КЛ. Охридски” факултет по журналистика и масова

Авторката смята, че тези типологии представляват функционална характеристика на медийния ред и медийната политика като цяло в страната.

Направихме и анкетно проучване, което има за цел да изследва нагласите, ценностите и мисленето в журналистическата общност по метода на стандартизираното интервю. В изследването са включени 11 журналисти от 7 медии. То не претендира за представителност на общността, а търси да разкрие мисленето на колегията по изучаваните от авторката проблеми и представите на журналистите за механизма на успешната кариера. Анкетата поставя проблеми и очертава тенденции, които са основа за дискусии. Тези стандартизирани интервюта сред колегите са финална илюстрация на вижданията на самите журналисти за елитизма в българската медийна ситуация. Съвсем целенасочено преобладаващият брой анкетирани са млади журналисти, необременени от стари стереотипи. Това са журналисти вече с известен опит и със стремеж към изява и завоюване на определено присъствие в медийната среда. Но преди да обобщим отговорите, трябва да отбележим, че повечето се затрудниха конкретно да дадат отговори на въпросите.

За съжаление професионализмът и доверието на аудиторията все още не са основните критерии за номиниране на избраници в журналистическата гилдия. Процесът на промени в политическата сфера рефлектира и върху архитектурата на медийното поле.

Повече от 10 години българското общество се стреми към демократизация, но и става свидетел на рецидиви от тоталитарното минало. Тогава журналистическият елит беше избиран, назначаван и оторизиран от единствената партия-държава. Този модел, според някои журналисти макар и силно отричан, се мултиплицира. Журналистическият елит продължава да гравитира около определени политически или икономически елити. Лоялността към тези елити създава предпоставки за кариера на журналиста. Тази лоялност макар и недемонстративно се осъзнава като практическа необходимост за собственото развитие в професията. Контактите с определени лобита гарантират назначения в медиите и достъпа до ръководните постове, до първите страници и до ефира в прайм-таймa на електронните медии. Изтъква се и фактът, че заради такива контакти често професионализмът отстъпва или изобщо не присъства.

Открито се споделя мнението, че на избраниците се гледа като на ефект на външна намеса и това изразява в известен смисъл негативно отношение към подобно изкуствено “овластяване”, но не и с противопоставяне. Анкетираните млади журналисти споделят разбирането, че в безспорния елит попадат хора, които са в тази прослойка по право - главните редактори на водещите медии и техните заместници, собствениците не са цитирани. Там влизат и фаворитите на шефовете на медиите, които имат властта да формират лицето на професията. Разглежданата група на фаворитите е много интересна. Доста от тези хора са попаднали в професията случайно и са се издигнали по някакво щастливо стечение на обстоятелствата. Като друга част от фаворитите са включени пробивни млади хора, които правят кариера по модела на западните “юпита”. Представителите на по-богатите медии признават, че така нареченият елит в журналистиката се ползва с немалко привилегии – доста по-високи от средната заплати, често пътуване зад граница, възможност за използване на т.нар. “скрита реклама”. В отговорите не е отминат и фактът, че своебразен елит в журналистиката се опитваше в известен период да създаде телевизионното предаване “Панорама”. Няколко години подред там искаха мнението на “стотината журналисти” за водещите събития на седмицата. В отговорите си колегите подчертават липсата на видимост кои всъщност са тези избрани “сто журналисти” и винаги ли са едни и същи. Изказва се предположението, че в повечето случаи това са хората с ръководни постове в медиите, без някога да е изяснявано кои всъщност и поименно са избраните и как са избрани. Анкетираните разграничават избраниците на гилдията. Недвусмислено в отговорите се подчертава, че избраниците в този случай са по-скоро неформалните лидери на мнение. Решаващ е авторитетът, който журналистът си е извоювал в очите на своите колеги.

