Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

се държеше още на нозете си. Колкото се беше смалила, откакто застаря, сега се

стопи още повече от мъка, но и от глад. Мъката беше нестихващ огън в душата й,

не спираше силата му, но тя и гладуваше - заключило се бе сърцето й, едва ще

хапне по няколко залъка на обед и вечер, та дори и водата не й беше сладка; Кой

знай дали по навик от толкова години или подтиквана от неясна и празна мисъл, че

ще дойдат людете й, да ги нахрани, тя слагаше всяка сутрин на огнището да вари

някаква гозбица, слагаше и софрата на обед и вечер, както му е ред, но сама едва

ли изяждаше по три-четири залъка. Гозбата после даваше на съседите, а завъди и

куче. Спомни си еднаж за кучето на дядо Стояна - колко години бяха минали

оттогава, но човек все се връща към миналото време. Завъди си куче тя и за да

има поне такъв един другар в самотията си, да чува лая му из двора, да му

приказва като на човек. Нарече го Шаро, както наричаше и дядо Стоян кучето си.

Тая залъгалка с гозбата и със софрата не продължи много - самотията надви,

старата жена нямаше кого да чака, кого да храни и дори хляб си замесваше по един

път за цяла неделя.

Изтощи се тя, отслабна, та нозете й се люлееха, но по цял ден шеташе из

къщи, по двора. Кочо не дигна много нещо от покъщнината и стаите бяха наредени,

както преди. Старата жена всеки ден чистеше, редеше и пререждаше - да бъде,

както е било, за да не запустява съвсем къщата й. После тръгваше из двора, в

градината - пролет беше, и лято дойде, разкопа тя лехи, садеше и пресаждаше .И

пак сега си спомняше за Стояна, когато разкопа той за пръв път тая същата

градина. Все той, старият, беше с нея, до рамото й, само той и от гроба си не я

изоставяше...

Дните минаваха по-лесно - с работата из къщи и по двора, чуваха се гласове

по съседните дворове, врява и тропот по улицата, залисва се човек и се залъгва.

Ала нощите бяха тежки и претежки за старата самотница. Още като вземеше да се

смрачва, в тоя час, когато людете й преди се прибираха в къщи... Тя оставяше

къщната врата отворена, после запалваше ламбата на оджака. Никой вече не влизаше

във вратата й, в къщата й. Идваше време да затвори най-сетне и вратата - няма да

стои цяла нощ отворена. Тогава започваше най-голямата й мъка. Цяла нощ сама в

празната къща ... Не се чуваше ни един познат глас, никакъв шум и тропот по

другите стаи, а чуваше тя самата тишина в къщата, легнала и на рамената й,

притиснала я като страшно сенище1. За децата жалеше тя най-много, за внучетата

си, техните гласове, тяхната шумна врява и тропот искаше да чуе, на тях искаше

да се скара, че бяха немирни и бъбриви. Но къде са сега, кому ще се скара тя в

празната къща? Още преди някаква студенина полъхваше между нея и Кочо; той все й

обръщаше гръб и към жена си се привърза много. А Раца винаги й беше по-чужда -

някак без образ беше тя, Раца, колкото и да беше иначе кротка и послушна. Е,

каквито и да са и Кочо, и Раца, все й са челяд, а децата им старата жена не

можеше да забрави, да прежали. Най-вече по-малката - Царева, именницата й, нали

на нейното име я бяха кръстили... Тихи и празни бяха стаите, не се чуваше зад

вратата тъничък гласец:

- Бабооо ...

- Чуя, Царе.

- Да дойда ли да спя с тебе? С тебе и с дедо...

- Дедо ти хърка нощно време, Царе. Като мечар1. хърка, ще те уплаши.

- Ако, бабичко...

- А Стоян ще почне да се кикоти от сърце:

- Като мечар, а! Не съм мечар аз... Царето си е мое девойче . ..

И на шега не ще каже той, проклетникът, лоша дума ... Ала не се чуваше сега

в къщата ни гласът на Царето, ни неговият смях. Летни нощи бяха, но като

---

1 Сенище - привидение, вампир.

червей дълбае по гредите или мишка ще изтропоти по тавана.

