Пиленца на едва един ден, в безопастност до устата на лъва

език, пиленцето е скочило право в устата й. Объркана и с майчинско чувство, тя просто не е знаела какво да прави от тук нататък.

Това сега щеше да й бъде втория контакт с тези крехки същества. Инструкциите за сцената с Малката Тайк и пиленцата бяха, четирите пиленца да бъдат оставени на тревата пред огромните камери, които бяха движени по релси подобни на релсите на влаковете. „Малката Тайк трябва да се появи в кадър, да се приближи към пиленцата, да се почуди над тях за петдесетина секунди и после да излезе от сцената.” Аз отговорих дръзко, „Това да не ви е Кларк Гейбъл. Това е Африканска лъвица, която е виждала малки пиленца само веднъж в живота си!”

Последва остър контра въпрос, „Не може ли да го направи?” Това беше предизвикателство за нашата чест, и аз й наредих нежно, „Тайк, чу какво каза човека.” За изумление на всички, а най-вече за мое, когато камерите бяха поставени Малката Тайк закрачи грациозно в обхвата на камерите и се почуди над нежните сгушени пиленца, достатъчно дълго, че да ги оближе много внимателно, но само с върха на езика си. После прозявайки се, сякаш цялата тази работа я отегчаваше тя излезе от кадър. По-късно тя се върна и легна до пиленцата. Те моментално се нагушиха в дългата копринена козина в основата на врата й. Две от тях надзъртаха навън от подслона на техния нов защитник, докато ние ги наблюдавахме.

После някой донесе малко сиво Персийско коте и ми го мушна в ръцете със следните инструкции: „Малката Тайк трябва да е на преден план в обсега на камерата, а котето да влезе в кадър около Тайк, да походи около краката й, да се свие на кълбо и да заспи между лапите й.” Не можех да повярвам на ушите си! Въпреки всичко, в състояние на безмълвно вцепенение, погалих котето няколко пъти , докато екипът се подготви; после се наведох и оставих малкото същество на тревата и му дадох подобна команда, която не съм си и мечтал, че то ще последва. Исках да вдигна ръце и да напусна, но като се обърнах изпълнен с объркани чувства, видях това малко същество, вирнало опашка във въздуха, изящно да повдига високо крака и отново да ги поставя на земята, отивайки директно към мястото, където лежи Малката Тайк. Там котето подуши всичките четири лапи на Малката Тайк, походи до опънатите й предни лапи, седна и зазяпа отгоре до долу тези огромни челюсти над неговата глава, сякаш, искайки да каже, „Сега съм в безопасност!” Майчината любов на Малката Тайк премахнаха всички страхове. Малката Тайк изви едната си лапа, сякаш за да придърпа малкото същество по-близо до своята гръд. Всички стояха изпаднали в благоговение.

Следващата сцена беше с агне. Един селскостопански колеж любезно бе предоставил две. Обаче, когато ги поставихме пред Малката Тайк с намерението тя да направи своя избор, тя подуши леко всяко и се отдалечи, бърчейки нос от разстояние. Агнетата бяха прилежно изкъпани, в съответствие с нашите инструкции, защото знаехме, че Малката Тайк не харесва неприятните миризми; но за нейното остро обоняние все още имаше нещо крайно неприятно в тези смръдрльовци. Освен това, агънцата бяха само на няколко седмици и блееха постоянно, защото бяха отнети от майките им. Бяха гладни. Опитахме се да им дадем да сучат от една бутилка, но това беше нещо непознато за тях. Кравето мляко нямаше привичния вкус, и, ето, те просто отказаха да сучат.

На Маргарет й хрумна чудесна идея. „Малката Тайк обожава парфюми”, каза тя смеейки се, докато ми подаваше едно шишенце с парфюм. Натрих енергично съдържанието му в меката вълна на едно от агънцата и го поставих до Малката Тайк. Това беше великолепен трик, а операторът имаше ден пълен с успехи.

