Книга е абсолютно любителски и аматьорски. Предварително се извиняваме, за нядяваме се, малките неточности и грешки в превода

да излизаме и да си свършим работата, когато тя заспи.

С тази кола посетихме приятел в източната част на щата. Решихме да останем за през нощта, а Малката Тайк научи, че тук в новата кола е в безопасност от любопитните очи и че може да има спокойна почивка като тази в леглото си у дома. Ние рядко завързвахме приятелства с хора, които не обичат животни; така, че не е необходимо да споменавам, че където и да отидехме, Малката Тайк беше добре дошла също колкото и ние.

В един от случаите, приятелите ни живееха в провинцията и имаха само една допълнителна стая. Така, много подходящо, когато взе да става късна вечер, ние сложихме Малката Тайк да си легне в колата на дебел, мек дюшек. Няколко часа по-късно, когато един от другите гости си тръгваше, реших да й хвърля последен поглед. Бях шокиран и изненадан да открия, че задната врата на колата е отворена и Малката Тайк не се вижда никъде. Не бях успял да махна едно много малко резе от вътрешната страна на вратата, тя се беше потъркала в него, отключила вратата и я запратила широко отворена. Мислите ми препускаха, защото си спомних, че на 100 ярда (900 метра) от къщата имаше натоварен път и железопътни релси. С джобното си фенерче в ръка обикалях в нощта и виках, докато другите гости се бяха „подслонили” в къщата. Нямаше го познатият, сумтящ отговор и аз не чувах котешките стъпки по меката земя. Обърнах се и видях вратата на обора да се вее отворена. Едва се осмелих да погледна, когато включих осветлението вътре. С поглед на облекчение се взрях в това доволно същество, минаващо назад-напред зад дългата редица коне и говеда като основно изследваше своя конвой. Смутена кокошка полетя, кудкудякайки лудо, от един прът на яслите, докато аз седнах да погаля това благородно същество, което знаеше, че не е причинило никаква вреда.

По пътя към вкъщи на следващия ден се смяхме от сърце, когато разказвах преживяванията, които имахме на подобно пътуване с приятел, преди да купим колата на Малката Тайк. Този приятел и аз започнахме дълго пътуване с Малката Тайк окупирала задната седалка. След няколко часа тя реши, че й е самотно сама там отзад и премина отпред, за да разплуе триста петдесет и два паунда

Тайк беше послушна гостенка.

(158 кг) между нас на предните седалки. Приятелят ми и аз накланяхме везните с повече от двеста паунда (90 кг) всеки, затова няма нужда да споменавам, че няколко мили на натоварените предни седалки бяха повече от достатъчно за моя приятел, особено с тази щастлива и обичлива лъвица, въртяща се и извиваща се, за да оближе неговото потящо се и разтревожено чело. Той успя някак си да се прехвърли и мушне на задната седалка и се усмихваше с напълно заслужено задоволство, докато бършеше слюнките й от бузите си. Обаче, задоволството му трая кратко, защото тя жадуваше за неговата обич. Тя го принуди да се прехвърля ту отпред, ту отзад в многобройни опити за бягство, докато карахме повече от двеста и петдесет мили (400 км) през планините.

Питая най-голямо уважение към дивите животни. Те притежават седмо чувство далеч отвъд това на домашните животни и дори на човека; и в противовес на вярата на много хора, те не изпитват естествена ненавист към човека. През вековете, в които сме властвали над животните, които сега наричаме „домашни”, нашето насилствено задържане напълно е унищожило тяхната инициативност, докато не са се превърнали в отегчени товарни животни или покорни затворници на нашите странни прищевки и желания. Главно, те са изгубили вродената интуиция на дивите животни. Ние с нашите прехвалени умствени сили неотклонно сме вървели по същата пътека, докато сме изгубили интуитивните си способности, които някога сме притежавали.

Няма животно или птица, което не би станало верен приятел с човека. Вие граждани трябва, обаче, да отидете до най-близкото езеро и да нахраните дивите патици или до вашия горист парк да нахраните нежната сърничка, за да се убедите в тази истина.

Но защо те са диви и са наречени от човека „зверове”? Не заради техните „животински желания”, а защото човек се е научил да осъкатява и унищожава, принуждавайки тези беззащитни същества да бъдат натикани в горите и джунглите търсещи оскъдна защита. Там, в тяхното гибелно състояние, те са се научили да се ядат един други в тяхното жалко състояние без достатъчната дадена от Бог храна на полетата, също както човек многократно го е правил и би го правил отново, ако обстоятелствата го доведат до трагичното състояние без храна.

