Книга 1 пролог ноември 2006 г
Глава 11 3 януари 2000 г
Изтегляне 0.66 Mb.
|
| Глава 11
3 януари 2000 г. Уговорката със Славчо бе да го потърся надвечер и да ми каже как е протекла срещата му c Бай Миле и Маджо. Никеца и Тупана през целия ден бяха в бойна готовност. Познавах Маджо, катонищо можеше да звъннат по-рано. Накрая не издържах и им се обадих в късния следобед. Ползвах моя телефон. Крейзи на мига вдигна и шепнешком докладва: - Шефе, Славчо и другият човек са тук по вече от час и чакат да се обадиш. Ресторантът е празен. Сами сме - изпревари въпроса ми Крейзи. След двайсетина минути ме чакаше на кръстовището. Явно беше напрегнат, защото ми шепнеше уплашен. - Шефе, лично Маджо е дошъл да се срещне c теб. - Ти беше ли снощи, когато Славчо занесе снимката - направих се, че въобще не ми пука от Маджо. - Бях. Славчо вече не мърда никъде без мен. Даже се преместих да спя у тях. Май не съм ти казвал, ама когато убиха Емо Русия аз, Славчо и Коце един месец се крихме в апартамента на Мариета. А тя се грижеше за нас. Аз така и не разбрах от кого се крихме. След минути стигнахме ресторанта, ограден от охраната на Маджо. Преброих единадесет човека. Само Маджо си позволяваше тройна охрана. На паркинга бяха паркирани двете му S класи, както и първата му бронирана кола, Чо-чоне-то, което сега използваше охраната му. - Маджо се грижи за своите хора - прошепна ми Крейзи. - Дори и тях ги вози в бронирана кола. Момчетата бяха добре инструктирани, защото всеки гледаше периметъра, който охраняваше, и не ми обърнаха внимание, дори когато аз ги огледах. За разлика от предишния ден, когато ресторантът тънеше в сумрак, сега бе силно осветен отвътре и отвън. Маджо и Славчо седяха на служебната маса и само там светлината бе дрезгава. Крейзи ме изпроводи до масата. Пръв скочи Славчо и най-демонстративно ме прегърна. Маджо съвсем приветливо ми подаде ръка. - Здравей, аз съм Младен! - на лицето му се изписа смутена усмивка. Б ях а изминали години, откакто се бяхме виждали. Очевидно не ме помнеше, защото се взираше напрегнато в мен. Определено имаше голяма промяна. Впечатли ме с държанието си. Това не беше Маджо с бригадирските порядки. Беше сменил облика си. Пред мен стоеше един скромен бизнесмен. През последните две години насам се говореше, че е най-богатият човек в България. Официално бе излязъл от всякакви структури. За България той бе български банкер. И новото му амплоа бе изписано на лицето му. - Сядай - дръпна леко стола и посочи мястото до себе си. Настаних се c престорено безразличие, но вътрешно бях кълбо нерви. Маджо седна, но на мига скочи и подаде ръка на Крейзи: - Благодаря ти, Сашко! Можеш да седнеш до моите момчета да пийнеш нещо - обърна се към Славчо c мека усмивка. - Извини ме, Славе, че ти иззех функциите, но гледам много му се е насъбрало на момчето през последната седмица. Нека си почине! На Славчо не му остана нищо друго освен да кимне. Маджо насочи изцяло вниманието си към мен и запазвайки приятното изражение, ме попита: - Ти какво пиеш? - Нищо - отговорих аз. - А нещо за хапване? - Не съм гладен. - И аз не съм, но тук приготвят великолепен суджук в саханче. Защо не го пробваш? - Искаш ли да го опитаме, като свършим разговора? - Добре - провлече тон той. - Работата преди всичко! Доброжелателното отношение на Маджо ме отпусна. Усещах, че той се стараеше да разчупи йерархията и да скъси дистанцията, която аз преднамерено поставях. - Да започваме! - скръсти ръце Младен. - Няма да си говорим в прав текст – казах аз. - И аз щях да предложа същото - усмивката не слизаше от лицето му. - Как ще се разберем тогава? - обади се Славчо. Маджо го погледна укорително и почти веднага лицето му се разтегна отново в онази загадъчна усмивка като Джокондата на Леонардо. Уж те развеселява, а всъщност не знаеш какво точно изразява. - Славе, аз отдавна съм обяснил как трябва да се говори. Сигурен съм, че нашият нов приятел - погледна ме той - не е пропуснал да усвои този метод! - наклони се към мен и попита леко през зъби, почти шепнешком: - Искам да знам върху мен в момента има ли екип? Точно в този миг сякаш c гъба изтри доброто впечатление, което беше създал. Но бързо прецених, че всеки на неговото място би попитал първо за собствената си сигурност. А и имиджът, който