Дао трите Съкровища Том 1 Въведение



страница1/12
Дата23.07.2016
Размер2.85 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12
ДАО - Трите Съкровища
Том 1
Въведение
ВЕЧЕРТА Е ГОРЕЩА. Мусонът, вторият ми такъв се­зон в Индия, е почти привършил. Стените от дървесни на­саждения избухват с потъмняваща зеленина. Червените цветя почерняват, скрити дълбоко сред сенките. Аз чакам пред портата на къщата на Учителя заедно с още една дузи­на други: оранжеви роби, тихи, напрегнати в очакване лица, кратки разговори, сякаш шумолене на животинки през нощта в гората. Аз не очаквам нищо; очакванията и техните стотици дубликати и сенки са настрана и си почиват. Бяхме си досадили един на друг - тези очаквания и аз, и то отвъд точката на досадата - и засега взаимно сме се отписали. Ние чакаме дълго. Аз чакам. През последните петнадесет месеца вложих всички усилия в медитация - като последната беше двуседмична интензивна начална терапия, в която изкрещявах вълни от болка, идващи от детското тяло: тялото, което беше останало в мен като подтикваща причина и ключ към всички житейски драми. Дребни страхове набраздяват тяло­то ми, изчезват и отново се появяват. Наблюдавам дъха, който минава през тялото като нежен прилив - той е от природата, аз почти се привързвам към него.

Накрая влизаме-през портата и вървим по постланата с чакъл алея покрай къщата, всеки в своя собствен свят; за­обикаляме към верандата, където Учителят, неочаквано облян в светлина, е седнал на тъмен стол: около него светли­на, той облечен в бяла роба, с непринудено спокойствие в своето открояващо се с по-тъмен цвят тяло, сред заобика­лящите го петна от светлина и нощ. Единият крак премет­нат върху другия, единият сандал се изул, откривайки изу­мително стъпало като жива скулптура, така прекрасно със споя светлокафяв тен, че ти се иска да му се поклониш. Съ­буваме обувките и бързаме по мраморните плочи с нозе, изпитали внезапна наслада от техния допир, за да бъдем привлечени като с магнит от неговите нозе, за да седнем, сякаш отворени по един невидим и безмълвен начин и из­ложени на този взор, който е самият той. За да се почувст­ваме прозрачни, и сами, и несъществуващи, н напълно тук -с него, бидейки негови, в него.

Той се усмихва. Ние сме насядали в полукръг пред но­зете му като пред някой разказвач, като пред коледна елха -една невероятно плътна концентрация на любов. Усмивката му е детска в своята невинност и пълнота, и тя е усмивка на нещо, което повечето от нас никога не са виждали - един възрастен, който е толкова открит, толкова пълен, толкова осъществен, толкова зрял, че отново е експлоадирал в детс­твото. Той е толкова човешки пред нас, че е чак свръхчовешки - той е всички нас, осъществени до най-пълна слава, до най-пълна дълбочина. Каквито и мисли да са се въртели в ума ми, те са изгасени от неговия блясък. Аз мога само да наблюдавам. Мисълта се превръща в движение на безна­деждност в тялото. Наблюдавам себе си как искам да бъда с него, да го чувствам как говори в мен.

Той разменя по няколко думи с един-двама от нас -проблеми на любовта и медитацията, какво трябва да се прави; на някой, който чувства много страх, му се дава като медитация да казва ааах, чувствайки как звукът се излъчва от центъра на.страха, и след това да легне сякаш върху гър­дите на майка си, в пълна неподвижност и чувствайки енер­гията.

Тогава той ме поглежда. Той не ме чака да кажа как­вото и да било, и за мое учудване заговорва: "Мадури, това ще бъде една много решаваща вечер за теб." Да, казвам аз, и кимам, сякаш съм знаела, защото аз и знаех, и не знаех. Той взима едно малко джобно фенерче с тесен лъч и казва: "Сега седни съвсем неподвижно - затвори очите", и насочва лъча в третото ми око: в центъра на челото, над веждите. Аз съм вътре в себе си, и наблюдавам светлината как пада върху вътрешните движения, сякаш изведнъж заблестява светлина върху някакви тъмни мърдащи насекоми, някакво гнездо на хлебарки и молци в тъмен ъгъл. Те се разпръскват н разлитат, и не остава нищо освен разцъфтяване на енер­гия, мънички раждания на движение, някакъв флуид, някак­ва трудност. Натиск от топлина в центъра И край. Отварям си очите. Той ме гледа с цялата си сила и с цялото си същество, и ми говори по един оживен, приятелски начин:

"Отсега нататък, просто бъди напълно обикновена."

Казвам да, и ох, и кимам, и съм в нещо като несъщес­твуващо прозрачно объркване, липсващо учудване, окъпана в светлина и чакаща с отворена уста като някакъв идиот, а гой казва:

"Просто бъди напълно обикновена. Движи се по обикновен начин - просто се движи така, както чувстваш. Остави цялото бъдеще, всички цели. За теб не съществува бъдеще. Бъди щастлива. Няма нищо, което трябва да се прави - остави всички усилия."

Хм - трябва ли да медитирам? - питам аз.

"Ако така чувстваш", отговаря той. Толкова е ярък и присъстващ и тотален, че се чувствам заслепена и погледът ми непрестанно иска да се отклони, и аз пак поглеждам. "Но недей да правиш никакви усилия при.медитацията Ако така чувстваш, тогава медитирай; но просто се наслажда­вай, а ти и не отиваш никъде - недей дори и да мислиш да се чувстваш виновна, ако не ти се медитира. Няма вече 'Мадури, има нужда от прати прасав1, Мадури има нужда от начална терапия. Не. Толкоз. И помни - никакви "трябва". Това, което ти казвам, е да релаксираш. Просто да се отпуснеш."

И той ми говори, гледайки ме: "Никакви проблеми повече. Никога повече недей да носиш тук проблеми. Да, нали разбираш. От тази вечер да отпадне целият контрол. Окей, Мадури? Добре!", като че ли каза: достатъчно.

И аз кимам, и умът ми преглъща, и аз казвам: струва ми се, че не знам дали мога да се уповавам просто да бъда... а той отговори. "Просто се отпусни. Бъди обикновена" -сякаш игнорираше усилието ми да направя от това проб­лем. И аз изпаднах в пранам, а след това се върнах на мяс­тото си смеейки се, полуприпаднала и наблюдаваща, а той местеше пълнотата на своето внимание и любов по целия кръг, за да се срещне с всеки един от нас.

Когато даршанът свърши, аз се смеех, покланяйки му се заедно с другите докато той влизаше бавно в къщата, смеех се, докато си слагах сандалите и тичах безтегловна по алеята и навън през портата, смеех се, докато карах с вело­сипеда си към къщи в тъмното.

Не мислех повече за това, че съм смятала че трябва да бъда необикновена. Но на следващия ден се чувствах гневна, възмутена, като хваната в капан. Почувствах, че всички пътища за отстъпление са отрязани. Няма "трябва"! Няма пече проблеми! Не бих могла вече да го питам какво да правя! Но аз трябваше да загубя контрол! Трябваше ли? Не, дори не и това. Няма "трябва"! Отпусни се! Бъди щастлива! Няма проблеми! Няма "трябва" по отношение на "няма проблеми"! Той беше прекратил всичките ми игри. Бях раз­дразнителна и направих скандал, и се успокоих, и следва­щият ден се случи, след това и по-следващият, и аз се случвам през целия ден.

Това е просто непрестанна медитация.

Това е Лао Дзъ.

- Всичко, което той ми каза, все още навлиза в мен Да бъдеш обикновен Моето борещо се его, моето другарче за цял живот, трябва по сто пъти да се вглежда в себе си щом започне да се опитва да се бори, и трябва да повярва, че борбата е свършила. То е като да повярваш, че можеш да преминеш по въже, опънато над планинска клисура - да по­вярваш, че тревогите вече не са необходими. Усилието се е превърнало в мой навик, в дълбоко вкоренен шаблон. Мно­го мисли кръжат около него, мисли, за които си спомням как съм ги култивирала и канила от близо и далеч - от кни­ги, от хора, от училището. Умът ми винаги казва: ако опи-1яш още съвсем мъничко по-упорито - ако просто напра­виш това - ще постигнеш пробив. И това е тайната задна мисъл - че тогава ще те обичат. Ще те харесват. Ще знаят за теб.

