Книга 1 пред завесата „Джоан, изнесете нашите развяващи се

Те посочват имената на няколко души, които по тази причина са се оттеглили от хората, за да водят свободен и мирен живот. Те разказват чудеса, свързани със знанията на тези уж безсмър­тни хора."

Ако Декарт е можел в цивилизования свят твърдо да вярва, че такова универсално средство е намерено и че ако го притежава, той ще може да живее най-малко петстотин години, то защо жителите на Изтока да нямат право да вярват в същото? Главният ^проблем за живота и смъртта не е решен още от западните 1ФИЗИОЛОЗИ. Дори СЪНЯТ е феномен, загадката на който предиз­виква сред учените големи разногласия. Как тогава те могат да претендират, че знаят къде е границата между възможното и невъзможното?

От най-древни времена философите посочвали особеното вли­яние, което музиката може да оказва върху някои болести, особено на свързаните с нервната система. Кирхер препоръчва следния метод, благоприятното въздействие на който той е изпитал върху себе си, и дава подробно описание на инструмента, който е използвал. Това била хармоника, състояща се от пет чаши (без краче) от много тънко стъкло, поставени в една редица. В две от тях били налети две различни вина; в третата - коняк (бренди); в четвъртата - олио; а в петата - вода. Той извличал от тях пет мелодични звука по обикновен начин - чрез просто триене на пръстите по края на чашите. Този звук имал притеглящо свойство; той извличал болестта, която струяла срещу музикалната вълна, и те двете (сливайки се) заедно изчезвали в пространството. Асклепий използвал музиката за същата цел още преди около двадесет века. За да лекува от ишиас, той тръбил с тръба и тъй като продължителният звук заставял нервните влакна да трептят, болката неизменно утихвала. Демокрит по подобен начин твърдял, че много болести могат да бъдат излекувани чрез мелодични звуци на флейта. Месмер в своето магнетично лечение използвал същата хармоника, която описал Кирхер. Знаменитият шотландец Максуел предлагал на различни медицински факул­тети да докаже, че с помощта на притежаваните от него магне­тични средства, може да излекува всяка болест, пред която лекарите са се оказали безсилни, обявявайки пациента за неиз­лечим, в това число от епилепсия, импотенция, умопобъркване, парализа, воднянка и треска.

В тази връзка можем да си спомним библейския разказ за изгонването на злия дух, който бил обсебил Савел. Това място в Библията звучи така: „И станало така, че когато злият дух завладял Савел, Давид взел арфата, посвирил на нея с ръка и Савел се оживил и оздравял, и злият дух го напуснал."¹⁹⁸

Максуел в своята „Медицина Магнетикс" излага почти същите принципни положения, като тези на алхимиците и кабалистите:

„Това, което хората наричат Световна Душа, е животът, толкова огнен, духовен, бърз, светъл и ефирен, като самата светлина. Това е духът на живота, навсякъде все същият... Материята е лишена от способността за действие, ако не бъде одушевена от него. Този дух поддържа всички неща в тяхното специфично състояние. Намират го в природата свободен от материалните тежести; и този, който знае как да го съедини с хармонизиращо тяло, притежава съкровище, превъзхождащо вся­какви богатства."

„Този дух, който е общата връзка на всички страни на света, прониква и се намира във всичко."

„Този, който познава този универсален дух на живота и неговото приложение, може да предотврати всяка вреда."¹⁹⁹

„Ако можеш да се възползваш от този дух и да го насочиш към определено тяло, ти извършваш магическо действие."

„Този, който знае как посредством този универсален дух може да въздейства върху хората, може да лекува, при това на всякакво разстояние."

„Който може да укрепва индивидуалния си дух с помощта на универсалния дух, той би могъл да продължи своя живот вечно."

„Съществува сливане на духовете или на техните еманации, даже ако те са разделени от големи разстояния. Какво представ­лява това сливане? Това е вечното и непрестанно изливане на лъчите на едно тяло в друго."

„Засега за това - казва Максуел - не е безопасно да се говори. Много отвратителни злоупотреби могат да станат."

