ГЛАВА ВТОРА Медиите и властта

И медиите, и елитите са свързани с властта. За разлика от властващите елити медиите са тези, които обясняват на хората случващото се. До голяма степен от вестниците, радиото и телевизията зависи как хората ще разберат процесите в страната, как ще ги оценят, как ще реагират на тях. Съществува и едно не докрай съзнателно равнище, на което медиите моделират обществения живот. Изборът на новини, на темата за репортаж, на думите, с които се описва случващото се оформя среда на обществени настроения и очаквания. От тази среда особено в модернизиращото се общество като българското, зависи доколко обществото постига своите цели. Затова проблемът за диалога медии и власт е изключително сериозен. Този диалог не винаги е такъв, че да помага за изграждане на едно демократично общество.

За властващите елити се казва, че притежават власт или не. Смята се, че някои увеличават властта или я губят. Същото важи и за издателите на вестници, ръководителите на радио и телевизионни мрежи, по-изявените редактори, известните водещи на предавания и коментатори.

Упражняването на власт, подчиняването на едни на волята на други е неизбежно в съвременното общество - нищо, каквото и да е то не може да се осъществи без власт, пише в книгата си “Анатомия на властта” Джон Гълбрайт. Преди него немският социолог и политолог Макс Вебер предлага разбирането, близко до всекидневното, за което говорихме: властта е възможност за налагане на нечия воля върху поведението на други индивиди.

Общото виждане за властта е, че някой или някаква група налага своята воля, цел или цели на другите, включително на онези, които не са съгласни или враждебно настроени. Колкото по-голяма е способността да се наложи подобна воля и да се постигне съответната цел, толкова по-голяма е властта. Значителна част от успешно упражняваната власт е зависима от манипулирането с общественото съзнание, което е опит за прикриването й. Като пример Гълбрайт³² посочва внушенията, че в една демокрация цялата власт принадлежи на народа.

В съвременната демокрация властта е предимно условна. В сравнение с принуждаващата и компенсаторната власт, условната се упражнява чрез промяна на мисленето. Принуждаващата власт печели влияние или в случая подчинение с възможността си да налага различен избор, отклонението от който е достатъчно неприятно, така че собствените предпочитания се изоставят. Компенсаторната власт на свой ред печели подчиненост чрез използване на положително възнаграждение, като най-съществен израз в съвременните условия е паричното възнаграждение. Но онова, което изглежда естествено, удачно или правилно, принуждава индивида да се подчинява с убеждението, образоваността или социалното обвързване. Така подчиняването при условната власт изразява предпочитаната посока на поведение, а самият факт на подчиняване не се осъзнава.

Съвременният политически елит неминуемо и най-много разчита на условната власт, за което медиата му е необходима. Непосредствено внимание се обръща на пресконференциите, изявленията и други публични изяви, на всичко, свързано с медиите. Един политик може да си позволи в частен разговор да каже, че хората се нуждаят от напътствия. Но пред микрофона или телевизионната камера трябва да им говори за онова, което те като граждани искат да чуят. За медиите като цяло се знае, че играят голяма образователна роля. Обикновено те сами не признават това открито, а изтъкват, че целта им е просто да информират. За това, че става въпрос за власт, преследва се подчинението на едни хора на целите на други, можем да си дадем сметка по усилията и напрежението, обграждащи достъпа до медиите. Дискусиите, полемиките, свързани с манипулираните новини, изтичанията на информация и категоризирането по секретност са индикация за значимостта, която се отдава на въздействието върху мирогледа, мнението, нагласите като източник на власт. И журналистите, и политиците разбират, че става дума за основен инструмент в упражняването на власт. Политиците многократно са били скарани с медиите. До това се стига частично, обяснява Гълбрайт, защото медиите имат определена степен на контрол над достъпа на политиците до условната власт. А освен това идейното въздействие, преследвано от медийния елит, може да е в конфликт с въздействието, преследвано от политиците. Хората от политическия елит имат склонност да се изхвърлят в обещанията си относно очакванията на гражданите. По този начин се създава свръхпроизводство на очаквания и изчерпване на действителността. В този смисъл за политическата власт не е изгодно и дори опасно да формира нагласи за прекомерни очаквания. Може да се стигне до конфликт.

По принцип журналистите винаги са потенциална опасност за властта. Примитивните политици гледат на медиите като на свои и на чужди. Модерните политици поставят над всичко добрите си отношения с журналистическото съсловие като цяло и водят балансиран диалог. Така опасностите в отношенията власт - медии намаляват и се доизясняват при наличието на диалог.

Нарушаването на медийния баланс е по-опасно от икономически провал, защото медиите, ако искат ще представят и успеха като провал. Както, когато бъде нарушен политическия консенсус, когато липсва политически диалог, настъпва криза, така и когато бъде грубо нарушен медийният баланс, настъпва комуникативна криза. Пример за това е падането на кабинета “Ф. Димитров” от власт. Икономическите процеси бяха положителни, но кризата бе предизвикана от скандала с партньорите и преди всичко с медиите.

Днешните кризи на властта са кризи в комуникациите. Те се пораждат, развиват и разрешават в словесния свят. Кризата в управлението на Виденов е всъщност изцяло комуникативна криза. Правителството “Виденов” се провали в икономиката. Но само месеци преди кризата на властта повечето медии уверяваха, че управлението му е постигнало икономическа стабилизация. Кабинетът “Виденов” наруши медийния баланс, урони авторитета и интересите на журналистиката, последва прекъсване на диалога и с обществото.