Има и крайно изразени мнения, че в България няма истински елити. Застъпниците на тезата твърдят, че в полза на това говори фактът, че политическите мъже са доказали вече, че сред тях няма солидно, качествено, човешко присъствие. Журналистите наистина са власт, но не я осъзнават, убедени са някои от анкетираните. Лансира се и мнението, че елитите тепърва започват да се оформят имайки предвид някакви личности. В българското общество се ражда неформалното лидерство, а след това формалното, ако то влезе в някаква среда, политическа, журналистическа. Причината се търси в това, че според някои все още понятието “журналистическа гилдия” не се е изпълнило със съдържание.

От мненията на анкетираните журналисти нещата изглеждат така: има две поколения журналисти. През последните 10 години старото поколение журналисти, неговият модел, език на писане и изразяване, са трансформирани от новото поколение, от различното му светоусещане, от различните потребности на съвременните аудитории, от налагането на нови имена. И ако в началото политическата обремененост се оказва решаваща за приемане или отхвърляне на един журналист, в последно време по-важни са престижът на медиата, в която работи журналистът, собствените му качества, заиграването с очакванията и нагласите на аудиторията. Изразените в тази посока мнения ни навеждат на извода, че липсата на приемственост между поколенията в журналистиката се осъзнава. За появата на едни или други имена сред журналистическата гилдия някои от журналистите обобщават следните причини:

• 
  политическа коректност – защитаването на определена политическа кауза се оказва добра възможност за налагане в медийното пространство, особено в първите години на явно противопоставяне.
  
• 
  появата на частните медии във всички случаи предполага обвързаност между нови капитали и вижданията за известни имена от държавните медии. Това често предполага повторение на съществуващия модел включително и по отношение на йерархичната постройка и междуличностните контакти.
  
• 
  специфичен сленг, който се изразява в това, че новите за България като стил на изразяване медии предполагат и създаване на свои модели и имена.
  
• 
  роднински и други връзки. Това е причината единодушно подчертана от всички анкетирани. Това е линията, продължена от годините преди 1989.
  

В отговорите си колегите, търсейки отговор на поставените им въпроси, се спират и на трудностите, и на проблемите, които изникват всеки път в професионално отношение. Журналистите изтъкват, че трудностите особено при избора на ръководители на националните електронни медии, са свидетелство, че в България липсват ясни критерии в тази насока. Ръководителите на националните електронни медии са преди всичко политически консенсусни фигури. Техният избор и начертаните стратегии идват не от самата гилдия, а отвън и се вписват в логиката на формирането на самата политика, е мнението на хората от гилдията.

В повечето случаи, както отбелязват анкетиратите, има една цикличност при появата на елитни журналисти в България. Тази поява обикновено е свързана с институцията, която лансира съответния журналист. Журналистът може да полети на крилата на славата и, ако го наградят с някоя престижна награда. Но това не е общовалидно правило. Най-общата схема, която е посочена за утвърждаване на журналистите включва - аудиторията, медийната организация, за която те работят, потенциал и стратегия за израстване и изграждане на имиджа като журналист.

И накрая, ако обобщим основните изводи от анкетата, трябва да кажем, че в мисленето на журналистите се налагат няколко общи възгледа:

• 
  В журналистическата гилдия липсват критериите и механизмите за влияние и контрол над обществените медии и тази роля отново е поверена на политиците.
  

Избраниците на гилдията до голяма степен се сочат от един отбран елит от самата гилдия, който постоянно се възпроизвежда.