Нека сега да изясним какви са тези злоупотреби с месмеричните и магнетичните сили, допускани от някои медиуми лечители.

Изцелението, за да стане факт, изисква или пълната вяра на пациента, или крепко здраве (допълнено от силна воля) от страна на оператора (лекуващия). При наличието на надежда и упование, подкрепени с вяра, човек може да се излекува сам почти от всяко болезнено състояние. Гробницата на светеца, свещената реликва, талисманът, парчето хартия или плат, дадени от пред­полагаемия лечител, са универсално средство, препоръчвано при всички болести; епитимията или обредът, налагането, баенето или няколкото внушително произнесени думи - всяко от тези средства може да помогне. Да се излекуваш сам - това е въпрос на темперамент, на въображение. В хиляди случаи на лекаря, свещеника или реликвата се приписва честта за това излеку­ване, което е било извършено единствено и изключително от несъзнателната воля на пациента. На жената с кръвотечение, пробила си път през тълпата, за да докосне дрехата на Исус, било казано, че именно нейната „вяра" я е излекувала.

Влиянието на ума (съзнанието) върху тялото е толкова мощно, че той е творил чудеса през всички векове.

„Колко неочаквани, внезапни, изумителни изцеления били направени от въображението - казва Салверт. - Нашите меди­цински книги са така запълнени с подобни факти, че лесно могат да се прочуят с тези чудеса."²⁰⁰

Ако обаче пациентът не вярва (у него няма вяра), тогава какво се получава? Ако той е физически неукрепнал и възприемчив, а лечителят - силен и здрав, положителен и решителен, то болестта може да бъде премахната чрез властната воля на оператора по пътя на съзнателното или несъзнателното привличане на универ­салния дух на природата и възстановяването на нарушеното равновесие в аурата на пациента. Той може да използва образа на разпятието като помощно средство, както е правил Месмер; или да положи ръка и „да пожелае", както французинът Зуав Джекоб и нашият прославен американец Нютон, излекувал хиляди страдащи хора; или подобно на Исус и някои от апосто­лите той може да лекува с устни нареждания. Във всички тези случаи процесът е един и същ.

Независимо от избрания метод изцелението в подобни случаи е радикално и истинско, без никакви вторични последствия. Ако обаче човек, който сам физически не е здрав, се опита да лекува другите, това не само няма да му се удаде, но често той предава своята болест на пациента и даже може да го лиши от силите, които последният притежава. Грохналият цар Давид възстановя­вал своята увехнала жизнеспособност, използвайки здравия маг­нетизъм на младия Абишаг.²⁰¹ Медицинските трудове ни разказват за една състарена лейди от Бата (в Англия), която по подобен начин последователно разрушила организмите на две слугини. Древните мъдреци, а също и Парацелз, отблъсквали болестта чрез съединяването на здраво тяло със заболелите части на другото тяло; в трудовете на споменатия философ на огъня тази теория е изложена смело и категорично. Ако нездрав човек, бил той медиум или не, се заеме с подобно лечение, то неговите сили могат да стигнат само колкото да разтревожи болестта в нейната сегашна форма и я заставят да се премести на друго място, където тя след известна пауза отново ще се появи, като пациентът през това време ще мисли, че е излекуван.

А какво би станало, ако лечителят не е морално здрав? Последствията могат да бъдат неизмеримо по-лоши, защото е по-лесно да се лекува телесната болест, отколкото да се прочиства организмът от душевната нечистотия. Тайната на Морзине, Севенойз и джансенистите (янсенистите) все още си остава пълна загадка както за физиолозите, така и за психолозите. Ако пророческият дар, подобно на истерията и конвулсиите, може да бъде предаван чрез „заразяване", защо да не могат да бъдат предавани по същия начин и пороците? Лечителят в този случай предава на своя пациент (който сега е станал негова жертва) нравствената отрова, с която са заразени собственият му ум и сърце. Неговото магнетично докосване се превръща в оскверняване; погледът му става профанация. Срещу тази предателска зараза у пасивно възприемащия обект няма никаква защита. Лечителят го държи в своята власт омагьосан и безсилен, както змията държи под своя поглед слабата птичка. Злото, което такива лечители могат да причинят, е неизмеримо; а такива лечители са стотици.