Влиянието на медиите е с два основни аспекта на проявление - относно компетентността на медиите като степенуване по важност на явленията в обществото и относно начина, по който те изграждат и по-точно разрушават представите за различни държавни и политически инсттуции, за политическия и културния елит, за ценностите. Тези два аспекта са аргумент както на професионалната мимикрия на медийния елит, така и на злоупотребите със същността на медиите като четвърта власт, като влияние и доверие.

Според социологическо проучване, направено от американската организация “The Time`s Mirror Center” през януари 1994 г. в 8 страни, вестниците се ползват с по-голямо доверие в сравнение с правителството, парламента, църквата. Подобни проучвания се правят и у нас, но повечето имат характер на доказателственост за предпочитанията към даден вестник или радио, или телевизионна програма. Например в изследване от юни 1998 г. на НЦИОМ³³, разкриващо динамиката на доверие към радиото, телевизията и някои централни вестници, се вижда, че електронните медии са безспорни фаворити. Те се ползват с доверието на повече от две трети от националната аудитория. Доверието на вестник “Труд” расте в сравнение с равнището на електронните медии. Двата партийни вестника - “Демокрация” и “Дума” почти удвояват доверието към своите публикации в навечерието на изборите, в сравнение с период от октомври 1997 година. Този тип социологически допитвания абсолютизират най-често като критерии за доверието на аудиторията абонамента и тиража на дадено издание. И нещо много важно, обществената оценка съдържа определен емоционален заряд. Едно предаване по радиото или телевизията, една публикация във вестника може да повлияе трайно върху зрителите или читателите и да даде чувствително отражение върху техните мнения и предпочитания. Следователно данните от проучванията на общественото мнение за медиите се разглеждат винаги в динамика, т.е. с отчитане на измененията в продължителни отрязъци от времето.

Има и една народопсихологическа особеност, която не е за пренебрегване - българинът се отнася скептично към това, което му се поднася като официална версия и търси някакъв подтекст. По начало, той вярва повече на медиите, отколкото на политиците. Това по най-различен начин показват различните социологически изследвания.

Причината за това е, че дейността на медиите е възможно най-широка, на политиците – не толкова. “Така пише във вестника” е ежедневно срещана фраза, която неутрализира каквото и да е подозрение относно достоверността на казаното от медиата. Последното е по принцип спорно и различно за различните страни.

За сравнение социологическите сондажи дават различни отговори на въпроса на кого вярват повече самите американци - на медиите или на държавните органи. Показателна е илюстрацията с аферата “Уотъргейт”. В началото на 70^те години пресата се ползва със значително доверие. Но следват поредица скандални публикации, които стават причина сенаторът - кандидат за президент и техен обект, да оттегли кандидатурата си. Към медиите се посипват остри обвинения, че прехвърлят границите на добрия вкус и навлизат в личния живот. В края на 90^те станахме свидетели на подобно явление - “Моникагейт”. Няколко от най-гледаните телевизионни компании като CNN, CBS и други излъчиха четиричасовия видеозапис с показанията на американския президент Клинтън пред Голямото жури по аферата с бившата стажантка в Белия дом Моника Люински. Социологическите проучвания показаха, че те губят във финансово отношение от показването на този материал, вместо ако предават редовните си за това време “шоупрограми” или “сапунени опери”. Значителен процент американци не одобриха показаното и дори изразиха симпатии към своя президент. У нас един от най-фрапантните примери е свързани с партийната книжка на Стефан Софиянски.

Разбирането, че работата на медиите е обществено задължение и едновременно с това бизнес довежда до конфликт и объркване не само сред журналистите, но и сред аудиторията. Мнението на представители на самите медии е, че американците смесват тесните интереси на средствата за осведомяване с обществения интерес. Все пак трябва да отбележим, че това е една друга медийна действителност, от която нашата е още далече, но има какво да почерпи. Наред с негативните нюанси е налице стремежът на обществото да получава правдива информация. Това е главния мотив за приемане на Първата поправка към Конституцията на САЩ, в която се казва, че “Конгресът няма да приеме закони..., ограничаващи свободата на словото или на пресата...”

Живеем в свят, изпълнен с идеологически проповедници, които поставят каузата над истината, казва теоретикът на демокрацията Джовани Сартори³⁴. За да функционира добре демократичното общество, изключително значение има принципът на публичност. Когато един акт е публичен, гражданите могат да го оценят и така да упражнят контрол върху властта. Самата власт трудно спазва този принцип, защото той противоречи на естествената й склонност да се крие. Така с малки изключения, по отделни поводи периодът на 90^те години у нас се характеризира с отсъствието на резултатен публичен спор. Важни политически решения не винаги се вземат чрез дебати в публичното пространство. Тези, които стоят между избранниците и избирателите са медиите. Посредническата им роля определя и тяхната важност. Важността произтича от самата същност на властта като обществен феномен и от обществената функция на журналистиката.

От степента на зависимост на една медиа - от политически, икономически сили, се определят нравствени, етични пространства, в които властта и медиите си влияят взаимно.

Когато медиата или медийният елит е зависим от политически или икономически сили, моралът на съответната политическа или икономическа сила неминуемо диктуват норми и категории. Главният редактор на такава медиа обикновено е близка фигура до ръководните органи на политическата сила и следва политиката й. Възможностите за независима позиция не са големи. Етиката на журналистите, заемащи ръководни постове в медиата може да повлиява в положителна или отрицателна посока позициите и програмата на политическата сила, която представлява, може да придава по-значима обществена насока на информацията.