Ако вие сте хванати от ненормален човек, който ви е издирвал, за да задоволи жестоката си и жадна за кръв страст и знаете, че ще бъдете убити без причина, няма ли да се борите за живота си? Според собствената ви аргументация, тогава, вие ще бъдете наречени „зверове”. Дивите животни не са зверове, те са само ужасени от човека и от това, което той им причинява.

Ох, имаме прекрасни спомени от времената, когато се разхождахме сред гористите брегове на реката и през покритите с цветя ливади заедно с

Малката Тайк! Когато сега погледна назад разбирам как трябва да се е чувствал един от водещите военни кореспонденти на страната ни, който тъкмо се беше върнал от бойното поле, когато написа за нас: „Той и съпругата му са се опитали да си създадат малък свят, където страхът няма място, малък оазис на любовта, където агнето и лъвът могат да лежат заедно в мир... Тук единствената дисциплина е тази на любовта и свободата. И няма причина да се убива.” След това сякаш неговите пъргави мисли бързо го бяха върнали към реалността около нас и той добавяше, „Въпреки че експериментът приключи, те създадоха в Ранчото на Скритата Долина, за кратък интервал в това размирно време, двеста акров свят без война, глад, или страх. И ако това се окаже само кратко, временно прекратяване на огъня между всички тези прекрасни същества и човека, добре, все пак си заслужава да се запомни.”

Какъв контраст е било това за него в сравнение със свистящите над главата снаряди, разпръскващите смърт гърмящи бомби и жалките викове на умиращите!

Спомням си също времето, когато се разхождахме по пътеките между ливадите, докато насъбралите се животни ни следваха по петите. Имаше тревожни мигове, докато чакахме вест от сина ни. Тогава дойде съобщението, че той е обявен за изчезнал на островите в Тихия океан. Беше ни трудно в нашето миролюбиво обкръжение, да осъзнаем, че разкъсваният от война свят и нашият са на една планета.

По време на многобройните ни пътувания до плажовете наблюдавах Малката Тайк и Маргарет да играят в пясъка, докато огромни вълни се плискаха насам-натам. И докато ходеха по прясно измития пясък на великия Пасифик, си мислех: „Колко подходящо чувство е това, защото самото име, Пасифик, означава мирен.”

Като пътувахме на юг, Малката Тайк обожаваше разходките рано сутрин през нарядко растящия пелин. Един ден, когато слънцето започваше да се показва над хоризонта, хвърлящо дълги, безмълвни сенки, тя ме смая като отиваше настрани, само за да ми се нахвърли от нейното скрито място, което беше обикновено зад трева пелин, достатъчна едва да скрие животно с размерите на домашната котка. Докато хукваше нанякъде отново в играта си, аз се опитвах да проследя или нея или сянката й с поглед, но беше безполезно. За нейна радост тя винаги успяваше да ме надхитри.

Насред пустинята ние посетихме градините за фурми. Близко растящите дървета осигуряваха хладен, зелен балдахин, където можехме да се разхождаме на сянка. Събирането на фурмите течеше с пълна сила, мексиканците, вършещи тази работа енергично събираха сладките плодове от несигурните им високи прътове, докато други на земята изпразваха пълните кошници в кутии и ги отнасяха до чакащите камиони. Слушахме техните монотонни песни, докато работят и после продължавахме нашето интересно пътешествие. Не осъзнавахме странната сцена, която създавахме, докато крясъците не ни караха да спрем. За няколко секунди всички работници изчезваха мистериозно, но като се заслушахме можехме да чуем бърборението им подобно на свраки, високо в палмите, наблюдаващи странната гледка долу.

Харесването или не на хора е мигновенно при повечето животни, обаче аз мисля, че това чувство е засилено в мозъка на лъва. Спомням си, че когато препусках по улиците, бързайки да видя Маргарет в болницата, когато Малката Тайк беше само на няколко дни тя нападаше остро едни от преминаващите хора, а в други искаше да се сгуши. През целия си живот тя изглежда усещаше най-интимните мисли на хората, и ако не ги харесваше можеше да ги накара да извърнат поглед или напълно ги игнорираше, така както само една котка може да го направи. Само за няколко секунди можех да кажа дали тя ще ги хареса или не. Ако тя не харесваше някой, зениците на очите и се стесняваха колкото кърфици, докато се вцепеняваше в онази котешка резервираност. От друга страна, ако харесаше някой, очите и ставаха нежни и любезни, докато се претъркулваше в тревата или ближеше неговите или нейните ръце. Когато срещнеше джентълмен, бързаше да му стисне ръката; а когато срещнеше дама, тя нежно близваше ръката й.