Влиянието на медиите в България в момента е с два основни аспекта на проявление – относно компетентността на медиите като степенуване по важност на явленията в обществото и относно начина, по който те изграждат или разрушават представите за различни държавни и политически институции, за политическия и културния елит, за ценностите в обществото. Тези два аспекта са аргумент на професионалната мимикрия на българския медиен елит, донякъде и на известна злоупотреба със същността на медиите като четвърта власт като влияние и доверие. Ако се говори за медийната власт у нас, то трябва да подчертаем, че тя се създава в процеса на комуникация. Медийната власт има способността да оспори и утвърди админстративно-бюрократичните власти. Като едно информационно въздействие тя е посредникът, институцията, реализираща крайното въздействие в комуникационната верига. За българските политици медиите и медийният елит са онази добавена власт, която им осигурява общественото легитимиране. А те от своя страна правят всичко възможно да имат тази власт на своя страна. Медиите у нас все повече разбират силата си в това да внушават нагласи, да изграждат представи, да дават възможности за директна комуникация с обществото. В българските условия съприкосновението медиен – политически елит се изявява в взаимно светско ухажване. Все още не може да се установи здравословната дистанция, която е изключително необходима за авторитета на журналистиката.

В този смисъл основният въпрос, който стои пред българската журналистика, е да се обедини около собствени

професионални цели като свобода на словото и на медиите, да регулира собствената си дейност като се придържа към правила и норми, да изработи механизми за противодействие на журналистическите крайности. Както в политическото пространство, така и в медийното, същността на елита се преценява по неговите функции и поведение, а след това по лицата и неговите характеристики. Медийната практика показва, че отричаният стар тип авторитарен модел за пропагандистка журналистика се мултиплицира и след 1989 година. Ролята на медиите, на техните собственици, главни редактори, водещи журналисти е ориентирана в полза на управляващия елит или на определени политически кръгове, зад които най-често стоят определени икономически интереси. Това намира израз най-ярко в тематиката и стилистиката на съответните медии и медийни представители. Липсват критерии за механизмите за влияние и контрол над държавните медии и тази роля отново е поверена на политиците. Критериите за журналистически професионализъм са изкривени. Това, разбира се, съответства на скалата за оценка на отделните журналисти, която в горната си част на йерархията поставя служене на политическия или икономическия интерес. Тази е причината в България да няма медийни групи и отделни журналисти, които да са отделени напълно от политическата сфера или от политическите въздействия.

Проблемът произтича и от представите на самата власт за медиите като нейно продължение в обществото. Медийният елит като цяло и журналистическият в частност продължават да гравитират към политически и икономически елити. Освен политически, медийната среда не е и икономически независима. В медийната сфера, където приватизацията е пълна като преса и някои радио- и телевизионни станции, главните съображения за функциониране са политико-партийни. В частния сектор рекламата често се използва като скрито спонсориране на медии с цел следване на определена политика. Рекламата от държавни фирми изопачава пазарния механизъм. Финансовата обвързаност е механизъм, който много често се използва с чисто политически цели.

Търсейки индикации за формирането на медийния елит в българската медийна среда стигаме до заключението, че класическата логика на демокрацията е нарушена: първо се създават частни, а след това се мисли за обществени медии. Медийната система няма икономическата мощ, каквато се наблюдава в развитите страни. Всеизвестно е, че най-добрият модел в областта на свободата на словото и независимостта на медиите е изработен в САЩ. Европейците са склонни да признават заложеният в американската медийна политика икономически либерализъм и разглеждането на пазарната регулация като гаранция срещу държавна намеса. При американската система медиаелитът се ръководи от правилото на новината. В идеалния случай издателят дава на главния редактор пълна свобода в подбора. Американските медии са стопански предприятия, чието оцеляване зависи от финансовото им здраве, а не от политически и конюнктурни схеми. Освен бизнес, медиите в САЩ се смятат за отговорни пред обществото. Те търсят грешките на политиците и се борят срещу потулването на информацията, което е доказателство за тяхната политическа и икономическа еманципация.

На българската журналистика й предстои да се освободи от зависимост от политика и управляващи, предстои й да извоюва почетното звание “четвърта власт”. Бавното модернизиране на медийната система, изграждането на собствен медиен модел, приоритетът на държавното над публичното в медийната философия, липсата на достатъчно мощен икономически капитал спъват оформянето на един истински самостоятелен медиаелит.