При “независимите” медии взаимовлиянието с властта е по-интересно. Под “независими” разбираме такива, които не само се обявяват за независими, но и в известна степен се изявяват като такива, включително държавните медии. Властта се опитва да държи под контрол, да манипулира обществената журналистика. Този опит за влияние зависи от традициите, културата на обществото, степента на неговата демократичност и публичност.

Интересен е въпросът доколко освободената българска журналистика се доближава до степен на независимост, която е характерна за развитите демократични общества. В тази връзка се появяват проблеми, касаещи правните и етични основи на съвременната журналистика.

В годините на прехода, медиите постепенно бяха въвлечени в политиката. Политическата публичност се разширява, оформят се тенденции на пряк политически ангажимент и на стремеж към известна самостоятелност. Излиза и въпросът за саморефлексията на журналистиката, за професионалната етика, особено когато се разрушава една ценностна система и се изгражда друга.

В първите години на прехода съществува прекалена свобода, неориентираност, както и много илюзии. Една от илюзиите беше склонността към едностранчиво разбиране на настъпващите промени. Преувеличаваше се ползата, която промените могат да донесат. Игнорираше се социалната цена на промяната. Тиражираше се заблудата за пълна свобода.

В подкрепа на казаното Георги Карасимеонов в “Медиите, демокрацията и европейските интереси”³⁵ заявява, че посткомунистическата журналистика изживява най-блажените си години и въпреки трудностите от финансово естество се чувства по-свободна от западната журналистика. Това е така, защото все още няма достатъчно сили и възможности за монополизиране на медийното пространство.

От медиите отпадна прекия политически контрол. Техният брой нарасна, нормативният език, познат от тоталитарния период, бе сменен от нов - свободен. Най-важният аспект на промяната бе постигане на ефекта разговорност. Но промените все още протичат бавно. Твърде късно се прие нормативна база за дейността на националните електронни медии, трудно се развива правовата база за защита на журналистите от явни или прикрити посегателства срещу тях и опити за намеса в тяхната работа. Наред с това политическата публичност се разширява. Наблюдава се засилена медийна експонираност на събития и лица от политическия живот, от който са видими само определени страни. Постоянно се налага разбирането за властта не като двубой между червени и сини, а като средство за регулиране и балансиране на интереси при взимане на решения. Свободата започва да се разбира от медиите и медийния свят като по-относителна. Свобода в едно отношение, а в друго не. Свободните медии не означават автоматично свободна журналистика, заключава Михаил Неделчев в статията си “Липси, отсъствия, откази”.³⁶

В първите години на прехода медийния плурализъм изпревари останалите форми на изява на демокрацията и в най-висока степен съживи гражданското общество. Първите частни независими вестници, бунтът на радио и телевизионните журналисти срещу държавното наставничество станаха символ на демократизацията на посткомунистическите държави. Журналистите и медиата бяха най-острото жило срещу опитите да бъдат забавени демократичните процеси. Те изиграха огромна роля в политическото управление на масовото съзнание, стимулираха политическата ангажираност, допринесоха за разбиването на унаследените от тоталитарната държава страхове. Посткомунистическите медии и медийния елит в тях се сблъскваха с редица проблеми, които специфичната преходна ситуация донесе. Те трябваше да се преборят с новоизвоюваната свобода, като я вместят в рамките на отговорността, която имат в обществото. Премахването на идеологическата цензура доведе някои журналисти и медии до състояние на вакуум. Много точно и вярно това състояние описва тогавашния премиер на Полша Тадеуш Мазоветски: “Нямаше свобода, всички знаехме какво искаме, когато дойде свободата се оказа, че не знаем как да я ползваме”.

Партийният контрол бе заместен от потока пошла вестникарска продукция, безотговорни политически писания, дори порнография. А наред с това се формира култура на конфронтация от страна на партийните издания. Липсата на морални устои и ценности, свързани с демократичния живот, липсата на знания и висока култура доведе до раздвояване на критериите за действително сериозната и обществено отговорна журналистика.

Състоянието на нашата журналистика и журналистическия елит се дискутира, като се имат в предвид деформациите, съпътстващи социалната промяна, влиянието на тези деформации върху личността и обществото. Трудният и бавен преход на демокрация и преминаване към реална пазарна икономика оставя свой отпечатък върху оформянето на независимите медии у нас. Отсъстват наложили се установени професионални и морални правила, които да обединят гилдията. Една от причините журналистическата колегия да няма морален кодекс, който да следва и спазва безпрекословно, е кариеризмът. Кариеристът журналист търси опора във висшестоящите и се страхува да не остане без работа. Точно тези журналисти се водят от оценки извън журналистическата общност.

Интересен е въпросът за механизмите за превръщане на един журналист в публична фигура, необходима на политиците. Велико е изкушението при неразчленеността на социалните роли в новата българска публичност да можеш да се представяш за всякакъв - в зависимост от случая, пише Михаил Неделчев. Журналистическата фигура у нас се превърна не само в посредник между различни политически групи, между политическия елит и обществото, но пое социални роли с политически пълнеж. Става дума за появата на нерегламентирани с мястото си в политическата йерархия фигури на журналисти. Журналистите стават пример за една “удивително еластична общност”, които изникват навсякъде, където са съсредоточени творчески личности, но и всякакви други навлизат в полето на журналистическата общност. Към това, както отбелязва Лаш може да се добави по-злъчното наблюдение, че кръговете на властта – финанси, държавно управление, изкуство, развлечения – се припокриват и стават все по-взаимнозаменяеми. Универсалният достъп, както изтъква Кристофър Лаш³⁷ в книгата си “Бунтът на елитите и предателството към демокрацията”, до класата на творческите личности би съвпаднал в най-голяма степен с идеала на Райк за демократично общество, но след като тази цел е очевидно недостижимо, най-доброто, което може да се очаква, е общество, съставено от символни аналитици и зависещи от тях хора. Групата на последните включва онези, които искат да станат звезди, но са доволни междувременно да живеят в сянката на звездите, очаквайки да бъдат открити, и са в неразделна симбиоза с постигналите успехи, търсейки заедно продаваеми таланти- нещо, което в образната система на Райк може да се сравни единствено с ритуалите на ухажването. Манекени се превръщат в пресаташета, журналисти в политически експерти. Телевизионни водещи и репортери стават знаменитости. Интелектуалци се вживяват в ролята на социални критици.