Когато Глория Суонсън (филмова звезда, добре позната с интереса си към вегетарианството) посети ранчото за първи път тя се хвърли на поляната с Малката Тайк сякаш за нея беше всекидневна работа да гали голямата котка.

Мъже и жени с всякакви професии и от всички краища на земята, някак си откриваха своя път до Ранчото на Скритата Долина, за да видят това необикновено същество и въпреки че тяхното първо зърване на огромната лъвица понякога да ги караше да се подвоумят за момент, рядко се случваше да не прошепнат благоговейно, „И лъвът ще лежи заедно с агнето.”

Имаше и случаи като този на жена, коментатор на новини, която се отклони от нейната стриктна и постоянна работа по коментиране на националните новини от щата, за да каже: „Миналата вечер се разхождах по поляните на Ранчото на Скритата Долина с напълно израстнала Африканска лъвица притискаща се към мен и въпреки това не се страхувах!”


Камера! Снимай!
Продуцент от едно от най-големите филмови студия в Холивуд разговаря с нас отностно възможността да се заснеме опасна сцена в пустинята, в която Малката Тайк дебне малко дете. Тази сцена щеше да бъде централна за бъдещия филм. Обаче, за предпазливия продуцент, тя беше практически невъзможна за осъществяване. „Ако Малката Тайк дебне и се втурне след детето, дали ще спре без да го нарани?” питаше той тревожно. И сякаш смятайки цялата работа за невъзможна, добави, „Да предположим, че тя направи всички тези фантастични неща, от къде ще намерите дете, което да се усмели да участва?” После, сякаш захвърлил цялата идея настрани, продължи, „И ако наистина откриете малко дете, което има желание да участва и не се страхува, то каква надежда ще има родителите да дадат съгласието си?”

Тази вечер разговаряхме с малко момиченце и родителите й относно възможността да спечелим детето с ленени коси за пробните снимки. Момиченцето първоначално се страхуваше, но като си поигра с Малката Тайк придоби вяра в благостта на голямата котка.

Рано на другия ден шофирахме до подвижните пясъци на пустинята, където дюните се сливаха красиво с ясното сутрешно небе. Там разположихме нашата снимачна екипировка, докато малкото момиченце и родителите му играеха с Малката Тайк. След няколко кратки момента за преговор, аз отидох върху меките, променящи се пясъци, където наредих на Малката Тайк да легне долу и да остане неподвижна. Поставих момиченцето близо до камерата и я помолих да си събуе обувките и да си играе, покривайки краката си с пясък и после пресявайки го през пръстите си. Според сценария тя трябваше да е сама в пустинята. Когато чуеше далечно ръмжене трябваше да погледне за миг и след това да продължи играта си. Със звука от второто по-силно ръмжене тя трябваше да си вземе обувките и да побегне в противоположната посока, поглеждайки назад през рамо объркана и разтревожена. Тогава щом чуеше ревът на Малката Тайк, трябваше да бяга, за да спаси живота си.

Обърнах се към родителите й и ги предупредих да не издават нито звук. Знаех, че ако се разпищят, Малката Тайк можеше да не чуе командите ми и можеше в объркването си да се нахвърли твърде силно на момиченцето.

Помолих детето да започне ролята си и дадох знак на Малката Тайк да пълзи дебнейки ниско и да ръмжи; тогава тя запълзя по-бързо и по-бързо докато, с рев, реалистично се хвърли над пясъците към бягащото момиче. За секунди Малката Тайк съкрати разстоянието между тях и с последен летящ скок тя скочи във въздуха, приземявайки се точно върху простнатото момиче, обгръщайки и двете в огромен облак прах. Следващите няколко минути бяха като цяла вечност за разтревожените родители, докато чакаха прахът да се изчисти, но тяхното доверие в нас и Малката Тайк стана още по-силно, когато видяха тяхното простряно дете да шава под огромното тяло на лъвицата седящо над нея.