Както вече посочихме, съществуват и истински богоподобни лечители, които (въпреки цялата злоба и скептицизъм на своите фанатични противници) са прославили имената си в световната история. Такива са били отец д'Арс от Лион, Джекоб и Нютон; както и Хеснер, свещеник от Клорстеле, и добре известният Валентин Грейтрайкс, беден ирландец, признат през 1670 г. от знаменития Робърт Бойл, председател на Кралското общество в Лондон. През 1870 г. биха го затворили в дом за психично болни заедно с много други лечители, ако това зависеше от желанието на един друг председател на това общество; или пък професор Ланкастър би го привлякъл в съда по „закона за скитничеството", задето се занимава с хиромантия сред поданиците на Негово величество или за нещо друго. Завършвайки изброяването на доказателствата, които биха продължили до безкрайност, е дос­татъчно да се каже, че от първия до последния момент, от Питагор до Елифас Леви, от височайшия до най-скромния - всички учат, че магическите сили никога не стават достояние на тези, които са потънали в порочни наклонности. Само хората с чисто сърце „виждат Бога" и се ползват от божествени дарове; само те могат да лекуват телесните недъзи и да си позволяват без особен риск да се отдават на ръководството на „невидимата сила". Само такива могат да внесат мир и спокойствие в душите на разтре­вожените си братя и сестри, защото лековитите води не текат от отровени извори, гроздето не расте на тръни и магарешкият бодил не ражда ягоди. Независимо от всичко това „в магията няма нищо свръхестествено", тя е наука и даже „властта да се изгонват злите духове" се явява неин раздел, който посветените изучавали отделно. „Изкуството да се изгонват демоните от човешкото тяло е наука за оздравяването, полезна за хората" - казва Джозеф.

Приведените дотук примери са напълно достатъчни, за да се разбере защо ние твърдо се придържаме към древната мъдрост, предпочитайки я пред всяка нова теория, излюпена на основата на съвременните събития в сферата на окултните сили на човека. Феномените на физическата природа могат да имат своята ценност като средство за пробуждане интереса на съвременните материалисти; те могат също така да потвърдят (ако не пряко, то поне по пътя на изводите и заключенията) нашата вяра в безсмъртието на нашите души и духове, но остава спорен въпро­сът, какво носят преди всичко съвременните (спиритични) фено­мени — вреда или полза? Много умове, жадуващи доказателства за безсмъртието на душата, бързо изпадат във фанатизъм; а Стоу казва, че по-скоро се намира под властта на въображението, отколкото под властта на логичните разсъждения.

Несъмнено, повярвалите в съвременните феномени могат да претендират за' разнообразни духовни дарове и способности, но „разпознаването" на духове очевидно отсъства от техния каталог на „духовни" дарове. Разказвайки за „диака", който в едно прекрасно утро открил в тъмния ъгъл на „страната на вечното лято", големият американски ясновидец А. Дж. Дейвис отбелязва: „Диака е този дух, на който доставя безумна радост разиграва­нето на роли и показването на номера в областта на персонажи с противоположен характер; за него молитвата и богохулните изказвания са еднакво ценни; той има страст към лирическите разкази; ... тъй като е нравствен урод, в него отсъства чувството за справедливост, човеколюбието, нежната привързаност. Той не познава това, което хората наричат чувство на благодарност; резултатите на любовта и ненавистта за него са едно и също; неговият девиз често звучи страшно - целият живот е само за СЕБЕ СИ и индивидуалният живот свършва с УНИЩОЖЕ­НИЕ. Неотдавна някой, представящ се за Сведенборг, казал на една жена медиум следното: „Аз съм всичко, което е било, ще бъде или може да бъде; и индивидуалният живот е само съвкуп­ност от призрачни илюзии, стремително носещи се към унищо­жение завинаги."

Порфирий, чиито съчинения, по думите на един разсърден поклонник на феномените, плесенясват, подобно на другите отпадъци на древността, в зимниците на забвението, казва следното по повод тези диака (ако това е тяхното име, отново открито през XIX век): „Именно с непосредствената помощ на тези зли демони се осъществява всяко магьосничество... Това е резултат от тяхната работа и хората, които нанасят вреда на своите ближни чрез омагьосване, често отдават големи почести на въпросните зли демони и особено на техния глава. Тези духове прекарват времето си, мамейки ни с показването на евтини чудеса и илюзии; те се стремят да бъдат приети за богове и техният вожд изисква да бъде признат за височайши Бог."²⁰²

Духът, представящ се за Сведенборг (диака от съчинението на Дейвис), който намеква че той именно е това „Аз съм всичко..." — силно напомня на порфириевия вожд на злите духове.

Какво по-естествено от тези хули към древните и опитни теурзи от страна на някои медиуми, на фона на обстоятелството, че Ямблих, разкривайки спиритуалистичната теория, строго заб­ранява да бъдат създавани такива феноменални манифестации по друг начин, освен след дълго нравствено и физическо пречис­тване под ръководството на опитен теург. На друго място той посочва, че (с някои изключения) ако човек се чувства удължен, удебелен или повдигнат във въздуха, това е сериозен признак, че той е обсебен от зли демони.²⁰³

В този свят всичко си има своето време и истината, макар и обоснована на безупречни доказателства, няма да пусне корени и не ще покълне, ако подобно на семената тя не бъде хвърлена в земята в нужното време. „Епохата трябва да бъде подготвена" - казва професор Кук. Действително само допреди някакви си тридесет години настоящият труд би бил обречен на саморазрушение от собственото си съдържание. Съвременните феномени, независимо от ежедневните „разобличения" и насмешки от стра­на на заклетите материалисти и въпреки своите многобройни проблеми, се множат и се подкрепят от фактите, ако не от мъдростта и духовността на хората. Това, което преди двадесет години би ни се сторило просто нелепо и абсурдно, сега ще бъде изслушано, защото феномените вече се потвърждават от редица велики учени. За нещастие, макар че манифестациите се усилват с всеки изминал ден, във философията не настъпва никакво съответно подобрение. Разпознаването на духовете е все така слабо, както и преди.

Може би сред общността на съвременните автори спиритуалисти никой не е ценен така високо за характера, образованието, искреността и способностите си, както Епес Сърджънт от Бостън, щата Масачузетс. Неговата монография под заглавие „Осезаеми доказателства за безсмъртие" заслужено заема важно място сред другите трудове по същата тематика. Независимо от пълното му благоразположение към медиумите и техните феномени, мистър Сърджънт все пак е принуден да употреби следните изрази: „Умението на духовете да възпроизвеждат точното подобие на хора, напуснали земния живот, ни навежда на въпроса - доколко можем да бъдем уверени в достоверността на всеки дух? Ние още не сме достигнали до необходимата степен на осведоменост по този въпрос, която би ни дала възможност с увереност да отговорим на този въпрос... Има още много неща, които предс­тавляват загадка в думите и постъпките на подобен тип матери­ализирани духове." Колкото до степента на интелигентност на повечето духове, скриващи се зад физическите феномени, то безспорно мистър Сърджънт ще бъде признат за техния най-ком­петентен съдия. Той казва: „Голямото множество от духовете (участващи във феномените), подобно на хората от нашия свят, е слабо развито и неразумно." Иска ни се да зададем и справед­ливия въпрос - защо не им достига ум, ако те са човешки духове? Изглежда или разумните човешки духове не могат да се матери­ализират, или тези духове, които се материализират, не прите­жават човешки разум и затова са длъжни да бъдат (според самия Сърджънт) елементарни, които напълно са загубили човешките си характеристики, или са онези демони, които, според учението на персийските шейхове и на Платон, представляват нещо средно между Бога и развъплътените хора.

Има достоверни доказателства (например свидетелството на мистър Крукс), доказващи, че много „материализирани" души могат да разговарят с доловими гласове. Ние обаче доказахме на основата на свидетелствата на древните, че гласът на човешките духове не звучи членоразделно и не може да бъде членоразделен, тъй като той, по изказването на Емануил Сведенборг, представ­лява сам по себе си едно „дълбоко въздишане". На кой от тези два рода свидетелства можем повече да се доверим? Дали на древните теурзи, които толкова векове се занимават с теургическа практика и са натрупали голям опит, или на съвременните спиритисти, които нямат никакъв опит и няма факти за връзката им с „духове", истинността на които те да са в състояние да проверят и докажат? Съществуват медиуми, чийто организъм понякога предизвиква появяването на стотици от тези предпола­гаеми „човешки форми". Всички ние не си спомняме, че някога сме виждали и слушали за дух от такъв род, че той е изразил нещо, освен обикновените и общоизвестни идеи. Този факт е непременно длъжен да привлече вниманието даже на най-некритично настроените спиритисти. Ако духът изобщо може да говори, и пътят към това е открит, то защо те понякога не се обърнат към нас със съобщения, които получаваме по пътя на „автома­тичното писмо"? Мистър Сърджънт повдигнал твърде многозна­чителна идея в по-долу последвалите възражения: „Доколко те (духовете от спиритичните сеанси) са ограничени в своята мис­ловна дейност и в припомнянето на акта на своята материализация или в представата за интелектуалния кръгозор на медуима, -това все още остава открит въпрос." Известно е, че се матери­ализират и духове, подобни на тези, които предизвикват автома­тичното писмо, като и едните и другите се проявяват чрез медиуми; но докато единият (материализиращ се) дух дрънка глупости, другият (проявяващ се чрез автоматичното писмо) често дава възвишени философски учения; и тук възниква въп­росът - защо тяхната мисловна дейност може в първия случай да бъде по-ограничена от „интелектуалния" кръгозор на медиума, а във втория случай да е обратното?

Медиумите, които материализират духове, поне според наши­те наблюдения, не са по-образовани от много селяни и работници, които в различни времена под влияние на висши духовни сили са донесли на света възвишени идеи. Историята на психологията е пълна с примери от подобен характер. Сред тях трябва да отбележим Бьоме, вдъхновен, но невеж обущар, и нашия съвре­менник Дейвис. Що се отнася до отсъствието на интелект, ние предполагаме, че няма нужда да търсим по-поразителни примери от тези за пророкуващите деца, поети и ясновидци, споменати в предишните глави. Ако духовете могат да говорят, то за тях не би трябвало да представлява трудност да се изразяват така, както са говорили в земния си живот тези лица, за които духовете се представят (т.е. да говорят разумно и в съответствие с тяхното прижизнено социално положение), а не да изпадат в обичайния за такива случаи еднообразен тон, изричащ „общи истини", а нерядко и пошлости. Мистър Сърджънт обнадеждаващо заявява в тази връзка: „Науката за спиритизма все още се намира в детската си възраст и ние се надяваме, че по този въпрос след време ще се появи повече яснота." Ние обаче се боим, че ще се наложи да уточним - от тъмните стаички на спиритистите тази светлина никога няма да се пролее.

Просто смешно и абсурдно е да се изисква от всеки изследовател, явяващ се в качеството на свидетел на съвременните чудеса и психични феномени, да притежава диплома на учен. Опитът от изминалите четиридесет години показва, че не винаги умовете, минали през „научна тренировка", са по-добри там, където е нужен просто здрав разум и правдивост. Нищо не заслепява така, както фанатизмът и едностранното разглеждане на проблемите. За илюстрация нека вземем източната магия или древния спиритуализъм, а също така и съвременните фено­мени. Стотици, дори хиляди заслужаващи пълно доверие свидетели, върнали се след пребиваване на Изток, са засвидетелствали факта, че необразованите факири, шейхове, дервиши и лами в тяхно присъствие и без никакви помощници или механични приспособления са правели чудеса. Те потвърдили, че показаните им феномени противоречали на всички ИЗВЕСТНИ ни научни закони и че изглежда съществуват още неизвестни окултни природни сили, управлявани от свръхчовешки разум. Каква била позицията, заета от съвременните учени по отношение на тези факти? Доколко свидетелствата на някои от най-изтъкнатите учени („най-научно тренираните" умове) са направили впечатление сред останалата научна общност? Нима изследванията на професор Хаир и Морган, Крукс и Уолъс, Дьо Гасперин и Тюри, Вагнер и Бутлеров и др. са разклатили поне за миг скептицизма на учените? По аналогичен начин били възприети и персоналните опити на Жаколио с факирите от Индия, такова било тяхното отношение и към психологичните разясне­ния на професор Перти от Женева. Достига ли до тях гръмкият вик на човечеството, жадуващо осезаеми знаци, способни да докажат същест­вуването на Бога, душата и вечността, и как те реагират на него? Те разрушават и унищожават най-малките признаци на духовното, без сами нищо да изградят. „Ние не можем да открием признаците (на духа) нито чрез реторта, нито с помощта на тигла - казват те. - Следователно, всичко това е просто една заблуда!"

В този век на хладен разсъдък и предвзето мнение даже на Църквата й се налага да иска помощ от науката. Построени върху пясъка на вярата, християнските догми се разсипват под хладното дихание на науката, но в своето падение увличат със себе си ИСТИНСКАТА религия. Мъчителният стремеж обаче към някакъв признак на Бога и живота след смъртта остава в човешкото сърце все така силен, както и преди. Напразна е научната софистика - тя никога няма да успее да заглуши гласа на природата. Представителите на науката само отровиха чистите води на простата вяра и сега човечеството вижда своето отражение в мътната вода на чистия някога извор. Антропометричният (човекоподобен) Бог на нашите бащи е заменен с антропоморфни чудовища; и което е още по-лошо - той се подменя от отражението на самото човечество в тези води, вълнистата повърхност на които отразява изопачените образи на истината и фактите във вида, в който те се раждат в размътеното човешко въображение. „Не от чудеса се нуждаем ние -пише почтеният Брук Херфорт, - а от намиране на осезаеми доказател­ства на духовното и божественото; не към пророците се обръщат хората, търсещи тези доказателства, а по-скоро към учените. Хората чувстват, че тези търсения на вътрешните скривалища на творението трябва накрая да доведат до дълбоко познаване на фактите, лежащи в основата на всичко съществуващо, че те са длъжни в крайна сметка да дадат някакви безспорни доказателства за съществуването на Бога."

Фактите са налице, учените - също. Можем ли да очакваме от тях нещо повече, след като те така добре изпълниха дълга си? Нима те, тези титани на мисълта, не измъкнаха Бога от неговото скривалище и не ни дадоха, вместо Него, ПРОТОПЛАЗМАТА?

На Единбургския конгрес на Британското общество през 1871 г. сър Уилям Томпсън казал: „По извечния закон на честта, науката е длъжна безстрашно да среща всеки проблем, който й поднася животът."

На свой ред професор Хъксли заявил: „По отношение на въпроса за чудесата аз мога само да кажа, че думата „невъзможно" според мен не е приложима към философията." А великият Хумболт посочил, че „самонадеяният скептицизъм, който отрича фактите, без достатъчно да ги е изследвал, в някои случаи ,е по-вреден, отколкото безотговорната доверчивост".

Впоследствие тези именити личности се оказаха нарушители на своите собствени учения. Възможността да се възползват от отварянето вратите на Изтока и сами да изследват феномените, засвидетелствани от всички пътешественици по тези страни, беше отхвърлена от тях. Дали нашите физиолози и патолози някога сериозно са се замисляли как да се възползват от откриващата се възможност за разрешаване на един толкова важен въпрос? О, не! Те не са имали смелостта да го направят. Няма смисъл да очакваме, че главните академици на Европа и Америка ще предприемат пътешествие в Тибет и Индия, за да изследват на място чудесата на факирите. Дори ако един от тях извърши самостоятелно пътешествие и стане свидетел на всички чудеса на света, то на връщане неговите събратя просто няма да му повярват.