Първата лъвица помощник пилот на хеликоптер

отведе до десетия етаж, където позирахме с важни личности за уникални снимки. Бяхме изненадани с чек за нашите усилия, който аз веднага пренасочих и дарих на Детските Ортопедични Болници.

По време на това празненство бяхме поканени в близкия Форт Левис, където Малката Тайк се присъедини към освещаването на тамошната хеликоптерна служба. Скептичният пилот потръпваше, гледайки как Малката Тайк се качва на борда и заема мястото си на седалката на помощник пилота. Когато камерите се отдалечиха, обаче, страхът беше разпръснат в четирите посоки на света, докато ревящите перки носеха странната двойка по време на полета. Самолетите, асансьорите и хеликоптерите бяха нещо вънуващо за Малката Тайк, докато тя записваше исторически „първо-та” при почти всички подобни преживявания.

Първи сняг
Приспособяването на лъва към климата на северните части на страната е нещо обичайно в зоологическите градини, но да се опитва да се приспособи същество от тропиците към местности, където снегът образува дълбоки преспи си е друго приключение. Първият сняг за Малката Тайк дойде, когато тя беше напълно зряла лъвица. Спомням си сякаш е пред очите ми как тя пристъпваше плахо, излизайки от топлата си стая, за да ни последва из ранчото, докато вършехме домакинската работа в тази студена сутрин. Тя докосна една голяма лапа до блестящата бяла покривка, която скриваше всичко навън докъдето и стигаше погледа. Моментално я отдръпна, изтърси снежинките от възглавничките си и се прибра обратно вкъщата. Обаче, изкушението да ни последва докато работим беше толкова голямо, че с един голям скок, тя се озова върху нежната покривка. Известно време проправяхме пътека, но скоро тя скачаше и се търкаляше наоколо, сякаш от години играе в сняг.

Конете и говедата изглеждаха особено щастливи да ни видят, като всички ни последваха в редичка по един до навеса за хранене. Бони, товарното магаре, беше най-ревнива за нашето внимание; следователно тя винаги водеше стадото, мятаща задните си копита във въздуха. Тя ревеше и тъпчеше прясно падналия сняг сякаш, за да отблъсне действията, с които другите животни изразяваха привързаността си. Малката Тайк лежеше дълбоко потънала в снега на края на пътя и изглеждаше сякаш брои приятелите си един по един. По-късно в навесите за хранене тя изглежда много се забавляваше на доволното дъвчене на животните следвайки ни покрай яслите, докато намери удобно място за наблюдение на върха на огромна купа сено.

Маргарет предложи да се разходим и насладим на свежия сутрешен въздух. Това беше всичко необходимо, да накара Малката Тайк да се втурне долу от сеното. Отдавна се научихме, че е необходимо да спелуваме думата „разходка”, ако не говорим сериозно. За нея нарушеното обещание беше тежко разочарование, така отидохме на разходка край реката и през гората от отрупани със сняг дървета в това чудно зимно кътче. Проправяхме три различни пътеки, сякаш изследвахме Ранчото на Скритата Долина за първи път. Термометърът се колебаеше около нула градуса; звукът от пукащия се лед по реката отекваше сред дърветата докато се разхождахме. На едно място Малката Тайк взе да се колебае да продължи гледайки към покритите с лед води и разтърсвайки замръзналите си лапи. С този намек на животното, ние поехме обратно към вкъщи. Сега тя беше доволна да лудува по добре отъпканите пътеки.
Земетресение
Един ден бях зает с работа по съдене на камелии в градината на ранчото, когато чух пищенето на пауните. Огледах се и ги видях да летят лудо във въздуха, докато фазаните и пилетата се блъскаха безцелно в оградата на градината. Аризонско момче, един от нашите състезателни жребци, цвилеше от близкото пасище. Той сумтеше и мяташе копита във въздуха, а след това легна на земята и бясно се претъркули, сякаш изпитваше силна болка. Малката Тайк дойде подскачайки като заобиколи една от сградите и скочи със своите повече от триста и петдесет паунда (150 кг) уплашено тегло право към мен. Маргарет стоеше ококорена и крещеше на верандата на къщата, а аз за първи път виждах постройките и комините да танцуват и да се клатушкат лудо на хоризонта. По протежението на реката в посока на малкото селце, виждах падащи тухли, събарящи се покриви на домове. Едва тогава осъзнах, че има земетресение.