А сега Ошо казва да не драматизираш. Движението на настоящето, на празнотата, на спонтанността - да виждаш ума като люспа от насекомо, какъвто си е; като слуга, като приятел, като старото ти палто - е да се движиш по-скоро между мислите, отколкото в тях. За три месеца непрекъснат прати прасав аз бях преживяла отново всичко възможно, което би могло да се измъкне навън от ума. В състояние на медитация се бях потапяла в неврози, в образи, в спомени върху спомени, които отключвах от телесните тъкани и чувствах експлозията при тяхното изчезване. Навсякъде, където отивах вътре в себе си, аз се блъсках в собствения си нос. В медитация сякаш имах наркотична пристрастеност към постиженията - изсмуквайки мислите до сухо и нами­райки още за поглъщане. Животът ми беше борба за повече спомени, чувства, болки. Гънки мисли се трупаха около то­ва какъв добър медитатор съм аз, какво добро момиче съм. колко съм трудолюбива, колко съм вярна до фанатизъм. Бях цяла светица; може би винаги ще бъда. Само че изненадата я няма, н движението между мислите.

Лао Дзъ е просто обикновен. Абсолютно обикновен -обикновен между мислите - всички мисли са умът, опитващ се да бъде необикновен. Ошо казва, че желанието да си не­обикновен е най-обикновеното нещо на света. Обикновеността на Лао Дзъ е по-голяма, тя е завършена - тя е това желание, което е така напълно прието и разтворено, че е в състояние на трансформация. Тя е крайната обикновеност на това просто да бъдеш. Просто част от обикновената, от прекрасната природа. За да я избегнем, ние вечно търчим в кръг. Аз вечно търчах в кръг Това е всичко, което мога да правя, всичко, което«умът може да прави.

Това беше шок, тази дума "обикновен." Шок поради самата си простота. Зад шока се отваря нещо - някаква смърт, някакво успокоение, някакво крехко всеприсъстващо осъзнаване - в посока, точно обратна на борбата.

Достатъчно разсъждения. Седя тук. Хубаво е. Пиша. Забавно е и малко страшно, защото не знам за кого пиша, или защо пиша, или коя съм аз. Някакъв с оранжев тюрбан минава през градината. Зелените лози пълзят по парапета на верандата в сложна плетеница. Не знам кой е Лао Дть,нито пък как да пиша за него. Мога да пиша за себе си, но това не е конкретно, а също е и необосновано. Една ог­ромна черна мравка пропълзява по ръкава ми.

Сутринта, в аудиторията на открито, Ошо говори за Лао Дзъ. Слушайки го сред градината, аз изпадам в благо­дарна възприемчивост и забавление. Птиците чуруликат, а Ошо е Лао Дзъ, който кръжи около себе си, а аз просто го изследвам, седейки там, чувствайки тялото на природата като свое п наслаждавайки се на пълнотата на присъствието - нечие, на Лао Дзъ, моето. Уморена от мисли, благодарна да си почина в будността на ранната утрин, чувствайки как настроенията ме измиват открай-докрай, както водата оголва н изчиства камъните в ясен слънчев ден, без да разбирам кой е този Лао Дзъ, този Старец, този мъдрец - безпомо­щен, неразбиращ, разбиращ. Същество. Магия и обикновеност, блаженство и светско, страх и поезия. Нищо, без ду­ми Само това.

Ма Прем Мадури

Пуна, 1976г.




ГЛАВА

Небе




КРАК

Земя


Левият крак прави стъпка: вътрешният, възприемчив крак се спира
хармония; пълнота на главата и крака, вътрешният път

ДАО

Път


ДАО

ТРИТЕ СЪКРОВИЩА

Първи том

Тези десет беседи, основаващи се върху Даодъдзин на Лаодзъ и върху въпросите на учениците и посетителите, са изнесени от Бхагван Шри Раджниш (Ошо) в неговия ашрам в Пуна, Индия, от 11 до 20 юни 1975 г.
ЗА АБСОЛЮТНОТО ДАО

Дао, за което може да се говори

Не е абсолютното дао.
ЗА ВЪЗНИКВАНЕТО НА ОТНОСИТЕЛНИТЕ ПРОТИВОПОЛОЖНОСТИ

Когато всички хора на земята

познаят красотата като красота.

Възниква (познанието) за грозотата.

Когато всички хора на земята

познаят доброто като добро.

Тогава възниква (познанието) за злото.

Следователно:

Битието и небитието са взаимозависими

в развитието:

Трудното и лесното са взаимозависими

в целостността:

Дългото и късото са взаимозависими в контраста:

Високото н ниското са взаимозависими в позицията:

Звуковете и гласа са взаимозавнснми в хармонията:

Предното и задното са взаимозависими в компания.

Следователно Мъдрецът:

Управлява делата без действие:

Проповядва учението без думи:

Всички неща възникват.

Но той не им обръща гръб:

Дава им живот, но не ги обсебва:

Действа, но не присвоява:

Довежда до край. но не претендира за заслуги.

Тъй като не претендира за заслуги.

Затова заслугите не могат да му се отнемат



ЗА АБСОЛЮТНОТО ДАО

11 юни 1975 г.

Говоря за Махавира от чувство за дълг - сърцето ми не е с него. Той е прекалено математичен. Той не е мистик, не притежава поезията на съществуването. Велик е, прос­ветлен, но е като безбрежна пустиня; в него не можеш да намериш ни един оазис. Но понеже съм роден като джайн, към него имам известен дълг. Говоря за него по задълже­ние, но сърцето ми не е там; говоря единствено чрез ума си. Когато говоря за Махавира, говоря за него като външен наблюдател. Той не е вътре в мен и аз не съм вътре в него.

Същото важи за Мойсей и Мохамед. Не се чувствам като разговарящ за тях; не съм говорил за тях. Ако не бях роден като джайн, нямаше да говоря и за Махавира. Много пъти моите мюсюлмански ученици или моите християнски ученици идват при мен и казват: "Защо не говорите за Мо­хамед или за Мойсей?" Трудно ми е да им го обясня. Много пъти, само като се взра в лицата им, решавам, че ще говоря; много пъти прочитам отново думите на Мойсей и Мохамед и след това отново го отлагам. Никаква камбана не бие в сърцето ми. Няма да има живот - ако говоря, ще е нещо мъртво. Дори не чувствам такова задължение към тях, как­то към Махавира.

Те принадлежат към същата категория - прекалено пресметливи са, крайни са; изпускат противоположния по­люс. Те са отделни тонове, не са хармонии, не са симфо­нии. Отделният тон притежава своя красота - една аскетич­на красота - но е монотонен. От време на време е приемли­во, но ако продължи да звучи, отегчава; би искал да го спреш. Личностите на Махавира, Мойсей и Мохамед са ка­то отделни тонове - прости, аскетични, дори красиви - от време на време. Но ако срещна Махавира, Мойсей или Мо­хамед на пътя, ще им отдам нужното уважение и ще избя­гам.

Говоря за Кришна. Той е многоизмерен, свръхчовек, истинско чудо, но повече прилича на мит, отколкото на ис­тински човек. Толкова е необикновен, че не може да съ­ществува. На тази земя такива необикновени хора не могат да съществуват - съществуват само в сънищата и мечтите. А митовете не са нищо друго, освен колективни сънища. Сънува ги цялото човечество... красиви, но невероятни. Го­воря за Кришна и се наслаждавам, но му се наслаждавам, както някой се наслаждава на хубавата приказка и на раз­казването на хубавата история.

Говоря за Исус Христос. Изпитвам дълбока симпатия към него. Бих искал да страдам заедно с него и бих искал поне за малко да нося кръста му Но ние нямаме допирна точка, никога не се срещаме. Той е толкова тъжен, толкова обременен - обременен от страданията на цялото човечест­во. Не може да се смее. Ако вървиш с него прекалено дълго време, ще станеш тъжен, ще загубиш смеха си. Заобикаля го една навъсеност. Съчувствам му, но не бих искал да съм като него. Мога да вървя с него известно време и да споде­ля неговия товар - но след това се разделяме. Нашите пъ­тища са различни. Той е добър, но е прекалено-добър, поч­ти нечовешки добър.

Говоря за Заратустра - много рядко, но обичам този човек както приятелят обича своя приятел. С него можеш да се смееш. Той не е моралист, не е пуритан; може да се наслаждава на живота и на всичко, което той му дава. Добър приятел - можеш да останеш с него завинаги - но е са­мо приятел. Приятелството е нещо хубаво, но не е доста­тъчно.

