Какво следва да е необходимото съдържание на пълномощното, за да е налице валидно упълномощаване за разпореждане с имущество на упълномощителя
Какво следва да е необходимото съдържание на пълномощното, за да е налице валидно упълномощаване за разпореждане с имущество на упълномощителя
Изтегляне 20.88 Kb.
|
| 1.Какво следва да е необходимото съдържание на пълномощното, за да е налице валидно упълномощаване за разпореждане с имущество на упълномощителя.
Общото събрание на ГК и ТК (ОСГТК) на ВКС намира следното: 1.1.Съгласно разпоредбите на чл. 36 ЗЗД, представителството е извършване на правни сделки и действия за друго лице и от негово име с непосредствено действие за него. Представителната власт е непритезателно субективно право на представителя да извършва правни действия от името на представлявания, а той да търпи в своята правна сфера правните последици от действията на представителя. Представителството обслужва интересите на представлявания, поради което представителят е длъжен да се ръководи изключително от тези интереси. При доброволното представителство, представителната власт възниква изцяло по волята на представлявания (чл.36, ал.1 ЗЗД). чрез едностранна правна сделка – упълномощаване на представителя да извършва от името на упълномощителя правни действия, чиито правни последици настъпват направо за представлявания (чл.36, ал.2 ЗЗД). Обемът на представителната власт се определя от това, което упълномощителят е изявил (чл.39, ал.1 ЗЗД), когато сам е избрал писмената форма, или когато законът изисква такава форма (чл.37 ЗЗД, чл.21, ал.1, изр.3 ТЗ, чл.26, ал.1, изр.3 ТЗ, чл.33, изр.1 и 2 ГПК и пр.). От значение е единствено волята на упълномощителя (чл. 39, ал. 1 ЗЗД), като при тълкуването му съответно приложение намират чл.20 ЗЗД и чл.44 ЗЗД. Видовете пълномощни са общо и изрично. При общото упълномощаване не се посочват конкретните правни действия или сделки, които пълномощникът е овластен да извърши, а обемът на представителната власт, или не се ограничава или се определя чрез посочване на по-общи характерни белези. При изричното упълномощаване представителната власт се определя, чрез посочване на отделни правни действия или на правните последици, които следва да се породят. 1.2.В действащото българско законодателство няма обща правна норма, установяваща изисквания за съдържанието на пълномощното, с оглед валидността на упълномощителната сделка или на последващата я правна сделка или действие, извършени чрез пълномощника; или да разграничава и да класифицира пълномощните, според това, дали те са дадени за извършването на разпоредителни правни сделки или действия на обикновено управление. Няма установени нормативни изисквания и за съдържанието на „изричното” пълномощно, освен например – чл.34, ал.3 ГПК, където са изброени някои действия на разпореждане, но накрая отново е използвана обща формулировка. Не са установени общи изисквания от законодателя, пълномощното да има някакво задължително съдържание, в което да са посочени и изброени конкретно по вид разпоредителните сделки и действия и техните съществени елементи, включително цената, както и лицето, което да го придобие или да се облагодетелства от него, договаряйки с пълномощника. 1.3.При възприетия от законодателя в общата уредба на упълномощаването принцип на свободата на договаряне (чл. 9, вр. чл.44 ЗЗД), пределно ясно намерил израз в чл.39, ал.1 ЗЗД, единственото общо правило, което може да бъде изведено по тълкувателен път в отговор на разглеждания въпрос, е, че за да е налице упълномощаване с последиците по чл. 36, ал. 2 ЗЗД за валидно разпореждане с имущество на упълномощителя, необходимо и достатъчно е в пълномощното ясно и еднозначно, да е изразена волята на упълномощителя и пълномощника, да е ясно и еднозначно посочен в пълномощното. Само когато правна норма изрично установява определени изисквания относно необходимото съдържание на даден вид пълномощно, то следва да отговаря на тези изисквания. По пътя на тълкуването на закона не биха могли да се поставят други изисквания към съдържанието на пълномощното, тъй като такова тълкуване би се посегнало на гарантираната от закона възможност упълномощителят сам и по своя преценка да определи обема и ограниченията на представителната власт, която предоставя на своя пълномощник. 1.4.Този отговор следва и от целта и функциите на института на доброволното представителство, необходимостта от която то е породено дадено лице да извършва правни сделки и действия не лично, а чрез пълномощник, поради причини, като фактическа невъзможност сделките или действията да се извършат лично от него, поради лична или служебна ангажираност, заболяване или липса на достатъчно специални знания, умения, компетентност,за да се извършат сделките или действията лично. Волеизявлението на упълномощителя е от значение единствено за самото упълномощаване, т.