Какво ще бъде бъдещето на Църквата?

Рейндер Бруинсма (1942 - ) е роден в Холандия, където е живял през по-голямата част от живота си и където живее понастоящем. Прекарал е целия си професионален живот в Адвентната църква – както в Холандия, така и в Западна Африка, Съединените Щати и Великобритания. Неговите църковни ангажименти са били в сферата на пасторското, институционалното (образователно и издателско) и административно служене. Освен това той винаги е обичал да преподава като допълнителна задача. Кариерата му включва шест години като Изпълнителен секретар на Транс-Европейската Дивизия (1995 – 2001) и пет години като Председател на Холандския Съюз. Официално се пенсионира в края на 2007 г. Рейндер Бруинсма

Бруинзма има докторска степен от Лондонския Университет. Дисертацията му е озаглавена: "Исторически анализ на отношението на адвентистите от седмия ден към римо-католицизма: 1844 – 1965." Автор е на над 20 книги на холандски и английски език – много от тях са преведени и на други езици. Други писания включват глави от книги, брошури и безброй статии в научни и популярни списания. Преводач е на повече от 15 книги от английски на холандски и от холандски на английски. Рейндер е женен за Аафийе. Имат две големи деца и две внучета.

Нийлс Бор (1885 – 1962), известният датски физик, който има огромен принос за разбирането на атомната структура и квантовата механика, веднъж казал: "Трудно е да се правят предсказания, особено за бъдещето." Тази очевидност важи с пълна сила за бъдещето на Християнската църква като цяло и на Църквата на адвентистите от седмия ден в частност. Каква ще бъде църквата след 25 или дори след по-малко години? Дали Адвентната църква ще продължи да нараства? Дали този растеж ще продължи предимно в развиващите се страни? Как бъдещата миграция ще повлияе на разнообразието на църквата на Запад? Дали влиянието на постмодернизма ще се разпростре още повече в църквата и също ще повлияе значително църквата в не-западния свят? Дали църквата ще остане единна или ще станем свидетели на силни дисидентски движения, неприятни борби или дори разделения и разклонения? А ако настъпи схизма, дали ще е в "лявата" или в "дясната" страна на църквата? Въпросите продължават...

Разбира се, случващото се в адвентизма е тясно свързано със случващото се в света като цяло и в по-широкия християнски свят, както и с културните промени в обществото. Можем да продължим на основата на екстраполациите и трябва да осъзнаем, че нашите предсказания могат да бъдат осуетени от възникването на множество несигурни фактори. Голяма част от това, което следва, не може да бъде доказано. Това са мои мисли и – трябва да призная – включват множество неща, за които просто се надявам.

Въпреки цялата несигурност, не можем да сдържим любопитството си относно предстоящото. Когато се съсредоточаваме върху бъдещето на църквата, предвид влиянието на постмодернизма, трябва да вземем предвид множество аспекти. Първо, трябва да се запитаме какво ще стане с постмодернизма. Дали ще се засили или ще изчезне и ще отстъпи мястото на нещо друго?

Някои твърдят, че постмодернизмът никога не е бил нищо друго, освен видоизменена форма на модернизма. В едно влиятелно есе от 2006 г. за "смъртта на постмодернизма и отвъд него" живеещият в Оксфорд учен и писател Алън Кърбай твърди, че постмодернизмът е мъртъв и погребан. Той вярва, че в резултат от натиска на новите технологии и съвременни социални сили вече е формирана нова парадигма на авторитет и познание.¹ Тези, които са съгласни с него, заявяват, че терминът нео-прагматизъм е подходящо наименование. Други не са съгласни, а преобладаващото мнение е, че някаква форма на постмодернизма поне за известно време ще продължи да се проявява.

Следващият въпрос, който възниква, е: Как ще реагира християнството като цяло на продължаващото въздействие на настоящия постмодернизъм или на някакво бъдещо развитие на пост-постмодернизма? Как това ще се отрази на европейската религия и нейното изразяване в Европа? И последно, как това ще се отрази на адвентизма, особено в западните държави? Две неща изглеждат съвсем сигурни: (1) Християнството няма лесно да възстанови доминиращата си роля на религиозния пазар в по-голямата част от Европа; (2) Европейският адвентизъм ще продължи да се характеризира с теологичен и културен плурализъм.