Не беше лесно да се отскубна от тази уплашена и скимтяща лъвица, докато тя се притискаше към мен търсеща защита от неизвестното. Направих знак на Маргарет да се отдалечи от клатещите се сгради. За няколко секунди всичко приключи, но посветихме следващия половин час да успокояваме това огромно уплашено същество. После направихме обиколка на ранчото, говорейки успокоително и галейки всички животни поред, докато те идваха в нашите милващи ръце.

Тогава си припомних дните от моето детство, когато докато седях в скута на майка ми, чух за първи път познатите думи от Библията, „И властвай над рибите от морето, и над птиците в небето, и над всяко живо същество, което се движи по земята” (Сътворение 1:28). Този върховен авторитет винаги е бил предизвикатество за мен, въпреки че тази власт, или право на управление и контрол би могла да се използва за вдъхване на доверие и утешаване на тези същества в моменти на беда. Този случай беше демонстрация на тяхното доверие в нас и нашите способности да ги утешим и успокоим техните страхове.

Мисля, че по това време осъзнах напълно, че там където няма страх, няма жестокости. Лъвицата ме търсеше, за да успокоя страховете й в момент на тревога. Някой хора предричаха, че по време на някой подобен на този случай Малката Тайк ще обезумее и „ще се върне към дивото”. Също че непременно щом тя достигне зрялост и наближи периода на разгонване ще унищожи всичко по пътя си в усилието си да открие мъжки.

Искаше ми се да задам някой въпроси на тези предсказатели, но ги отминавах с усмивка. Разсъждавах върху факта, че ако отида в Африка и ме убие лъв, то това би било наречено „зверство”; но ако нахлуя в техните далечни убежища и убия някое от тези величествени същества, то това би

Животните от Ранчото на Скритата Долина имаха доверие на Тайк.

било наречено „спортно майсторство”. Доколко предубедени можем да бъдем? Ако притиснатото животно се осмели да се бори за живота си, ние биещите се в гърдите двукраки го провъзгласяваме за „звяр”. Нека по същия начин анализираме себе си. Похабяваме толкова много време и енергия във войни, осъкатяване и унищожаване на ближните. През последните три хиляди години от историята има по-малко от двеста двадесет и пет прекарани в мир без страстното противопоставяне на човек срещу човек в неговото лудо и жестоко убиване. Действително, превърнали сме се в най-жестокия звяр скитащ по земята; все още отвръщаме поглед от истината за животните от джунглата.

Кой ловец някога се е взирал дълбоко в нежните кафяви очи на умиращия елен, с кръв течаща от устата му и зееща рана направена от него във величествената му гръд. Седящ там би ли пожелал някога да върне последните скъпоценни моменти от живота му? Не, осмелявам се да кажа, че не би го направил, защото той яде с апетит плътта на животното, чиято единствена защита лежи в бързоногите му копита – недостатъчно бързи, за да надбягат куршумите.

По време на редките му моменти на срам, вероятно той ще излезе с оправданието, че тези същества (мисля непроявяващи зверщина при защитата си), ако бъдат оставени, ще станат толкова много, че ще унищожат реколтата. Този аргумент не е устоял на поразителното доказателство на Парка Крюгер в Южна Африка, създаден през 1906 сред протести, че животните ще се размножат и ще унищожат насъжденията на фермерите и живота на хората.