Бях толкова силно погълнат от реалистичните действия в тази сцена, че се чудя сега, как съм успял да си спомня да насочвам камерата. Видях малкото момиченце да протяга ръчички към врата на Малката Тайк, докато се изправяше на крака, после раздрусвайки къдравата си, разрошена коса, тя прегърна огромното същество и галейки я отбеляза: „Ах ти гадино! Нападна ме по-силно отколкото трябваше!” После постави мъничката си ръчичка на врата на лъвицата и двете се разходиха до една отдалечена пясъчна дюня.

Трудно ми беше да повярвам, че цялата сцена е завършена и то без дубъли! По-късно в операторската кабина разтревожените продуценти и режисьори едва повярваха на очите си. За мнозина това може да се стори голям риск; но с доверието, което съм спечелил, живеейки с това мило същество през всичките тези години, знам точно какво ще направи Малката Тайк.


В зоологическата градина
Един ден уредникът на зоологическата градина, където Малката Тайк беше родена ме помоли да заведа лъвицата, за да види, дали тя ще разпознае родителите си. Беше дъждовен уйкенд и ние знаехме, че няма да има много посетители в зоологическата градина. Отидохме направо при клетката на лъвовете. Майката и бащата на Малката Тайк не означаваха нищо за нея и тя изглежда осъзнаваше, че у тях нямаше приятелско чувство.

Тя отиде до мястото, където бяло какаду седеше и крещеше по своя дрезгав начин точно до клетката на маймуните. Изглежда това я дразнеше и тя се запъти право към изходната врата в противоположния край на сградата. Докато завъртях облата дръжка на вратата, тя ми помогна да отворя вратата с масивната си глава. Една жена приближаваше дръжката на вратата от външната страна и беше само на няколко стъпки от нея, така че Малката Тайк и жената се срещнаха глава до глава. С ужасен писък, дамата се обърна и побягна нагоре по стръмния склон, докато двама мъже в долния край на стъпалата се вцепениха на място.

На приблизително сто ярда (900 метра) разстояние, останала без дъх жената спря, за да хвърли бърз поглед назад. По израза на лицето й разбрах какво си е помислила. Тя вярваше, че лъвовете са избягали и един се е нахвърлил на нея, готов за хубаво, прясно месо. Последва поглед изпълнен със смайване, когато осъзна, че лъвицата не е близо до нея. Знаех, че не трябва да се смея, но внезапно възникналото драматично положение беше толкова забавно, че не можах да се сдържа. Седнах на стъпалата и започнах да милвам Малката Тайк и повиках с жест жената да се върне, показвайки й че Малката Тайк е безобидна. Жената ми махна отрицателно и изчезна по склона.

От клетката на лъвовете се разходихме по поляната до големия басейн, където патици, гъски и горди лебеди плаваха величествено. Тук Малката Тайк легна долу да наблюдава с голям интерес, както правеше винаги, когато виждаше някое диво животно за първи път.

Малко момче дойде бягайки през поляната и за наше удивление се хвърли на земята пред нея. Там то седеше, забравило всички други около него, взиращо се в очите й, сякаш това винаги е било неговото място на уговорена среща с това огромно и разбиращо същество. Хората, които се насъбраха около нас, стояха мълчаливо и слушаха нежния, пламенен глас на момчето, което бъбреше нещо на Малката Тайк, а тя в отговор слушаше сякаш разбира всяка дума. Чух го да казва, „Предпочитам теб пред куче!” После когато неговите въодушевени слова потекоха, чух го да повтаря пламенно своето любимо, „Предпочитам теб пред една дузина кучета!” Носовете им бяха само на няколко инча разстояние, а тази огромна лъвица

Предпочитам теб и пред милион кучета!

изглежда нямаше уши за нищо друго освен за този пламенен юначага. Когато бяхме готови да тръгваме наблюдавах как малкият приятел поставя ръцете си около врата на Малката Тайк, и, сякаш неуспял да й покаже напълно своята истинска любов, той се провикна към нея със замъглени от сълзи очи, „Малка Тайк, предпочитам теб пред милион кучета!” Снимката от раздялата, която им направих, величествено украсяваше първата страница на местния вестник и заема любимо място сред нашите спомени.

Докато вървяхме към паркинга, където бяхме паркирали колата на Малката Тайк открихме, че там е станало задръстване и се е насъбрала тълпа от ококорени хора. Докато минавахме покрай една от колите, чух млада дама да възкликва, „Ох, как ми се иска да се снимам с тази красива лъвица!” Това беше необикновено очарователен глас, така че с жест и „Хайде излезте навън и ще направим точно това!” се приближих, само за да разбера, че тази красива млада дама е безпомощен инвалид. Дълбока мъка в сърцето ми ме подтикна да отворя вратата на колата й и без да се двоумя я взех на ръце и я отнесох до поляната, на която лежеше Малката Тайк. Никога няма да забравя сияйното и изражение докато заравяше красивото си лице в копринената козина на масивната глава на Малката Тайк.

Преди да влезем в колата на Малката Тайк спряхме за момент пред клетката, в която беше настанен Буч, голямата кафява мечка. Буч се беше изправил на задните си крака и протягаше лапа през решетките към Малката Тайк, докато тя го гледаше с поглед изпълнен с копнеж.

Напускайки зоологическата градина уредникът ме попита, дали искам друг повереник. Кошутата в кошарата на елените отказвала да се грижи за новороденото си сърне. Един поглед на гладното треперещо същество и бяхме завладени от състрадание. Гушнахме и взехме тази маса от отпуснати, тънки и дълги крака в колата ни и потеглихме към Ранчото на Скритата Долина, където първата ни работа беше да приготвим бутилка топло мляко за нашето ново изоставено дете, докато Малката Тайк наблюдаваше всичко със силно вълнение.

С малко питателна храна и постоянни грижи, с които Маргарет даряваше всички същества в Ранчото на Скритата Долина, слабичкото същество скоро се превърна във величествена кошута. Понеже нямаше майка, която да я предупреди за опасностите, които крият човека и гората, тя скоро се научи да ни обича и да общува с животните от Ранчото на Скритата Долина.

Нарекахме я „Бейби” и бяхме изпълнени с голямо възхищение, наблюдавайки как тази млада сърничка играе и се разхожда с Малката Тайк, Беки (, която беше вече напълно порастнала овца) и нашите многобройни други повереници. Бейби крачеше бързо, гордо и изящно върху стройните си крака, за да се изперчи пред нас и да ни дари с любящо потъркване с всяка от страните на нежното си носле.

Абсолютно съм сигурен, че ако Министерството на Спорта позволи на всеки достатъчно отговорен човек да отглежда сърне или еленче като домашно животно, би имало много, много хиляди хора, които не биха искали да отстрелват тези нежни и безобидни същества или да осъкатяват и оставят инвалиди безброй други, които се свиват някъде, за да умрат в агония и без упойка. Да, можем да бъдем големи спортсмени, когато невинните плащат сметката на силното страдание!

Може би тук е мястото да дам един искрен съвет на хората, обичащи животните, които биха искали да си отгледат лъв като домашно животно. (Никога не съм се отнасял към Малката Тайк като към домашно животно, защото пред мен стоеше величествено, благородно същество, същество, чиято съдба му е предопределила да накара човек да се поклони и да се замисли.) Не отглеждайте лъв – никога! Човекът е животно преизпълнено със страх, а отговорът на страха е зверщината. Тези безкрайни страхове ще са пречка по пътя ви.

Като пример ще цитирам следното от една изрезка от вестник: ”Преди време Канзъс Сити стана свидетел на една от най-странните екзекуции в света – тази на Зимба, величествен Африкански лъв. Зимба бил отгледан в дома на собственика си – плах и мил, той живеел живот на домашна котка, спял пред огъня, ядял само готвена храна. В края на крайщата властите принудили собственика да изпрати Зимба в зоологическа градина. Цял месец домашният лъв лежал скимтейки в ъгъла на клетката. Изпадал в ужас, когато друг лъв се приближал, още се молел за внимание от всеки човек, който преминавал. Накрая собственика решил, че няма място на света, за неговото обично домашно животно – което не можело да живее сред лъвовете и не му било позволено да живее сред хората. Така, въпреки протестите на стотици хора, той наредил да екзекутират Зимба. Зимба играл щастливо със собственика си и ветеринаря. Спокойно влязъл в газовата камера. Тогава заспал – убит от единственото живо същество, от което не се страхувал.”

Жестоки преживявания също като тези, свързани с оглушителния рев на бойните реактивни самолети ревящи в небето, рязко връщане в действителността, която въобще не е мирна в света, както беше в Ранчото на Скритата Долина, където птиците, както и животните бяха свободни да лудуват без ограниченията на клетките.