Нека продължим с няколко общи предположения, които изглеждат относително безопасни.

1. Постмодернизмът – поне за известно време – в една или друга форма ще продължи да бъде влиятелен. Освен това все повече ще засяга много мъже и жени, особено от по-младото поколение в развиващите се страни. Нещо повече, то все повече и повече ще засяга второто или третото поколение емигранти на Запад.

2. Християнството няма да изчезне. Неговата основна база ще се премества все повече на "Юг" (т.е. в Южна Америка, Африка, Азия – б.р.), но може и да изненада нас, в развитите страни, като се появи отново, но по нетрадиционни начини.

3. Едновременно с това традиционният подход към религията и религиозните институции, към Библията и доктрината, ще продължи да привлича мнозина от по-старите поколения, но също и значителна част от младите.

4. Тези тенденции ще присъстват и в Църквата на адвентистите от седмия ден. Църквата ще продължи да се радва на най-голям прираст на "Юг", но все още има потенциал в развитите страни и ще се зародят нови видове верски общности, докато в същото време (несъмнено) ще се чуват гласове, настояващи, че всичко трябва да си остане по старому или да се върне към положението си в миналото.

5. Разнообразието в църквата на Запад няма да намалее, а постмодерният сегмент на църквата (или нещо, което ще се развие от него) може дори да стане по-силен – но по всяка вероятност пред лицето на постоянна опозиция. Продължаващата или дори увеличаващата се поляризация може да застраши единството на църквата.

Тези вероятни бъдещи тенденции ще засегнат всички "играчи": пастора, местната църква и външните посетители на църквата. Повечето пастори, учители и лидери днес функционират много по-различно от техните колеги само преди едно поколение. Трябва да се очаква важна бъдеща промяна.² Наблюдават се значителни промени в това, което църковните членове очакват от тяхната църква, особено от местната си църква и тези очаквания ще претърпят по-нататъшно развитие. Нещо повече, съществуват предостатъчно доказателства, че днес и в близко бъдеще повечето външни посетители няма да могат да бъдат достигани по същия начин, който е бил възможен в миналото. Ще е необходима една нова креативност в нашите подходи към околните.

Невъзможно е да разгледаме всички сфери на възможната или вероятната промяна само в едно кратко есе. Ще се съсредоточа върху няколко аспекти на вероятната промяна, която ще засегне кои са адвентистите и как те се "черкуват" в предстоящите десетилетия. Но не забравяйте, че бъдещето може силно да ни изненада. През 1968 г сп. "Тайм" задава въпроса: "Мъртъв ли е Бог?" За мнозина отговорът е категорично "да". Малцина – ако изобщо е имало такива – са предсказвали изумителния интерес към духовността и религията, който наблюдаваме днес. И тъй, да вървим напред, но с уговорката, че всичко може да се окаже съвсем различно! Въпреки това християнските лидери трябва да се подготвят колкото се може по-добре за вероятното бъдеще. Те могат да основават визията и стратегиите си за онова, което виждат понастоящем, но винаги трябва да са готови да видоизменят и адаптират подхода си, когато забелязват нови тенденции или се сблъскват с неочаквани предизвикателства.

Повече или по-малко разнообразие ще се наблюдава?

Разнообразието в адвентизма в западните страни е изключително сложен феномен, но все пак изпъкват няколко отличителни, но взаимосвързани фактора. Силното влияние на новите членове в много западни страни – като резултат от миграцията през последните няколко десетилетия – променя лицето на църквата не само по видими начини. Обикновено новодошлите донасят със себе си специфични начини за "черкуване" и тяхната адвентна опитност често продължава да наподобява онзи вид адвентна практика и мислене, които голяма част от църквата в родината им вече е изоставила. Разнообразието, до което е довело това, е отчасти културно, но често пъти съдържа доктринални компоненти. Много "нови" членове са склонни да чувстват, че до голяма степен подслонилата ги адвентна среда е изгубила много от истинската си идентичност – а те не са готови да се откажат от нея. Всъщност, те може дори да гледат на себе си като на специални пазители на Истината и да се опитват да убедят църковните членове в страната-домакин да се върнат към "добрата, стара адвентна религия от едно време."