ПРИЛОЖЕНИЕ № 1
Кой, как и по какви критерии обозначава избраници в журналистическата гилдия ? / 11 стандартизирани интервюта на журналисти от 7 медии, лично записани от авторката на изследването/

Трудностите и проблемите, които изникват всеки път, особено при избора на ръководители на националните електронни медии, са свидетелство, че в България липсват ясни критерии в тази насока. И това стана ясно още преди десет години, още в самота начало на прехода. Първите ръководители на електронните медии бяха преди всичко политически консенсусни фигури. Техният избор, както и начертаните стратегии, идваха не от самата гилдия, а отвън и се вписваха в логиката на формирането на самата политика/ не случайно някои от тях като Асен Агов или Клара Маринова/ скоро преминаха на друго поприще, доколкото лица от журналистическата гилдия трябваше да дадат лице на все липсващата политическа класа.

Периодът 1994-1996 година е обаче далеч по-интересен за еманципацията на самата журналистическа гилдия от политиката, на практика с някои политически уволнения, предприети от правителството на Виденов в БНР, както и със създаването на “Свободно слово”. За съжаление, тези процеси спряха дотук, защото след падането на Виденов и заличаването на драстичната цензура, дейността на “Свободно слово” бе на практика преустановена. И в момента ние сме в един своеобразен трети етап, в който журналистическите сдружения са изцяло пасивни и то най-вече при излъчването на свои представители на позиции в обществения живот /СБЖ е мудно-казионен, а “Свободно слово” е прекратило дейността си/.

С други думи в момента се наблюдава следното – в журналистическата гилдия липсват критерии и механизми за влияние и контрол над обществените медии и тази роля отново е поверена на политиците. А те, от своя страна – дали поради прекомерна заетост или поради нежелание за вникване в медийните проблеми- най-често оставят нещата на автопилот или вземат случайни или прибързани решения.

в.“Демокрация”

Спасиана Кирилова,

радио “Тангра”, Дарик радио, БНР – програма “Хоризонт”, НТВ, експерт в НСРТ
В България, според мене, все още понятието “журналистическа гилдия” не е получило своето съдържание, каквото има в много западните демокрации. Липсват единни етични и професионални норми, валидни за всички журналисти в страната, независимо от медиата, за която работят. Липсва и сериозен професионален орган, който да преценява отделните казуси.

За съжаление, “избраниците” сред журналистите най-често не са избраници на публиката, а са набедени за звезди по различни, неясни критерии. Често за изявени се приемат журналисти, които често гостуват в различни жълти предавания и рубрики, присъстват редовно на коктейли и изобщо се набиват в общественото внимание с паражурналистически способи. Безспорно, има колеги, които са си извоювали име пряко чрез работата си – най-често по обществено значими теми, а не с кабинетни репортажи от етажите на властта.

До голяма степен днес избраниците на гилдията се сочат от един избран елит от самата гилдия, който постоянно се “самозадоволява”.

Петър Галев,

Директор “Новини”,

БНР – Програма “Хоризонт”

Критериите, според които се подбират специалисти за българските медии, се свеждат в крайна сметка до единствения ясно дефиниран критерий в нашето общество – “връзки” в или с дадена иниституция, които лансират кандидата с или без образование, умения, практика, талант. Като “връзки” може да се разбира и принадлежността към някаква малцинствена група /независимо от признака, по който се явява малцинство/. За съжаление в повечето случаи този критерий не се явява като един от основните критерии или допълнителен критерий за професионални реализация, а задължително условие. Не може да се отрече обаче, че в България има медии, които използват критерия “връзки” за изграждане и запълване на кадровата си структура, но в процеса на оценяване на работата прилагат критерии като умения, талант и образование.