Изумление предизвика фактът, че през 1997 година след активната публична дейност през първите три месеца и апели за свобода на слово, много журналисти станаха правителствени чиновници, пресаташета и началник-отдели. Като такива те продължават да твърдят, че са независими журналисти. Тази смяна на ролите затруднява общественото мнение да прецени кой е обслужващ, кой е анализиращ, информиращ или критикуващ.

Журналистите, свързани с властта, представят заниманието с политика като особено престижно занимание. Така журналистическата гилдия и елитът на тази гилдия се самозаразяват с политически амбиции и поетапно готвят кариерите в политическа насока. Същевременно се възползват от предоставените им от станалите вече политици различни възможности. Иначе журналистите представят себе си корпоративно като хора, върху които се упражнява управленческо влияние върху собствената им личност, медийната организация - радио, телевизия, редакция на вестник, в която работят. Значителна част от българските журналисти изразяват чрез професията конкретната си групова принадлежност. Затова, когато стане дума за свободата на словото, някои журналисти разбират проблема като защитават тези, на които симпатизират и от които зависят, като лобират за корпоративни интереси. Според Михаил Неделчев журналистът се чувства явно защитен, когато е в групата, част от веригата. Всеки компромис на журналиста, че сега трябва да насърчим нашите, защото това е political correct, го вади от професията, превръща го в обслужващ персонал - пише Неделчев³⁸. Например всяко повтаряне започнало през 1997 колко е важно Ефир 2 да се приватизира превърна журналистическото послание в рекламно, журналистът - в рекламен агент.

Една от причините за това е отсъствието на истинска журналистика през последните 50 години. В посткомунистическата медийна система навлязоха много млади и неопитни журналисти, доста често без необходимата подготовка да упражняват професията. Въпрос на престиж и шанс за бърза кариера за мнозина представители на гилдията е да гравитират около властващите. Точно тези журналисти искат да получават предварителна информация, но не чрез разследване, а пряко от самия висшестоящ. Не рядко разпространено явление е негласно да се приемат икономически и политически поръчки. Журналистите са лошо платени и заради това услужливи. Те се явяват само като посредници между институцията и публиката. Тяхната роля на журналисти се изчерпва с ходенето по пресконференции и разпространяването с предложената там информация, без тя да се проверява, без да се подлага на анализ, без да се осмисля. Жадните за изява журналисти лесно и манипулативно биват моделирани от собствениците на медиите и от своите преки началници. Самата законова уредба също предполага възможно раболепничене между медиите и влиятелните кръгове от обществената пирамида. Липсва ясен регламент, за да се определят точните места на рекламата и журналистиката. Отсъствието на компетентност и професионализъм е добре дошло за държавни, икономически и политически организации.

В демократичните общества всички се опитват да влияят на журналистиката. Причината е ясна - единствено чрез нея обществото осъществява правото си да бъде информирано. Но съществуването на пазарната икономика или наченките на такава логично поставят въпроса журналистиката бизнес ли е и има ли конкуренция между журналистите в пазарния смисъл на понятието. Наличието на свободен пазар на журналистическия труд, конкуренцията с ясни правила селекционира елитните, най-способните от гилдията. Реалната картина обаче не отчита действието на пазарни механизми у нас. Не е достатъчно един журналист да е доказал професионалните си качества, за да работи в престижна медиа. Журналистите и особено главни редактори, които не умеят да правят компромиси, които нямат гъвкаво поведение, не намират място в т. нар. професионална среда. В този смисъл е откровението на главния редактор на в. “Стандарт” Юлий Москов в интервю в програма “Хоризонт” на БНР през юли 2000, че с медиата не би направил компромис, но със себе си винаги.

От социологическа гледна точка журналистите са много чувствителна, крехка и заплашвана среда. Според Пиер Бурдийо, светът на журналистиката е нещо, което той нарича “относително автономно поле”, т.е. пространство, където журналистите “играят” според своеобразни правила, различни например от научната игра. Едно от най-важните свойства на журналистическата игра, казва Бурдийо, е нейната слаба автономия, в сравнение с полето на науката. “Журналистическата игра е силно подчинена на външни принуди - рекламодатели, политици, които пряко или косвено оказват въздействие. Така външните “цензурирания” са много по-мощни, от колкото вътрешните, които се налагат от респекта към правилата и ценностите, съдържащи се в идеала за автономия.”³⁹ В своята статия “Журналистика и етика” цитираният автор обяснява, че външните цензурирания идват от несигурностите, като заплахата от служебна несигурност. Тази служебна несигурност поставя особено младите журналисти пред алтернативата твърде бързо да изчезнеш или да останеш в професията. Затова и те приемат да престъпят нормите.