Веднага трябва да добавим, че пукнатината между по-консервативния и по-либералния адвентизъм – ако трябва да използваме по-често срещаните етикети – в никакъв случай не е между "първоначалните" църковни членове и дошлите наскоро емигранти. Много от "първоначалните" членове може да са напреднали с течение на времето, но това определено не се отнася до всички.

Понякога връзката между "новите" и "старите" членове може да съдържа силен лингвистичен компонент. Много хора, дошли от други места, предпочитат да извършват богослуженията на родния си език. Това разнообразие в езика може да се придружава от други предпочитания в стила на поклонението – било то въз основа на теологичните убеждения или на културата. Нещо повече, мястото, отдавано на Елън Уайт, като че ли е предмет на спорове – както и въпросите, свързани с начина на живот, като "бижутата", пиенето на определени напитки и вегетарианството.

Както казахме, емиграцията на много места е променила църквата. Но е неясно дали емиграцията ще продължи да бъде фактор от същата величина. Много западни страни сега издават закони, целящи сериозно да ограничат емиграцията. Разбира се, много зависи от кои страни идват емигрантите. Ако идват от определени страни в Карибския басейн, Африка или Южна Америка, има голяма вероятност сред тях да има много адвентисти. Но ако идват от Близкия Изток, Северна Африка или повечето азиатски страни, сред тях ще има малцина адвентисти – ако изобщо има такива.

Емигрантите може да запазят голяма част от навиците и убежденията си до края на живота си, но когато разгледаме второто и третото поколение, това вече е съвсем друга история. И тъй, ако вълните емигранти се уталожат за достатъчно дълго време, бъдещото разнообразие в църквата в резултат от емиграцията може да намалее, вместо да се увеличи. Но емиграцията е само един фактор и голяма част от онова, което днес наблюдаваме в църквата, ни дава основания да смятаме, че силното разнообразие ще остане като отличителна черта на църквата, независимо от развитието в областта на емиграцията.

Убеден съм, че днес Църквата – на всички нива – трябва да бъде по-целенасочена в справянето с предизвикателството на разнообразието. Позитивните елементи на разнообразието – богатството, донасяно с начините, по които живеем и изразяваме вярата си и свежестта, привнасяна в общностите ни – би трябвало да привлече вниманието ни повече от предизвикателството, което определено го съпътства. Вярвам, че не трябва постоянно да се съсредоточаваме предимно върху отличаващите ни елементите, без да акцентираме върху силното основополагащо единство, което е също толкова реално. Отне ми известно време, но напоследък търся по-ненаситно знаци за единство в църквата ми, отколкото знаци за разделение.³ Казвам си, че не трябва да съм сляп за прекрасната степен на единство, продължаващо да цари в адвентната общност. Каквито и етикети да лепваме на другите – или другите да ни лепват – приятно е да видим, че в повечето случаи наистина има повече свързващи, отколкото разделящи ни елементи.

Основополагащо единство

Когато разгледаме в какво ни казват, че вярват представителите на различните течения в адвентизма, ние забелязваме, че всички споделят важни основни убеждения. Има различни гледни точки за вдъхновението на Библията, но не познавам адвентен теолог, който по някакъв начин да не гледа сериозно на Библията. Имаме различия в христологията, но не познавам адвентен теолог, за когото Христос е само човешко същество и който да не вярва, че Той е нашият Ходатай и че в "близко" бъдеще ще се завърне на тази земя. Не познавам сериозен теолог, отричащ стойността на съботата, но наричащ себе си адвентист от седмия ден. Навсякъде в адвентизма забелязвам един и същ цялостен възглед за естеството на човека и за неговото "условно безсмъртие". Въпреки множеството различни теории за събитията на последното време, не мисля, че има много адвентисти (ако изобщо има такива), отхвърлящи библейското учение, че човешката история във вида, в който я познаваме, ще свърши и че адвентистите имат специална мисия на подготовка за това събитие. За всички е ясно, че вярата засяга начина на живот и че настойничеството и ученичеството са близнаци. И така нататък. Нека се радваме на това единство, докато мислим и говорим по християнски начин за нашите теологични различия и проблеми, които може да забелязваме в някои твърдения, изложени от наши братя-адвентисти.

Освен това трябва да извлечем важни поуки от общата църковна история и от адвентното минало. Историята показва, че в началните етапи на повечето движения разнообразието е елементът, осигуряващ жизненост и често оказващ се тласъкът за по-нататъшно израстване и открития. Това трябва да ни подтикне да осъзнаем, че разнообразието по всяка вероятност не е чак толкова голяма опасност, колкото често се представя.