е. – за учредяването на представителната власт и очертаването на нейния обем, а пълномощникът, макар да действа от името на представлявания в рамките на представителната власт, изразява своя собствена воля при извършването на съответната правна сделка или действие, като именно волеизявлението на представителя е от значение за пораждането на целените правни последици, които настъпват направо в правната сфера на упълномощителя. Действащото законодателство не установява никакви общи изисквания за необходимо съдържание на пълномощното, с оглед валидността както на самата упълномощителна сделка, така и на последващите я разпоредителни сделки или действия. Упълномощаването е винаги валидно, стига да не нарушава изрична повелителна норма на закона или да не накърнява добрите нрави (чл.9, вр. чл.44 ЗЗД). Разпореждането от името на упълномощителя също е валидно, стига да е извършено от пълномощника в рамките на учредената му представителна власт – съобразно това, което упълномощителят е волеизявил в пълномощното (чл.39, ал.1, вр. чл.42, ал.2 ЗЗД), както и да не е извършено при споразумяване във вреда на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД. Ако волята на упълномощителя е пълномощникът му да бъде овластен да се разпорежда с цялото му имущество, чрез правни сделки и действия, при условия и спрямо лица, каквито намери за добре, то няма основание такава воля на упълномощителя да бъде ограничавана. 1.5.Отношенията между упълномощителя и неговия пълномощник са такива на доверие и от степента на това доверие зависи обема на представителната власт, която упълномощителят ще учреди с пълномощното. По своя воля той може да овласти избрания от него пълномощник както да се разпорежда с цялото му имущество, чрез правни сделки и действия, при условия и спрямо лица, каквито намери за добре, така и да ограничи представителната му власт във всяка една от тези насоки, като дори сведе обема ѐ до обикновено пратеничество. Когато упълномощителят не е ограничил представителната власт, но същевременно с пълномощното, тълкувано по правилата на чл.20, вр. чл.44 ЗЗД, ясно и еднозначно, макар и по най-общ начин е изразил волята си за извършване на разпореждане със свое имущество чрез пълномощника (например – „да се разпорежда с имуществото ми”; „да отчуждава мое имущество, както и на когото намери за добре” и пр.), то съгласно чл.39, ал.1, вр. чл.9 и с чл.44 ЗЗД следва да се приеме, че представителната власт включва възможността за пълномощника да избира и да договаря във всяка една от тези насоки, по отношение на която не е ограничен с пълномощното. Също по своя воля, но без да е длъжен поради липса на императивно установено законово изискване за това, упълномощителят може изрично да включи или да изключи от обема на представителната власт, или да ограничи само в дадени насоки (например – до определен размер или относно определен кръг лица), и всички или само някои разпоредителни сделки и действия, включително такива, при извършването на които е налице най-голяма опасност от злепоставяне на интересите му – сделки с безвъзмезден характер и други подобни сделки или правни действия (например – извършване на дарение, даване на безлихвен заем, учредяване на обезпечение за чуждо задължение, отказ от права, опрощаване на задължения, разпоредителни сделки срещу гледане, издръжка или друга алеаторна престация, както и други такива с оглед на личността и пр.). В тези случаи също не е необходимо ограниченията в представителната власт да се изброяват изчерпателно и поотделно – достатъчно е използването на родови понятия или ограниченията да следват от общия смисъл на пълномощното или на отделни негови клаузи – при тълкуването им при съответно приложение на чл.20 ЗЗД. В зависимост от степента на доверие, което упълномощителят има към пълномощника си, той може да ограничи или да не ограничи упълномощаването и с определен срок (кратък или продължителен) или с постигането на определен резултат. 1.6.За да защити упълномощителя от възможна злоупотреба с доверието му от страна на пълномощника и закриляйки същевременно интересите на третото добросъвестно лице, което е договаряло с пълномощника, законодателят е установил недействителността по чл. 40 ЗЗД. Ако се възприеме тезата, че съществуват „задължителни“ изисквания за „необходимо“ съдържание на пълномощното за извършване разпоредителни действия с имущество на упълномощителя – за точна конкретизация на всички параметри на сделката с третото лице, то приложното поле на чл. 40 ЗЗД би било значително ограничено, дори – до степен, че разпоредбата ще се лиши от практически смисъл и правилото ще се окаже неприложимо. Ако всички съществени условия на сделката се съдържат в пълномощното, тогава пълномощникът единствено би „пренасял” волята на упълномощителя до знанието на третото лице и изобщо не би могъл да договаря с него, а още по-малко – двамата биха могли „да се споразумеят във вреда на представлявания”. Наличието на чл. 40 ЗЗД в действащото законодателство е несъмнено свидетелство за идеята на законодателя, че