Конкуренцията у нас между журналистите, а между самите медии като цяло все още не е конкуренция в истинския смисъл на понятието. Самата професия на журналиста е феминизирана, зле платена, несигурна. В професията навлизат аматьори, това смъква цената на журналистическия труд. Оформят се негативни тенденции на работа, “приватизира се” чужд текст, краде се информация от световните агенции, превежда се и се подписва от плагиата. Докато един стабилен пазар неминуемо ще доведе до стабилизиране на самите медии. Но едва ли ще реши проблема с етиката. Не е достатъчно да се вмени на журналистите някаква Хипократова клетва. Те трябва да са в състояние ефективно да спазват правилата, както казва Бурдийо, предпоставки на всяка етика са съвестта и волята, и те зависят от ефикасността на социалните механизми. Според френския социолог, групата на журналистите е като всички останали, защото всяка професия произвежда професионална идеология - “повече или по-малко идеална или митологизирана представа за самата нея”.

По отношение на етиката на групата Бурдийо поставя като задача да се анализират дискурсите, които журналистите имат за себе си, както и за дискурсите, които някои социолози изработват за журналистите, с тяхното одобрение. Вместо да се морализаторства, би могло да се поиска от журналистическата група да създаде такива условия, в които да има повече гласове за морално поведение. Това означава, че трябва да са на лице положителни и отрицателни социални и икономически условия за осъществяване на етиката. В релацията на вътрешното медийно пространство, подчертава Бурдийо, анализът ни води до логиката на стабилните ценности и ориентири и до тезата на “политизираната публичност”, която се е превърнала в “публицистична политика”.

Статутът на българския журналист се регулира от фактори, които са извън съсловието. Правят се опити да се налага мнението, че медиите са само посредник между властта и обществото. В такъв случай има опасност посредникът да бъде инструмент в ръцете на властта. Журналистиката заема удобната поза да не пита и не рискува за истината. Фактор за това е, че този, който плаща и поръчва, като преследва с разпространението на дадена информация определена цел. Според наказателния кодекс големи са наказанията за журналиста за клевета и обида. По този начин политиците се опитват да затворят устата на журналистите.

Изненадващ е и фактът, че журналистическата среда като цяло и журналистическият елит като част от тази среда, са снизходителни и към специфични скандали, към действията които престъпват официалните правила на професията. По причини, които не се разбират добре, журналистическата среда отхвърля взаимната критика, която иначе е характерна за останалата част от културата. Много рядко журналистическата среда поражда полемики, които са важни за развитието на нейната автономия. Трудно се предизвиква полемика за регламентиране на взаимоотношенията вътре в гилдията и между работодател и журналист. Така и не се роди полемика за стандартите в частните медии.

Не може да се очаква трайно укрепване в полето на журналистическия морал, освен чрез засилване на вътрешната критика. А също и на външните и особено на обективиращия социологически анализ, твърди Пиер Бурдийо. Михаил Неделчев⁴⁰ поставя дори парадоксалния въпрос желаят ли наистина журналистите свободата си. Той обръща внимание на факта, че някои журналисти интерпретират разбирането за свобода като лобиране за специфични интереси и изразяват политически притеснения към управляващите. Журналистическото образование играе важна роля за създаването не единни стандарти в професията. Професионалното самосъзнание е предпоставка за саморегулация на общността. Това което липсва на бъдещите журналисти, е преподаването на утвърдените норми на журналистическото действие и поведение. Младите обаче имат нужда и от знания за антиподите в професията, за да могат да усетят стихийно навлезлите в последно време модели на професионално поведение и на стойностните неща. Проблем е, че образованието по журналистика е малко отворено към практикуването на професията.

При липсата на професионализъм има опасност за медиите като четвърта власт да не остане пространство. Ако твърдението, че медиите са само посредник намери действеното си изражение, обществото само ще загуби.

“Медиите са власт. Медиите спечелиха за Америка това което никой от потомците им не успя - световно превъзходство”, констатира пакистанския учен Акбар Ахмед в статията си “Медийнте монголи пред вратите на Багдад”.⁴¹ Властта, която медиите са си извоювали там позволява да бъдат наречени “четвъртата власт”. Това ще рече, че медиите управляват редом със законодателната, съдебната, изпълнителната власт,водейки се от основното си правило, че обществеността трябва да знае, да бъде информирана.

Като се има предвид съществената тежест, която има журналистиката върху всички специализирани полета - право, медицина, култура, журналистическото поле има възможността да наложи на всички полета това, което на самото него е наложено отвън, обяснява Бурдийо.

Ударението във взаимоотношенията власт - медии може да се постави или върху обстоятелството, че журналистиката реализира и провокира социално поведение, удовлетворява интереси или върху факта, че изследването на общественото мнение от журналистиката е механизъм, за индиректно поведение спрямо властта. Спекулира се обаче, когато се демонстрира крайна независимост от другите власти, защото журналистиката сама по себе си не изключва взаимодействие с етажите на властта. Във взаимоотношенията власт-медии могат да бъдат търсени два акцента - журналистиката като механизъм за създаване на публичен обзор, положителен или негативен. От посредническата роля на медиите зависи кои образи на политици се появяват най-често в медийното пространство и в какъв контекст се появяват. Например обзорното политическо предаване “Панорама” независимо от промяната показва повече интерес към институциите, отколкото към представителите на властта. Докато съществуваше съзнателно или не предаването ”Всяка неделя” произвеждаше нови лица от телевизионния екран. Предаването установи в медийното пространство лидерите на опозицията, въведе образите на цар Симеон II, Ванче Михайлов и други. “Всяка неделя”създаваше нови лидери и ги правеше обществено достояние.