Бъдещият пастор

Няма нужда да казваме много неща за променяща се роля на пастора. Пасторът вече не разполага с уважението и доверието на своята местна църква, само защото има определен статут в резултат от образованието и работата му за организацията. Понастоящем уважението и доверието трябва да бъдат спечелени с течение на времето. Местната църква не очаква пасторът да е перфектен или никога да не е разяждан от съмнения или да знае всички отговори. Всъщност, пастор, преструващ се на перфектен, загатващ, че никога не изпитва съмнения и даващ лесни отговори, които звучат кухо и неубедително, няма да получи уважението на своето паство. Тази тенденция, несъмнено, само ще се засилва. Нито образованието, нито множеството му таланти, а личната му почтеност и автентичност се превръщат все повече и повече в определящи изисквания за приемане на пастора.

Бъдещата роля на пастора в църква, която иска да расте – както числено, така и в задълбоченост – е просто на треньор и инструктор. Това изисква готовност за постоянно професионално обучение и излагане на нови идеи и методи. Изисква и постоянна насоченост към собствената духовност. Човек не може да даде това, което няма.

Църквата трябва да се приготви за новите тенденции в пасторската работа. От известно време наблюдаваме как средната възраст на стажантите и начинаещите проповедници вече е значително по-висока, отколкото преди едно поколение. За много хора пасторското служене вече е втора кариера. В бъдеще несъмнено ще видим много повече жени в пасторското служене: жените-пастори може да се окажат болшинството в не чак толкова далечното бъдеще (както вече се случва в някои деноминации). Може би трябва да свикнем с повече пастори на непълен работен ден или пастори практикуващи друга професия. Има знаци, че амбициите за пасторска кариера се променят. За все по-голям брой пастори е много по-желателно да бъдат пастори във важна църква, отколкото да се състезават за административна длъжност в конференция или съюз. И точно както в миналото мисионската работа в Африка или в Тихоокеанските острови беше предпочитана от много студенти по теология, в предстоящите години мнозина може да бъдат привлечени от предизвикателството да "основават" нови църкви или да посветят живота си на други форми на приключенска пионерска дейност.

Мнозина вярващи са станали повече или по-малко постмодерни и ще понесат със себе си този подход към живота и в бъдещето. Това ще продължи да засяга идентичността на местната църква. Адвентното лидерство като цяло се страхува от развития в посока конгрегационализъм. Силните връзка между местните църкви и "по-висшата" организация се разглеждат от повечето лидери като жизненоважни за единството и за успеха на световната мисия на църквата. Мисля, че са прави, ако казват, че напълно независимите местни църкви не отразяват новозаветния модел на църковната организация. Но каквито и да са страховете в църковната йерархия, нашите главни ръководители няма да могат да спрат постмодерната тенденция за фокусиране предимно върху местната общност. Опитът за насилствено осуетяване на това развитие би поставило спирачка върху бъдещото израстване на църквата. В една от предизвикващите размисли книги на Джордж Найт авторът твърди, че ако той беше на мястото на дявола, щеше да се опита да създаде повече административни нива, да назначи повече ръководители и да омаловажи ролята на местната църква!⁴

Ролята на по-висшите организации и определено на съюзите и на по-горния ешелон вече не може да е на контрол, на замисляне и натрапване на унифицирани, пригодени за всички случаи световни или дивизионни програми. Тяхната роля все повече е и ще бъде на съветване, на осигуряване на ресурси или на подпомагане на взаимното обогатяване между църквите.⁵

В бъдеще местната църква ще иска да има думата във все повече от делата си. Тя сама ще подбира и решава собствените си програми и проекти. Ще иска да има основната и по всяка вероятност последната дума при избора на пастора си и ще има концентриран (и смятам, че в края все пак успешен) натиск за задържане на по-голяма част от финансите на ниво местна църква.