Говоря за Буда - обичам го. Аз съм го обичал в про­дължение на векове, на много животи. Той е невероятно, изключително хубав, съвършен. Но не е от тази земя, не хо­ди по земята. Лети в небето и не оставя никакви следи. Не можеш да го следваш, не знаеш къде се намира. Той е като облак. Понякога го срещаш, но това е случайно. И е толко­ва изтънчен, че не може да пусне корени на тази земя. Предназначен е за някакво по-висше небе. В този смисъл е едностранчив. В него земята и небето не се срещат; той е божествен, но земното липсва; той е като пламък, красив, но липсва маслото, липсва тялото на лампата - можеш да видиш пламъка, но той се издига все по-високо и по-високо, нищо не го задържа върху земята. Обичам го, гово­ря за него от сърце, но все пак остава да съществува извес­тна дистанция. Тя винаги съществува в любовта - идваш все по-близо и по-близо, и по-близо, но дори в тази близост има дистанция. В това е нещастието на всички влюбени.

Говоря за Лаодзъ по съвсем различен начин. Не съм свързан с него, защото дори за да си свързан, се изисква известна дистанция. Не го обичам, защото как можеш да обичаш себе си? Когато говоря за Лаодзъ, говоря, все едно говоря за себе си. Моето същество е в пълно единство с не­го. Когато говоря за Лаодзъ, все едно гледам в огледало - в него се отразява собственото ми лице. Когато говоря за Ла­одзъ, аз съм абсолютно с него. Дори да кажа: "абсолютно с него" не е вярно - аз съм той, той съм аз.

Историците се съмняват в неговото съществуване. Аз не мога да се съмнявам в неговото съществуване, защото как мога да се съмнявам в собственото си съществуване? В момента, в който моето съществуване стана възможно, той се превърна в истина за мен. Дори историята да докаже, че никога не е съществувал, това е без значение за мен; трябва да е съществувал, защото аз съществувам - аз съм доказа­телството. В следващите дни, когато говоря за Лаодзъ, ня­ма да говоря за някакъв друг човек. Ще говоря за себе си -все едно Лаодзъ говори под друго име, под друга намарупа, чрез друго превъплъщение.

Лаодзъ не е като Махавира, изобщо не е математичен, макар че е твърде, твърде логичен в своята лудост. Той притежава безумна логика! Когато се задълбочим в негови­те изказвания, ще го почувстваш; това не е така очевидно и ясно. Той има своя собствена логика, логиката на абсурда, логиката на парадокса, логиката на лудия. Той удря силно.

Логиката на Махавира може да бъде разбрана дори и от слепеца. За да разбереш логиката на Лаодзъ, трябва да си изработиш очи. Тя е твърде неуловима, не е обикновената логика на логиците - това е логиката на скрития живот, на твърде неуловимия живот. Това, което той казва, на повър­хността изглежда като абсурд. Дълбоко вътре обаче живее забележителна последователност. Човек трябва да проник­не в нея; човек трябва да промени собствения си ум, за да разбере Лаодзъ. Можеш да разбереш Махавира, без изобщо да променяш ума си; такъв, какъвто си, можеш да го разбе­реш. Той е в същата посока. Колкото и по-напред от теб да е постигнал целта, той е в същата посока, на същата пътека. Когато се опитваш да разбереш Лаодзъ, той криволи­чи. Понякога го виждаш да тръгва на изток, а друг път на запад, защото твърди, че изтокът е запад и западът е изток: те са заедно, те са едно. Той вярва в единството на проти­воположностите. И точно такъв е животът.

Така че Лаодзъ е като говорител на живота. Ако жи­вотът представлява абсурд, Лаодзъ е абсурден; ако животът притежава абсурдна логика, Лаодзъ притежава същата ло­гика. Той просто отразява живота. Не добавя нищо към не­го, не избира нищо от него; просто приема това, което е.

Лесно е да се забележи духовността на Буда, много е лесно; невъзможно е да я пропуснеш, толкова е" необикно­вена тя. Но е трудно да забележиш духовността на Лаодзъ. Той е толкова обикновен, точно като теб. Ще трябва да раз­виеш своето разбиране. Буда минава покрай теб - незабавно ще разбереш, че е преминало някакво висше същество. Той притежава обаянието на необикновеното човешко същест­во Трудно е да не го забележиш, направо е невъзможно да го пропуснеш. Но Лаодзъ... той може да ти е съсед. Може да не си го забелязвал, защото е съвсем обикновен, защото е така необичайно обикновен. И в това е неговата красота.

Да станеш необикновен, е лесно: необходимо е само усилие, усъвършенстване, култивиране. Това е дълбока вътрешна дисциплина. Можеш да станеш изключително префинен, нещо абсолютно неземно, но да си обикновен, е наистина най-необикновеното нещо. Никакви усилия няма да ти помогнат - необходимо е отсъствието на усилия. Ни­каква практика няма да ти помогне, никакви методи, никак­ви средства няма да са ти от полза, единствено разбирането.

Дори медитацията няма да ти е от полза. Медитацията ще ти помогне, за да станеш Буда. За да станеш Лаодзъ, дори медитацията не може да ти помогне - единствено разбира­нето. Просто разбери живота такъв, какъвто е, и живей с кураж; не бягай от него, не се крий от него, изправи се пред него смело, какъвто и да е той, добър или лош, божествен или дяволски, райски или адски.

Много е трудно да си Лаодзъ или да разпознаеш Ла­одзъ. Всъщност, ако можеш да познаеш Лаодзъ, ти вече си Лаодзъ. За да разпознаеш Буда, не е необходимо да си Буда, но за да познаеш Лаодзъ, трябва да си Лаодзъ - иначе е не­възможно.

Разказва се, че Конфуций отишъл да види Лаодзъ. Лао Дзъ бил старец, Конфуций бил по-млад. Лаодзъ бил почти неизвестен, Конфуций го знаели навсякъде. Царете и импе­раторите често го викали в своите дворци; мъдрите често идвали при него за съветите му. В онези дни той бил най-мъдрият човек в Китай. Ала постепенно той трябва да е по­чувствал, че неговата мъдрост е полезна за другите, но са­мият той не е щастлив, не е постигнал нищо. Превърнал се в експерт, вероятно полезен за останалите, но не и за самия себе си.

Затова тайно започнал да търси човек, който да по­могне на самия него. Обикновените мъдреци не можели да му помогнат, защото самите те идвали при него за съвет. Прочутите учени не можели да му помогнат; обикновено те идвали, за да питат него за своите проблеми. Все пак трябвало да съществува някъде някой - животът е необоз­рим. Започнал да търси.

Изпратил своите ученици да търсят човек, който може да му помогне и те се върнали с вестта, че има такъв човек - никой не знаел неговото име - бил известен като стареца. Лаодзъ означава "стар човек". Това не било неговото име. Никой не знаел името му. Бил толкова неизвестен, че никой не знаел кога е роден, никой не знаел кои са родителите му - кой е баща му или коя е майка му. Бил на деветдесет го­дини, но само някои много редки, изключителни хора го били срещали, хора, които имали други очи, други вижда­ния, за да могат да го разберат. Той бил само за най-необикновените - толкова обикновен човек, но за най-необикновените умове.

Чувайки новината, че един човек, известен като Ста­реца, съществува, Конфуций заминал да го види. Когато го срещнал, Конфуций почувствал, че пред него е човек със забележително разбиране, със забележителна интелектуална цялостност, с голяма проницателност, гений. Чувствал, че има нещо, но не можел да го разбере. Нещо мистериозно, неуловимо; този мъж не бил обикновен, макар че изглеждал съвсем обикновено. Имало нещо скрито; той носел съкро­вище.

Конфуций попитал:

- Какво ще кажеш за нравствеността? Какво ще ка­жеш за формирането на добрия характер? - понеже той бил моралист и считал, че ако се култивира добър характер, то­ва е най-висшето постижение.

Лаодзъ се засмял гръмко и казал:

- Само ако си безнравствен, възниква проблемът за нравствеността. И ако не притежаваш никакъв характер, само тогава мислиш за характера. Човекът с характер е забравил напълно факта, че съществува нещо подобно на ха­рактер. Човекът с морал не знае какво означава думата "морал". Затова не ставай глупак! И не се опитвай да култи­вираш. Просто бъди естествен.