2.2. Властта в/на медиите: селекция, назоваване, категоризиране

В книгата си “Да опознаеш медиите” Маклуън казва “ако куршумите попаднат в онези хора, които искаме да застреляме, огнестрелните оръжия са добри. Ако телевизионният екран изстрелва желаните от нас амуниции сред желаните от нас хора, то той е добър.”⁴² Така Маклуън акцентира върху голямото въздействие, което имат медиите и в частност върху приемането на медийната реалност като по-истинска и по-съвършена от действителната.

От началото на посттоталитарния преход, а по-късно в медийния фокус се пречупиха политическата нетърпимост, икономическите проблеми, разпадането на културните ценности. Медиите се превърнаха в доказателство за промяната за обикновения човек, защото ежедневно му представяха информация за всичко ставащ в политиката, икономиката, културата. Но в един момент от медиите се поиска повече, отколкото от цялото общество. Забрави се фактът, че медиите са определен начин на мислене. Най-добра илюстрация са новините. Те са винаги в динамика, а освен това създават публичното битие на политиката и политиците. През разглеждания период официалните новини са приоритет преди всичко на държавните електронни медии, но и някои частни телевизионни канали и радиостанции полагат усилия за официализиране на новините и коментарите си. Нашумялата фраза “Телевизията върви след победителите”на Асен Агов/генерален директор на БНТ през периода 1992-1993/ се превърна в емблематична за поведението на БНТ и БНР .

Важен е въпросът “за кого се говори в новините?”. Наблюденията показват, че с предимство в новините са държавните институции и политическия елит.

Най-голямо внимание се отделя на изпълнителната власт- около 30 процента. На останалия политически елит (парламент, парламентарни групи, депутати, политически партии ) сумарно се падат 14 процента. Забелязва се балансирано присъствие на мнозинството и малцинството (ако не включваме изпълнителната власт). Много по-рядко субекти на новините стават съдебната власт, синдикатите, неправителствените организации. Обобщените данни са резултат от проект за сравнително наблюдение на държавните електронни медии в три балкански страни – България, Македония и Албания за периода август 1997 – февруари 1998. Изследването е проведено от AISEC по програмата “ФАР Демокрация”.

В следващите редове се интерпретират данни от собствени наблюдения на новините на програма “Хоризонт” и радио “Тангра”. Изследвани са основните информационни емисии от 7.00 часа до 19.00 часа. При проследяването на новините се забелязва, че честата употреба на ключови думи показва динамиката на политическите процеси, които се наслагват в лексиката на политическия елит и журналистите. Езикът на новините има силна практическа ориентация. Да вземем за пример лексиката на информационните емисии на БНТ за периода 30 август – 1 септември 1992 година. Периодът е изследван и описан в книгата на Маргарита Пешева “Телевизионното огледало”. Отрязъкът от време е важен от гледна точка на събитието – пресконференцията на президента Желев, на която се предлага формулата на националното съгласие. В информационните емисии с най-голяма честота на употреба е “президента Желев”, на второ място”България”, на трето “правителство”.

Следейки новините в друг период от 11 до 13 септември, свързан с развитието на оръжейния скандал и годишнината на правителството на СДС, в лексикалния речник на новините настъпва промяна. Ключовите думи се менят и дирижират от събитията. Позицията на президента е на първо място, на второ и трето са “медии” и “избори”. Понятието избори добива актуалност вследствие на непрекъснатите противоречия между институциите и с нарастващата криза във властта. Прескачайки значително във времето, следвайки тази линия проследяваме периода 23 октомври- 25 октомври 1999 година и установяваме най-високочестотна употреба на “корупция”, ”правителство”, “избори”. Периодът е непосредствено след изборите за местна власт и обръщението на президента Стоянов, с което се повдига проблема за наличието на корупция сред управляващите. Периодът е важен и откъм последвалите обръщението анализи на резултатите от изборите.

Малко по-късно 3 ноември – 5 ноември 1999 картината се променя. Европейската комисия реши да отправи покана към България за членство в ЕС, но след изпълнение на ултимативното условие за спиране на първите 4 реактори на АЕЦ “Козлодуй”. Позицията на правителството остава на второ място, но първото вече е заето от АЕЦ, а третото е ЕС. В задаването на ключовите думи участват както медиите, така и политиците. Добре известни са теориите за прехвърлянето на политическия дневен ред в медиите. Новините обаче не пренасят до аудиторията отделни думи. Думата съществува в тясна връзка и зависимост с близките и по значение и смисъл други думи. Ясни са политическите тенденци в езика:

• 
  Политическите тенденции в езика на новините се съдържат в естествения контекст на тематичната подредба на думите. Именно в този смисъл езикът на новините показва силна прагматична ориентация. Безспорно първа позиция заема лексиката на политическите партии СДС, БСП, ДПС, правителство, парламент и това не е тенденция, която се повлиява от периода.
  

• 
  Не на последно място е конфронтационната лексика и това само по себе си опровергава нагласата за силен конфронтационен характер на новините, за създаване с тяхна помощ на напрежение.
  

Държавните медии БНР и особено БНТ все още упражняват поведение на поклоничество към властта и нейните притежатели. Политическият елит там дирижира в повече речника, отколкото в другите медии. Името на един политик се отъждествява с институцията, която представлява. От посредническата роля на медиите и съответния медиен елит зависи кои политици ще се появяват най-често и в какъв контекст ще бъде поставена тяхната поява в новините, актуалните предавания и др. Колкото повече едни и същи имена се повтарят от медиите, толкова техният авторитет нараства пред зрителите или слушателите, а с това расте и тяхната популярност.