Но може да се очакват и други развития. Все повече църкви ще пожелават да възприемат или да подкрепят обществени проекти. Много църкви ще проявяват и повишена гъвкавост по отношение изискванията за приемане на нови членове. Множество местни църкви вече няма да изискват кандидатите за кръщение да приемат всичките 28 основни учения, а по-скоро ще очакват от новите членове да изразят приемането си на главните адвентни убеждения и практики и да желаят да участват в живота на църквата. Може би това просто означава, че те по-открито ще признават онова, което в много случаи вече е тяхна практика. Може да има много по-голяма плавност между членовете и нечленовете – като нечленовете участват във всички роли в местната църква. А в много църкви това може да означава и по-голяма откритост към тези с различна сексуална ориентация.

Вярвам, че ще станем свидетели на нарастваща тенденция при местните адвентни църкви да се грижат за специфична група, особено в регионите, където има няколко местни църкви, недалеч една от друга, така че всяка църква да си има своята "ниша" и членовете и посетителите да могат да си "напазаруват" и изберат църквата, в която фокусът и "климатът" им подхождат най-добре. Това може да е твърде позитивно развитие. Все пак, хората са различни и имат различни духовни нужди. Постмодерните хора не търсят предимно духовен дом, където всички останали вярващи мислят по идентичен начин, а търсят най-вече място, където се чувстват приети такива, каквито са.

Една от позитивните тенденции в адвентизма в последните години е по-голямото внимание към и повишената оценка за смисленото богослужение. В днешно време много местни църкви си имат комисии по богослужението и влагат значително повече планиране, за да разработят смислени и добре-структурирани богослужения, отколкото обикновено се правеше в миналото. За съжаление, все още виждаме и много повърхностност и наблюдаваме богослужения с много форма, но без смислено съдържание. Но има и основания за надежда, тъй като мнозина полагат сериозни усилия да намерят начини за "достигане на другите, без да снижават критериите."⁶ Множество аспекти ще продължат да играят важна роля. Местните църкви все повече и повече развиват свой собствен стил на поклонение в рамките на универсално-възприетото християнско богослужение. Разбира се, това намира своя паралел в тенденцията, че дадени местни църкви ще са склонни да се грижат за специфична група в Адвентната църква – въз основа на възраст, етнос,⁷ образователно ниво, теологични уклони и други. Това ще намери израз в разнообразието от музикални стилове, съдържанието на проповедите и видовете изнасяне на проповеди, както и в степента на участие на публиката.

Една преобладаващо постмодерна публика ще очаква да участва активно в богослужението. Тя ще търси по-скоро духовното преживяване, отколкото подробно доктринално изложение. В същото време постмодерните ще търсят свежестта, професионализма и качеството. Те искат да се чувстват в безопасност и да не бъдат подлагани на ожесточена критика по отношение дадени въпроси или мнения, свързани с начина на живот, или на внезапни атаки върху убежденията на другите или върху историята, или ръководството на своята деноминация. Това е особено важно най-вече за тези, които се намират в преход и все още не са решили официално да се присъединят към адвентната общност. За общността на вярата, искаща да приема другите приятелски, е важно проповедта и изучаването на Библията да не се използват (бих добавил, насилствено) за бичуване на католиците и другите християни или нехристиянски вярващи. Тези, които искат да доведат приятелите или роднините си със себе си, за да се насладят на адвентните богослужения или други адвентни събития, трябва да могат да се чувстват уверени, че няма да има анти-папска реторика или унижаващ език за другите вярващи. Модерните адвентисти може все още да изпитват нуждата да утвърждават адвентната си идентичност по традиционен, често агресивен начин, но постмодерните адвентисти няма да изпитват постоянната нужда да сочат врага с пръст, за да изтъкват деноминационната си идентичност.

Църковна дисциплина

Мненията за това какво трябва да е предмет на църковна дисциплина и за прилагането на църковната дисциплина значително се промениха.⁸ Като цяло местните адвентни църкви в западния свят много по-неохотно поставят членовете си под дисциплина в сравнение с преди. Това не се дължи задължително на понижаване на стандартите и нарастващо безразличие спрямо доктринални становища или морални стандарти, както често обвинително се твърди. Може да има частица и от това, но се задействат и други фактори. Традиционното поставяне под дисциплина просто не е твърде ефективно в постмодерната среда. Вместо да породи угризения на съвестта и желание за промяна, църковната дисциплина разстройва постмодерните хора и ги отчуждава. Те искат да поемат пълна отговорност за думите и постъпките си и не искат другите да ги осъждат и определено не приемат лесно санкции. Дали започват или прекратяват определена връзка, дали правят секс преди брака, имат съвместно съжителство, избират определена професия, която другите считат за съмнителна, пият чаша вино на вечеря или отиват на концерт в събота следобед, от време на време ядат сандвич с бекон или се съмняват, че папа Франциск е антихристът или че 1844 е съществена дата – те смятат, че това си тяхна работа. Убедени са, че това не е определящо за адвентната им идентичност и не е нещо, за което другите да ги осъждат. Не приемат, че адвентната им идентичност трябва да се измерва с традиционните критерии от хора, които просто имат определени мнения, някак си различаващи се от техните.

Когато има силен приток от емигранти в църквата в западните страни, неизменно възниква въпросът за църковната дисциплина и е възможна ескалация на напрежението. Повечето от тези "нови" членове имат съвсем различен възглед за църковната дисциплина – и като цяло държат църквата да се придържа към техните строги правила. Мнозина гледат на Църковния Наръчник като на почти боговдъхновен и са убедени, че всяка местна църква трябва да го прилага до последната буква, особено що се касае до поставяне под дисциплина на членове, които не почитат всяко едно от ученията на църквата и не се придържат към традиционния адвентен морален кодекс (или неща, които сами те са избрали от него!).

Предизвикателството през следващите десетилетия ще бъде да се уверим, че Адвентната църква ще бъде разглеждана като християнска общност с ясни убеждения и ясни етични стандарти. Докато адвентизмът ще бъде познат, надявам се, със своята толерантност към различията и дори с празнуване на разнообразието, той трябва да настоява, че не всичко е приемливо. Има някои неща, в които християнинът трябва да вярва, ако държи да бъде наричан "християнин" и има определени неща, които човек трябва да вярва и практикува, ако иска да се нарича адвентист от седмия ден. Разбира се, това също така означава, че има някои убеждения и поведения, които не могат да бъдат приети.

Но в същото време адвентистът днес и много повече в предстоящите десетилетия отказва да бъде преценяван по отношение на своята ортодоксалност и ортопрактика и в много (или повечето!) местни църкви църковната дисциплина, предписвана в Църковния Наръчник ще се превърне в отживелица от миналото. В такъв случай как да опазим нормите за вяра и практика? С основополагаща автентичност⁹ и като бъдем това, което претендираме, че сме. И с морално убеждение. Това морално убеждение няма да бъде фокусната точка на незначителните подробности по многобройните специфични правила и ограничения. То по-скоро ще се съсредоточи върху общите принципи, които са здраво обосновани върху Библията. Но как точно човек ще прилага тези принципи в своята ситуация в даден момент от християнското си пътешествие трябва да бъде въпрос на лично решение.

Църковен растеж

Твърде често Християнската църква – включително и Църквата на адвентистите от седмия ден – просто е в режим на оцеляване. Тя лесно се инфектира – и парализира – от мнението, че Християнската църква на запад е в смъртната опасност да изчезне. Достатъчно вярно е, че институционалната църква в настоящата й форма може и да не оцелее. Но вярата в никакъв случай не е готова да умре. Да си признаем, бъдещата форма и организационен вид на християнската общност на вярата са по-скоро несигурни. Но това не означава, че Бог ни е изоставил. Той е готов да извърши нови неща за нас. Духът действа. Той ще надгражда върху разкритата истина, но можем да очакваме да го прави по неочаквани начини. Духът е като вятъра, а вятърът духа гдето ще, и чуваш шума му; но не знаеш отгде иде и къде отива (Йоан 3:8). Обаче едно очертаване на бъдещите неща е "изплуващо" – въпреки че не е препоръчително твърде често да се използва терминът "изплуващ", защото той като че ли предизвиква широкоразпространени негативни чувства сред адвентните лидери.

Църквата на бъдещето не трябва да е фокусирана върху организационния си успех и развитие като изключително тежка институция, ръководена от професионалисти според определен образец, предначертан от миналото й. Тя ще е общност от хора, вместо от програми, дейности и институции. Такива адвентни общности ще продължат да се вдъхновяват от адвентната традиция, но и ще се възползват от много допълнителни източници за нейното вдъхновение, духовно израстване и благоденствие и ще се наслаждава на много от елементите на богатството на християнството в миналото и настоящето. Ако дадена адвентна общност иска да процъфтява, тя трябва да е християнска общност, прегръщаща разнообразието и целенасочена към научаването и споделянето на наученото, докато държи и на специалните "истини", правещи я адвентна. Движението на малките групи и инициативите за основаване на нови църкви, експериментите с домашните църкви и други инициативи за църковен растеж с техния силен акцент върху вярата в взаимоотношенията и преживяваната религия – модели, които вече са съживили множество местни църкви – са сигнали какво може да бъде бъдещето – но не само.

Това не означава, че всички църковни членове лесно ще се убедят, че това е правилният път към бъдещето. Мнозина виждат и ще виждат в различните съвременни модели за църковен растеж част от широкия път, водещ към Вавилон, вместо тесния път, по който ще мине стабилният поток от поклонници към царството. Те ще посочват проблемите и провалите, неизбежно съпътстващи този нов подход към църковен растеж и към "черкуването". Някои може да откажат да се включат в тези рисковани иновации и ще изискват чиста църква. Те ще се съсредоточават върху идеята за малък остатък и ще защитават всички правилни неща, вместо да се надяват (и да работят) за множеството от вярващи, идващи от всички народи и култури и които не само вярват в правилните доктрини, но и постъпват по правилния начин и демонстрират какво е правилно. За съжаление, за тях по-скоро малката, вглеждаща се навътре църква, вместо великата жетва на евангелието, е определящ белег за близостта на Второто пришествие!

Убеден съм, че църквата на бъдещето има огромен потенциал за растеж, стига само да се научи да се свързва с хората, които навсякъде търсят смисъла и искат да намерят приемащо място, където да научат повече за библейската истина и да израстват във вярата си, следвайки собственото си темпо, с подкрепата на приятели. Църква, която постоянно търси начини по-добре да се свърже с реалните хора, били те "търсачи на усещания", "напреднали просто търсачи" и търсещи "висококачественото християнство"¹⁰, ще допусне грешки. Тя ще създава постоянни главоболия на ръководството – при положение, че след няколко десетилетия все още съществуват множество църковни ръководители в познатия ни днес вид. Но такава църква е обречена да расте, защото Духът не може да бъде ограничен и хората, носещи аромата на евангелието, ще привличат други хора, защото те ще подушват Христос и добрия и постоянен живот, който Той им предлага.

Развитие и търсения в теологията

Акцентът върху общността и взаимоотношенията, върху опитността и Духа, по никакъв начин не посочва, че християните вече не трябва да мислят за вярата си. Евангелското християнство понякога е обвинявано, че пренебрегва да обмисли добре в какво вярва.¹¹ Някои твърдят, че твърде много теология може всъщност да застраши или да унищожи вярата. Нима вярата не трябва да е детинска, казват те, и нима не е белег на човешко високомерие да смятаме, че можем да анализираме и да разберем тайните на Бога и Неговата благодат? Нима това няма да доведе до опасно съмнение, вместо до задълбочаване на вярата ни?

Всъщност, църквата не може да просперира без добра теология. Църквата в ХХІ век ще се нуждае от теология на ХХІ век. Служенето на Бога с цялото ни същество означава, че ние трябва да Му служим и с нашия интелект и че правим всичко възможно, за да разберем какво иска да ни открие Бог и какво означава за нас лично и за общия ни църковен живот във времето, в което живеем. Теологията е душата на църквата. "Това е заявление и за настоящото убеждение и компас на изследователя за бъдеща интелектуална навигация."¹² Църквата никога не трябва да спира да мисли как вярата й взаимодейства със света, в който тя съществува и в който трябва да свидетелства. Църквата не е просто попечител на истината, а винаги трябва да търси още и още истина."¹³ Може да го направи плодотворно, само ако изследва нейния Източник и разбира и говори езика на средата, в която действа, и ако се опитва да отговори на идващите и отиващи си културни и философски тенденции.