А той притежавал такава огромна енергия, че Конфуций започнал да трепери. Не можел да го издържи. Избягал. Уплашил се - така, както човек се плаши, когато е на ръба на пропаст. Когато се върнал при своите ученици, които го чакали отвън под едно дърво, те не могли да повярват на очите си. Техният учител посещавал императори, най-великите императори, и никога не го били виждали неспо­коен и нервен. А сега треперел, целият бил облян в студена пот. Не могли да повярват на очите си - какво се е случило? Какво направил този човек Лаодзъ на техния учител? Попи­тали го, а той казал:

- Почакайте малко. Нека се съвзема. Този човек е опасен.

На своите ученици той казал следното за Лаодзъ:

- Слушал съм за големи животни, като слоновете, и знам как ходят. Слушал съм за скритите в морските дълби­ни огромни животни, и знам как плуват. Слушал съм за ог­ромните птици, които прелитат хиляди километри, и знам как летят. Но този човек е дракон. Никой не знае как върви. Никой не знае как живее. Никой не знае как лети. Никога не се приближавайте до него - той е като пропаст. Той е като смъртта.

Това е определението за Учителя. Учителят е като смъртта. Ако го доближиш прекалено много, ще се упла­шиш, ще започнеш да трепериш. Ще бъдеш завладян от не­обясним страх, все едно умираш. Разказват, че Конфуций никога не се върнал отново, за да се срещне с този старец.

Лаодзъ бил в определен смисъл обикновен. А в друго отношение бил най-необикновеният човек. Не е бил нео­бикновен като Буда; той е бил необикновен по един напъл­но различен начин. Неговата необикновеност не била толкова очевидна - тя била скрито съкровище. Той не бил свръхестествен като Кришна, не правил никакви чудеса, но цялото му същество било едно чудо - начинът, по който вървял, начинът, по който гледал, начинът, по който бил. Цялото му същество било едно чудо.

Не бил тъжен като Исус; можел да се смее, да се смее от сърце. Твърди се, че се родил смеейки се. Децата се раж­дат плачейки, викайки. За него се разправя, че се родил смеейки се. Аз също чувствам, че това трябва да е било ис­тина; човек- като Лаодзъ трябва да се е родил, смеейки се. Той не бил тъжен като Исус. Можел да се смее и да се смее до припадък, но дълбоко вътре в неговия смях има една тъ­га, състрадание - тъга за теб, за цялото съществуване. Сме­хът му не е повърхностен.

Заратустра се смее, но смехът му е различен, в него няма тъга. 4Лаодзъ е тъжен като Исус и не е тъжен като Исус; Лаодзъ се смее като Заратустра и не се смее като За­ратустра. В неговата тъга има смях и в смеха му има тъга. Той е среща на противоположностите. Той е хармония, симфония.

Запомни това... аз не правя коментар върху него. Между мен и него не съществува дистанция. Той ти говори чрез мен - едно друго тяло, друго име, друго въплъщение, но един и същи дух.

Сега ще разгледаме сутрата2:

Дао, за което може да се говори

Не е абсолютното дао.

Нека най-напред ти разкажа историята за това, как са били написани тези сутри, защото това ще ти помогне да ги разбереш. Лаодзъ живял в продължение на деветдесет го­дини - всъщност той не правил нищо друго, освен да жи­вее. Живял тотално. Много пъти неговите ученици го кара­ли да напише нещо, но той винаги казвал: Дао, за което може да се говори, не е истинското дао, истината, която може да се изкаже, незабавно се превръща в неистина. За­това нищо не говорел; нищо не записвал. Какво тогава да правят с него учениците му. Те просто били с него. Това представлява сатсанг - да бъдеш с него. Живеели с него, движели се с него, просто поглъщали съществото му Би­дейки до него, се опитвали да бъдат отворени за него; би­дейки до него, се опитвали да не мислят за нищо; бидейки до него, ставали все по-безмълвни. В тази тишина той щял да стигне до тях, да се доближи до тях, да почука на техни­те врати.

В продължение на деветдесет години той отказвал да запише или да каже каквото и да е. Това била основната му позиция: че истината не може да бъде изказана и не може да бъде преподадена. В момента, в който кажеш нещо за истината, тя вече не е истинна: самото изказване я фалшифицира. Не можеш, да я преподаваш. Най-много можеш да я обозначиш и това обозначаване трябва да е твоето същес­тво, целият ти живот; тя не може да се обозначи с думи. Той бил против думите; бил против езика.

Разказва се, че всяка сутрин се разхождал и неговият съсед имал навика да върви с него. Знаейки добре, че не ис­ка да разговаря, че бил човек на абсолютното мълчание, съ­седът винаги запазвал мълчание. Не било разрешено дори да каже "Здравей", дори да говори за времето. Да каже: "Какво прекрасно утро!", било прекалено разбъбряне. Лаод­зъ излизал на продължителна разходка, изминавал кило­метри, а неговият съсед вървял след него.

Това продължило с години, но веднъж се случило та­ка, че на съседа дошъл гост, който също поискал да излезе на разходка с тях, и той го взел. Той не познавал Лаодзъ, или неговия характер. Започнал да чувства задух, защото домакинът му не разговарял, този Лаодзъ не разговарял, а гой не можел да разбере, защо са толкова мълчаливи - ти­шината започнала да му тежи.

Ако не знаеш как да пазиш тишина, тя започва да ти тежи. Не е истина, че чрез думите общуваш - не. Чрез ду­мите се разтоварваш. В действителност чрез думите не е възможно общуването; възможно е само обратното - мо­жеш да го избегнеш. Можеш да разговаряш, можеш да съз­дадеш екран от думи около себе си, така че истинската ти ситуация да не може да бъде разбрана от останалите. Обличаш себе си в думи.

Този човек започнал да се чувства гол, да се задушава и да се чувства неудобно; напълно се объркал. Затова прос­то казал, когато слънцето изгряло: "Колко прекрасно е слънцето. Погледнете...! Колко красив е изгревът на слън­цето. Каква прекрасна сутрин!"

Това било всичко, което казал. Но никой не му отго­ворил, защото съседът, домакинът, знаел, че Лаодзъ не обичал това. И естествено, Лаодзъ нямало да отговори, нямало да каже нищо.

Когато се върнали, Лаодзъ казал на съседа си: "От ут­ре не води този човек. Той е цяла латерна." А той бил казал единствено това: "Колко е красиво слънцето" или "Каква прекрасна сутрин". Само това в продължение на два или три часа ходене. Но Лаодзъ казал: "Не води тази латерна с теб. Той говори прекалено много, и говори безсмислено -защото аз също имам очи, също мога да забележа, че слън­цето изгрява и че е красиво. Какъв е смисълът да се казва?"

Лаодзъ живеел в мълчание. Винаги отбягвал да гово­ри за истината, която е постигнал, и постоянно отхвърлял идеята да напише нещо за нея за идващите поколения.

На деветдесет години решил да напусне учениците си. Казал им довиждане и добавил: "Отивам в планините, в Хималаите. Отивам да се подготвя за смъртта. Добре е да живееш с хората, добре е да живееш в света докато си жив, но когато човек се приближи към смъртта е хубаво да се усамоти, за да се отправи към първичния източник в своята абсолютна чистота и самота, незамърсена с думи."

Учениците се натъжили страхотно, но какво можели да направят? Вървели с него в продължение на няколкостотин километра, но постепенно Лаодзъ ги убедил да се вър­нат. Пресякъл границата сам, и пазачът на границата го зат­ворил. Пазачът също бил негов ученик. Той казал:

- Докато не напишеш книга, няма да те пусна да пре­сечеш границата. Поне това можеш да направиш за чове­чеството. Напиши книга. Това е твой дълг, в противен слу­чай няма да те пусна да минеш.

И така, в продължение на три дни, Лаодзъ бил затво­рен от собствения си ученик.

Това е прекрасно. Изпълнено е с много обич. Той бил заставен насила - и това е начинът, по който тази малка книга, книгата на Лаодзъ, Даодъдзин, се родила. Трябвало да я напише, защото неговият ученик нямало да го пусне да мине. Бил пазач и имал власт, можел да му създаде непри­ятности, затова Лаодзъ трябвало да напише книгата. Прик­лючил я за три дни.

Това е първото изречение от книгата:



Дао, за което може да се говори не с абсолютното дао.