Следващите снимки трябваше да бъдат на Малката Тайк, теглеща седем годишната дъщеря на продуцента в една малка вагонетка. Това не би било въобще, толкова трудно, колкото се оказа, заради факта, че по-големият брат на това малко момиче в продължение на няколко седмици прилежно беше „тренирал” по-малката си сестричка. (Веднага щом разбрал, че тя ще е малкото момиче в сцената.) „Тренирането”, както научух, се състояло в повтарянето на думите: „Само почакай, докато тази лъвица те вземе във вагонетката! Тя ще се обърне и ще те схруска на една глътка!”

Така нашият първи проблем беше да запознаем малкото момиче с агънцето, да й го дадем да го поноси и погали. След като страхът й от агънцето изчезна аз повиках Малката Тайк и тя се доближи да дооближе агънцето. Скоро страхът у момиченцето беше заменен с доверие и обич. Лъвицата, момиченцето и агънцето играеха на полянката.

Отидох до вагонетката на детето и видях, че не е направена никаква подготовка за привързването на Малката Тайк за нея. Как щях да я закача за нея? Огледах се наоколо и открих две тънки и дълги пръчки. Привързах единият край на всяка от тези пръчки към предната ос на вагонетката, а другите им краища към нагръдника на Малката Тайк, докато огромните камери и техните релси бяха трудно преместени на нови позиции.

Чудех се на тази Африканска лъвица седяща така спокойно на едно място, докато ние трескаво работехме. Знаех, че се надпреварваме с времето. Бяха ни отпуснати два дни снимачно време, а в никакъв случай не трябваше да превишаваме три! Направихме последни приготовления, използвайки една дълга каишка за поводи и повдигнах момиченцето във вагонетката за няколко последни инструкции. После зачакахме. Снимачният екип не беше готов и Малката Тайк трябваше да стой на едно място изложена на парещото Калифорнийско слънце. Струва ми се минаха цели часове, а нейното положение се влошаваше още повече от омаломощаващата простуда, от която страдаше. Ако легнеше на земята импровизираните тегличи щяха да се счупят и всичко да се провали.

Най-накрая дойде времето, когато снимачният екип ни съобщи, че всичко е готово. Но се появи друг сериозен проблем. Посоката, в която (поради причини свързани с релсите за камерите) Малката Тайк трябваше да тегли вагонетката беше с леко нанадолнище по павиран път. Нямахме задържаща спирачка на нагръдника и аз знаех, че вагонетката ще се удря в задните крака на Малката Тайк на всяка нейна крачка. Но опитахме и всичко мина гладко, с изключение на едно нещо – операторите забравили да сложат широкоъгълните обективи. Те били твърде близо, за да обхванат цялата картина без да „панорамират” назад и напред от Малката Тайк към момиченцето. Думите „нов дубъл” не бяха вече добре посрещани от нас, а още по-малко от Малката Тайк. Почакахме още малко докато снимачният екип смени обективите и се подготви. Този път изглежда Малката Тайк бе изгубила обичайният си ентусиазъм, но се мъкнеше тежко, докато едно огромно куче се появи от нищото, зъбеше се и ръмжеше близо до задните й крака. Тя се завъртя силно, за да се предпази и правейки го и двата теглича се разпаднаха на части.

„Нов дубъл” не беше добре приветствана дума.

Малкото момиченце стоеше и наблюдаваше всичко това така спокойно, сякаш беше нещо обикновено. Обаче, Малката Тайк започна да проявява признаци на умора. В периодите между снимките тя се разхождаше наоколо, душеше красивите цветя или просто лежеше на сянка. Беше ужасно горещо, а тя беше свикнала с по-студения климат на щата Вашингтон. Опитвахме се да й даваме периоди за почивка, но голямата котка в действителност не си почива и си възстановява изгубените сили на кратки периоди „котешка дрямка”. Лъвовете и другите членове на семейството на котките са много по-различни от тези на семейството на кучетата. Котките лежат и спят дълго, докато кучетата могат да търчат по цял ден.

Когато усетихме, че носът и възглавничките на лапите на Малката Тайк са неестествено топли, помолихме да приключим за този ден. Веднага ни бе изтъкнат факта, че камерите и снимачният екип на терен струват много пари, така че продължихме. Приключихме всички снимки по филма за осем часа – подвиг, който както научих по-късно първоначално е било запланувано да отнеме два или три дена. По време на последната сцена Малката Тайк не реагираше, както обикновено и аз разбрах, че тя е болна.