Думите на Св. Анселм запазват валидността си и до днес: Вярата винаги трябва да се опитва да разбере самата себе си, ако трябва да бъде предавана. За да го направи, се нуждае от теология. А да се "прави" теология в Адвентната Църква трябва да се съчетаят три аспекта: "библейската вест, теологичното наследство на нашата собствена традиция и мисловните форми на съвременната култура."¹⁴

Теологията никога не възниква и не се развива във вакуум. Адвентната теология никога не може да се разведе с корените си в Протестантското християнство и ще носи със себе си много елементи от такива разнообразни течения като Реформираната теология, Анабаптистката теология, Реставрационизма, Методизма и др. Тя ще продължи да бъде информирана от адвентните теолози, живели в миналото и в нашето съвремие, както и от културните тенденции в настоящия свят. Но теологията не е просто хоби или фикс-идея на шепа академици и на страстните не-академици, чувстващи силен подтик или да запазят, или да се върнат към чистата теология на миналото.

Разбира се, няма такова нещо като "чиста" теология. Теологията винаги е била развиващо се дело. "Теологичното мислене никога не свършва, никога не постига крайната си точка; то винаги е in via, "по пътя" – в процес на развитие, в преход и промяна."¹⁵ И това не е дейност на шепа щастливци или нещастници. Всъщност, тя е – или би трябвало да е – дейност на цялата църква. Теолозите никога не трябва да забравят, че тяхната работа не е просто академично упражнение, а е предназначена да служи на църквата и на по-широката общност.

Теологията може да е важен фактор в развитието на адвентната идентичност в предстоящите десетилетия, ако не само защитава традиционните разбирания. Тя трябва да помогне на църквата да види дълбочините и ъглите, които не е забелязвала досега, и да намери и запази правилните акценти. Това означава, че не трябва да разглежда въпроси от втори и трети порядък така, сякаш принадлежат към най-съществената част от адвентното разбиране на библейската вест. Напълно е възможно всичко да се сведе до по-малък акцент върху защитаването на истините и повече върху откриване на Истината. И във връзка с това е много важно членът-адвентист в църквата да се научи да чете Библията, а не предимно да изучава Библията. Трябва да се научим да четем с отворени умове, готови за нови мисли и нови тълкувания, вместо да преминаваме през Библията предимно с намерението да търсим подкрепа за теориите и тълкуванията, които дълго време сме кътали в сърцата си.

Всичко казано до този момент засяга индивидуалната ми идентичност като християнин – адвентист от седмия ден, който живее през 2014 г. и се надява да бъде част от бъдещата църква, поне за известно време в бъдещето. Аз не съм същият вид адвентист, какъвто бях, когато се кръстих на 14-годишна възраст или когато на около 25 учех за магистърската си степен в Университета "Ендрюс", нито дори преди десет години. Моята адвентна идентичност продължава да се променя. Мисля, че съм израснал във вярата си и в начините, по които я отнасям към ежедневния си живот и я споделям с другите. Наблюдавах подобно развитие в много хора около мен. Наблюдавах и промените в църквата. Църквата в Холандия, където живея понастоящем, не е същата, както преди 25 или 50 години. И съм сигурен, че това се отнася до църквата в много страни.

Ще има по-нататъшни промени в идентичността на нашето общество – кои сме ние като цяло и как гледат на нас околните. Доволен съм от някои от настоящите развития, но има и неща, които не одобрявам. Жал ми е за гласовете, твърдящи, че всичко трябва да си остане както е или – за предпочитане – да се върне към предишното състояние. Чета неща, които ме натъжават и дразнят. (Разбира се, осъзнавам, че аз също пиша и казвам неща, които натъжават и дразнят другите.) Но няма начин да се спре промяната. Моля се начинът на промяна и скоростта на промяната да доведат по-скоро до общо духовно израстване на църковното ни общество, отколкото до по-нататъшна поляризация или дори до открит конфликт.

Ще е важно Адвентната църква на бъдещето да се идентифицира като Християнска църква. Но освен това като адвентна общност, придържаща се към множество твърди убеждения, уместни за нашето време и осигуряващи отговори на въпросите, които хората задават днес. От съществено значение е да бъдем идентифицирани като служеща общност, готова да бъде част от обществото около нас – не предимно с рекламна цел, а защото точно това означава християнското ученичество. От съществено значение е да бъдем определяни според онова, което сме, а не според това, на което се противопоставяме, като проповядваме онова, в което вярваме, е не като осъждаме другите за това, в което те вярват. Нещо повече, от съществено значение е да бъдем определяни според начина си на живот, насърчаван чрез достоверна и съвременна проява на принципи, вместо според постановяване на дълъг списък от правила и забрани.