ТОВА Е ПЪРВОТО НЕЩО, което трябва да каже: че това, което може да се каже, не може да бъде истина. Това е въведението в книгата. То те поставя нащрек: след това ще се заредят думи, не ставай жертва на думите. Помни за без­мълвието. Помни за това, което не може да се предаде с помощта на езика, на думите. Дао не може да се предаде с думи, а може да се предаде единствено от същество на съ­щество. Може да се предаде, когато си с Учителя, просто с Учителя, като не правиш нищо, като дори не практикуваш нищо. Може да се предаде просто като си с Учителя.

Защо истината да не може да се изкаже? В какво се състои трудността? Истината не може да се изкаже по мно­го причини. Първата и най-основната е: истината винаги се постига в мълчание. Когато вътрешният диалог е спрял, то­гава тя бива постигната. А как можеш да изкажеш чрез звук това, което е постигнато в мълчание? То е преживяване. То не е мисъл. Ако беше мисъл, можеше да бъде изразено, ня­маше да има проблем. Колкото и сложна или комплексна да е мисълта, може да се открие начин тя да бъде изразена. Най-сложната теория на Алберт Айнщайн, теорията на от­носителността, също може да се изрази чрез символи. Няма никакъв проблем. Слушателят може да не успее да я разбере; не в това е същността на проблема. Тя може да бъде из­разена.

Разказва се, че когато Айнщайн бил жив, само двана­десет човека, една дузина, в целия свят го разбирали и раз­бирали това, което той твърдял. Но дори това е достатъчно. Дори и един единствен човек да може да я разбере, тя е би­ла изразена. И дори нито един човек да не може да я разбе­ре в този момент, след векове ще се появи някой, който ще я разбере. И в този случай тя е била изразена. Самата веро­ятност, че някой може да я разбере, означава, че е била из­разена.

Ала истината не може да се изрази, защото достигане­то до нея става посредством тишината, безмълвието, липса­та на мисли. До нея достигаш в състояние на не-ум, когато умът отпадне. Как тогава можеш да използваш нещо, което трябва да бъде отстранено като необходимо условие за пос­тигането на истината? Умът не може да разбере, умът не може да постигне, как тогава може да я изрази? Запомни го като правило: ако умът може да постигне, тогава може и да изрази; ако умът не може да я постигне, умът не може да я изрази. Целият език е напразен. Истината не може да бъде изразена.

В такъв случай какво са вършили всички древни трак­тати? В такъв случай какво прави Лаодзъ? В такъв случай какво правят Упанишадите? Всички те се опитват да кажат нещо, което не може да бъде казано с надеждата, че в теб може да се появи желанието да научиш за него. Истината не може да се изкаже, но при самото усилие да се изкаже, в слушателя може да се появи желание да познае това, което не може да се изрази. Може да се предизвика жажда. Жаж­дата съществува, необходимо й е малко предизвикателство. Ти вече си жаден - как може да бъде иначе? Ти не си блажен, не си в екстаз - ти си жаден. Сърцето ти е разгарящ се огън. Стремиш се към нещо, което да може да утоли жаж­дата ти, но, като не си намерил вода, като не си намерил извора, постепенно ,сам си се опитал са потиснеш тази жажда. Това е единственият начин, в противен случай ще ти дойде прекалено много, няма изобщо да ти позволи да живееш. Затова потискаш жаждата.

Учител като Лаодзъ знае много добре, че истината не може да се изкаже, но самото усилие да бъде изказана ще предизвика нещо, ще извади на повърхността потиснатата в теб жажда. А щом веднъж жаждата се появи на повърх­ността, търсенето, изследването започва. Той те е задейст­вал.

Дао, за което може да се говори не е абсолютното дао.

Най-много може да е относително.

Например, можем да кажем нещо на слепеца за свет­лината, знаейки добре, че е невъзможно да му съобщим каквото и да е, защото той не притежава опит за нея. Но все пак нещо може да се каже - може да се изработят теории за нея. Дори и слепецът може да се превърне в специалист в теориите за светлината; може да стане специалист в цялата наука за светлината - няма никакъв проблем - но няма да разбере какво представлява светлината. Ще разбере от как­во се състои светлината. Ще разбере физиката и химията на светлината, ще разбере поезията на светлината, но няма да разбере фактичността на светлината, какво е светлината. Преживяването на светлината няма да може да разбере. За­това всичко, което се каже на слепеца за светлината, е относително: то е нещо относно светлината, но не е самата светлина. Светлината не може да се съобщи.

Може да се каже нещо за Бога, но Бог не може да се изкаже; може да се каже нещо за любовта, но любовта не може да се изкаже; това "нещо" остава относително. То е относително за слушателя, за неговото разбиране, за инте­лектуалното му схващане, за образованието му, за желание­то му да разбере. То зависи от и се отнася до Учителя: до начина му на изразяване, до средствата му за общуване. Но остава относително - относително спрямо много неща - и никога не може да се превърне в абсолютно преживяване. Това е първата причина, поради която истината не може да се изрази.

Втората причина, поради която истината не може да бъде изразена е, че тя е преживяване. Нито едно преживя­ване не може да бъде предадено... да оставим истината. Ако никога не си познал любовта и ако някой ти каже нещо за любовта, ще чуеш думите, но ще пропуснеш значението. Думата е в речника. Дори и да не можеш да разбереш, ще погледнеш в речника и ще узнаеш какво означава тя. Но значението е в теб. Значението е резултат от опита, прежи­вяването. Ако си обичал някого, тогава знаеш значението на думата "любов". Буквалното значение е в речника, в ези­ка, в граматиката. Но изживяното значение, изпитаното, екзистенциално значение, е в теб. Ако си го преживял, ако познаваш изживяването, думата "любов" незабавно преста­ва да е празна дума; тя съдържа нещо. Ако аз ти кажа нещо, то ще е празно, освен ако не внесеш в него своя опит, свое­то преживяване. Когато в него се появи твоето преживява­не, то става смислено; в противен случай си остава празна дума - думи, думи, думи.

Как може да се изрази истината, след като не си я преживял? Дори в обикновения живот не може да се изрази непреживяното. Ще има само думи. Обвивката, носителят, ще достига до теб, но съдържанието ще се загуби. Към теб ще пътува празна дума; ще я чуеш и ще си мислиш, че я разбираш, защото знаеш нейното буквално значение, но ще се заблудиш. Истинското, автентично значение, възниква от екзистенциалното преживяване. Трябва да го познаеш, ня­ма друг начин. Няма преки пътища. Истината не може да бъде предадена. Не можеш да я откраднеш, не можеш да я вземеш на заем, не можеш да я купиш, не момееш да я заг­рабиш, не можеш да я изпросиш - няма такъв начин. Ако я нямаш, не можеш да я имаш. Какво може да се направи в такъв случай?

Единственият начин - и аз поставям ударението вър­ху това - единственият начин е да живееш с някой, който е достигнал до нейното преживяване. Само да бъдеш с някой, който е успял да я преживее и на теб ще ти бъде предадено нещо мистериозно... не чрез думи - това е скок от енергия. Също както пламъкът от горящата лампа може да се преда­де на незапалената лампа - приближаваш запалената лампа до незапалената и пламъкът прескача - същото нещо става между Учителя и ученика: предаване, което надхвърля пи­санията - предаване на енергия, а не на послания, предава­не на живот, а не на думи.

Дао, за което може да се говори не е абсолютното дао.

Запомни това условие. Сега да видим сутрите: Когато всички хора на земята познаят



красотата като красота,

възниква (познанието) за грозотата.

Когато всички хора на земята познаят

доброто като добро,

възниква (познанието) за злото.

Лаодзъ е абсолютният анархист. Той казва: в момента, в който започнеш да мислиш за реда, възниква безредието. В момента, в който помислиш за Бог, дяволът вече присъс­тва тук - защото мисленето е възможно единствено като противоположности; може да се мисли единствено за двойнствеността. Мисленето притежава дълбоко присъща дуалистинност, то е шизофренично, то е явление на раздвое­ние. Затова толкова се настоява върху постигането на със­тоянието на немислене - защото само тогава ще бъдеш един. Иначе ще бъдеш разполовен, разделен, раздвоен, ши-зофреничен.

