Красивата зелена река ограждаше ранчото

стояла пред него и се чудела защо е цялата тази суматоха. Кал, със спокоен тих глас, извикал Тайк да отиде при него и тя веднага се подчинила. Рибарят побягнал в противоположната посока като уплашен заек, напълно игнорирайки виковете на сина ми да се върне и че всичко е наред. Но за рибарят положението не било наред, дори толкова, че да се върне за рибарските си принадлежности.

Той се върна три дни по-късно, запозна се с Тайк, пи чаша кафе, събра риболовните си принадлежности и си замина с обещанието никога да не навлиза без разрешение в Ранчото на Скритата Долина отново. Той се принуди да намали улова си и да се премести от другата страна на реката.

По-късно в същата област на ранчото Кал забелязал двама ловци на дъгова пъстърва от другата страна на реката. Той решил да се позабавлява и използвал Тайк за тази цел.

"Тайк", казал той, "легни на земята и остани така", което тя направила. Той приближил сечището и седнал на брега противоположен, на този, на който били рибарите. Налял си чаша кафе, докато Тайк лежала на земята готова за скок зад него, където мъжете можели да я видят. Приключвайки с кафето си, той легнал на тревата и много тихичко извикал Тайк да отиде при него. Знаел какво да очаква.

Тайк го приближила с корем до земята, сякаш дебнеща плячка. Когато взязла на сечището двамата рибари я забелязали и се разкрещели, " Пума, пума! Зад теб има пума!" Кал се изправил и Тайк атакувала. Те се претърколили на земята, борили се и играли, както са правили толкова пъти преди. Тайк била отгоре, после Кал бил отгоре, той я сграбчвал около врата, тя се освобождавала и се нахвърляла отново към него. Двамата рибари отпрашили в пущинака.

"Тайк, достатъчно", казал Кал и тя станала, послушна като агне. Той взел въдичарската си кошница и въдицата си и продължил нагоре по реката с Тайк до него.

Чудя се какви ли истории са разказали тези рибари и колко ли хора са им повярвали.

Сега, можете ли да си се представите разхождащ се по улиците на малък град и оглеждайки се да видите напълно порастнала лъвица показала се частично от една кола? Или как бихте се почувствали, ако си седите в колата със свален прозорец, чакайки на светофар, когато кола с лъвица показала се през прозореца спре до вас? Толкова много пъти, прозорците бяха бързо затваряни и хората бързо напускаха мястото, невярвайки на очите си.

Един ден мъжът ми и синът ми отидоха до града с Тайк на нейната обичайна позиция. Навлизайки по главната улица, Кал забелязал един човек да се катери по стълба, а жена му да се навежда, разбърквайки кофа с боя. Когато те преминали покрай къщата, жената се била протегнала да подаде на мъжа си кофата с боя. Тогава видяла Тайк. Тя изкрещяла с най-мощния си глас, „Лъв! Има лъв в колата!” Нейният мъж, с кофа с боя в ръка, се извърнал рязко на стълбата, за да види, за какво е цялата тази суматоха. Стълбата се наклонила на една страна, бояджията на друга, а боята се разляла върху двамата.

Надявам се той да не е пострадал и в края на краищата те да са боядисали къщата.

Тя беше пристрастена към гледането на телевизия, а любими й бяха уестърните. Стоеше пред телевизора без да помръдне в продължение на двата часа, колкото продължаваше уестърна, с изключение на прекъсванията, когато нещо друго събуждаше любопитството й. Тя беше очарована от конете и говедата, които можеше да разпознава, тъй като беше отгледана в ранчо.

Един ден приятел, който наскоро се завърна от филмова експедиция в Африка ни попита дали може да намине и да ни покаже филма си. Съгласихме се. Проекторът и екрана бяха поставени по места и филмът започна гледан с любопитство и от Малката Тайк. Екранът беше много по-голям от този на телевизора и обрзът върху него беше много по-реалистичен.

Филмът беше прекрасен, но се случи нещо неочаквано. В него имаше сцена, в която стадо слонове нападаха снимачния екип. Моментално ушите на Тайк прилепнаха към главата й, устните й се извиха и разкриха големите й зъби и с един мощен скок тя удари екрана. Изглеждаше объркана – къде изчезнаха слоновете? След кратък миг, в който бяхме шокирани, не се сдържахме и избухнахме в смях. Предполагам, че милата лъвица се опита да ни защити от тези нападащи ни зверове. Вместо това там лежеше един сразен и намачкан филмов екран.