Ние се уединихме отново в дома на сестра ми, а през нощта течащият й нос ни даде сигурно доказателство, че е болна. През следващите седмици гледахме да й угаждаме дотолкова, доколкото е възможно. След две седмици предстоеше да участваме в едно предаване на живо по националната телевизия. В този промеждутък от време, хиляди хора научиха нейното местонахождение и молеха да я видят. Други въобще не питаха. Те просто прескачаха дървената ограда. Поради това Малката Тайк не получи възможност да се възстанови, както се надявахме.

Дойде денят на предаването и ние бяхме известени да се явим шест часа преди излъчването, за да репетираме няколко пъти, ако е необходимо. Южняшката лятна жега беше ужасна, а осветлението в студиото я правеше още по-нетърпима. В промеждутъка между репетициите се опитвахме да открием сенчесто местенце в студиото, достатъчно голямо, за да може Малката Тайк да си почине. Но където и да отидехме имаше тълпи почитатели и любопитни хора.

Когато дойде времето за самото предаване, на Малката Тайк й беше твърде горещо, за да заеме мястото си на сцената. Ние трябваше да се появим последни в програмата, затова продуцентите ни позволиха да изчакаме извън сцената, където температурата беше с няколко градуса по-ниска. Сега като погледна назад във времето, се чудя на доверието, което Малката Тайк бе внушила на този екип по време на три седмичния си престой в Холивуд. Те знаеха, че ако някои „сгафи” или Малката Тайк откаже да отиде на сцената в подходящият момент, прецизната синхронизация необходима при излъчването на предаване на живо ще се разпадне и включването на националната програма, струващо ужасно скъпо ще се окаже провал.

Докато Маргарет, Малката Тайк и аз стояхме извън сцената, чакайки да ни дадат знак, чувах биенето на сърцето си, докато малки страхове пропълзяваха в ума ми. Обаче, те се оказаха безпричинни, защото в определеното време Малката Тайк тръгна уверено между Маргарет и мен. Мина покрай огромните снимачни камери, под движещите се удължители за микрофони и покрай виещите се кабели, които се размятаха до нашето място. Там тя зае своето място между нас на дивана. Опита да покаже на Маргарет, че не се чувства добре и че иска да си почине, но нямаше стая за почивка и беше значително по-горещо. При тези мъчителни условия, тя продължи да се държи като член на „театралната ни трупа”, какъвто в действителност беше.

При откриването на шоуто, Арт Бейкър взе една Библия и прочете тези впечатляващи думи: „Вълкът и агнето ще се хранят заедно, а лъвът ще яде слама, също както вола” (Исак 65:25).

Малката Тайк се представи зашеметяващо по време на цялото шоу, а като заключение изпълнителният продуцент дойде при мен и ме попита, дали бих позволил публиката гледаща един монитор в съседното студио да влезе и да види това зрелище. Ние останахме в положението, в което последно бяхме, докато всички продуценти, хора от снимачния екип и всички от публиката минаха покрай нас и ни поздравиха с ръкостискане. Очевидно на тях им беше нужно да се уверят, че Малката Тайк е истинска.

Знаейки, че здравето на Малката Тайк е заложено на карта, моментално след шоуто, което беше последвано от огромна вълна от поздравления, ние се качихме на личната кола на Малката Тайк, с нейното име изписано от всяка страна с бронзови букви, и отпътувахме директно за Вашингтон, на 200 мили (320 км) разстояние, където знаехме, че Малката Тайк ще може да си почине. Шофирах непрекъснато в продължение на 26 часа, спирайки само колкото да се нахраним и да заредя гориво. Най-накрая с изтощени и изпълнени с благодарност погледи съзряхме портала на Ранчото на Скритата Долина.

У дома, Малката Тайк изглежда възвръщаше силите си и ядеше с апетит. Обаче, носа й леко течеше. Следяхме го и го лекувахме. Беше странно да наблюдаваш тази огромна Африканска лъвица да се приближава към Маргарет като малко дете и да се опитва да й покаже, че иска да махне слузта от носа й. Тя знаеше, че Маргарет винаги носи носни кърпички.