На Запад шизофренията постепенно се е превърнала в нещо обичайно, защото всички западни религии, дълбоко по своята същност, са шизофренични; те разделят. Казват, че Бог е добър. Къде тогава да се постави цялото зло? Бог просто е добър и не може да бъде лош, а в живота има тол­кова зло - къде да се постави това зло? Затова се създава дяволът. В момента, в който създадеш бога, незабавно сът­воряваш и дявола. Трябва да ти кажа - Лаодзъ никога не е говорил за Бога, никога. Нито веднъж не е използвал дума­та "бог", защото щом веднъж използваш думата "бог", не­забавно през същата врата влиза и дяволът. Отвори вратата - през нея влизат и двамата заедно. Мисленето винаги е в противоположности.

Когато всички хора на земята познаят

красотата като красота,

възниква (познанието) за грозотата.

Светът ще бъде красив, когато хората са забравили за красотата, защото тогава няма да съществува грозотата. Снегът ще е нравствен, когато хората напълно са забравили за думата "морал", защото тогава няма да съществува безнравствеността. В света ще царува ред, когато никой не го налага насила, когато няма да има кой да въвежда ред. Всички, които се опитват да въвеждат ред, причиняват вре­да - предизвикват безредици и хаос. Ала това е трудно да се разбере. Трудно е, защото умът ни е бил обучен, образован от тези шизофренични мислители. Те казват Избери Бога и отхвърли дявола; бъди добър и не бъди лош. И колкото по­вече се опитваш да бъдеш добър, толкова повече усещаш своята лошотия вътре в себе си.

Никога ли не си забелязвал, че светците, които се опитват да бъдат абсолютно добродетелни, прекалено мно­го мислят за своите грехове? В такъв случай прочети "Изповеди" на Св. Августин. Цял живот се опитва да бъде светец, и накрая се появява признанието за греха. Колкото повече се опитваш да бъдеш светец, толкова повече ще се чувстваш заобиколен от грехове. Опитай.се да бъдеш добър и ще усетиш колко си лош. Опитай се да обичаш и ще се изправиш срещу омразата, гнева, ревността, желанието за притежаване. Опитай се да бъдеш красив, и все повече ще осъзнаваш своята грозота.

Остави дуализма. Остави шизофреничното отношение. Бъди обикновен. А когато си обикновен, не знаеш кой си ти - красив или грозен.

Това е една суфи история:

Един Учител пристигнал със своите ученици в няка­къв хан, където решил да прекара нощта. Ханджията му ка­зал, че има две жени, едната красива, а другата грозна.

- Ала въпросът е, - казал ханджията - че обичам грозната, а мразя красивата.

Учителят попитал:

- Какъв е проблемът? Каква е причината за това? Човекът казал:

- Красивата прекалено много съзнава своята красота; това я прави грозна...- Когато обръщаш прекалено голямо внимание на красотата, вероятно ще станеш грозен...- а другата прекалено много осъзнава своята грозота. Това я прави красива.

Тази, която била красива, непрекъснато мислила, че е красива - и тя станала високомерна, твърде горда. Как мо­жеш да си красив, когато си високомерен? Високомерието е грозно. Тя станала прекалено егоистична. А срещал ли си някога его, което да е красиво. Как може егото да бъде кра­сиво? Другата, която била грозна и съзнавала своята грозо­та, станала смирена, а смирението притежава своя красота. Смирението, без никаква гордост, без никакво его, поражда красота.

Та човекът казал:

- Много съм озадачен. Обичам грозната, а мразя кра­сивата. Моля те да решиш тази загадка. Къде е проблемът? Защо става така?

Учителят извикал всички свои ученици и казал:

- И вие елате, защото това наистина е нещо, което трябва да се разбере.

И казал точно това, което казва Лаодзъ. На своите ученици той казал:

- Не се възгордявайте заради това, че знаете. Ако зна­ете, че знаете, вие сте невежи. Ако знаете, че не знаете, сте мъдри. Един абсолютно обикновен човек не знае дори това, дали знае или не знае. Той живее, изцяло не осъзнавайки себе си.

И сега, искам да продължа още малко тази история. Тя свършва тук. Както я разказват суфите, тя свършва тук, но аз бих искал да и придам един по-дълбок обрат. Искам да ти кажа, че след посещението на този Учител, аз също посетих този хан, след много години, разбира се. И чове­кът, ханджията, дойде при мен и каза:

- Има една загадка. Веднъж ме посети един суфи учи­тел, аз му изложих проблема и той го разреши. Но след то­ва всичко се обърна. Грозната жена се възгордя заради сво­ето смирение, и сега не я обичам. Не само тялото й е гроз­но, сега самото й същество погрозня. А красивата, знаейки, че съзнанието за нейната красота унищожи красотата й, от­страни това съзнание. Сега обичам нея. Не само тялото й е красиво и самото й същество стана красиво.

Та той ме попита: .

- Кажи ми сега в какво се състои проблемът? Но аз му казах:

- Моля те, запази тишина. Ако ти кажа нещо, тогава историята отново ще се обърне. Замълчи!

Самосъзнанието е болестта; фактически, да не осъзна­ваш себе си, означава да постигнеш. Тъкмо това означава просветлението: да нямаш съзнание за себе си. Но в дуализма между едното и другото, между полюсите на дилема­та, как можеш да не осъзнаваш себе си?

Ти винаги правиш избор: избираш да бъдеш красив и грозотата се превръща в твоя сянка; избираш да си религи­озен и нерелигиозността се превръща в твоя сянка; избираш да си светец и грехът се превръща в твоя сянка. Прави из­бор - и ще изпаднеш в разделение, защото самият избор разделя живота. Недей да избираш, не прави избор, нека животът се носи. Понякога прилича на Бог, понякога при­лича на дявол - и двамата са красиви. Недей да избираш. Не се опитвай да бъдеш светец; в противен случай твоята святост няма да е истинска святост - гордостта, която се съ­държа в нея, ще направи всичко грозно. Затова казвам, че много пъти грешниците са постигали божественото, а свет­ците не са успявали. Защото грешниците винаги са смире­ни; мислейки себе си за грешници, не могат да предявяват претенции.

Ще ти разкажа една друга история.

Веднъж един светец почукал на небесните порти, а в същото време, точно до него, почукал и един грешник. Светецът познавал много добре този грешник. Живял в не­говата махала, в същия град, и били умрели в един и същи ден.

Вратите се отворили. Вратарят, Свети Петър, дори не погледнал към светеца. Поканил да влезе грешника. Свете­цът се обидил. Било съвсем неочаквано да поканят грешни­ка.

Той попитал Свети Петър:

- Какво става? Вие ме обиждате. Наранявате ме. Защо не ме посрещате така, както посрещнахте този грешник.

Свети Петър казал:

- Именно за това. Ти очакваш. Той не очаква. Той просто изпитва благодарност, че е пристигнал на Небето.

Ти чувстваш, че си го спечелил. Той изпитва благодатта на Бога; ти считаш, че си я постигнал благодарение на своите усилия. За теб то е постижение, а всички постижения при­надлежат на егото. Той е смирен. Не може да повярва, че е дошъл в Рая.

Възможно е грешникът да постигне, а светецът да не успее. Ако светецът е прекалено изпълнен със своята святост, няма да успее.

Лаодзъ казва:



Когато всички хора на земята познаят

красотата като красота, възниква (познанието) за грозотата. Когато всички хора на земята познаят

доброто като добро, възниква (познанието) за злото... Следователно: Битието н небитието са взаимозависими в развитието...

Използвай и двете - недей да избираш. Животът е взаимна зависимост. Използвай и греха, той съществува с някакво предназначение; иначе нямаше да съществува. Из­ползвай и гнева, и той има някакво предназначение; иначе нямаше да го има. В живота нищо не съществува без своето предназначение. Как може да съществува без някакво пред­назначение? Животът не е хаос, той е изпълнен със смисъл космос.



Битието и небитието

са взаимозависими в развитието,

- така че бъди и не бъди едновременно -



Трудното и лесното са взаимозависими в целостността; Дългото и късото са взаимозависими в контраста; Високото н ниското за взаимозависими в позицията; Звуковете и гласа са взанмозависими в хармонията; Предното и задното са взаимозависими в компания.

Лаодзъ казва, че противоположностите не са в дейст­вителност противоположности, а взаимно се допълват. Не­дей да ги разделяш, разделянето е неистинско; те са едно, те са взаимозависими. Как може любовта да съществува без омразата? Как може състраданието да съществува без гне­вя. Как може животът да съществува без смъртта? Как мо­же щастието да съществува без нещастието. Как е възмо­жен раят, без адът?