Никога досега Султана не бе плакала толкова много. Нито дори за Катерина,

когато след смъртта й се криеше в малката стая или вън, в плевнята - да не видят

людете сълзите й. Сега тя и нямаше от кого да се крие. Сълзите сами течаха

ситни, солени, ще изгорят очите й, ще ослепее от сълзи и тъга.

Отиде няколко пъти у Лазарови. Да види болното - иначе не й се излизаше вън

от прага на къщата; тя поне да не изоставя къщата си, макар и за малко време.

Лазар я попита дали има пари, дали има брашно, не се ли нуждае от нещо. Всичко

имаше Султана: и пари (Кочо й бе оставил десет лири), и брашно имаше до ново, и

дърва, само люде нямаше в къщата й, само живи люде нямаше... И сега Лазар й

спомена да се прибере у тях, и Ния също спомена. Дойде й на Султана да викне на

сина си:

- Ами ти защо не се връщаш в къщата, където съм те родила, а искаш и аз да

я напусна, та да се развъдят у нея утки и бухали!

Това беше на сърцето й, но не рече ни дума; не искаше Султана да говори

ненужни, безполезни думи. Няма да оставят те двамата сега своята си къща зарида

старото огнище, което бяха напуснали. В сърцето на старата жена още тлееше яд

срещу тях двамата - те първи излитнаха от нейното гнездо. И тя не влизаше сега в

къщата им заради тях - не! Сложи ключ на своята къща на няколко пъти само заради

болното им дете, заради тоя малък мъченик.

Не можеше да дигне глава от болести това дете. Докато се понадигнеше от

една, настигаше го друга. Изпоредиха го всички детски болести - шарки и

сипаници, гърла и кашлици, а още не беше навършило четири години. Така почна то

още от рождение, още от първия ден. Късно проходи, от немощ, късно проговори. И

сега крачетата му бяха като тънки тояжки и вратлето му бе се проточило като на

петле, та едвам крепеше голямата му глаушевска глава. Но говореше като старец,

приказката му не беше според възрастта. Може би защото растеше самичко между

такива люде като Лазара и Ния, които можеха да му дадат отговор за всяко нещо,

всяко нещо да му покажат. Но и детето си беше такова - будно, всичко ще види,

всичко ще забележи и всичко иска да знае. Това беше - кой знай - може би защото

стоеше повече затворено в стаята и през прозореца гледаше как играеха и лудуваха

децата по улицата, та се разгаряше жажда в душицата му да види повече, да знае

повече. Когато беше здраво, пускаше го и Ния с другите деца в махалата - тъй

искаше Лазар, пък и тя: да не дивее детето, да дружи с другите люде; те го

оставяха и с гостите, когато им дойдеха гости - само да не говори и да не

разпитва. А то за какво ли не питаше и баща му няколко пъти ходи в читалището да

рови и търси по книгите, за да му даде отговор. Накъде ли не се обръща и не лети

детският му ум, та понякога баща му и майка му не можеха да намерят отговор дори

и в книгите.

Може би защото почти винаги го болеше нещо, или пък бе заседнала някаква

тъга в душата му, то много пъти току ще въздъхне. Пак също като старец,

обременен с грижи: стои, стои замислено, сините му очи блуждаят премрежени и

току въздъхне:

- Що въздишаш, Борко?

- Не знам. Но понякога ще отговори:

- Искам да порасна като татко.

- Ще порастнеш, Борко. Защо бързаш толкова?

- Татко никога не е болен. Татко е много силен! Или други неочаквани думи

ще изрече. Когато умря

дядо му Стоян, то питаше всеки ден за него и много се разтъжи. Казаха му и

му повториха, че дядо Стоян се качил на едно конче и отишъл някъде по работа;

скоро щял да дойде пак при Борко. Детето престана да пита за дядо си. Мина доста

време след това и когато детето пак въздъхна еднаж, майка му го попита:

- Що въздишаш, Борко? Що има ...

- Мисля си къде ли е дедо... Нема да дойде той при Борко.

Не беше попитало то вече за дядо си, но не беше го забравило и тъгуваше за

него. Споменаваше го и по-късно, ала дядото, който бе останал в мислите му, беше

вече друг някакъв дядо, който прескочил с кон двете тополи насреща и отишъл

някъде; детето, види се, разправяше някакъв свой сън.