Що се отнася до критериите, според които се обозначават избраниците на журналистическата гилдия, се забелязва известно разнообразие. Избраниците се явяват определени медии и съответно представляващите ги журналисти, т.е. избраници на гилдията по признак медиа /след медиите избраници са БНТ, БНР, Дарик, Нова телевизия, ВАЦ-овите издания, в. “Капитал”/. Независимо от професионалните качества журналистът се превръща в избраник в момента, в който получава журналистическа карта от въпросната медиа.

В избраник може да се превърне журналист с определена политическа, икономическа и социална принадлежност или пристрастие. Обикновено тази принадлежност или пристрастие служи за влизане и установяване в медии – избраници /показателен пример – Явор Дачков/. Рядко журналистът става избраник в гилдията и на гилдията сам по себе си.

Надежда Димитрова,

журналист радио “Тангра”, БНТ

“Преди новините”

Доста често казват, че медиите са “четвъртата власт”. У нас също. С малки изключения това определение не е валидно за България. Защото през последните 11 години на преход медиите и работещите там журналисти като цяло трудно отстояват своята независимост от властта. Особено ясно това личи при електронните медии.

БНР и до днес не можа да се превърне в онова обществено радио, за създаването на което говорим от години. Въпреки Закона за радио и телевизия финансовата зависимост от държавния бюджет остана, а това винаги поражда неестествената за журналиста симбиоза с властта. В още по-голяма степен същото важи и най-мощната медиа в страната (все още! ) БНТ.

Частните медии все още не са набрали нужния професионализъм, финансова стабилност и популярност, за да вижда в тях обществото защитник на своите интереси. Към това се прибавя и проточилия се години процес на лицензиране и прелицензиране, на отпускане на нови честоти, на одобрение на програмни схеми и прочие неща, които дават възможност на държавата повече да контролира, отколкото да регулира. От това страда и свободата на словото и нивото на журналистическата професия.

Не мога да не отбележа, че независимостта на журналистическата изява в печата е в по-голяма степен, отколкото в електронните медии. В печатните издания много повече е застъпено журналистическото разследване, което няма нищо общо с официозната информация във всяка една страна по света. Коментарите на актуалните събития в страната често не съвпадат с гледната точка на управляващите, независимо от коя политическа сила са те. А богата палитра от вестници и списания са сигурна гаранция, че едно събитие не може да бъде отразено едностранчиво. От всичко казано дотук ще формулирам критериите на моя избор: независимост, свобода при избор на теми и свобода на изразяване на собствено мнение, професионализъм и минимум цензура. А избраници са: Лили Маринкова - БНР, Георги Коритаров – радио “Свободна Европа”, Ана Заркова – вестник “Труд”.

Николай Лефеджиев, журналист

Радио “Експрес”

Преди да се отговори на въпроса кой формира и кой участва в журналистическия елит, преди всичко трябва да се формулира отговор на въпроса има ли въобще журналистика у нас. Според някои такава професия изобщо няма, защото занаятът е девалвирал до крайност. Доказателствата, които се привеждат са повече от конкретни – у нас липсва истинският репортер – репортерстването се възприема съвършено неправилно като отразяване на пресконференции, а не като търсене на скривани факти, на нетрадиционни източници и т.н.

Ако приемем обаче, че журналистика у нас все пак има, то безспорно тя има и своя елит. В него попадат хора, които са в тази прослойка по право – главните редактори на водещите медии и техните заместници. Там влизат и фаворитите на шефовете на медии, които имат властта да формират лицето на професията. Групата на фаворитите е много интересна за наблюдение. Доста от тези хора са случайно попаднали и са се издигнали по щастливо стечение на обстоятелствата. Като пример може да служи бившата секретарка Валерия Велева, която се смята за “голямата звезда” на най-тиражния вестник “Труд”, или пък бившата актриса Неда Попова, която заема привилегировано положение във вестник “Стандарт”. Друга част от фаворитите са пробивни млади хора, които правят кариера по модела на западните ”юпита”.