Според моето разбиране на Свещената Библия, всички животни са били кротки и по-хрисими в началото. Тогава се появил правнука на Ной, Нимрод, който по това време бил най-слабия владетел, който света някога е виждал. Не бил доволен от обикновените удоволствия на живота и търсел нови вълнения. Станал могъщ ловец, убивал животни, отнемал живот, който не можел да възстанови. Животните започнали да се страхуват и да търсят места да се скрият. Ако мислиш, че животните нямат същите усещания за болка като теб, опитай да убодеш някое леко с топлийка и виж дали няма да реагира, по същия начин, по който и ти, ако се убодеш. И така с нашите убийства (наречете го „спорт” или както желаете), ние сме спомогнали за въплатяването на този огромен страх в животните. После, ако са приклещени и се осмелят да се борят за живота си ги наричаме „зверове”.

Една история от вестниците носи жестоко потвърждение за същността на, така наречените „човешки” същества: „Министерството на спорта, преди няколко години, се сдобило с две черни мечета, които били използвани като атракция по време на различни панаири в страната, като част от изложението. Естествено, мечетата растели и когато обиколките на панаира приключили възникнал проблема какво да правят с тях. Никоя зоологическа градина не проявявала интерес. Имали си достатъчно мечки. Така някой предложил да бъдат върнати на свобода в Оканган, където последно били видени. „Нека ловците се справят с тях!” била основната идея. Така два дни преди ловния сезон те били освободени. Тези мечета за няколко месеца били научили, че само хората ги хранят. След два дни на малко от това, което бихте нарекли прекрасна храна, едно от тях било забелязано от ловец. Ревейки, мечето заслизало по склона, плачейки към ловеца. Би казало, „Гладен съм”, ако можеше. Въодушевеният ловец, в края на крайщата го убил, когато било само на няколко крачки от него. И когато ловецът стигнал града със своя трофей, историята, която разказал, че бил нападнат от мечка била отпечатана надлъж и шир. Това останало добре пазена тайна до сега – но ето го нейното разкриване!”

Къде са човешкото спортсменство, справедливост, приличие, или честност?


Теглене на шейна
Един свеж зимен ден, когато ослепителната покривка от пресен сняг беше превърнала долината в блестяща зимна страна на чудесата, забелязах едно малко момче съседче да приближава по пътеката със шейна метната на раменете му. На младото му лице беше ясно изписано разочарование, когато бавно започна да говори. „ Закачих моето куче, Пепър, към шейната, за да видя дали ще ме тегли; но вместо това, той се обърна и щракна със зъби към мен и аз се уплаших.” После едва осмелявайки се да продължи, той попита, „Мислиш ли, че Малката Тайк би ме теглила?”

Това ме развесели, въпреки че сериозният поглед в очите му предполагаше положителен отговор. Помислих си по въпроса за малко. Знаех, че момчето страда от липса на увереност във всичко, което прави. В училище беше тормозен от другите момчета в класа му, докато накрая, разтревожените му родители го изпратиха в частно църковно училище. Знаех, че страда от чувство за малоценност и се радвах, че мога да направя нещо за него.

„Ще опитаме”, казах смеейки се, после бързо добавих, „ако успеем да я убедим да се помръдне от топличкото си местенце край огъня и телевизора!” Осъзнавах, че това може да е крачка напред в решаването на проблема му, даваща му увереността, от която се нуждае. Така аз го хванах за ръка и поведах към къщата.

Там разбудих Малката Тайк и й поставих нейния нагръдник. Това беше наистина ново преживяване. Когато се въодушевеше Малката Тайк ме теглеше целия, дърпайки каишката си, но щеше ли да стой, за да бъде завързана към шейна като товарно животно?

Взех фотоапарата, докато излизахме навън на снега, където дадох на Малката Тайк командата да спре, докато привързах две малки въжета от двете страни на нагръдника й. Усуках всяко около управляващата част на шейната и дадах краищата им на въодушевеното момче. „Дърпай, така че да са опънати и да не могат да се изплъзнат!”, извиках аз докато фокусирах фотоапарата на тази странна сцена.