Храненето им беше просто всекидневна работа. Чудех се как ли щяхме да изглеждаме аз и Тайк на непознат човек, виждащ ни за първи път. Пилетата и пауните не обръщаха никакво внимание на това голямо същество, разхождащо се сред тях. Но нека се появеше непознато куче и каква лудница наставаше – пилета крещят зловещо, а пауните са се покачили по върховете на дърветата. Малката Тайк беше сред тези птици през цялото време. Имаше повече от стотина пауна ходещи свободни из ранчото, но само на един тя позволяваше да яде от нейната паница. Красив мъжки – Индийско синьо – беше единственият удостоен с тази чест. Имаше други, които биха изглеждали точно като него на някой непознат човек, но не и на Малката Тайк. Тя го познаваше, а той изглежда я разбираше. Да, необичайно, но беше нормална гледка връбчетата от фермата да подскачат около купата й и да ядът от нея, докато и тя яде. Въпреки, че беше от семейството на котките, тя не проявяваше интерес към птиците като към храна.

Дори когато беше заспала, тя изглежда знаеше какво става наоколо и първа чуваше приближаващите се коли по пътя. Понякога, когато беше звучно заспала в друга част на къщата, аз започвах да й приготвям храната и да й затоплям млякото. Когато всичко беше готово, преди дори да я повикам, тя беше там. Идваше в кухнята, готова да излезе навън да яде. За мен беше загадка как тя разбираше, че храната е готова, дори когато беше заспала.

Никога не казвах на Тайк, „Искаш ли да отидем на разходка?” освен когато я водех навън из ранчото. Имаше повече от стотина акра около прекрасната Зелена Река. Това беше изолирано място, въпреки че до другата страна на реката достигаха границите на града. Но от страната на ранчото беше прекрасна селска област. Конете и говедата бродеха по дългото мили протежение на реката, така че на тези разходки бяхме приветствани, докато вървяхме по пътя от различни животни, а по пътя си обратно към къщи бяхме обикновено съпровождани от много от тях до къщата на ранчото.

Спомням си един конкретен Неделен следобяд, когато разхождайки се стигнахме малко по-далеч от обикновено, а беше станало време за вечеря. И двете бяхме уморени и гладни и бързахме да се приберем вкъщи. Имаше едно открито пасище преди да стигнем къщата, и докато го пресичахме видях в далечината кола паркирана до портала. Помислих си, „О, не, не гости!” Твърде сме уморени и гладни.

Сега представете си това, ако можете: една лъвица ходи до мен, следвана от две малки кучета, домашна сърничка, домашно агне, едно товарно магаренце, три Шетландски понита, конете и някоко глави Херфордски говеда. Този ден сякаш всички ни последваха към къщи, дори Раки, домашната миеща мечка, който се бе присъединил към живота ни в ранчото. Когато се приближих към колата, забелязах, че е претъпкана с хора, всичките непознати за мен. Жената, която стоеше на мястото на шофьора, повдигна прозореца си, но когато Малката Тайк и аз минахме покрай колата, тя бързо го свали и ми каза, „Не се ли страхувате?” Това ми се стори много забавно. Тук тя беше свидетел на чудо, един така наречен див хищен звяр крачеше наред с животни, които биха могли да са й храна, а тази жена не осъзнаваше, че наблюдава невероятна, чудна гледка. Не е чудно, че Малката Тайк се появи във „Вярвате или не” на Рипли. Тя постоянно доказваше на хората, че е любящо същество и че отразява любовта, която получава от нас и от всяко живо същество в ранчото.

Един ден докато бяхме на гости на приятели в източната част на щата Вашингтон, се разхождахме с тях през ябълкова овощна градина. Дърветата бяха покрити с цветове, а уханието им беше навсякъде. Малката Тайк обичаше парфюми, така че се чувстваше чудесно там. След известно време тя явно се е уморила. Не бях забелязала, че ни е изоставила. За нея беше нещо необичайно да се отделя от мен, но бяхме се увлекли и вървели доста.

Нашият домакин беше разстроен. В крайна

Удобна почивка на шезлонга.

сметка, в неговото ранчо имаше загубена напълно порастнала лъвица. Той сподели с мен истинската си трвога. Имал вързани две малки теленца в задния двор и се страхувал за сигурността им. Познавах Малката Тайк твърде добре, за да се тревожа за това, но бях обезпокоена поради друга причина. Една магистрала с фучащи по нея коли минаваше покрай това ранчо и не ми се щеше Тайк да се опитва да я пресече.

Бързо се върнахме в къщата. Когато бяхме достатъчно близо, за да виждаме задния и вътрешния двор, забелязахме двете вързани теленца. Във вътрешния двор върху красив жълт шезлонг лежеше Тайк, опънала се и спяща звучно. Джим не можеше да повярва, че тя е минала точно покрай тези малки теленца без да им навреди, само за да се прибере вкъщи на своето любимо място.