представителството е свързано с рискове и опасности за представлявания, които обаче не биха могли да се преодолеят чрез ограничаване по тълкувателен път на пределите на представителната власт, а чрез установените в самия закон правни средства за това. Разпоредбата на чл. 37 ЗЗД също е свидетелство за подхода на законодателя, който установява по-общи изисквания единствено относно формата, но не и относно съдържанието на пълномощното. Завишената форма за действителност на пълномощното, установена с чл. 37, пр. 2, вр. чл. 18 ЗЗД – при упълномощаване за извършване на разпоредителни сделки с вещни права върху недвижим имот, особено – в редакцията след изменението, обн. ДВ, бр. 59/2007 г., която изисква нотариално удостоверяване, не само на подписа на упълномощителя, а и на съдържанието на пълномощното, при това – извършени едновременно, е една допълнителна гаранция за правата и интересите на упълномощителя. При нотариалната заверка на подписа и съдържанието на пълномощното, нотариусът в изпълнение на своите удостоверителни функции, наред с проверката на самоличността и дееспособността на упълномощителя, установява и неговата действителна воля, и доколко тя правилно е отразена в представения документ, успоредно с разясняване правното действие и последиците на извършваната сделка (чл. 589 и чл. 590 ГПК и разпоредбите, към които те препращат). Тъй като упълномощаването обичайно е съпроводено и със сключването на договор за поръчка (мандат) между пълномощникадовереник и упълномощителя-доверител, последният поначало разполага и с иска за обезщетение за вреди от договорно неизпълнение чл. 79, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 82 ЗЗД). При липса на договор за поръчка между тях, той може да претендира от пълномощника си обезщетение на основание непозволено увреждане (чл. 45 ЗЗД). При наличие на порок във волята на упълномощителя при извършването на упълномощаването, той разполага и с исковете по чл. 28-32, вр. чл. 44 ЗЗД за унищожаване на упълномощителната сделка. Други допълнителни гаранции за правата и интересите на упълномощителя са установени с разпоредбите на чл. 38 и чл. 43 ЗЗД – за да договаря сам със себе си или с друго лице, което също представлява, както и за да преупълномощи друго лице, пълномощникът следва изрично да е овластен за това от упълномощителя, като последният винаги може да оттегли пълномощното, а също и – директно – преупълномощаването, като предварителният отказ от това негово право е недействителен. Всички тези защитни механизми, уредени от закона, дават достатъчно гаранции за упълномощителя, че неговият интерес ще бъде съхранен, без да е необходимо да се извеждат по тълкувателен път несъществуващи нормативни изисквания за включване на задължителни реквизити в съдържанието на пълномощното, водещи единствено до ограничаване свободата не само на самия упълномощител и неговия пълномощник, но и на третите лица, които биха договаряли чрез последния. 1.7.Извеждането по пътя на тълкуването на изисквания относно съдържанието на пълномощното, каквито законът не установява, не би увеличило правната сигурност в гражданския оборот, а напротив – съществено би застрашило правата и интересите на третите лица, които добросъвестно придобиват права по разпоредителни сделки или действия, извършени чрез пълномощник на насрещната страна. Анализът на съдебната практика сочи, че често очакванията на упълномощителя не се покриват с постигнатия от пълномощника му резултат при извършената от негово име разпоредителна сделка или действие. В такива случаи, в опит да отклони правните последици, настъпили директно в неговата правна сфера (чл. 36, ал. 2 ЗЗД), упълномощителят би могъл да се позовава на „непълнота” – на липса на „задължителен” реквизит (какъвто всъщност законът не изисква) в даденото от самия него пълномощно и да претендира, че сделката или действието са извършени без представителна власт – извън нейните предели (чл. 42 ЗЗД). По този начин той би се домогнал до една неследваща му се защита, а третото добросъвестно лице би понесло последиците от една от най-тежките санкции в гражданското право – недействителността, и то без възможност съдът да преценява, дали упълномощителят действително е увреден и дали неговият пълномощник и лицето, с което той е договарял, са добросъвестни или не. Подобен резултат сериозно би застрашил правната сигурност в гражданския оборот, като пред правата на третите лица, които добросъвестно са договаряли с пълномощника и са се доверили на това, което упълномощителят е изявил в пълномощното (чл. 39, ал. 1 ЗЗД не случайно изрично сочи третите лица), се предпочетат „права” на представлявания, каквито той няма. Рискът, който упълномощителят поема, избирайки своя пълномощник и очертавайки обема и границите на учредената му представителна власт, следва да се поеме от самия него, а не неоправдано да се възлага на третото лице, което е действалодобросъвестно. Изтегляне 20.88 Kb. Сподели с приятели:
|