Така нареченият елит в журналистиката се ползва с немалко привилегии – доста по-високи от средната заплати, както по отношение на нивото в страната, така и по отношение на парите в професията, често пътуване зад граница, възможност за ползване на т.нар. “скрита реклама”. Своебразен елит в журналистиката се опитваше да създаде и телевизионното предаване “Панорама”. В продължение на няколко години там препитваха всяка седмица “стотината водещи журналисти”.Това в повечето случаи са хората на ръководни постове в медиите, без някога да е изяснявано кои всъщност и поименно са избраните. Обидно е за колегията честото им определяне от “Панорама” като “стотината журналисти”. Защото в повечето случаи именно препитваните са мениджъри, фаворити, но не и журналисти.

Борис Ангелов, гл. редактор на сп.”Кой”,

редактор във.”Монитор”

По принцип всяка медиа си има своите “избраници”, които по един или друг начин съставят нейния образ. Така наречените “избраници” могат да бъдат обозначавани както от медийното ръководство/собственик, програмен директор и т.н./, така и от самата журналистическа гилдия. В първия случай става дума за журналисти, натоварени със “специални задачи” – изграждане на положителен имидж на дадено лице или организация, или обратно – разрушаването му чрез целенасочено лансиране на пропагандни тези. Избраниците на медийното ръководство обикновено са формалните ”първи” имена в една редакция и техните материали присъстват най-често на коментарните страници и рубрики.

Избраниците на гилдията са по-скоро неформални лидери на мнение. Решаващ тук е авторитетът, който журналистът си е извоювал в очите на своите колеги, намирайки по този начин удобна ниша за своите изяви. Този вид избраници се посочват от конкретен екип или редакция.

Разбира се, може да съществува и друг вид избраници – тези, посочвани от властта, макар и негласно. Изборът им зависи от тяхното поведение пред официалните институции. Те обаче могат да виреят само в т. нар. държавни медии, защото в комерсиалните критериите за подбор на кадри предполага съвсем други принципи.

Николай Петров – новинар, БНР

Програма “Хоризонт”

Аз смятам, че в България няма истински елити. Те тепърва започват да се оформят имайки предвид някакви личности. Страната ни е все още на ниво примитивно обществено оформяне. Случката с главния прокурор относно подслушването показа, че институциите съществуват формално. Затова в българското общество се ражда неформално лидерство, а след това формално, ако то влезе в някаква среда, политическа или журналистическа. Все пак в България елитът е въпрос на лични качества и умения, която една личност притежава. Според мене в обществения и политическия живот има една личност, която започва да показва признаци на елитарност и професионализъм и това е Иван Костов. Той започва да оформя елитност на поведение.

Няма истинска журналистическа гилдия. Има гилдия на ченгетата журналисти и те в момента се бият. “Монитор” плюят по “Труд “ и “24 часа”. Според мене няма откъде да се e родила гилдията. Има две поколения журналисти, едното е моето, другото на хора, които цял живот са слугували. Затова последните се втурнаха в долнопробната клюка и сензацията, защото тово е най-лесното. Понеже в България няма истински елит, а всеки млад човек търси авторитет, младите журналисти започнаха да казват Валери Найденов ме е учил на журналистика, Тошо Тошев ме е учил… Аз твърдя, че в страната след 1990 година имаше абсолютната свобода за всичко и е мит, че някакви хора заемат някакви позиции и не пускат другите. Има собствено възпроизвеждане. Аз твърдя, че който е способен, има възможност да се утвърди, да спечели публика и авторитет. В този случай въпросът за елитите опира до дълбокото положение на българското общество, което живее в носталгия по социализма. Всеки знае, че е крайно уязвим и може да отпадне при наличието на конкуренция. Няма общество, което да изгражда солидни елити. Политическите мъже доказаха, че това общество е твърде нездраво. Елит беше Желю Желев, Петър Берон, Петко Симеонов, Андрей Луканов, Александър Лилов. Всичко е призрачно, няма солидно човешко присъствие. Липсва среда, която да роди този елит. За журналистиката това важи още повече. Има криза в печата. Днес “24 часа” излиза със заглавие “Иде чума”, вчера “Взрив на цените”, онзи ден “Война между институциите”, преди това “България гори”. Много по-трудно е да излезеш по телевизията и да кажеш “България гори”, отколкото да се криеш зад анонимката на вестника. Отделен е въпросът, че журналистите имат силен апокалиптичен манталитет по причина, че в повечето случаи те са маргинални, нямат силата да бъдат отговорни и действащи хора. Журналистите наистина са власт, но не я осъзнават. Други ги манипулират, а те са власт, която влияе. Например вестниците могат да насадят чувство за униние. Според мене по основните ключови въпроси, които са сериозни и изискват знание, журналистиката се провали. Тя не можа да изгради смислена опозиция и смислена информационна система. Всички главни редактори на свободната преса са били доносници. Това е единният критерий за лансирането им на водещи позиции. Има едни телевизионни журналисти с пагони, които общо взето нищо не могат да кажат. БНТ е беззъба, скучна телевизия. Поставени на водещи позиции, тези журналисти са използвани за моделиране и управляване на прехода. Защо обаче стоят 10 години не ми е известно. Оттук нататък механизмът е – човек издига подобни на себе си.