Тайк никога не е харесвала вода, въпреки че ранчото беше оградено от реката, тя никога нито пиеше, нито се потапяше в нея. Загребвах с шепи вода и тогава тя лочеше от ръцете ми. Правех това отново и отново, докато утоли жаждата си. Докато не стана на почти седем години тя не беше пила от течаща вода.

Докато в Калифорния през годината, когато тя ставаше на седем, аз редовно се разхождах с нея по поречието на река Сан Габриел. Беше много горещ ден, а аз бях получила разрешение да се разхождам по склоновете, дори през лятото. Само на малцина беше разрешен достъп до пътищата по това време на годината, поради опасността от пожари. На нея й липсваше ранчото и обичаше тези разходки.

Този ден трябва да е била много жадна, и когато спря започна да лочи вода от реката. Бях развълнувана; усещах, че е преодоляла страха си от нея. Когато се върнахме в ранчото, тя ходеше до реката и пиеше, но ако аз бях наблизо се опитваше да привлече вниманието ми, предпочиташе да пие от шепите ми.

Има много спорове относно това, дали животните могат да разпознават цветовете или не. Но аз съм сигурна, че Малката Тайк можеше. Ако

Нямам търпение да дочакам Коледа.

се преоблечах в дреха с друг цвят и след това се покажех, тя ме поглеждаше и ми се чудеше, дори ако беше на разстояние от мен. След миг се втурваше към мен скимтейки и се потъркваше в мен, толкова щастлива, че това наистина съм аз. Тя винаги реагираше по този начин, когато се преобличах.

Това са само някои от многото преживявания, за които се сещам, когато погледна назад към деветте години, през които живях с това изключително животно.

Епилог
Животът на Малката Тайк приключи. От многото хора, които дойдоха, за да я видят в дните преди да умре, двама бяха мисионери прекарали много години в Африка. Удивителна беше липсата им на страх, когато тя се опитваше весело да лудува с тях на поляната. Тази вечер докато проповядвали в тяхната църква, те цитирали Библията, „Истинската любов изключва страха”, за да изразят степента на просветляващата истина, която току-що бяха научили. А към тези чудесни думи аз бих добавила нашата философия, „Там където няма страх, няма зверщина.” Малката Тайк отразяваше любовта и грижите, които ние й дарявахме, също както всички човешки същества могат да получават само отражение на любовта, докато тя е неегоистично дарявана.

Намираме утеха, спомняйки си за изключителната привилегия, която имахме да се радваме на близка връзка с това благородно същество и на любовта, с която ни даряваше, извираща от огромното й сърце.

Получавахме хиляди прекрасни писма и картички на съчувствие, даващи ни утеха и топлота. Дори много месеци след като Малката Тайк почина, писма продължаваха да ни заливат, някои съдържащи изрезки от вестници и списания от всички краища на тази огромна страна, а някои и от чужбина.

Имаше чудесни писма от чудесни хора, а ние се опитвахме да отговаряме на всички тях – монах от Тибет, доктор от Австралия, Англичанин в Африка, които управляваше най-голямата мина за диаманти в близост до Йоханесбург. Той имал два лъва като домашни животни, мъжки и женски, но те ядели месо. Преди да станат напълно зрели, той ги завел с кораб до зоологическата градина в Австралия. Как той и жена му обичали тези животни, и колко зле се чувствали, когато трябвало да ги оставят. Също млада жена от Илинойс ни писа, че отглеждала малко мъжко лъвче. То също ядяло месо, но докато било още твърде малко починало. Друга жена ни писа от Калифорния, че отглеждала женско лъвче, но когато станало на три години, то също починало. Знаехме как се чувстват тези хора. Достатъчно неприятно е да загубиш някое домашно животно, но някак си един лъв е толкова зависим от теб и се превръща в част от семейството – повече от което и да било друго животно, което сме отглеждали.

Имаше един изтъкнат прокурор, в чиито офис беше окачена голяма снимка на Малката Тайк и агънцето като символ на пълното разбирателство. Там, когато имал работа с хора, искащи да се разведат, той им посочвал тази снимка на двете толкова различни по природа същества лежащи щастливи, наслаждавайки се на любовта си. Той щастливо разказваше, че в някои случаи този нагледен урок е имал ефект.

От хилядите писма и картички на съчувствие, мисля че следното е онова, което стой на първо място в нашите спомени: „Не отдавна, преглеждайки старите писма на бюрото си, намерих писмото до Малката Тайк. Не бях го изпратила. То все още изразява, онова което чувствам като универсална мисъл, която много други хора споделиха и още продължават да споделят с вас: ‘Там където няма страх, има мир, доверие и доброжелателство’, дори в животинското царство. Малката Тайк си отиде и много хора дълбоко и искрено съжаляват, но нейната топлота и огромна благост ще продължават да живеят, за тези, за които тя беше повече от лъв – в някои отношения, повече от ‘човек’ – естествено направлявана от доверието и любовта. Благодаря ви, че ми позволихте да се запозная с нея лично. Обичах я и продължавам да я обичам страшно много!”