Получихме много покани да покажем „Животът на Малката Тайк” и да представим на живо Малката Тайк, но понеже искахме тя да получи пълна почивка, отказвахме на всички. Да скита из Ранчото на Скритата Долина или просто да спи на слънце до сега беше като тоник за това необикновено същество, но сега това нямаше такъв ефект. По време на пътуването и на първите две седмици вкъщи, тя видимо загуби тегло, но си възвърна по-голямата част от него през следващите три седмици.

Научи се да натиска клаксона на нейната кола, когато искаше да отидем на разходка с колата. Това ставаше като стискаше между челюстите си волана. След всяко изсвирване на клаксона тя се оглеждаше сдържано и изреваваше, за да съобщи какво й се иска на душата. За да избегнем преумората, пътуванията бяха кратки.

От студиото в Холивуд научихме, че отклика на телевизионното представяне на Малката Тайк е толкова голям, че те не се съмнявали, че тя ще спечели най-голямата награда за годината. Накои от писмата адресирани до студиото бяха препратени до нас в ранчото. Едно писмо до Арт Бейкър от Йонкерс, Ню Йорк, е останало в паметта ми. Една част от него беше:

„Скъпи Арт: Нищо не ме е правило по-щастлив от вашите кадри на лъвицата и агнето. Те ми помогнаха да повярвам в Библията. Собствениците й трябва много да я пазят, защото тя може да стане причина за възникването на движение за мир.”

Много пъти се възхищавах на способностите на продуцентите и режисьорите на телевизионното предаване. Някак си те успяха да покажат кадрите, които съм снимал с малката Тайк през целия й живот по такъв начин, че да накарат да изпъкне най-важното в тези няколко бързо преминаващи мига по телевизията!

Една вечер през Юли след ден прекаран в игра, Малката Тайк без желание напусна мястото си край камината и пред телевизора, за да си легне в нейната стая в девет и половина. На следващата сутрин, когато отидах да я събудя, чух, че стене от болка. Тя не можеше да се изправи и да стане от леглото. Извиках на Маргарет бързо да повика ветеринар. След това се обърнах и видях, че Малката Тайк някак си е успяла да стъпи на краката си за миг, тя ме последва навън до поляната, където се строполи. Аз наистина вярвам, че Малката Тайк знаеше, че края приближава и искаше нейният благодетел, на когото вярваше така безрезервно, да я прегърне близо до себе си в последните скъпоценни моменти от живота й.

Тя почина бързо и спокойно в ръцете ми тук в Ранчото на Скритата Долина, докато седях на поляната, която толкова обичаше, галейки величествената й глава. Зениците на нежните й очи се разшириха, после станаха малки, докато слушах това тихо и тревожно скимтене, което само Маргарет и аз разбирахме. Чух, че колата на ветеринаря се задава бързайки по пътя, когато Малката Тайк въздъхна леко и се отпусна в последния си сън.

Тя почина от вирусна пневмония, болест, която не успя да пребори откакто се зарази с нея само преди няколко седмици, докато работеше толкова усилено, но на драго сърце, в Холивуд. Внезапната промяна в климата се оказа твърде много за нея.

Тайк имаше своите менящи се настроения - безгрижна, непослушна, войнствена, закачлива, и направо инатеста. Те не се случваха ежедневно, но се случваха, а ние трябваше да намерим начин да я контролираме по време на тези периоди без да я наказваме сурово, което тя не би разбрала. Тя никога не беше удряна. Така, че какво беше решението?

Знаехме, че тя не обича вода, освен за пиене - нито маркуч, нито кофа или стъклена чаша с вода, нито дори празна чаша. Тя можеше да върви миля, за да заобиколи някоя кална локва. Можеше дори да й кажеш, че отиваш да вземеш някое от по-горе споменатите неща, ако не се подчиняваше, и в повечето случаи тя разбираше и преставаше да прави пакости.

Също така не обичаше метли. Нямаше значение каква метла или дори част от нея - метличка за прах, метла с дълга дръжка, или дори една сламка от метла. Карала съм я да се подчини, дори с дълго стръкче трева. Така използвайки вода или някое от по-горните неща, тя се подчиняваше моментално. Така да я контролираме беше нещо лесно.