Разболяло се бе пак и дойде да го види баба му Султана. То стана от леглото

- можеше да става за малко, - заклати се на слабичките си нозе, отиде и взе от

ъгъла своето малко столче, повлече го през стаята, сложи го до леглото си:

- Седни, бабо. Пък аз ще легна, болен съм.

- Болен си, чедо. Ами що е, мило, що те боли? То натисна с юмручета корема

си.

Султана гледаше разголените му ръце - тънички, бледи, със сини жилки.

Лицето му - с хлътнали бузички и цялото беше негли от бял звеък. Но като дитнеше

към нея сините си очи с едва-едва подкарали златисти вежди - сякаш я гледаше сам

нейният Стоян. Каква прилика, боже! Сякаш се бе преродил той във внука си, но

къде беше неговото здраве и сила, а това дете .., Приседна там, до леглото му, и

Ния. Погледна я Султана да й проговори, но думите й спряха на устните, задържа

тя само погледа си върху снахата. Нямаше много радост и в нейното сърце от

преголеми грижи за това дете, по косите й блестяха вече доста сребърни жички,

около ушите й бяха на цели снопчета. Това беше, откакто бе родила малкия -

затова ли бе го чакала близу осемнайсет години!

- Що го лекуваш, Нийо?

- Нана1 му сварих.

- Харно.

до леглото, и не сваляше очи от детето си. "Това те яде тебе, щерко - мислеше си

старата жена, - ще задържиш ли тоя ангел в ръцете си... Късно ти долете той,

голем е страхът ти ..." Винаги, когато трябваше да преодолее нещо, в сърцето на

Султана Глаушица бликваше сила, надигаше се гняв и нетърпение. Така и сега,

заради снахата, заради това дете, пак се съживи старото вече сърце, разтуптя се,

затрепера:

- Не се предавай, щерко, на лоши мисли!... Дяволът се радва. Ти дръж

божията страна и от нищо да не се боиш.

---

да ги разбере - тя мислеше само за детето си. Погледа я Султана още някое време,

а детето пък гледаше нея. Каква беше безстрашна баба му Султана! Караше се и на

мама, а тя, мама, беше все тъжна и угрижена, едва-едва ще се усмихне. То

неочаквано попита баба си:

- Ти сама ли живейш сега, бабо?

- Сама, чедо.

- Нема го ни чичо Кочо, ни Царева, ни стрина Раца ... .

- Нема ги.

- Ти мама ли си на татко?

- Мама съм му, сине.

- Ами той защо не живей при тебе?

По бузите на Ния пропълзя бледа руменина. Султана подсмръкна:

- Не живей при мене, ама той при тебе живей, при

твоята мама.

- Аз ще живея при моята мама, а той ... Детето се замисли: "Но татко требва

да живей при

детето си ... нели е татко!..." То не можеше да разреши сега такава трудна

задача ...

Борко пак оздравя. Ния го пусна в двора да си играе с децата на по-голямата

щерка на Траяна Костадиница. Беше слънчево утро към края на лятото. Но детето не

се спря в двора - то друго бе наумило. Мина край двете внучета на Костадиница и

излезе на улицата.

Султана тъкмо бе приседнала на едно коляно пред огнището и требеше боб в

една тепсийка; виждаше тя добре с очите си и кажи го, само те, очите й, бяха още

здрави. Вратата насреща беше отворена, утринното слънце току-що бе стъпило на

прага й. Отеднаж се изправи там и Борко. Погледна го баба му изпод вежди -

гледай ти! Оздравяло вече, милото... Никога не бе идвало само в дядовата си

къща. Косите му пламтяха на слънцето, но цялото беше някак прозрачно - с това

личице и бледите ръчички, облечено в светли дрешки,

- Ела, чедо; Влез.

Прекрачвайки високия праг, то чукна кондурките си. Баба му остави

тепсийката с боба, стана да му подаде столче.

- Седни, милото ми гостенче... - Тя приседна до него и пак взе тепсийката,

сложи я с две ръце на коляното си. Сетило си се за баба, чедо ...

- Бабо, аз при тебе ще живея.

- Харно, сине.

Как бе усетило, как бе разбрало то най-голямага й мъка? Но то й подсказа:

- Татко вели: уф, мъчно ми е за майка. И мама така вели: и мене ми е мъчно,

се сама седи. Пък аз дойдох при тебе да живея. Татко при мама ще живей.

- Харно, чедо.

Започна безкраен разговор. Най-напред за кучето на баба. То се спря пред

отворената врата, дигна муцуна да подуши, поклати опашка и отмина. После за

боба, за тепсийката и оттам за дядо Стоян.

- Нема го още да се върне, бабо, дедо ми Стоян.

- Нема го, сине - и баба Султана подсмърча. Уф, каква плачлива стана от

някое време, сама се ядосва на сълзите си. После тя разказва на внучето си за

дядо Стоян. От село дошъл той, имал куче, сняг газил до колената си, дърва цепил

с голяма секира...

Султана сложи боба да се вари в огнището. Разговорът не спираше. После тя

отиде в градината и донесе оттам едра, зряла праскова. Обели люспата й - да не

тежи на чревцата на малкия. Детето взе прасковата със светнали очи, лепкав сок

потече по бледата му ръчица и то лакомо го облиза.

- Ха, така, сине! Сичко да ти е сладко.

Дойде Ния да търси детето си. По устните му, по брадичката лепнеше сладък

уханен сок; една залутана пчела жужнеше и се люлееше във въздуха наблизу -

търсеше и тя детето. Баба Султана сърдито я прогони.

- Мамо, аз ще живея при баба.

- Ами какво ще прави мама без дете?

Тогава те седнаха и тримата. Детето ще идва всеки ден при баба си; ще играе

из двора, в градината. Но вечер то ще се прибира в къщи - иначе мама и татко ще

плачат нощем за детето си ...

Малкият Борис Глаушев идваше всяка сутрин при баба си. Не пропущаше ни една

сутрин - нали така беше казано. Султана го чакаше нетърпеливо - все попоглеждаше

към вратата, когато се случеше детето да закъснее - тя излизаше и на портата да

погледне. Техните разговори не се свършваха. Султана казваше:

- Ами с него можеш за сичко да си говориш;. Сичко разбира и ще ти отговори

на место.

Разказа му тя целия си живот; за Стояна, за баща си, за дядо си Серафим, за

прадядо си Марко; разказа му и за умрелите си деца. И за Катето - погубил я

лош човек.

- Какъв беше той, бабо? - попита детето с уплашени очи.

- Лош... безумец. Напива се со вино и не знай що върши. Ама и тя беше

безумна. Жива изгоре. Стори голем грех, а един грех носи и други след себе си.

Детето приемаше думите й по своему или я разпитваше, докато и тя се

забъркваше. Тя му разказа целия си живот, но не такъв, какъвто беше, а повече

какъвто би желала да бъде; където влизаше в противоречие с очевидната

действителност, старата жена се впущаше в разсъждения и в спор с живи и мъртви,

дори и със себе си. Еднаж каза:

- Не беше лесен моят живот ...

Детето я слушаше с напрегнато внимание, жадно за всяка нейна дума. Тя

поддържаше в ума му непрестанно брожение на всякакви мисли, то виждаше - разбира

се, по своему - целия й живот, учеше се да вижда живота и всяко нещо около себе

си. То не помнеше за дълго и всяко нещо, което чуеше от нея, но някои нейни думи

попадаха в младия му мозък като живи семена.

За старата жена тая дружба беше като закъснял, есенен слънчев лъч. Тя не

помнеше да се е радвала толкова дори и на собствените си деца, както се радваше

на това свое закъсняло гостенче. Но нали и то - беше нейно дете - рожба от

собствената й рожба... Тя и не бе умеяла да се радва досега. Винаги бе имало

някаква тревога в сърцето й, нетърпение и гняв срещу греха и срещу всяка човешка

слабост; робувала бе и сама на собствената си непреклонна воля да подчини всичко

на своя ум. И ето, всичко изпусна от ръцете си, а това светло ангелче само дойде

на вратата й ...

Не продължи много тяхната дружба - твърде късно бе започнала тя за старата

жена. За рождения ден на детето - втори септември - тя му изплете нови чорапки.

Колко пъти, докато още ги плетеше, то сядаше на земята пред нея и дигаше краче

да му ги премери. Излязоха хубави чорапките, като излеяни и с много шарди. На

самия ден тя отиде да му ги обуе. Детето беше пак болно.

- Главичката ме боли, бабо. Ей тука, тука, тука...

- Ще ти мине, чедо.

Тя се върна сама в къщи.