си бе изградил, предполагаше, че го гони параноята. - Няма - отговорих съвсем спокойно, като го гледах в очите. Маджо отклони погледа си и започна да мачка ввлажните си ръце, които трепкаха нервно. - Откъде знаеш? - опита се да е равнодушен, но бях убеден, че червеят на съмнението го ядеше. - Сигурен съм - продължавах невъзмутимо. - Но откъде? - настоя Маджо. Макар и дълго време да не се бяхме виждали, аз го помнех още от залата, където тренирахме борба. Наричаха го Докторчето. Докато учеше във ВИФ, работеше u като помощник-треньор и често беше спаринг партньор на елитните състезатели. И след тежките тренировки им правеше разпускащи масажи. А го наричаха „докторче", защото използваше невероятни мазила за загряване по време на масажите и се справяше перфектно c бинтоването. Помнех и трите ни срещи, откакто работех в организацията. Общо взето, си бях създал мнение за него и въпреки опитите му, трудно можеше да ме излъже. Младен сериозно беше притеснен. Знаех, че не е редно да държа човек на неговото положение в напрежение. Още повече че се надявах контактите c него да променят завинаги живота ми. Започнах да обяснявам съвсем спокойно: - Виж, батко Младене - знаех, че мразеше да го наричат Маджо, а пък „батко" беше титла при борбата, която по-младите използваха към по-старите. - Моите отношения c... - за момент щях да изпусна „Поли", но се овладях, че не трябва да говоря в прав текст. - Дребния - подсказа ми Маджо. - Да... с Дребния... - Та какви, казваш, бяха вашите отношения? - Не съм казвал, че са били... те продължават да са такива... - срязах го леко. - Той се усмихна и погледна към Славчо. - Няма да ни е лесно c нашия нов приятел! Нито за миг не мога да го подведа! - след което се обърна към мен: - Шегувам се! И през ум не ми е минавало да тe подвеждам. - В такъв случай да продължа - погледнах го. - Отношенията ни са равностойни. Не смее да се ебава c мен. Има ми голямо доверие и се вслушва в съветите ми. - Това е добре - кимна Маджо - Не знам как си го извоювал c човек като него. Едва ли ти е било лесно - натърти той. Подминах комплимента и продължих: - Точно затова съм сигурен, че екип върху теб няма. Всички поръчки идват към мен. Тук, естествено, излъгах, защото Поли ме бе опровергал c очистването на Кузо Дългия. Но на всяка цена исках Маджо да ми повярва. - Убеди ме! - въздъхна за миг. - И няма някакви хора? - пак настоя. Очевидно параноята беше второто му „аз". - Няма никакви резерви. Само аз съм. Маджо направи крива физиономия. Постави ръка на устните си, сбърчи чело и прошепна: - А Женята? Той къде е? Тук едновременно ме изненада и развесели. Все пак той пръв изпусна име в прав текст. Идея си нямах, че Маджо е информиран за Женята като извършител на мокри поръчки за Поли. - Не се изненадвай! - извади ме от унеса Маджо. - Аз знам всичко. Или поне така си мислех до момента, в който се появи ти. И да си призная, не съм очаквал, че Поли има скрито оръжие на такова сериозно ниво. Нали не ме записваш? Аз не карам никой да те проверява! - погледна ме Маджо, осъзнал, че е казал повече, отколкото трябва. - Никога не съм записвал някого – излъгах го аз. - Но съм чувал, че ти го правиш... винаги! - Само слухове - направи грозна гримаса Маджо. Определено думите ми го шокираха и не бе очарован. - Но колкото до това, че ти никога не си го правил, мисля, че скоро ще ти се наложи. - He me разбирам - погледнах го аз. - Не се стягай... Ще ти обясня - сега вече беше сериозен - Та... говорехме за високото момче... - намери добро определение за Женята. - Високото момче се оттегли - пресякох го аз. - Наскоро му се роди син и излезе от играта. Според мен не издържа на напрежението! - Звучи логично - провлече думи Маджо. -Но кой тогава свърши една работа в центъра на София? Това беше доста скоро... Говоря за някакъв, който беше живял дълги години в чужбина. - Нищо не разбирам вече - обади се Славчо, който през цялото време гледаше ту мен, ту Маджо и напрежението му растеше. Направих сконфузена физиономия. Нямаше начин да не ме питат и трябваше да ги оставя c впечатление, че аз стоя зад това. Маджо улови гримасата ми, разсмя се силно и тупна Славчо по рамото: - Ти, Славе, може да не ме разбираш, но нашият нов приятел се справя перфектно - намигна ми. - Не се притеснявай... Не си на разпит в полицията. Това е твоят занаят. Но не знам да ли си наясно каква безценна услуга си свършил на Дребния... Реших да сменя темата. Никак не ми харесваше. - Какво искате да правя оттук нататък - обърнах се твърдо и към Славчо, за да не се чувства изолиран от разговора. Занапред щеше да ми е нужен. Славчо разпери плахо ръце към Младен. - Ще продължиш да работиш! И ще бъдеш верен - каза Маджо. - Разбира се, че ще ти бъда верен - отговорих. - Нямах предвид на мен. Ние не се познаваме. А това е първата ни и последна среща. - А на кого тогава? - На Дребния - усмихна се Маджо. - Искам да започнеш да го записваш. Искам да чуя думите му... искам мислите му! - Снимката не ти ли беше достатъчна? - Не съм казал, че не е достатъчна. Искам да чуя думите му! Искам да знам какво мисли за мен! - Мога да ти го кажа и без запис. - Слушам те - погледна ме с насмешка Маджо. - Той каза, че ти си просто обикновена мишка, с двайсет главанака около себе си. - Е, аз през годините се уморих да обяснявам, че всеки може да бъде мишка в дадена ситуация - развесели се Маджо. - А, понеже ме попита дали не ми стига снимката. Би ли ми обяснил как точно успя да му я вземеш? - Не беше кой знае колко трудно. Казах му, че моите хора не познават дебелия ни приятел и биха могли да го объркат. - Умно момче! - усмихна се Маджо. - Май трябва да внимавам с теб? - Не е нужно. Аз просто искам да работя за теб. - А защо? - учуди се той. - Защото съм чувал, че ти си най-коректният човек в нашата организация. - В моята... Все пак аз я създадох. Но да се върнем пак на снимката. Тази снимка освен мен и него, я имат още трима човека. Затова искам да го запишеш. Откъде да съм сигурен, че някои от другите трима не ти я е дал? - Добре, ще го запиша, за да се убедиш. - Ще ти бъда задължен - кимна Маджо. - Понеже ти отвори тази тема, искам да знам точно как ще ми се издължите? - Ти за какво си мечтаеше, като беше малък? - Да стана голям спортист, но ми попречиха контузиите. - Е, това точно не мога да ти го уредя. Но ще те питам направо. Какъв бизнес би си избрал? - А ти какъв ми предлагаш? - погледнах го аз. - Наясно си, че имаме големи възможности. Но те моля да се съобразяваш, че те все пак са в рамките на човешките. Така че подхвърли някоя идея. - Ами може би нещо като това тук - посочих ресторанта с поглед. - Последната година въртяхме с Поли заведения и ми допадна. - Като това тук ли - обади се Славчо. - Абе, Жоре, отминаха годините, когато се печелеше от това. Знаеш ли защо съм създал това място? - Идея си нямам. Сигурно да изкараш повече пари - подсмихнах се аз. - Не бе, Жоре - покровителствено ме погледна Славчо. - Това е място за бизнес контакти. От него аз само губя, не печеля нищо. И вчера ти казах... аз вече съм банкер. С това заведение се правя на гостоприемен домакин. - И все пак... - прекъсна тирадата му Маджо, вече леко подпийнал. Пред него се мъдреше наполовина празна бутилка уиски Royal Salute. - Какъв искаше да станеш като малък? Освен спорта де – допълни той. - Адвокат – отсякох аз, което беше изключително преднамерено. - Ха - ха – подскочи Славчо. – Ти знаеш ли, че бате ти Младенчо завърши съвсем скоро в Благоевград? - Не знаех – усмихнах се аз. - Може би, някой ден – наклони леко глава той, - като мине цялата тая гадна история, ще го направиш. Мисля, че това е твоето призвание. Но в тоя ред на мисли – продължи Маджо, - се сещам, че тази история едва ли ще приключи скоро. Докато говореше, бръкна с ръка под масата и извади пачка долари. - Ето ти 10 000 долара... На първо четене, естествено. - Н е знаех, че толкова евтино оценявате услугата ми. Тези пари и сам ги печеля, без да рискувам толкова! - Успокой се! – нервна тръпка мина през лицето му. Не беше свикнал да му говорят така. – Тези дни ще ти пратя още. А когато ми донесеш първия запис, ще ми кажеш какво точно искаш. Прибрах парите под балтона си, който не бях свалял, и се надигнах да тръгвам. - Чакай малко! – спря ме Маджо. – Славчо може би вчера ти е благодарил, но сега искам и аз да го направя... от сърце. Това че и през тази година аз ще мога да се радвам на приятелството на Славе и на Дебелия, както ти го нарече... аз никога няма да го забравя. Изтегляне 0.66 Mb. Сподели с приятели:
|