Много пъти, когато сме имали гости, държах една метличка за прах скрита от гостите ни. Никога не знаех, какво мога да очаквам от Малката Тайк. Тя беше игрива и закачлива, така че винаги трябваше да сме подготвени за неочакваното. Ако се страхувахте от нея тя веднага го усещаше и нямаше да ви остави на мира. Би обвивала с лапи краката ви и би ви дъвчела крака (без да ви наранява). Би ви шляпнала нежно с лапа или би облегнала огромното си тяло с крака на раменете ви. Тя правеше това с всички, които се чувстваха неудобно с нея. Много хора не приемаха охотно тези изблици на любов, така че в действие влизаха метлата или вода.

Ако се приближахте към нея без страх, погалихте я и й говорехте, тя щеше да ви остави сами, сакаш казвайки, "Не си ми забавен", и отиваше да дреме и да си прави, онова което е правила преди да пристигнете.

Споменах едно стръкче трева. Много близка моя и на Малката Тайк приятелка реши да се поразходи малко с нас до реката. Моята приятелка не се страхуваше от лъвицата, но Тайк беше в игриво настроение и реши да се закача с нея. Приближаваше се зад приятелката ми и увиваше лапа около глезена й, почти препъвайки я. Казах,

Не можеш да плеснеш 350-паунова лъвица!

"Тайк, не", но тя продължи да се закача, първо с краката й, после с раменете й. Как да я накарам да спре да прави така? Откъснах един дълъг стък трева, бутнах го пред носа на Тайк и й казах строго, "Не прави така повече". Остатъка от разходката ни мина без инциденти.

Никога не съм била човек, който раздава заповеди на някого за нещо. Синът ми казваше, когато беше малък, "Мамо, забавно е да ти помагам. Ти превръщаш всичко в игра." Така беше и с Малката Тайк. Успявах да я накарам да слуша по много начини и чрез много молби.

Спомням си, когато веднъж си бях купила прекрасна и никак не евтина покривка за легло. Тайк знаеше, че не й е позволено да се качва на нея, но един ден се прибрах вкъщи и я намерих опънала се и спяща звучно на моето легло. Трябва да призная, че изглежда и беше много удобно да лежи там, и знаех, че няма да иска да напусне това меко убежище, което си беше открила. Но това беше забранена територия. Знаех, че ако се опитам да я избутам тя ще си забие ноктите и можех да си представя какво щеше да се случи с покривката ми. Така, че си помислих, " Добре, малко момиче. Ще те оправя аз теб!" Нейното любопитство беше ужасно; тя трябваше да види всичко и да знае всичко. Излязах до външната врата и се престорих, че имаме гости. Провикнах се, " О, здравйте! Толкова се радвам, че сте тук. Влизайте! Как те?" Трябва да съм изиграла добро представление, защото Малката Тайк не се стърпя да не дойде.

Гости, чудесно! Тя дойде, изкачайки от спалнята право пред външната врата.

Къде са гостите? Беше разочарована, но не ми се сърдеше и моята покривка за легло беше спасена.

Един от многото, много въпроси, които ми задаваха за Малката Тайк беше дали тя може да бъде приучена да ходи по нужда на определено място. Моят отговор беше, че може и тя го правеше. О, ще призная, че това беше малък проблем в началото. Опитах с вестник, точно както бях правила много пъти с котета. Но Малката Тайк

Спокойна почивка на океана.

изискваше много повече внимание. Трябваше да я поставям върху вестника дузина пъти, говорейки й през цялото време. Накрая схвана идеата и след това винаги беше добро момиче.

Пътуването беше трудно. Понякога тя имаше нужда да излезе в най-неподходящите момент и място. Така, карайки на дълги разстояния, трябваше да спираме на всяка малка отбивка покрай пътя и да я пускаме да излезе.

Може да звучи странно, но хората не се страхуваха от нея. Всъщност, имаше много случаи, в които ми се искаше те да се страхуват, докато те възкликваха, " О, виж, истински жив лъв! Не е ли прекрасна! Може ли да я погаля? Откъде я взехте?", след което ни заливаха с въпроси. Това беше чудесно за тях, но за мен беше досадно, докато Тайк винаги беше щастлива да привлича внимание и да й се възхищават. Можеше напълно да се самозабрави. Колко пъти трябваше да я прибирам обратно в колата, измъквайки я от тълпата, която е събрала, само защото беше решила, точно когато карахме през центъра на някой град, че трябва да се разходи, и то на минутата! Просто не можете да пуснете напълно зряла лъвица да се разхожда в града. Нея не би я обезпокоило ни най-малко, но аз съм сигурна, че властите на града не биха го позволили, нито пък полицията.