предаването “Гласове”

Промените след 10 ноември 1989 доведоха до изменение както в тезисите, стиловете и почерка на съвременната журналистика, така и до подмяна на образците за журналистическо майсторство. През последвалите 10 години старото поколение журналисти, неговият модел, език на писане и изразяване, бяха трансформирани от новото поколение, от различното му светоусещане, от различните потребности на съвременните аудитории, от налагането на нови имена. Факт е, че малко от популярните в близките години журналисти успяха да предизвикат интереса на днешния читател, зрител, слушател. В повечето случаи това бе за кратко. И ако в началото политическата обремененост се оказа решаваща за приемане или отхвърлянето на един журналист, в последно време по-важни са престижът на медиdта, в която работи, собствените му качества, заиграването с очакванията и нагласите на аудиторията. Забелязва се и още нещо – средното поколение, което до голяма степен формира своята професионална ориентация в годините преди 1989 година, бе изместено от съвсем млади колеги, в повечето случаи напълно необременени от конюнктурни модели и ограничения. До някъде това беше свързано със спад на професионалното ниво, но от друга страна и с поява на журналисти, способни да внесат един различен, модерен от гледна точка на общото медийно развитие модел.

За появата на едни или други имена /почерци/ сред журналистическата гилдия, могат да се посочат различни причини като например:

• 
  политическата коректност – защитаването на определена политическа кауза се оказа добра възможност за налагане в медийното пространство, особено през първите години на явното противопоставяне.
  

специфичен сленг – новите за България като стил на изразяване медии предполагат и създаването на свои модели и имена. Към това могат да се отнесат т.нар. “булевардна преса”, където езикът беше целенасочено формиран, но и резултатът от случайни “отклонения” на самите журналисти, а също и специализираните издания – главно музикални медии, в които стилът беше съзнателно елементаризиран. При тях се забелязва плавно преливане между стари и нови имена, което може да се обясни с голямото разнообразие на медии, особено в първите години.

• 
  роднински и друг вид връзки- това бе линия, продължена от годините преди 1989, но в повечето случаи чрез нея не могат да се формират трайни журналистически модели.
  

Според мен, в БНР има явното желание да създаде свой медиен елит от доказани специалисти в различните области, чрез които да се противопостави на по-атрактивните модели на частните медии.