Най –силна в това отношение е телевизията. Както отбелязва Ивайло Знеполски, показвйки или непоказвайки, тя ⁴³дарява или отнема политическо битие. “Показването е първия акт на политическа легитимация. Когато показват някого като част от събитие, той сам се превръща в събитие”. Обяснението намираме и в “Риторика на образа “ на Ролан Барт⁴⁴, който обръща внимание на съществуващите съмнения относно лингвистичната природа на образа.

Според общоприетото мнение образът се схваща смътно като чужда на смисъла област. Барт прави заключението, “и двете страни схващат аналогията като слаб, беден смисъл: едните мислят, че образът е много елементарна система в сравнение с езика, а другите - че значението не може да изчерпи неизказаното богатство на образа.” И двете страни имат своето право. Но в телевизията и двете са много важни. Ролан Барт определя текста като множествен, защото постига множественост на смисъла. Думата като единица на текста фиксира определен смисъл, който в зависимост от контекста се разширява или стеснява. Барт⁴⁵ твърди, че текстът не е съвместно съществуване на смисли, а свободна интерпретация, изблик, взрив, разпръскване. Макар Барт да се изказва в анализ на литературна творба, казаното се отнася до всеки текст.

Телевизията и радиото имат възможността да разширяват аудиторията на текста и по този начин разширяват аудиторията на неговия обществен смисъл. Те могат многократно да активират комуникативността на отделната дума, но могат да я превърнат в лозунг или плакат. Затова в различните политически предавания в зависимост от посоката на съдържанието и целите, думата е в различен контекст. Лексиката на обзорното политическо предаване “Панорама” обаче също както при новините проявява внимание към институциите. Най-често срещаните лексеми /юли 1997 година/ са парламент, правителство, СДС, политика, евроинтеграция, България. Предаването демонстрира добра национална идентификация, без да дава приоритет на “конфронтацията”, но в същото време не подчертава диалога. “Панорама” не проявява специален интерес към приватизацията, към социалните процеси. Предаването акцентира върху проблемите и събитията и не се интересува много от личностите, но явява определени личности. След смяната на водещите в основни линии концепцията на “Панорама” не се промени, но се потърси известно разнообразие в появата на публичните личности. Това доказва проследяването на тяхното явяване в периода 12 януари 2001 – 23 февруари 2001. На 12 януари – Бойко Ноев, Михо Михов, Александър Томов, Румен Петков, на 19 януари – Евгений Чачев, Георги Пирински и Димитър Абаджиев, на 26 януари – Георги Божинов, Пламен Марков, Александър Томов, на 2 февруари полк. Захариев, Михаил Михов и Иван Бакалов, на 9 февруари Петя Шопова, Лютви Местан, Ангел Найденов и Велислав Величков, Огнян Минчев и Волен Сидеров, Силвия Великова, Иван Бориславов, Румяна Червенкова, на 16 февруари Левон Хампарцумян, Гарабедян, Любен Корнезов, Петър Рафаилов и на 23 февруари – Петър Жотев, Янаки Стоилов, Димитър Абаджиев, Кирил Маричков, Борис Карадимчев. И сега подчертано се избягва конфронтационната лексика и погледнато обобщено акценти са понятия като “политика”, “България”, “правителство”.

Какво показват наблюденията върху политическите имена? Чрез имената “Панорама” маркира някои от главните политически тенденции и по този начин улавя динамиката на политическите процеси. А позицията на предаването е гъвкава и е съобразена с политическия момент. Чрез политическите имена медиите създават общата картина на процесите в партиите и обществените конфликти. Защото всяко име е символ на дадени външно декларирани политически цели. В подкрепа на казаното в книгата си “Телевизионното огледало” Маргарита Пешева пише “Телевизията никога не прави случайно своя избор, в нейния списък от имена на политици несъзнателно, но и съзнателно се утаява собствена й позиция спрямо политическите събития, нейното отношение към едни или други политически личности. При телевизията всичко е въпрос на професионализъм и култура на водещия, но нещата опират и до техника на вглеждането на камерата.”⁴⁶ Не е случайна и появата на личностите в телевизионото шоу на Слави Трифонов по частната национална телевизия бтв. Специален екип определя гостите, които трябва да отговарят на два основни критерия: актуалност и атрактивност. Поканените да участват в шоуто са от четири точно избрани области – политика, изкуство, спорт и шоубизнес. Поканените гости трябва да са фигури от дадено събитие на деня, а появата им да свързва тяхната личност с това събитие.

А ако се обърнем отново към Ролан Барт ще разберем, че че всеки знак включва или предполага три отношения. Едно вътрешно отношение, което свързва означаващото с означаемото, и две външни отношения, които се улавят в онова, което обикновено наричаме “символ”, или в този организиран запис или “памет” на форми, който се отличава благодарение на малката разлика, необходима и достатъчна, за да се осъществи известна промяна на смисъла.

Анализът на Барт⁴⁷ изважда на политическата повърхност няколко знакови безспорни факта, важни за нашия анализ.

Първо – пряката вътрешна връзка между името и политическия лидер.

Второ – разглежда името на отделния политик в системата на партията.

Третията факт е синтагматичен и е свързан с разполагането на името в езиковата фраза, което определя и стабилизира неговия контекст.