Отглеждането на лъв може да поднесе много проблеми, но Малката Тайк беше толкова по-различна от другите ни животни. Тя беше без съмнение най-чистото животно, за което някога съм се грижила.

Да бъдеш внимателен
Нямах никаква представа през какво щях да премина, когато доведах с мен у дома това малко три паундово (1,3 кг) същество. Не бих заменила това преживяване и за милион долара, но и не бих минала през него отново за милион долара.

Трябваше да бъдеш бдителен постоянно. Никоя застрахователна компания не би я застраховала. Въпреки всичко, тя беше диво животно. Истинската беда беше, че аз познавах Малката Тайк, но не знаех как ще реагират хората. Дори когато Тайк беше само няколко паунда и я носих на ръце, тя имаше своите предпочитания - някои хора харесваше, други - не. Обикновено, ако не харесваше някой и продължаваше да се чувства по този начин, откривах, че тя е права - че на човекът не може да се вярва.

Трябваше да бъдеш внимателен всяка минута, когато имаше хора наоколо, а повярвайте ми през уйкендите ранчото беше като парк, в който всеки идваше да види това необикновено домашно животно. Спомням си един ден, когато един човек настъпваше опашката на Малката Тайк, докато тя лежеше на полянката. Когато го помолих да спре, той каза, " Исках само да видя, какво ще направи, ако й настъпя опашката." Друг се бе навел и отскубнал един от дългите й мустаци с бързо внезапно движение. Защо хората правеха тези неща, разбира се не знаех. Един човек призна, че е

Разговор край пътя.

бил изпратен там, за да се опита да накара Малката Тайк да го одраска, така че да ме даде под съд, без съмнение мислейки че съм богата, или че застраховката му ще покрие такъв инцидент.

Слава богу, поддържането на чист и подреден дом ставаше естествено за мен. Малката Тайк негодуваше срещу лошите миризми или миризмата на мръсно, до степен, че в тълпа събрала се около нея, тя можеше да ми посочи, чрез очите и ушите си, човекът в тази група, който, нека го кажем така, не беше съвсем чист. Тя изглежда се възмущаваше от това. Трябваше да застана между Тайк и този човек. Тя никога не е наранявала нищо живо, и никога не го направи през живота си, а мой дълг беше да съм внимателена да не го стори. Животните нямат аргументация, каквато човек има, така че ако нещо ги дразни те са способни да нападнат.

Нека ви разкажа за една случка докато я храних. Беше горещ ден. Храната й беше приготвена в нейната любима бяла купа, която беше винаги старателно измита и изварена. Излязах навън с нея, за да я нахраня, викайки я, както съм правила хиляди пъти, " Ела Бебче, гладна ли си?" Тя дойде скачайки над купата, а точно преди да се озове там се пързулна на четирите си лапи, за да спре.

Останах до купата, както правех винаги, когато изведнъж Малката Тайк се изправи на задните си лапи и с дълбок рев се нахвърли към мен. Изправена беше много по-висока от мен. Докато инстинктивно си вдигнах едната ръка, за да предпазя лицето си, един нокът раздра ръката ми, а друг крака ми. Изкрещях, "Тайк!" Тя се пусна на земята и започна да яде. Така всичко приключи.

Ръката и кракът ми се нуждаеха от шевове. Казах на доктора, че съм била хвърлена от кон върху телена мрежа. Дали ми повярва или не, никога не разбрах. Но се безпокоях, защо тя направи това. Трябваше да има причина. Имах й доверие, тя ме обичаше и ми вярваше, знаех го. Така, че защо постъпи така?