Това, което все още не достига е ясно дефинирани правила и професионални изисквания към работещите в тази медиа, съобразно които те да изградят своя творчески и ценностен модел. И причината не е толкова в невъзможността такива правила да бъдат създадени, а в липсата на твърда воля те да бъдат отстоявани. Може би в известна степен това е приемливо, предвид големия щат на БНР, който е разнообразен, както по стил на работа и възраст, така по степен на професионално отдаване и заинтересованост. Навярно с времето това ще бъде преодоляно и БНР ще съумее да изгради адекватен на времето стил на творческа и колективна социализация.
Мария Попова, журналист

Радио “България”, БНР

Българският зрител избра! Избра да гледа и с това да даде живот на предаване като “Ку-ку”, което достойно запълни публичното пространство с различни гледни точки и начини на изказването им.

Феноменът “Ку-ку” се модифицира в две разновидности “Хъшове” и “Каналето”, обособени не само от променящите се вкусове на аудиторията, но и от конюнктурата в страната. Политическата сатира и пародираните на българските политици са оказа успешна формула за съществуването на едно, а в последствие и две предавания.

“Ку-ку” се превърна в явление “ала Хауърд Стърн”. Една част от аудиторията го гледаше, защото много го харесваше, защото споделя идеологията в него, друга, защото не го харесваше, но беше любопитна какво са измислили момчетата този път.

“Хъшове” донякъде наследиха това. Те са крайни в изискванията, което се харесва от постоянната им аудитория и дразни любопитството на тази част от зрителите, които не споделят идеологията на хората, правещи предаването. Те са актуални професоналисти в правенето на шоу, което засега е единствено по рода, те са печеливши за телевизията, която ги излъчва, те са фактор, който може да променя обществения и политическия живот. Оказа се, че “Хъшове” говорят на един и същи език с българската си аудитория и затова ги разбира. Присъдата за праволинейната и безкомпромисна политика на “Хъшове” е отнемане на националния ефир!

“Добрите” и “лошите” се разделиха. Роди се и “Каналето”. Защото, ако не се беше появила “добрата страна” как щяхме да разпознаем лошата и доброто беше възнаградено – получи от раз национален ефир и благословията на конюнктурата. Познати лица, познати образи, познат стил, ефир в гледано време и все пак има нещо по-силно, макар че обективните обстоятелства позволят свобода на изява. Отново аудиторията е в ролята си в съдник за съдбата на предаването, същата тази аудитория, която не застана зад предпочитаното си шоу “Хъшове” и беше лишена от него в национален ефир. Българската аудитория е мудна на действие, възприемчива на внушения, податлива на идеи. За да й задържиш вниманието трябва да се достатъчно гъвкав да реагираш на променящите се обстоятелства и в същото време да се праволинеен в политиката си, за да може тя да осмисли и приеме идеите ти. Така действат “Хъшове”, предаване, което познава аудиторията си, прогнозира очакванията й, изказва идеите й по начин, който със сигурност да бъде разбран. Такива не са лицата от “Каналето”, на които е гарантирана гледаемостта и това им дава сигурността на хора, които не са нуждаят от подкрепата на аудиторията, за да продължават да правят това, което правят. Ако предаванията “Хъшове” и “Каналето” имаха равни шансове и се съревноваваха по правилата на либерален медиен пазар, “Каналето” отдавна да беше се обезценило като продукт, който вече не обслужва интересите и вкусовете на потребителите, за които първоначално е бил предназначен.
Деяна Драгоева

НТВ
И най-общият поглед върху медиите – отвън /през призмата на аудиторията/ и отвътре /чрез журналистическата гилдия/ инициира идеята за “избраниците” Обозначавам тази категория в кавички, защото естественият характер и предназначението на средствата за масово осведомяване не включват подобен момент на самоопределяне. “Избраниците “ са ефект от външна намеса и това пунктуационно обозначение естествено отразява моето негативно отношение към подобно изкуствено “овластяване”.

Съгласна съм, че не всички журналисти трябва да бъдат сложени под общ знаменател – подобно унифициране пренебрегва индивидуалните постижения на всеки един от тях. Затова естествено е по-талантливите да имат съответната привилегия за това.

Мария Спасова, НТВ