Парадът
Беше пролет и в съседните ни градове се провеждаше фестивала на жълтия нарцис, с участието на повече от петдесет красиво декорирани платформи-коли. Това беше един от случаите, в които бяхме поканени Малката Тайк да краси платформата на една благотворителна организация. Това беше ново приключение и аз размишлявах върху идеята. Реших да опитаме, ако можеше да използваме един от по-високите камиони от ранчото, на който беше свикнала да се вози Малката Тайк.

Каросерията на камиона беше преправена за случая и беше украсена с хиляди нарциси. В задната част на върха на този огромен куп от цветя поставихме трона на златната красавица. Това място заеха величествената „кралица”, малко момиченце на единадесет, с нейната пъстро облечена охрана от двете й страни, носеща копия. Две златисти юзди се простираха грациозно напред от ръцете на „кралицата” към позлатения нагръдник на Малката Тайк. Аз трябваше да се возя отдолу. Помолих да бъде направен отвор в тавана над главата ми, през който да можех да се кача горе, ако нещо се объркаше, или ако някое от трите малки деца се уплашеше там горе на това огромно движещо се нещо, високо повече от дузина стъпки.

Всички се качихме на борда, за да започнем

Истински лъв за Лайънс Клуб.

дългото пътуване траещо повече от шест часа и преминаващо през три града. Седях в камиона, точно под предната част на платформата, на която седеше Малката Тайк. Когато погледнах нагоре, видях че отворът за спешни случаи не беше нищо повече от дупка в тавана с размери четири на четири инча (10 на 10 см). Извиках на един от работниците да ми даде дърводелски трион и енергично се заех със задачата да уголемя отвора достатъчно, че да позволява на всичките ми двеста паунда (90 кг) да се проврът през него. Хората с остро зрение можеха да видят върха на триона яростно да реже, докато дефилирахме по улиците.

През малки дупки за надзъртане по стените на платформата-кола можех да гледам как хората се кокорят, сякаш едва смееха да се забавляват от мисълта, че това истинско, живо животно от джунглата стоеше там горе с тези три малки деца. Но за Малката Тайк, този доблестен участник в представлението, това беше ново преживяване. Тя обичаше бурните аплодисменти, примесени с успокоителните прилагателни на симпатия, отправяни към нея. Отвреме на време се обръщаше и се прозяваше широко. През ослепителното слънце, което грееше директно в очите ми, забелязах, че Малката Тайк потрепва; обаче не обърнах особено внимание на този факт. Тревогата, която изпитвах по-рано бе отстъпила на гордото задоволство. Между градовете спирахме за достатъчно дълго, че да дам на Малката Тайк вода и студено прясно мляко, но не и докато дефилирахме по улиците на последният от трите града. Тогава забелязах, че Малката Тайк скочи сякаш изпита някаква силна внезапна болка. В следващият момент тя отчаяно се опитваше да се провре през отвора за спешни случаи, през който аз подавах глава и рамене. Няколко мига по-късно ние бяхме накрая на парада и аз успях да се набутам горе на платформата, където Малката Тайк лежеше. Побързахме да я свалим долу в нейната чакаща я кола, където я нахранихме със заслужената й храна. Докато тя ядеше се изкачих отгоре на платформата да помогна на изморената, но усмихваща се ”кралица” и на двамата и галантни малки охранители да слязат. Там събрах две шепи зърна от грах и боб от мястото, на което Малката Тайк лежеше. Правейки бърза дедукция, осъзнах, че това са малка част от снарядите, които са улучили целта, изстреляни от духалките на палави деца. По-късно свидетел ми каза, че е видял малко дете да стреля по Малката Тайк с духалка от изгодната позиция на прозорец от горните етажи.

Изтръпнах като си помислих какво можеше да се случи, ако Малката Тайк се беше опитала да скочи от тази висока платформа. Ако имаше късмета да не си счупи някой крак, то някой със сигурност щеше да се паникьоса и да я убие.

През следващите години имаше много покани Малката Тайк да краси платформи-коли, но ми ставаше лошо като си помислех какво можеше да стане по време на единствения парад, на който тя участва и с усмивка отказвах. Първата награда, която тя спечели не беше достатъчен стимул, за да рискуваме живота на Малката Тайк отново.

Обаче, много вълнуващи и интересни преживявания последваха веднага след парада. Бяхме поканени да вечеряме с домакините от благотворителната организация, за която тя току-що беше спечелила първо място – награда, която те не бяха печелили по-рано.

Малката Тайк и аз се разходихме по натоварените улици на този град и влязахме във водещия хотел, където чакащият асансьор бързо ни