Тази вечер, докато тя лежеше на пода, се загледах в една от възглавничките на задните й крака и видях, че един от ноктите й се е завил навътре и расте, впивайки се във възглавничката на крака й. Това било значи! Когато тя се плъзна, за да спре, нокътят се е забил. Заболяло я е ужасно и е атакувала първото нещо наоколо. Тя е нямала намерение да ме нарани; просто си е отмъстила за нейната болка.

Сега проблемът беше как да отрежем нокътя. Ако я заведях в зоологическата градина, там щяха да я сложат в свиваща се клетка, която се затваря от двете страни и я притиска в изправено положение, така че да не може да мръдне. Но аз знаех, колко ще я разстрои това. Ако можех да се справя сама, колко по-добре би било. Купих клещи за подрязване на кучешки нокти и успях да отрежа дразнещия нокът. От тогава нататък го следях и той никога повече не я е безпокоял. Така още една трудност беше преодоляна.

Куклата беше съвсем разпарчетосана, така че ние дадохме на Малката Тайк един нисък, здрав гумен ботуш. Тя веднага разбра какво е и неговото предназначение. Тези две неща станаха нейни. Не трябваше да се опитваш да й ги вземеш, ако са нейно притежание. Ако се налагаше, можеше да й предложим друга играчка, но тя винаги се отказваше от ботуша и куклата при размяна с неохота.

Гумената кукла не издържа дълго на малкото лъвче, с неговите остри зъбки, затова отидохме да купим друга кукла. Не намерих точно такава, каквато исках, но купих един доста по-малък гумен заек. Той беше прибавен към следващата храна на Тайк. Тя го погледна любопитно за кратко, след което легна на земята и изгълта храната си, както обикновено, дори недокосвайки заека, както правеше и с куклата. Накрая го изкара от купата и започна да си играе с него, а после и да си чеше зъбките на него.

Една вечер скоро след това, докато приготвях храната й, аз търсих ли търсих гуменият заек, за да го сложа в купата й. Никъде не го открих. Тогава върнах разпарчетосаната гумена кукла и тя беше доволна, докато ядеше. Винаги държах очите си отворени за заека, но той не се появи.

Приблизително четири или пет седмици по-късно оставих Тайк навън, за да се разнообрази и както обикновено няколко деца спряха да наблюдават милата лъвица. Едно от децата извика развълнувано, " Вижте, вижте, Тайк има бебе!"

Когато отидох да почистя след нея, за моя огромна изненада там беше заека, дълъг не повече от осем инча (20 см) и шишкав по-рано, сега той беше десет (25 см) или дванадесет инча (30 см) дълъг и с диаметър колкото монета от един сребърен долар. Без съмнение тя бе погълнала гуменият предмет, докато се е хранела и затова до сега той не се бе появил. Цяло чудо е че не е получила запушване на червата и че не се разболя.

В края на краищата аз открих друга гумена кукла по-голяма на размери и продължих да й я слагам в купата през целия й живот. Дори, когато вече беше порастнала, тя настояваше храната й да се сервира с куклата в нея.


Рибарят
Прекрасната Зелена Река ограждаше приблизително две мили от Ранчото на Скритата Долина и се смяташе за една от най-добрите реки за ловене на дъгова пъстърва в щата. Моят син Кал беше страстен ловец на дъгова пъстърва и пристигаше рано сутрин всеки уйкенд по време на зимните месеци, за да отиде на риболов. През по-голямата част от времето той беше съпътстван от двете ни кучета и Раки, нашата миеща мечка. В случаите, когато времето беше ясно и хубаво, Малката Тайк отиваше с него.

Една сутрин Кал пое по пътищата към горното протежение на реката, с лъвицата на малко разстояние пред него. От време на време те поспирали на красивите пасища, а после се връщали отново в гората, вървейки по посока на едно прекрасно пасище, което ние наричахме Яворовите Близнаци. Пътят завиваше леко и дърветата внезапно свършваха, разкривайки това открито пространство и реката до него.

Тайк вече била минала по завоя на пътя и за миг изчезнала от погледа на Кал. Изведнъж се чул непознат писък и шум от предмети хвърляни на земята. Когато Кал бързо заобиколил ъгъла, той видял непознат рибар замръзнал върху един пън заел поза като разпънат на кръст, побелял като платно, а рибарските му принадлежности били разхвърляни навсякъде по земята. Малката Тайк