Адът не е против рая, те взаимно се допълват, съществуват заедно; всъщност, те са двете страни на една и съща монета. Недей да избираш. Наслаждавай се и на двете. Нека и двете да присъстват. Създай хармония между двете; недей да избираш. Тогава животът ти ще се превърне в симфония на противоположностите и това е възможно най-великият живот. В известен смисъл ще е най-обикновеният, а в из­вестен смисъл ще е най-необикновеният.

Затова казвам, че Буда се носи в небето, в него отсъс­тва земното. Лаодзъ е и двете, земята и небето едновремен­но. Буда, дори в своето съвършенство, изглежда несъвър­шен; Лаодзъ, дори в своето несъвършенство, изглежда съ­вършен и цялостен.

Разбираш ли ме? Опитай се да го проумееш!

Буда в своето съвършенство все пак е несъвършен, в него липсва земното. Той е неземен като дух, телесната част отсъства; той е невъплътен, дърво без корени.

Ти си корени, но само корени; то не е поникнало -дървото още не е покрито с цвят. Буда е само цвят, а ти си само корени - Лаодзъ е и двете. Може да не изглежда така съвършен, като Буда - не може и да бъде, защото винаги присъства и другото - как може да бъде съвършен? Но той е завършен. Той е цялостен. Може да не е съвършен, но е цялостен. И тези две думи винаги трябва да се помнят: не се опитвай да бъдеш съвършен, опитай се да бъдеш цялостен, тотален. Ако се опиташ да бъдеш съвършен, ще следваш Буда, ще следваш Махавира, ще следваш Исус. Ако се опи­таш да бъдеш цялостен, само тогава ще почувстваш, какво означава да си близо до Лаодзъ, какво означава да следваш дао.

Дао е тоналността. Тоталността не е съвършена, тя винаги е несъвършена - защото винаги е жизнена. Съвър­шенството винаги е мъртво - всяко нещо, което стане съ­вършено, е мъртво. Как може да живее? Как може да живее, когато е станало съвършено? - няма нужда да живее. От­рекло е другата част.

Животът съществува чрез напрежението между про­тивоположностите, чрез срещата на противоположностите. Ако отречеш противоположността, можеш да станеш съвършен, но няма да си тотален, ще пропуснеш нещо. Кол­кото и красив да е Буда, той е пропуснал нещо. Лаодзъ не е толкова красив, не е толкова съвършен.

Буда и Лаодзъ стоят пред теб; Лаодзъ ще изглежда обикновен, а Буда необикновен, върховен. Но аз ти казвам: хиляди Буди съществуват в Лаодзъ. Той е дълбоко вкоренен в земята и се е изправил високо в небето; той е и двете, не­бето и земята, среща на противоположностите.

Има три думи, които трябва да запомниш: едната е за­висимост, другата е независимост, третата е взаимна зави­симост.

Буда е независим. Ти си зависим: мъжът зависи от своята жена, бащата зависи от своя син, индивидът зависи от обществото - хиляди зависимости. Ти си зависим. Буда се изправя като връх - независим. Той е прекъснал всички връзки със света: с жена си, с детето си, с баща си - всичко е прекъснато. Той е отхвърлил всичко - един стълб на неза­висимостта. Ти си част; Буда е също част, другата част. Ти може да си грозен - той е красив. Но негова красота същес­твува само благодарение на твоята грозота. Ако ти изчез­неш и Буда ще изчезне. Той изглежда умен заради твоята глупост; ако и ти станеш умен, той вече няма да е мъдър.

Лаодзъ е феноменът на взаимната зависимост - защо­то животът е взаимна зависимост. Не можеш да си зависим, не можеш да си независим - и двете представляват край­ностите. Точно по средата, където животът е уравновесен, е в тяхната зависимост. Всяко нещо съществува с всяко дру­го нещо, всичко е взаимосвързано. Нарани цветето и нара­няваш звездата. Всичко е взаимосвързано, нищо не същест­вува като остров. Ако се опиташ да съществуваш като ост­ров - това е възможно, но ще е неземен феномен, почти мит, блян. Лаодзъ вярва във взаимната зависимост. Той казва: Приеми всичко такова, каквото е, недей да избираш.

Изглежда просто, и все пак е най-трудното нещо, за­щото умът винаги иска да избира. Умът живее чрез избора. Ако престанеш да избираш, умът изчезва. Това е пътят на Лаодзъ. Как да изоставиш ума? Недей да избираш! Затова, той никога не е предписвал някаква медитация, защото не е необходима медитация.

Недей да избираш, живей живота така, както идва при теб - носи се по течението. Недей да правиш усилия да отидеш някъде. Недей да се насочваш към някакви цели; наслаждавай се на момента в неговата цялостност и не се тревожи за бъдещето или миналото. Тогава в душата ти зафучава симфония, нисшето и висшето се срещат в теб и тогава - тогава притежаваш богатството.

Ако си само висшето, ти си беден, защото си като планина, която не притежава долини: тази е бедна планина. Долините дават дълбочината и мистерията; в долините оби­тава самата поезия. Върхът е чиста аритметика; той е ясен. В долината се движат сенките, мистериите Без долината, върхът е беден и без върха, долината е бедна, защото в та­къв случай съществува единствено мракът.

Слънцето никога не достига до нея; тя е влажна, мрачна и тъжна. Най-богатата възможност е да си връх и долина едновременно.

Някъде Ницше е казал... Ницше притежавал един от най-проницателните умове, които някога са притежавани от човешко същество. Заради своята проницателност полудял; бил прекалено голям, умът му бил прекалено велик, не мо­гъл да го понесе. Той казал, че дървото, което иска да дос­тигне до небето, трябва да слезе най-дълбоко в земята. Ко­рените трябва да се спуснат до самия ад, дълбоко навътре; само тогава клоните, върхът, могат да достигнат до небето. Дървото трябва да се докосне и до двете: ада и рая, еднов­ременно до дълбините и висините.

Същото важи и за човека: трябва, по някакъв начин, да се срещнеш едновременно в най-вътрешната същност на своето същество с божественото и дяволското. Не се страхувай от дявола, иначе твоят Бог ще е по-беден Бог. Християнският или еврейският Бог е твърде беден; християнски­ят или еврейският, или мюсюлманският.Бог са безсолни... безвкусни са, защото солта е изхвърлена... солта се е пре­върнала в дявола. Те трябва да станат едно цяло. В същест­вуването е налице едно органично единство между проти­воположностите: битие и небитие, трудно и лесно, дълго и късо, високо и ниско.

Звуковете и гласа са взаимозависими в хармонията; Предното н задното са взаимозависими в компания.

Следователно Мъдрецът: Управлява делата без действие...

Това Лаодзъ нарича Ву Вей: мъдрецът управлява де­лата без действие. Три са възможностите - първата: да дей­стваш и да забравиш за бездействието. Ще бъдеш светски човек. Втората възможност: остави действието, отиди в Хималаите и остани в бездействие. Ще бъдеш духовен чо­век. Третата възможност: живей на пазара, но не позволя­вай на пазара да живее в теб. Действай, без да бъдеш акти­вен, движи се, но отвътре оставай неподвижен.

Аз ти говоря, но вътре в мен цари тишина - говоря и едновременно не говоря. Движа се и не се движа. Действам и не действам. Ако бездействието и действието могат да се срещнат, тогава възниква хармонията. Тогава се превръ­щаш в нещо красиво - не красив в противоположност на грозотата, но красив, в което се включва и грозотата.

Отиди при някой розов храст. Виж цветето и бодили­те. Тези бодили не са против розата, те я защитават. Те са стражите около цветето: защита, защитни средства. В наистина красивия човек, в наистина хармоничния човек, нищо не се отхвърля. Отхвърлянето е против живота. Всичко трябва да се приеме. В това е изкуството. Ако отхвърляш, това показва, че не си човек на изкуството. Всичко трябва да се усвои, да се използва. Ако на пътя има камък, не се опитвай да го отместваш, използвай го като стъпало.



Следователно Мъдрецът: Управлява делата без действие...

Той не бяга в Хималаите. Остава в света. Управлява делата, но без никакво действие. Отвътре не е активен, дей­ствието остава отвън. В центъра остава пасивен. Това Лаодзъ нарича Ву Вей - да откриеш центъра на циклона. Цик­лонът е отвън, но в центъра нищо не се движи, нищо не се мърда.



Проповядва учението без думи.