По такъв начин името на политическата фигура, споменато в публицистичните предавания, освен с количествени натрупвания, насочени към неговата вътрешна знаковост (името се употребява по-често, значи политическата личност е по-значима), се узаконява и чрез своята контекстуалност, която има и парадигматичен, и синтагматичен характер. Образите на видни политици, политолози, социолози, журналисти, постоянно експонирани на малкия екран, създават определени внушения у зрителя, оформят известни нагласи, провокират интерес и внимание към политическите събития. Но акцентите върху определен политик се възприемат като предпочитания към отделни партии и като белег за дадени политически тенденции. Например “Панорама” се опитва да покаже обективност като отдава предпочитания на парламента и правителството, но ги балансира с лицата на представители на опозицията, социолозите, синдикатите. Но и обратно чрез медиите партиите и институциите се отъждествяват в съзнанието на аудиторията с имената на техните представители, на техните лидери. По този начин медиите моделират едно по-общо електорално поведение.

Политическият образ е просто една малка част от цялостната медийна мозайка. Медиите показват както неговите предимства, така и неговите недостатъци. Създаденият от журналиста образ е документален, комплексна структура на публичния образ, но включва и отношение към ценности и нагласи, предпочитани от представяната личност и обикновено доминиращи като модерни и престижни. Имиджът е съзнателно изграден продукт, който съчетава актуалните потребности (изразяващи се в ценности и норми) с потенциалните и демонстрираните качества на представяната личност. Социалните потребности са национални, партийни, социално-ролеви, на определени социални групи. В основата на съзнателно изграждания имидж на политика стои моделът на дадена социална роля или функция, адаптиран към коректива на обществените очаквания и изисквания.

Например в първата си година като държавен глава президентът Петър Стоянов без особени усилия се превърна в любимец на медиите. Всички български вестници, национални и частни телевизии и радиостанции показаха единодушие във високите си оценки за президента. Медийният консенсус вмени на Петър Стоянов само една негативна черта имиджа – обиколката из софийските пазари. Добронамерената медийна еуфория не отбеляза няколкото президентски гафа във външнополитически план.

Според специалистите по PR никой друг държавен глава не би се отървал от медийните атаки след фрази като “Историята на Македония е най-романтичната част от българската история”, на която властите в Скопие мигновено реагираха. Друга президентска фраза “Обичам Русия, но повече обичам България” е добро пропагандно изречение, но безсмислено във външнополитически аспект. “За месец се ръкостисках (след изборите) толкова пъти, че ако не беше моята физическа закалка, не знам как щях да успея” – каза през 1997 г. Стоянов илюстрирайки любимото му слизане сред масите. Опирайки се на тези примери някои от печатните медиите видяха в тази публичност пропагандна необходимост, тъй като в повечето случаи посланията на президента изглеждат шаблонни, не носят необходимата информационна натовареност.

И в създаването на политическия имидж най-силна е ролята на телевизията. При нея има възможност имиджът да бъде свързан не само с представянето, но и с подражанието. Не е безсмислен проблемът, къде политикът е по-истински в парламента или на телевизионния екран. Нито в единия, нито в другия случай той не е застрахован от успеха или неуспеха. Някои печелят от появата си на малкия екран, други губят. Както при всяко друго могъщо оръжие и употребата на телевизията носи рискове, изтъква Ивайло Знеполски.⁴⁸ От съществено значение е обаче, че политическият триумф или провал на малкия екран става пред националната аудитория. Поради тази причина депутатът д-р Васил Михайлов ще се свързва с “полагане началото на дипломатическите контакти” с несъществуващата държава Нубия.

Телевизията има способността като медиа да усилва образа на отделния политик, да направи въздействието му още по-силно или слабо. Медиите като цяло притежават способността да придават мащаби и значимост на незначителните неща, но и да омаловажават много важните събития. Медиите са манипулатори по условията на своето съществуване – ролята им на посредник между събитието и неговия повторен прочит. “Манипулация” в широкия смисъл на думата означава човешката обработка на фактите и събитията, която обслужва моментните цели на обществения интерес. Всичко, което се пропуска през филтъра на медиите съзнателно, става преднамерена манипулация. Няма обаче рязка граница между преднамерената и непреднамерената манипулация. Прекрасен пример за манипулативните възможности на медиите и склонността на масовото съзнание да възприема манипулации, да се поддава на медийно внушение, бе “Ку-ку” – гейт. През 1994 година “Ку-ку”-вците поднесоха телевизионна манипулация, която се смята за класически образец. Разиграването на фалшивия сценарий за ядрен взрив, излъчването на предаването като репортаж от мястото на събитието, създаването на илюзията за достоверност посредством лицата на телевизионните водещи и репортери, е повторение на знамения случай с радиопиесата на Орсън Уелс “Война на световете” за нашествието на марсианците. Шегата на “Ку-ку” бе придружена от подсказващи надписи, така че вината може да се смята наполовина. В очите на телевизионния зрител манипулацията бе съвършена. Зад правдоподобното възприемане стояха доверието на зрителите към телевизията, към медиата, авторитетът на нейните водещи, спазеният ритъм на репортерското включване в случай на бедствие. Примерът навежда на мисълта, че всяка медийна манипулация е свързана с натрупването на едни значения и смисли за сметка на други.

Едно разточително, обстойно представяне на някой политик или партия на малкия екран или пред микрофона на радиото и отсъствието на други изразява скритото отношение, което има журналистът към отделните политически сили. Практика на телевизионните мрежи по света е да използват техническите възможности на камерата за изграждането на подходящ имидж на политиците. Общественото мнение се обработва в предварително набелязана посока, защото е известно, че медийният образ на политиката има огромна роля за формиране и развитие на обществените настроения.