Книга 3 Джеймин Ив Тейт Джеймс Съдържание
Изтегляне 296.99 Kb.
|
| Глава 31
§ Събуди ме непрестанен звуков сигнал, който ме измъкна от сковаващия мрак, в който бях попаднала. Обхвана ме чувство за дежа вю и за момент сърцето ми се сви от паника. Дали всичко е било сън? Халюцинация от комата след катастрофата с родителите ми? После ме удари остър, мъчителен удар на надеждата. Ако всичко е било сън, тогава може би те все още са живи. Широкоплещест мъж седеше в ъгъла, с глава в ръце и тяло, обвито в сенки, и аз знаех... "Данте?" Извиках, знаейки какво ще се случи след това. Той щеше да вдигне поглед със сълзи в очите и да ми каже, че майка ми и баща ми са... " Бътерфлай?" Не беше Данте, който ми отговори, и определено не беше Данте, който вдигна глава и ме погледна със сивите си очи, пълни с любов и чисто облекчение. Примигнах няколко пъти, опитвайки се да разсея мъглата от болкоуспокояващите. Бавно всички парчета се сглобиха отново и дъхът ми се изтръгна набързо. Тъгата се впи в очите ми и ги накара да изгорят от предстоящите сълзи. "Себастиан - отвърнах аз, а гласът ми се пречупи от ридание. Сякаш изричането на името му беше развалило заклинанието, той се втурна от стола си към леглото ми, протегна ръка, но се поколеба само на сантиметър от това да докосне лицето ми. "Бътерфлай, ти ни уплаши неприятно. Какво си мислеше да се справиш сама с Катрин?" Тонът му беше строг, но съвсем нежен. Той докосна леко ръката си до бузата ми. "Не знам", отвърнах, като присвих очи към него. "Предполагам, че си мислех, че съм сама. Че всички вие сте мъртви и нямам какво да губя". Обвинително се намръщих, а той отвърна поглед с виновно изкривяване на устата. "Какво, по дяволите, стана?" Гласът ми беше мек, пречупен от прясната болка от мисълта, че е мъртъв. "Видях как те простреляха. Всички ви." Поредното парче от пъзела на паметта се намести на мястото си и аз изтръпнах, като поднесох ръка към гърдите си. "Катрин застреля и мен! Как..." Свалих яката на болничната си роба, очаквайки да открия превръзки върху раната от куршум, но вместо това имаше само маса от черни и лилави синини. "Себастиан, как сме още живи? Живи ли сме още?" Това беше основателен въпрос. Може би това беше някакъв шибан задгробен живот, в който носиш умиращите си рани и болка със себе си. "Да, Бътерфлай. И слава богу, че сме. Нашата история едва започва, би било трагедия да приключи сега". Погледът му се върна към моя и аз му отвърнах с поглед. Колкото и поетично и романтично да беше това изказване, то не даваше отговор на най-важното. "Започни да обясняваш - наредих му със заплашително ръмжене. Свенлива усмивка се изтръгна от устните му. "Имах лошо предчувствие за срещата. Дори не знам защо, просто ми се натрапваше. Затова поръчах да направят тези жилетки..." Очите ми се разшириха. "Тези жилетки бяха бронежилетки? Шегуваш се. Те просто се усещаха като груб памук." Той сви рамене. "Нова технология, която Делта финансира. Очаква се патент." Изстреля ми нахално намигване, а аз му отвърнах с гримаса. "Ти копеле", казах тихо. "Мислех, че си мъртъв. Мислех, че си..." Прекъснах с ридание, тъй като сълзите замъглиха зрението ми и гърлото ми се стегна. Тогава ръцете на Бек ме обгърнаха, нежни по всичките ми синини, докато ме притискаше към гърдите си и ме галеше по косата. "Толкова съжалявам, Бътерфлай. Много, много съжалявам. Трябваше да ти кажа." Останахме така дълго време и по някое време той се премести да седне на леглото до мен, за да мога да се сгуша по-плътно. Плачех не само заради това, че мислех, че са мъртви, а те не бяха, но и заради онзи проблясък на надежда, когато се събудих и си помислих, че може би, само може би, родителите ми все още са живи. В крайна сметка сълзите ми пресъхнаха и прокарах ръка по лицето си, свързано с интравенозна система. "Катрин", промълвих аз. "Тя ..." "Мъртва" - отговори Бек още преди да съм довършила въпроса си. "Същото важи и за Греъм Хънтли, и за всички останали членове на борда." Силно подозирах, че това ме прави ужасен човек, но при тази новина през мен премина трепетно чувство на удовлетворение. В края на краищата нямаше нужда да откриваме хранилището. Империята беше срината и някак си петимата от нас, наследниците, бяхме оцелели. Без съмнение това щеше да бъде юридически кошмар за разрешаване, но щяхме да се справим. Заедно. Имаше обаче една загуба, която болеше. "Какво стана с Ричард?" Попитах, като взех предложената от Бек кърпичка и издухах носа си. От плач носът ми винаги се запушваше и течеше едновременно. "Той оцеля", каза ми Бек, а аз се задъхах и кърпичката падна от ръката ми. "Четири пъти изпадаше в безсъзнание в линейката, но успяха да го съживят и след четиричасова операция куршумите бяха извадени. Ако не се беше обадила на 911, когато го направи, той със сигурност щеше да е мъртъв". Изпуснах дъха, който не бях осъзнала, че задържам. Шибани небеса. Ричард все още беше жив. Последното ми останало семейство... по кръв, това беше. Нещо, което бях научила, откакто пристигнах в Джеферсън, беше, че семейството може да бъде много повече от кръвна връзка. А моето? Ами... "Рилс, ти си будна!" Джаспър избухна, влизайки в болничната ми стая с голям поднос с кафета в ръце. "Какво по - дяволите, кретен?" Това беше насочено към Бек, който вдигна рамене без извинение. "Толкова за това, да ни се обадиш, ако се събуди, кретен - добави Еван, докато следваше Джаспър в стаята. "Изглеждаш добре, Райли. Като принцеса на Дисни, която току-що се е събудила от кома." Комплиментът му се провали, когато Джаспър се ухили и погледна косата ми. Без съмнение приличах повече на героиня от "Живите мъртви", отколкото на Спящата красавица. "Благодаря, Еван", промълвих аз. "Хубаво е да видя и всички вас живи. Къде е Дилън?" Всички момчета сякаш си размениха погледи, а Бек само целуна косата ми, преди да се отлепи от леглото. "Ще отида да му кажа, че си се събудила" - каза той, като напълно избегна въпроса ми. "Не ходи никъде, ясно?" Той обгърна лицето ми и се вгледа в очите ми с пълна сериозност, докато не кимнах. "Няма да мръдна от това легло" - уверих го. "Не мисля, че мога да го направя, дори и да искам." Защото сега, когато наркотиците бяха изчезнали от организма ми, можех да кажа, че цялото ми тяло е само една огромна синина. Бек постави нежна, но продължителна целувка върху устните ми, след което хвърли предупредителен поглед към Еван и Джаспър, преди да се измъкне от стаята ми. В негово отсъствие погледнах двамата си приятели подозрително. "Кой от вас ще разкаже?" Подканих ги. "Какви са тези странни погледи, когато попитах за Дилън? Къде е той, наистина?" Джаспър поклати глава и посочи към Еван. Типично. "Ех." Еван потърка с ръка тила си, изглеждайки неудобно. "Той не прие всичко толкова добре. Ти беше в безсъзнание и те простреляха от много по-близко разстояние от нас... Или може би просто това, че си по-крехка..." Той бърбореше, но отговори на въпроса защо аз бях в болнично легло, а те всички не бяха. От друга страна, и Джаспър, и Еван носеха болнични идентификационни ленти, така че самите те не може да са били изписани твърде отдавна. "И така, да. Той е в параклиса." Еван направи пауза и аз повдигнах вежди към него. "Моли се - обясни той, като направи движение към мен в болничното ми легло, цялата закачена на интравенозна система, - да не умреш". О. Наистина не знаех какво да кажа на това. "Не че не сме се грижили достатъчно, за да се молим" - добави Джаспър, точно когато се канех да му направя умна забележка. "Но знаеш как е. Вярата ни във висша сила е малко изчерпана, като се има предвид как всички сме израснали". "Освен това - добави Еван - ти си здрава като пич. Нито за миг не сме се съмнявали, че ще се справиш". Подсмъркнах от смях при това и поклатих глава. В този момент смехът беше по-добър от плача. "По-добре някое от тях да е за мен" - казах на Джаспър, като промених темата от Дилън. Загледах се в подноса с кафета в ръцете му, а той ме дари с широка усмивка. " Ъъ разбира се." Балансирайки подноса на една ръка, той взе химикалката от моята табла и надраска нещо отстрани на една от чашите. "Виждаш ли? Твоята." Той гордо подаде чашата, като я обърна, за да мога да прочета написаното от него. Там, където бариста беше написал "Бек", Джаспър го беше редактирал, за да напише "Госпожа Бек - уважаваща Шефка". "Сладко. Имаш късмет, че Бек пие кафето си по същия начин като мен". Изсмях се, отпих дълга глътка от кафето и се стъписах. "Това определено не е болнично кафе". Джаспър се усмихна. "То е, когато си собственик на болницата." Задъхах се и едва не се задавих с пълна уста от черното си кафе. "Светая светих, толкова съжалявам. Бащите ви..." Коментарът на Джаспър за притежаването на болницата ми напомни, че има куп жертви от отчаяния опит на Катрин за преврат. Жертви, които оставиха приятелите ми да заемат места в борда на най-могъщата компания в света. Какво не бих дала за една "нормална" структура на компанията, в която глупости като кръвни наследници не играят роля за това кой държи властта. "Не е нужно да съжаляваш - каза ми Еван. "Светът е по-добре без тези нещастници." И все пак, сега, когато се вгледах по-отблизо, Джаспър държеше в себе си тънка атмосфера на тъга, която подсказваше, че не се радва съвсем да види баща си в земята. "Еди добре ли е? Не са я наранили, нали?" Страхът отново се надигна в мен и очите ми се стрелнаха към вратата, сякаш очаквах моята нахакана приятелка да влезе всеки момент. Ако беше добре, тоест . Джаспър кимна. "Да, изпратихме на Данте предупреждение и той я изведе точно преди да се появят главорезите на Греъм. Той я държи в безопасност, докато медийният цирк не утихне малко." Еван се изказа. "За щастие сестра ми беше заминала в модното си планинско йога убежище, когато наемниците на Катрин се появили в общежитието". Благодаря, мамка му. Всичко това беше много, за да обгърна мозъка си, затова отпих още една глътка кафе, докато го обработвах. "Така че сега вие сте Делта. Като че ли наистина. Как се чувствате?" Джаспър и Еван си размениха още един от онези вбесяващи погледи, но нямаха възможност да ми отговорят, когато вратата се отвори и Дилън се запъти навътре с Бек близо зад него. " Хей, ти" - поздравих го, като събрах топла усмивка. Не беше много трудно, като се има предвид колко много ме бяха развеселили тези няколко глътки кафе. А и фактът, че всички бяха живи, изглежда също помагаше. "Рилс - издиша той, гласът му беше болезнен, а лицето му - изписано. "Мислех, че..." - измърмори той, поклати глава и сведе поглед към пода. Изправен, Дилън изглеждаше като парцал. Доколкото можех да преценя, не беше спал от дни, а костюмът му все още беше разкъсан и изцапан с кръв. "Добре съм - признах му аз. "Благодарение на нечий подъл трик с невидимата броня". Хвърлих поглед към Бек, който все още изглеждаше напълно невъзмутим. "Същото важи и за вас четиримата." Дилън си пое дълбоко дъх, а веждите му се смръщиха, докато ме гледаше обратно. Отвори уста, за да говори, но от нея не излезе нито звук. Махнах му да се приближи, а краката му почти се влачеха, докато си проправяше път към мен. "Здравей, Дилън - казах аз, гласът ми беше тих и уединен. "Добре съм. Всички сме добре." Протегнах ръка и взех ръката му с моята. Периферно забелязах, че другите момчета тихо напускат стаята. Дори Бек. Когато Дилън не отговори, дори не ме погледна, а стисна пръстите ми по-силно, аз дръпнах ръката му. "Ела тук - наредих аз. "Изглеждаш така, сякаш имаш нужда от прегръдка, както и аз имам нужда да ти я дам." Той издаде кратък, горчив смях, но седна на ръба на леглото ми и ме обгърна с ръце. Останахме така известно време, докато не набърчих нос и не прошепнах в ухото му. "Сега, след като знаеш, че съм добре, вероятно е време да си вземеш душ. Миришеш на умряло." Тогава Дилън започна да се смее. Истински смях, докоснат с нотка на истерия и здравословна доза облекчение. Засмях се с него, докато неговия не се превърна в ридание, а след това просто го прегърнах. Той беше най-добрият приятел на Бек, но бързо се превръщаше и в мой приятел. Знаех къде се намира той. Шлюзовете се бяха отворили и той просто трябваше да се справи с тях. Затова просто го държах и го оставих да плаче. През прозореца на стаята ми - този, който гледаше към болничния двор - срещнах очите на Бек и той ми кимна кратко в знак на одобрение. Епилог Изтегляне 296.99 Kb. Сподели с приятели:
|