Тук ти проповядвам едно учение без думи. Ще кажеш, че използвам думи. Да, аз проповядвам... без думи, защото дълбоко в мен не се появяват никакви думи. Това е за теб, не е за мен; словото е за теб, не за мен. Използвам го; не съм използван от него, то не ме изпълва. В момента, в кой­то не ти говоря, изобщо не говоря. Никога не говоря на се­бе си, не съществува вътрешен диалог. Когато не говоря, съм безмълвен, а когато говоря, тишината не се нарушава, тишината остава недокосната.

... Проповядва учението без думи;

Всички неща възникват,

Но той не и.м обръща гръб;...

Той никога не бяга. Никога не отхвърля. Никога не се отказва. Това е смисълът на моя саняс. Думата саняс озна­чава отказване, но аз не проповядвам отказването. Тогава защо те наричам саиясин! Наричам те санясин в смисъла на Лаодзъ: отхвърли и все пак не отхвърляй, остани в света и все пак вън от него - това е срещата на противоположнос­тите. Така че не ти казвам да напуснеш, да оставиш, да из­бягаш от семейството си. Не е необходимо. Бъди там, бъди напълно там, но нещо вътре в теб е над него, нещо се е из­дигнало над него - не го забравяй. Когато си с жена си, бъ­ди с жена си и освен това бъди и със себе си. Това е смисъ­лът. Ако забравиш за себе си и си само с жена си, ти си светски човек. Рано или късно ще избягаш, защото това ще породи толкова много страдание в живота ти, че ще поис­каш да напуснеш, да отречеш и да отидеш в планините. И двете представляват крайността. А истината никога не съ­ществува в едната крайност, истината обхваща крайности­те. Тя е и двете и същевременно нито едната от тях.



Всички неща възникват,

Но той не им обръща гръб;

Дава им живот, но не ги обсебва;

Обичай децата си, но не ги притежавай. Обичай жена си, мъжа си, но не го притежавай. В момента, в който за­почнеш да притежаваш... не знаеш, обаче дълбоко в себе си ти си се превърнал в ^притежание. В момента, в който при­тежаваш, си притежаван. Притежателят е притежаваното. Недей да притежаваш - защото притежанието се опитва да разруши центъра на другия, а той няма да ти го позволи. А ако се опиташ да разрушиш центъра на другия, чрез самото това усилие ще бъде разрушен твоя собствен център. След това ще има само циклон център. Бъди в света и същевре­менно не бъди в него. Нещо дълбоко в теб отива отвъд, но­си се в небето - корените в земята, клоните в небето.



Дава им живот, но не ги обсебва.

Действа, но не присвоява;

Довежда до край, но не претендира за заслуги.

Той просто живее, като част от цялото - как може да претендира за заслуги? Просто живее като част от това ор­ганично цяло, от това съществуване, от тази такавост. Той е част от нея. Как може да има претенции? Как може вълната да претендира за нещо? Вълната е просто част от океана.



Действа, но не присвоява;

Довежда до край, но не претендира за заслуги.

Тъй като не претендира за заслуги.

Затова заслугите не могат да му се отнемат

Това е абсурдната логика на Лаодзъ. Той е абсолютно логичен, но притежава собствена логика. Казва:



Тъй като не претендира за заслуги,

'Затова заслугите не могат да му се отнемат

Ако претендираш, претенцията може да бъде отхвър­лена; ако не претендираш, как може претенцията - която изобщо не е била поставена - да бъде отхвърлена? Ако се опитваш да бъдеш някой в света, може да се докаже, че си никой. Ще .бъде доказано, защото всеки се опитва да е някой, и всеки е конкурент в тази претенция. Но ако не пре­тендираш, оставаш никой - как може това да бъде опровер­гано? Когато си никой, се превръщаш в някой и никой не може да го обори и никой не може да се състезава с това.

Ако се опиташ да победиш, ще загубиш, попитай Александър, Наполеон й Хитлер: ако се опиташ да си побе­дител, ще загубиш. Лаодзъ казва: не се опитвай да побеж­даваш, тогава никой не може да ти нанесе поражение. Мно­го тънка логика, логиката на самия живот: недей да претен­дираш и твоята претенция е абсолютно удовлетворена; не се опитвай да побеждаваш и победата ти е пълна; не се опитвай, просто бъди и всичко, което търсиш, ще дойде при теб от само себе си, доброволно.

Човек, който не се стремил към нищо, който не се е опитвал по някакъв начин да постига успех, който не се е борил да осъществи някаква своя амбиция, внезапно откри­ва, че е удовлетворен изцяло - самият живот идва при него, за да сподели своите тайни, за да сподели своите богатства. Защото човекът, който остава без претенции, се превръща в пустотата; в тази пустота животът непрекъснато излива споите тайни н богатства.

Животът не търпи вакуума. Ако се превърнеш в пус­тота, всичко ще се излее в теб от само себе си. Опитвайки се, ще претърпиш провал; ако не се опитваш, успехът е га­рантиран. Не казвам, че ако искаш да постигнеш успех, не трябва да се опитваш - не, не твърдя това. Той не е резул­тат, той е следствие. И трябва да разбереш разликата между резултат и следствие. Когато слушаш Лаодзъ или мен, раз­бира се схващаш логиката, че ако се опиташ да постигнеш победа, ще претърпиш поражение, защото съществуват ми­лиони конкуренти. Как можеш да успееш в този конкури­ращ се свят? Никой никога не успява. Всеки търпи поражение. И всеки търпи абсолютно поражение, няма изключе­ния. А Лаодзъ твърди, че ако не се опитваш да успееш, ще успееш. Умът ти се изпълва с алчност и казва: "Правилно! Значи това е пътят на успеха. Няма да претендирам, няма да бъда амбициозен, така че моите амбиции да могат да бъдат удовлетворени. Това е стремеж към резултат. Останал си същият - изобщо не си разбрал Лаодзъ.

Лаодзъ твърди, че ако наистина си без претенции, без да се стремиш към някакво уважение, слава, име, успех, ам­биция, тогава като следствие се появява успехът, появява се победата. Цялото съществуване се излива в твоята пустота; ти си осъществен. Това е следствие, не е резултат. Резулта­тът е когато го желаеш; следствието е, когато дори не мис­лиш за него, няма желание, няма мислене за него. То става като част от вътрешния закон на съществуването. Този за­кон се нарича дао.



като не претендира за заслуги,

Затова заслугите не могат да му се отнемат.

Разбери Лаодзъ. И разбери вътрешната си алчност. Защото алчността може да каже... Всеки ден се случва, поч­ти всеки ден - хората идват при мен и аз им казвам медити­рай, но не се стреми към резултата. Те казват: Ако не се спрем и м към резултатите, ще настъпят ли те? Казвам им: да, ще настъпят, но вие не се стремете към тях. И така, те казват о'кей. След няколко дена идват и казват: Чакахме, а досега нищо не се случи.

Изпускаш същността. Не можеш да чакаш. Можеш да чакаш за резултата; не можеш да чакаш за следствието. Следствието няма отношение към теб или към твоето чака­ме То е част от най-вътрешния закон. Настъпва по свои собствени закономерности. Не е необходимо дори да ча­ка «и, защото дори в очакването - желанието. А ако е налице желанието, следствието никога няма да настъпи. Недей да желаеш и то ще се случи. Недей да искаш и то ти е дадено. Исус казва: Искай и ще ти бъде дадено. Почукай и вратата ще ти бъде отворена. Лаодзъ казва: Не искай и ще ти бъде дадено. Не чукай и вратата вече е отворена - само поглед­ни!

А аз ти казвам: Лаодзъ е достигнал до най-големите дълбини, никой не е достигал по-дълбоко. Лаодзъ е най-великият ключ. Ако го разбираш, той е шперцът; можеш да отключиш всички брави, които съществуват, в живота и съществуването. Опитай се да го разбереш. И за теб ще е по-лесно, ако не се стремиш към никакви резултати като последица от разбирането. Просто се наслаждавай на раз­бирането. Просто се наслаждавай на факта, че си на пъте­шествие с този старец. Този старец е прекрасен - не спрямо грозотата; този старец е мъдър - не спрямо глупостта; този старец; е просветлен - не спрямо непросветлението или непросветлений човек. Старецът е тотален. Ти съществуваш в него, а също и Буда. Той е и двамата. И ако можеш да го разбереш, не остава нищо друго за разбиране. Можеш да забравиш за Махавира, Буда, Кришна - Лаодзъ сам по себе си е достатъчен. Той е шперцът.




  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница