в къщи. Веднаж Петер донесъл от къщи купчина книжни картинки, които сам разкрасил с великолепни бои. Учителката го попитала какво е това. “Това са фойерверки” – бил отговорът. Момчето се качило на масата и разпръснало картините из цялата стая, което предизвикало всеобщ възторг. Изведнъж на всички им се приискало да правят картинки. Известно време всички били заети с тази дейност. Първите, у които това се получило, се качвали по ред на масата и пускали фойерверките. Всички вземали картинките, правени от различни деца, и ги разсипвали един след друг по цялата стая. При това значението на картинките за децата било различно: за едно те означавали дъга, за друго – група метеорити. Играта не им омръзвала, децата все се качвали на масата и слизали от нея. Нима това са само детски забави? Не, това е и истинският живот: приказка, и фантазия, и реалност едновременно. В процеса на играта може да разговарят, при това възникват живи възпитателни моменти, позволяващи на възрастния когато е необходимо да се намесва, да изглажда конфликти, да подтикне някого, да усмири, да призове към ред. Ако децата гледат телевизор Ако в къщи децата гледат дълго телевизор, те често трудно се включват в игровата дейност. На Томас винаги му разрешавали да гледа телевизия – всичко подред и колкото иска. Неговият баща бил търговец на оръжие. От само себе си се разбира, че Томас също иска да има същата професия, но майката е против. Томас коментира: “Никъде не ми разрешават да стрелям – нито в къщи, нито на двора, нито в детската градина. Къде да стрелям тогава?”. На него не му достига увереност, зад агресията той крие, както често се случва, голяма доза слабост. Той не е достатъчно смел, за да скочи от големите камъни в двора на детската градина. За първи път му се случило да се заеме с творческа дейност, когато в детската градина му дали пчелен восък. Отначало восъкът бил твърд, но след това, когато го размекнал в топлата си ръка, станал мек и послушен. И ето Томас прави от восък “кошници” и други мирни предмети. Това, което се случвало с материала, по поределен начин отразявало и неговата собствена вътрешна ситуация. На пръв поглед Щефан бил изключение. Макар, че твърде често гледал телевизионни програми, тъй получавал и достатъчно импулси от непосредствено човешко общуване. Баща му, занаятчия, отделял много време на занимания със сина си. Учил го да кара кънки и ски и му разрешавал да го гледа как работи. Щефан се оказал твърде изобретателен и често въвличал децата в своя замисъл - дали в игра на Дивия Запад или в приключенията на Доналд Дък. Той знаел тези сюжети от телевизионните предавания, бил обхванат от тях. След година пребиваване в детската градина, в главата на Щефан започнали да се раждат и други фантазии: в рисунките започнал да се появява ту един, ту друг приказен мотив. Сега той имало за какво да поговори с родителите си, и телевизията загубила за него предишното си значение. Деца, имащи рядко или никакъв достъп до телевизор, по-лесно съхраняват способността си да фантазират и могат да намерят неподражаеми детски решения на проблемите си. Те могат да си направят собствен телевизор от картонена рамка и подвижни фигурки, които преместват от едно място на друго и са много доволни. Какво става с децата, посещаващи такава детска градина? Като правило доста често се повтаря една и съща сцена: след като известно време детето е ходило на градина, доволната майка звъни и казва, че започнало да играе по по-различен начин отпреди, и това съвесм не е маловажен резултат, защото по много причини въпросът за осмисляне на детските занимания става све по-остър. На събрания в детската градина родители обменят подобен опит. Може би най-важният резултат от работата е постепенното внасяне от детската градина на празниците в родителския дом: рождени дни, християнски празници, празници на годишните времена, даже малкия празник - ежедневно “отбелязваното” приветствие преди хранене. В резултат у децата за цял живот оставят привички, които ще ги свържат с добрите и прекрасни традиции на нашата култура, при това в радостна, ненетрапчива форма. “Вътрешното телесно усещане” и рисунките на малките деца Една от най-важните препоръки за възпитанието на малките деца, дадена от Рудолф Щайнер, е основана на детското рисуване. Известно е, че малките деца, рисувайки човек с молив или бои, често изобразяват непропорционално гротескно части на тялото – огромни носове, гигантски длани и др. В един от педагогическите курсове, прочетени през пролета на 1920 г. в Базел пред учители от държавните училища, Щайнер демонстрирал на какво