Ето съдържанието на писмото, което тази жена прилагаше, писмото, което беше написала преди повече от седем години: „Скъпа Малка Тайк: Веднъж преди много години, всъщност повече от петдесет, едно малко момиченце седеше на пода на кафява къща в Охайо, говорейки на една снимка, която държеше в ръце. Снимката беше на глава на лъв, и представляваше отрязаната от пакет кафе търговска марка. Като знак на огромна привилегия на малкото момиченце беше позволено да си играе с нея, защото нейната майка събираше тези купони в кутия от цигари, докато не станеха достатъчно, за да ги „даде” и да вземе на малкото момиченце „нещо за Коледа”. Но нищо в книгата с награди не беше толкова вълнуващо, от гледната точка на детето, като радостта от това да подържи рунтавата глава в своите ръце и да се взре в непознатите, странни, приятелски очи! Тя говореше на глас на снимката, също както говореше на кучето си, на обичните котки и на ‘Старо Момиче’, приятелката й кокошка. ‘Обичам те’, казваше тя. ‘Някой ден ще бъдеш моя домашен любимец, ти истинският. Някой ден аз ще ...’

Малкото момиче, майка й и баба й се преместиха далеч от този дом в Охайо през 1902, когато тя беше на десет, за да станат пионери, заселници в непознатите, диви, открити прерии. Но мечтата никога не си отиде напълно и продължи да съществува, когато детето се превърна в жена. Всъщност това се превърна обичайна шега в семейството и сред приятелите й, ‘ Ох, дали тя ще си вземе за домашен любимец лъв, ако има възможност!’ А малкото момиченце, а после жената винаги отговаряше на ум, ‘Един ден ще имам! Един ден ще имам лъв за домашно животно – истински лъв!’

Благодаря ти, Малка Тайк, че сбъдна мечтата на един живот – мечтата на една възрастна жена, която устоя повече от петдесет години. Благодаря ти, че беше Малката Тайк, и благодарности, хиляди благодарности на твоите добри хора за разбирането и знанието как да те възпитат на доверие към хората, които обичат животните.

...Искам да ти кажа, че никога не е имало по-пълно сбъдване на една мечта, от това когато усещах твоя топъл език по ръцете си или когато те държах, тежаща седемдесет и пет паунда (34 кг), за да ни снимат заедно. Минаха много години от тогава, но аз съм извънредно горда с доказателството за сбъдването на това траещо цял живот желание.

А сега нося друга мечта в сърцето си, Малка Тайк – вероятно не толкова стара, но дори по-дълбоко искрена! Мечтата, че лъвът един ден ще лежи заедно с агнето в сърцата на хората, което ти доказа, че е истина в животинския свят – когато няма страх. Всичко, което е нужно е хората, расите, нациите да се опознаят, да си се доверят и да се разбират едни с други, както ти се доверяваше на твоите хора и както те те разбираха!

Благодаря ти отново, Малка Тайк, за това, че беше, макар и за един кратък момент, ‘лъвът от моите детски мечти’.”

Не отдавна Арт Бейкър написа писмо до едно известно списание, възхваляващо Малката Тайк. Ще цитираме писмото му, както то се появи в „Колонката за писма до редактора” на това списание:

„В ‘Тъжната история на една мила лъвица’ вашите снимки на Малката Тайк бяха прекрасно отдаване

„Един ден лъвът ще лежи заедно с агнето.”

на почит на това необикновено животно. Тя прекара три седмици с нас в Холивуд преди представянето й във ‘Вие помолихте за това’, нейният телевизионен дебют, и за съжаление нейното единствено представяне на живо по националната телевизия. Реакцията на публиката към телевизионното й представяне показа, че тя беше един от най-харесваните участници появили се в програмата тази година. Подпис, Арт Бейкър, Холивуд, Калифорния.”

За кратко получавахме писма от Детската Ортопедична Болница в Сиатъл потвърждаващи получаването на парите, които бяха дарени в памет на Малката Тайк – пари, които да помогнат на други малки дечица да оздравеят и станат силни, здрави мъже и жени.

Тайк е погребана в едно гробище за домашни любимци със скромен надгробен камък. От време на време човек все още може да открие цветя поставени там от някой, който още си спомня за милата лъвица.

Може би това малко стихче изпратено ни след смъртта на Малката Тайк може най-добре да покаже колко много децата я обичаха:
„Мамо, каза мъничкото ми детенце,

Докато коленичехме за вечерната молитва,

„Надявам се, че лъвовете имат рай