С едно щракване направих първата снимка и дръпнах плъзгача да превъртя лентата. Когато погледнах отново едва повярвах на очите си. Малката Тайк с нейният нагръдник крачеше великолепно, сякаш се наслаждаваше на всеки миг, докато момчето силно се смееше. Бързо направих още няколко снимки, защото това беше друго историческо и невероятно „първо” . По-късно този следобед проявих негативите в моята тъмна стаичка и отпечатах няколко големи снимки. След това се обадих на един мой приятел, който работи във весникарска компания. На следващият ден бях горд и приятно изненадан, когато видях плодовете на моите усилия показани на първа страница на вестник от най-големия град в нашия щат.

На следващият ден жиците на Асошейд Прес подеха и понесаха историята до най-отдалечените кътчета на земята. Писма започнаха да валят като из ведро, търсещи потвърждение на това невероятно изложение. Много от тези писма бяха адресирани, чрез мен, до малкото момче. Екип от телевизия CBS с офис в Ню Йорк ми се обадиха и ме попитаха дали могат да дойдат и да заснемат на филм това невероятно събитие. Когато дойдоха с екипировката си блестящият сняг се беше разтопил, така че трябваше да отидем с колите до близката планина, за техните снимки. Никога няма да забравя погледа в очите на това малко момче, докато гледаше резултатите върху телевизора. Като заключение телевизионният говорител, Дъглас Едуардс, отбеляза, „Не вярвате? Добре, нито пък аз, докато в действителност не го видях!”

Прекрасни писма продължаваха да идват в големи количества, докато момчето гордо показваше един голям албум за залепване на изрезки пълен със снимки от вестници от всички краища на света. От тогава нататък той беше наричан знаменитост и герой. Усмихвах се, виждайки действителната истина. Тук имаше повече от едно чудо.

След този случай бяхме заляти от молби; идваха от близо и далеч. Смятахме, че не можем да си позволим да направим копия и да платим за поставянето на музика, говор и звукови ефекти към филма. В същото време, ако продължавахме многократно да въртим оригинала, вероятно филмът щеше да се повреди. Освен това имаше твърде много работа в ранчото; така, че ние отказвахме учтиво, доколкото беше възможно във всеки от случаите.

Млад мъж, който беше президент по социалните дейности в своя колеж многократно и периодично ми се обаждаше в продължение на почти две години, докато най-накрая ние не отстъпихме и обещахме да покажем филма без озвучение и да представим на живо Малката Тайк след прожекцията. Той трябваше да осигури озвучаването с микрофони, музиката, оператор, който да управлява прожекторите и достатъчно пари, които да покрият нашите разходи. Той веднага се съгласи и обеща да направи всички тези неща и ние избрахме дата.

В колежа се срещнахме с президента и проучихме входа към сцената, през който щяхме да доведем Малката Тайк. Залата имаше капацитет от две хиляди и петстотин седящи места и в 18:30 часа хората започнаха да се стичат вътре. Маргарет се разходи да проучи какви други атракции ще бъдат показани тази вечер и онемя от изненада, когато разбра, че Малката Тайк и филмът са единствената.

Много преди стартовият час в 20 часа всички седящи места на залата бяха запълнени; после парапетите, первазите на прозорците и пътеките между редовете бяха претъпкани. Всичко това беше ново за Маргарет, а като допълнение към смущението й, аз не бях приготвил нито дума за коментара по време на филма. Въпреки това, тя седна в колата с Малката Тайк и зачака знак да я доведе на сцената и да я разположи на един диван, където светлината на прожекторите щеше да ги освети, след като филма приключи.

Обяснението на кадрите ставаше лесно, като си спомнях ситуациите, при които съм ги направил, а нежната музика от орган засилваше тяхната изразителност. По време на сцената, в която Малката Тайк и агънцето ядът и играят заедно, аз цитирах предсказанието от Библията. Бях изумен, когато надникнах от операторската кабина, да видя много хора в публиката да бършат очите си с кърпички.

В края на прожекцията не беше нужен знак за Маргарет, защото аплодисментите бяха оглушителни. Когато завесите се разтвориха и светлината на прожекторите освети сцената и дивана, бях изпълнен с гордост и задоволство, че говорех пред огромна аудитория.

Казах просто, „Лека нощ”, когато без предупреждение се случи неочакваното. Стотици деца и възрастни се втурнаха да се качват на сцената. Бастуни и патерици се загубиха в блъсканицата, докато дори малки бебета носени на ръце бяха тикани напред да докоснат това велико същество. Умолявах от най-близкия микрофон да внимават понеже Малката Тайк може на игра да бутне някое малко бебе. Умолявах отново и отново да направят тесен път, през който бихме могли да се освободим от превъзбудената тълпа и да стигнем до колата ни.

След струва ми се часове си проправихме път до вратата към сцената и бързо се шмугнахме в тъмнината. Но тук още стотици хора се бяха насъбрали и ние бавно проправяхме с лакти пътя си към колата. Когато Малката Тайк беше прибрана в колата й, задъхано момче се втурна при Маргарет покрай мен и дишайки тежко обясни, „Не мислех, че ще успея да я докосна, но точно когато скочи в колата си протегнах ръката и я погалих!” Сияещите му очи танцуваха радостно, докато изчезна в тъмнината.

След няколко дни получихме писмо от президента по социалните дейности на колежа, чиято част беше, „ Нямам думи да изразя дълбоката ни и искрена признателност към вас за представянето ви в кампоса на колежа миналата Неделя вечер с Малката Тайк... И докато седяхме въвлечени в живописното описание на израстването на Малката Тайк ден след ден, красотата да живееш както тя живее в Ранчото на Скритата Долина, където страхът е непознат, а любовта е безкрайна, ни накара да бъдем обзети от носталгия по рая. Ние искрено копнеем за деня, в който хората ще оставят оръжията си; когато няма да има повече страх и отмъщение, когато няма повече да нараняват и унищожават; когато лъвът и агнето ще лежат заедно и дори малко дете би могло да ги води. Продължават да идват комплименти с дузини всеки ден изразяващи чувства на признателност за това забележително и невероятно представление. ”

След около два месеца последва друго писмо. „Продължаваме да получаваме безчет отзиви за вашето блестящо представяне от миналия Октомври. В някои от тях се казва, че това е била най-добрата програма представяна тук за последните четирдесет години.” Докато четях тези последни редове на Маргарет, ми беше трудно да им повярвам. Приближих се и потупах нежно Малката Тайк. Чувствах се едновремено горд и благодарен, че неозвученият филм и представянето

Лъвът и агнето.

на живо на Малката Тайк бяха харесали толкова много на тези чудесни хора. Спомням си също, че още преди да сме се отдалечили много от колежа, получихме телефонно обаждане от далечни градове и щати с молба за представление. Не знам как отзвука за нашето представяне и начинът, по който бяхме приети се бяха разпространили толкова бързо.

Молби валяха от всякъде. В тях се искаше да видят филма и милата лъвица. След нашето представление в Портланд, Орегон, последваха, още повече писма на признателност.

Ето няколко извадки от писмо написано от мъжа, който ни покани: „Присъствал съм на много представления в Портланд и на други места, но трябва да призная вашето е различно. Докато гледах кадрите от „Живота на Малката Тайк”, ме обзеха мисли за величествената земя, където не само лъвът и агнето, а и всички животни ще лежат заедно. Накарахте ме да повярвам, че Бог ни е дарил с тази необикновена лъвица, като урок, който да помага на всички, които са я видели да променят голяма част от мисленето си. Също така изглежда като провидение на съдбата, че това животно се е появило точно във вашия дом, защото къде по целия свят някой би намерил друго място, където тя ще бъде посрещната с такова разбиране? Кадрите носят много вълнения, но сензацията на вечерта дойде, когато завесите се надигнаха и разкриха живата сцена – жена ви и Малката Тайк заедно на дивана. Помислете! Една огромна лъвица, без клетка, без повод, без нищо, но водена и контролирана от силата на добротата и любовта. ”

Имаше толкова много молби за снимка на Малката Тайк и агънцето лежащи заедно, че имахме отпечатани хиляди, за да ги продаваме на символична цена.

На няколко пъти ни се изчерпваха и това ме накара да предложа тези, които желаят снимка да напишат имената си на лист хартия и от него аз да видя, че те искат снимка, а да ми пратят парите след като я получат.

Ето отново извадка от едно от стотиците писма, които последваха. „Получих вашата чудесна снимка на Малката Тайк и агънцето и съжалявам, че се забавих толкова с изпращането на парите. Трябваше да изчакам да получа заплатата си. Много съм горд с тази снимка. Когато я поставя в стъклена рамка, Малката Тайк ще споделя стената във всекидневната ни със само една друга снимка – Той, също има агънце в ръцете Си. Той е Исус. Аз съм на двадесет и осем”, продължаваше човека, ”но не ме е срам да кажа, че плаках онази вечер, когато показахте снимката в Медоу Глейд. Искаше ми се толкова силно да я прегърна. Човек е толкова жесток към животните! Щастлив съм, че вие показахте на света, че нежността ще просъществува. Когато земята бъде отново сътворена те всички ще живеят в мир. Надявам се някой ден да успеем да посетим вашето ранчо и да я видим отново.”

По-късно научихме, че известен режисьор свързан с едно от водещите кино студия в Холивуд си е взел две години творческа отпуска, по време на която той и неговите сценаристи възнамеряват да подготвят и продуцират филм за Малката Тайк.

Приближих се до пламтящата камина, където Маргарет седеше, четейки и нежно поставих котето в скута й. Знаех, че вече имаме твърде много котки, затова побързах да обясня, че рано на другата сутрин ще видя дали някой от съседите ни не би желал да го вземе. Ако никой не го пожелаеше щях да го приспя безболезнено; но знаех твърде добре, че Маргарет ще се бори за живота му. Тя бързо взе вече почистеното малко същество в дланите си и се отправи към кухнята, където му стопли мляко. Малкият приятел не беше отбит, защото едва можеше да лочи.

На следващата сутрин, когато слънцето изсуши росата, аз оставих нежното черно коте на полянката на слънчева баня. Любопитните пауни първи го откриха, крещейки техните диви,

Имп намери безопасно убежище.

неспокойни предупреждения, както правеха винаги, когато се появеше ново животно. Изплашеното коте се претърколи назад, след което се наежи и се превърна в малко черно дребосъче с широко отворени очи и настръхнала опашка. Той се изтреля като куршум търсейки сигурно убежище. На известно разстояние се подвоуми за миг, гледайки ококорено Малката Тайк, която наблюдаваше всичко случващо се.

Докато наблюдавахме тази бързо променяща се сцена, с неучакван устрем котето се шмугна между отпуснатите на земята лапи на лъвицата. Тук, докато благородната и глава висеше над него, малкото дребосъче се настани удобно. Пауните задърдориха и заклопаха за миг, но скоро се заеха с рутинните си занимания.

Тогава разбрахме, че няма да дадем този мъник никъде. След бързо обдушване Малката Тайк разбра, че това не е Пинки, но очевидно се появиха майчините й инстинкти, защото тя търкаше с муцуната си и ближеше това малко същество.

Когато котето порастна, стана жив и закачлив котарак. Той дразнеше и тормозеше другите котки, след което търсеше убежище в нежното покровителство на огромната си защитничка. Когато беше гладен той настояваше за своята храна със силно мяукане и дращене. Ако останеше незабелязан, скачаше като катеричка върху Маргарет и продължаваше да моли за храната си. Дълго търсихме подходящо име и накрая се спряхме на Имп.

С минаването на месеците Имп ставаше все по-любвеобилен към Малката Тайк, а тя в замяна на тази любов му отвръщаше с достатъчно търпение да не забелязва пакостливите му номера. Освен Пинки, Имп беше единствената котка, с която Малката Тайк споделяше храната си. Той скоро се научи да привлича вниманието ни драскайки с острите си нокти по стъклото на Френската ни врата водеща към вътрешния двор. Щом отваряхме вратата, той се мушваше вътре като някоя измъчена душа. Първата му работа беше да обдуши всичките четири лапи на Малката Тайк, а после носа й. После се сгушваше на кълбо плътно прилепнал до нея да подремне. Тези, които непоколебимо твърдят, че домашната котка и лъвът не биха могли да се сприятелят, трябваше да са там за да станат свидетели на някой от техните лудории.

За гостите ни беше обичайна гледка, Малката Тайк да ходи тежко по горските пътеки, следвайки плътно Маргарет. Внимателното око би могло да види също една черна котка да ходи изискано между двете предни лапи на лъвицата. Когато Малката Тайк се изпъваше по цялата си дължина и остреше ноктите си на ствола на някое дърво, малкият Имп изглеждаше като джудже, докато я имитираше отдолу.

Домакин на приятели
По някаква причина Малката Тайк вдъхнови мъже и жени от всички части на света и с всевъзможни професии да ни изпратят хиляди прекрасни писма и картички, а също да напишат стихове за нея. Други вдъхнови да я изобразят върху картини с маслени бои.

Една жена каза, че отначало я е било страх да излезе от колата си, когато пристигнала в Ранчото на Скритата Долина, но се разтопила пред вдъхващата страхопочитание нежност на благородното същество, което дошло да се потърка в нея. По-късно тя написа следната поема за Малката Тайк:

Е, това беше представата на Арт за нежната лъвица – докато не видя Малката Тайк! По време на първата сцена, в която Малката Тайк и Маргарет отиваха към вратата да посрещнат Арт, аз стоях на мястото за зрителите. Знаех, че първите няколко секунди са от решаващо значение. Що за човек беше Арт Бейкър и дали Малката Тайк щеше да го хареса? Не ми се наложи да чакам дълго, за да разбера. Докато Арт стоеше, чакайки някой да отговори на почукването му на вратата, Малката Тайк се измъкна внимателно да го поздрави, когато Маргарет отвори вратата. Без миг на колебание, Арт се наведе и погали дружелюбната глава на лъвицата и се здрависа с протегнатата й лапа. След края на заснемането на първата сцена го чух да казва на оператора, „Това е чудесно! Това е фантастично!”

Следващата сцена трябваше да включва няколко пиленца. Чувствах се спкоен, защото у нас в ранчото лъвицата лудуваше сред пилета всеки ден. Но когато донесоха пилетата, аз се ококорих в учудване. Те бяха четири малки пиленца едва на един ден!

Мислите ми бързо се върнаха към единствения случай, в който Малката Тайк се беше срещала с пилета на един ден в Ранчото на Скритата Долина. Една кокошка и пиленцата й се разхождали по поляните около нашия дом. Не знаех нищо за това, докато по-късно забелязах Малката Тайк да се държи странно, с виновен поглед и плътно затворени устни над очевидно отворените й челюсти. Тя се прокрадваше потайно из къщата. Извиках силно, „Тайк! Какво държиш?” Моментално устата й се отвори и от вътре изкочи едно от пиленцата, които бях видял само преди малко да подскачат по полянките. Пиленцето, невредимо, размаха прилепналите до тялото си крила и почти полетя обратно към кудкудякащата си майка. Явно Малката Тайк е ближела малките пиленца, когато с едно „сръбване” на този огромен