могат да ни научат някои рисунки. “Съберете повече детски рисунки и се опитайте да разберете как детето изобразява ръце и крака. Вие виждате, че то се ръководи от вътрешно чувство. Може да се предположи, че рисувайки профил, детето изхожда от съзерцанието. Но тук е налице сливане в едно на два източника на душевно преживявавне: малките изобразяват не интелектуалното, а душевното; примитивните зрителни впечатления са слети у тях с вътрешното усещане на органите, на тялото. На мен ми се струва, че винаги може да се различи какво е почувствало детето. Например, рисувайки уста, то е видяло очертанията на устата, но зъбите то взема от вътрешното усещане на органа.” (Лекция, 28.04.1920). По-нататък Рудолф Щайнер разкрива съдържанието на тази особена способност на човека да чувства отвътре частите на своето тяло. В предишни времена тя е била присъща на голяма част от хората. Например, тя много силно е изразена в произведенията на древногръцките скулптори, които възниквали основно не вследствие от изучаването на моделите, а от вътрешното усещане на собствените части на тялото. Ако децата започнат да рисуват с бои на девет-десет годишна възраст, то в основата на картините, създавани от тях по въображение, а не по непосредствено впечатление, ще лежат измислени образи, т.е. на тяхната дейност все по-голямо влияние вече оказва разсъдъка. Важно е децата колкото си може по-рано да започнат да използват разноцветни тебешири, пастели и бои, което ще способства за развитието в душата им на особени преживявания, изпълнени с фантазия, преди тези преживявания да са заглушени от интелекта. Ако ни се удаде възможност да дадем на децата да преживеят по такъв начин усещанията от частите на собственото си тяло, то по този начин ние им помагаме да се установи хармония между душевни преживявания и физическата дейност, което е важно за цялото им съществуване. Изходен импулс за такова рисуване могат да послужат приказките, и тогава в зависимост от тяхното съдържание, в тях ще намери своето отражение хумористичното, тъжното, спокойното или напрегнатото настроение, предадено с прости цветни съчетания. Чудесен пример на такова необичайно усещане на частите на човешкото тяло намираме в шведската приказка “Тримата великани”, където ярко и увлекателно се описват три странни, но необичайно сръчни жени, които помагат на принцесата да намери изход от трудното положение (“Майка Голям пръст” с могъщ голям пръст, “Майка Голям крак” с огромен крак и “Майка Дебел задник” с грамаден задник). Евритмия за малки деца Ритмичното движение принадлежи към най-адекватните за малките деца средства за изразяване на фантазните преживявания, когато то иска да им придаде някаква външна форма. Свободната игра почти без преход преминава в завършено движение. Да вземем пример от нашата всекидневна работа. Децата току що са чули норвежката приказка за трите козлета Брузе, които успели заедно да преметнат голям и опасен трол. Учителката сяда в средата и се превръща в трол. Децата застават около нея, разделени на три групи. Най-малките са малкото козле Брузе, което послушно и очарователно потропва с копитца. По-големите са “средния брат Брузе”, чиято походка е значително по-уверена. Най-големите се превръщат в големия козел, тропащ с тежки, силни крака. Сега всички те трябва да преминат през моста, под чийто арки лежи скрилият се трол. С музикален съпровод или без него, всяка група трябва да върви по своя особен начин и със своя особен ритъм. След като първите две групи успяват да измамят трола, той се готви да нападне третата; сега предстои големият козел да го блъсне с рогата, така че той да се затъркаля далече и никога в живота си да не поиска да види козел. Децата тържествуват. Важно е, по време на бягането да се движат в определен ритъм не само краката, но и ръцете на детето. Учителката може, без да поправя децата, без да се опитва да постига “художественост”, да се задоволи само с подражание, да им предложи да изпълнят някои прости евритмични движения: например, “В” – изразяване на защита, когато козлетата забелязват противника си и се изплашват от него, “Г” – изразяване на гняв, когато големите козлета прогонват трола далече, “А” – изразяване на свобода, когато те, накрая, стигат до планинското пасбище. (За връзката на евритмичните движения и звуците на езика пише повече в глава “Евритмия”). По такъв начин “разиграването на приказка” става дейност, която очевидно е съвършено способна да увлече децата. Една учителка, получила специална подготовка по евритмия, споделя своя опит: “Понякога на някои деца трудно се удава да участват в такава игра и те предпочитат да седят някъде в ъгъла. Но когато си отидат в къщи, те нерядко самостоятално възпроизвеждат всичко пред своята майка. Просто те са обхванати от срамежливост. Тези, които са малко по-големи, почти без изключение участвуват в ставащото. Особено интересно е да се наблюдават реакциите на децата, когато те започват да виждат евритмията. Ние представяхме приказки, а сред тях и руската комична “Петел и мишле”. Даже деца, прекарващи много време пред телевизора и изпитващи трудност да се съсредоточават, седяха и гледаха съвсем тихо, в течение на около двадесет минути! Майката на едно от тях разказа после: “За свое удивление, ние забелязахме, че през първите часове след представлението, децата седяха тихо и мирно, като че ли току що бяха закусили сито и сега преработваха храната. После това настроение премина и те отново се разиграха.” След някое време ние повторихме спектакъла, че и трети път, при което се оказа, че някои дойдоха на представлението особено добре облечени и обясниха, че изглеждат така, защото искат петелът и мишлето да ги харесат и да дойдат при тях още един път. На едно от родителските събрания ние засегнахме въпроса за телевизията. В хода на беседата подчертахме, че малките деца са твърде склонни към подражание и през всичкото време искат да правят това, което правят техните родители. Всички слушаха внимателно и бяха настроени позитивно. Когато след това заговорихме за телевизия, една от майките внезапно призна, че изобразяваното на екрана също до определена степен предизвиква подражание у детето. Самата тя охотно прекарвала доста време пред телевизора и за това попита с въздишка: “ Значи трябва да жертваме всичко заради децата?”
Ако постоянно подтикваме децата да се пренасят в света на фантазията, няма ли това да бъде свързано с опасността да станат чужди на окръжаващия свят? От казаното преди това е ясно, че детето събира в себе си всичко, което вижда в своето обкръжение и което се отразява в постъпките на хората. Ако окръжаващите близки са настроени враждебно към света, то най-вероятно детето да прихване тази “вътрешна зараза”. Ако тези възрастни с два крака стоят на земята и се ориентират в практическата страна на живота, то тази жизнена позиция ще имат и децата. Тук, както и във всичко, разбира се, родителите като правило играят главната роля. Но голяма е заслугата и на учителките, ако те се отнасят към всичко по съответен начин. Из книгата „Възпитание към свобода” – Франс КарлгринКакто във валдорфската детска градина, така и в училище в центъра на вниманието се поставя детето с неговата неповторима индивидуалност. Сутрин класният учител посреща с ръкуване и поздрав всеки ученик, обръщайки се към него по име. Прави се сутрешен кръг по възможност около оформен според сезона природен кът, казва се стихче, пеят се песнички. Чрез тази кратка подготовка за предстоящия учебен ден децата „се изчистват” от всичко, внесено от вън, създава се съответно настроение за работа, оформя се общността на класа, получава се необходимата концентрация, която в хода на деня се редува ритмично с фази на отпускане и почивка. Учебният процес във валдорфските училища не се заключава в „складиране на знания”, а в „хранене” на волята, чувствата и интелекта, като се съблюдават естествените закони във възрастовото развитието на детето и на човека като цяло. Обучението не затъва в едностранчивост, а „диша”. Знанията не се насочват само към интелекта, а се поднасят по такъв начин, че действат формиращо и върху чувствата и волята на ученика. Затова цялостното обучение се оживява с различни видове изкуство: рисуване, пеене, музициране, пластициране, евритмия, театър и др. Валдорфската педагогика се опитва да прави обучението живо, творческо и да пронизва със светлината на съзнанието неговите предпоставки. В основното училище се учи не по мисловно-абстрактен начин, а конкретно образно, като се дава простор на фантазията. Малките деца не бива да рисуват с линии, тъй като това сковава въображението им. Затова в първи клас запознаването с буквите става чрез плавен преход между рисуване с пастел и писане. Напр. на децата се разказва приказка, в която се срещат възможно повече думи, започващи с дадената буква. На черната дъска и в тетрадките се рисуват сцени и фигури от приказката, които постепенно „се разтоварват” от художествените елементи, докато се стигне до буквата. Поднесена по този начин буквата оживява, а не е някаква непонятна абстракция. Освен това е важен процесът, изживяването, което детето има напр. по време на рисуването, както и това да се работи спокойно във времето, за да могат нещата да „съзреят” и всяко дете да изпълни задачата и да усвои необходимия учебен материал според индивидуалния си темп. Учи се също така чрез действие. Напр. запознаването с числата става чрез движения и различни ритмични упражнения. Писането идва чак накрая, след като образите доведат по естествен и спокоен начин до абстрактните писмени изражения на числата. Абстрактното мислене се развива основно в гимназиалната степен, като основите за него започват да се полагат на базата на експеримента едва от 6-ти клас нагоре. До 14-годишна възраст при децата преобладава емоционалното образно мислене, затова е особено важно да се развиват детската наблюдателност и възприятия, да се събужда интерес към света и живота около тях. Те трябва да се учат да проявяват внимание и към най-незначителните на пръв поглед неща, което предизвиква в тях вълнения, емоции, развива топлина, любов, истинска заинтересованост и съпричастност, които са основата за една истинска социална активност в по-късна възраст. Във валдорфското училище децата ръкоделстват, изучават много занаяти, занимават се със спорт и физически труд. Творческата подвижност на тялото създава най-добрата предпоставка за духовната подвижност. Напр. плетенето, което ангажира основно върховете на пръстите, където има много нервни окончания, свързани с дейността на мозъка, спомага за развитието на интелекта. Чрез творческата подвижност на тялото се стимулира здравословната емоционална интелигентност. Най-важното, на което едно училище може да научи ученика, е способността за вътрешни промени, която да се запази по възможност до дълбока старост. За тази цел в началната и средна степен учениците трябва „да се хранят”основно с образи и картини, които да развиват силите, които дремят в тях като семенца, които се превръщат по- късно в прекрасни цветя, ако в семейството и в училище бъдат създадени възможно най-благоприятните условия, необход Малкото дете открива средата си с пръстите си. По-късно развива в мисленето си понятията. Детето в детската градина трябва да изживява разумни и извършени с любов действия, за да може да подражава смислено. В първите години детето учи подражавайки на това, което среща. Затова то трябва да среща само разумни и изпълнени с любов дейности. В училищната възраст детето бива въведено в света от учителя, когото то следва с удоволствие. Детето иска все повече и повече да усъвършенства способностите си. В този момент важно става упражняването.
Малкото дете открива средата си с пръстите си. При опознаването на света то разкрива структурите му. По-късно развива в мисленето си понятията. Детето в детската градина трябва да изживява разумни и извършени с любов действия, за да може да подражава смислено. В училище детето се упражнява, докато придобие сръчност във всичко. Външните дейности винаги са и вътрешна духовна активност. Колкото по-фина е активността, толкова по-фино е и мисленето. Правилното развитие на тялото, душата и духа е централният стремеж на Валдорфската педагогика. Още Кант насочи вниманието натам, че ръката е външният мозък на човека. Малкото дете най-напред се учи да ходи, след това да говори и накрая да мисли. Първите опитности са напълно несъзнателни. Малкото дете обгръща средата си със собствените си сетива и дейности. То може да “проумее” само това, което опипва с ръце. Така се образуват първите понятия. С активността си детето преодолява вродените примитивни рефлекси и движения. Те отстъпват място на по-фините, преднамерени движения. В играта детето добива една несъзнателна представа за движението. Едновременно с това то развива фините структури на нервната система. Сръчното движение на пръстите е условие за говоренето. По движението на пръстите може да се отчете стадият на развитието на речта. Много терапевти използват движението за лечението на различни проблеми в развитието. Много от Валдорфските училища работят по същия начин. Карл-Райнхард Кумер
Каталог: wp-content -> uploads -> 2016 2016 -> Цдг №3 „Пролет Списък на приетите деца 2016 -> Българска федерация по тенис на маса „В”-1” рг мъже – Югоизточна България мъже временно класиране 2016 -> Национален кръг на олимпиадата по физика 05. 04. 2016 г., гр. Ловеч Възрастова група клас 2016 -> Българска федерация по тенис на маса „А” рг мъже – Южна България мъже временно класиране 2016 -> Конкурс за изписване на великденски яйце по традиционната техника съвместно с одк велинград 27 април 2016 -> Министерство на образованието и науката регионален инспекторат по образованието – софия-град Изтегляне 0.52 Mb. Сподели с приятели:
|