Детето боледува близу цял месец, после започнаха дъждове, лошо време. Сега

повече тя отиваше да го вижда.

- Като дойде лето, бабо, аз пак ще живея при тебе. Сега мама се бои да не

се разболея.

- Харно сине. Ще чакаме пак да дойде лето.

А сега идваше навъсена, дъжделива есен, идваше зима. Започнал бе и здрачът

в живота на Султана Глаушева и бързо се сгъстяваше студен, неприветлив. Около

свети Никола, при първите студове, и тя легна болна. Не лежа много само два-три

дни, дори Лазар и Ния не я усетиха, но вече не се оправи.

- Се ми е студено, деца - оплакваше се. - Не мога да се стопля. Четири

фъстана съм наденала и кожухче ето ...

Лазар й купи няколко товара дърва.

- Имам си аз още дръвца, сине...

- Ако, майко. Да имаш повечко. Грей се край огнището.

- Ами се там аз от некое време, до огнището. Като

мачка.

Тогава той пак й рече:

- Нищо не ми е, сине. От старост е това. Ами веке седемдесет и осем,

Лазе... Не са премного, да речеш, ама не са и малко.

Но хаджи Серафимовата внука вече мислеше за смъртта си. Кой знай защо, все

й се струваше, че и тя ще умре като мъжа си. Може би това беше нейно желание,

но, то се знай, човек не може да се бърка в божите работи. Ето, като него да си

заспи и вече да не се пробуди. Вечер тя се кръстеше усърдно пред иконата, да не

я завари ангелът неподготвена. Ех, блазе му на Стояна! Не можеше тя да се моли и

да говори с бога като него. Може би и затова господ му даде такава лека смърт. А

тя и с бога бе воювала колко пъти ... На десетина дни преди Божик тя пак легна.

Някаква голяма тежест затисна гърдите й, та не й даваше да диша. Излезе и ръжда

в плюнката й.

- Е, вижда се веке... Не ми остана веке сила... Лазар и Ния бяха все около

нея..

Вързано е, най-отгоре. И саван си имам ... божигробски.

- Не говори тъй, майко. Ще оздравейш.

- Знам си аз, виждам.

Стана дума да доведат Бориса да я види. Тя сама заговори за него

най-напред, но после каза:

- Не, не. Какво ще гледа болна баба. Да ме знай здрава ... така да ме помни

... здрава.

Дойдоха Манда, Нона, мъжете им, някои от децата им. Тя се скара на щерките

си:

живея!

"Мила майко, брате Лазаре и снахо Нийо, Поздрав от мене и от Раца, и от

децата до сички вас. Ако питате за нас ние сички сме добре и молиме бога за

вашето здраве. Получихме го вашето писмо и разбрахме, че сички сте здрави и

живи. Писах ти, брате Лазаре, преди около месец време, че отворих дюкян тук, в

София, на улица Нишка нумеро 26. Едно, друго и пак на стария занаят, пак с

бакъра ще си вадим хлеба. Тук има по-веке от новите съдове и какво ли нема, но

като е голем град, всекакви хора идват и в моя дюкян и най-вече за тави и тепсии

и дълбоки тави за сладко. Без хлеб нема да останем, тук хората и не се пазарят

много, има и богати и всекакви. Има много хора от нашите краища, от разни места

и шопите ни викат, че сме гъсеници, ние превзехме чаршията и целия град. Да

дойдеш ти, брате Лазаре, тук, както си учен, ще станеш чиновник и още по-хубав

живот ще живейш. Благой работи с мене, а Кирил влезе във Висшето училище и

Стефан ще го учиме за офицер. По-хубаво да се изучат, че с моя занаят нема да

продължи още много. Тук от нищо немаме страх. Кажи й на майка да си дойдете и

вие сички, много ни е жал за вас и тук по-хубав живот се живее. Но пак ни е

жално за Преспа. Родно место ни е, тегли, и Раца още си плаче за Преспа. Мила

майко, брате Лазаре и снахо Нийо, и вие мили сестри, приемете нашите поздрави и

чакаме вашия бърз отговор. Писмото пише Царева и аз й казвам какво да пише, а тя

го реди по тукашно. Ваш син и брат и девер Кочо Глаушев."

Като чу писмото на по-големия си син два пъти едно след друго, Султана

въздъхна:

- Да ги чуваме, да ги знайме барем живи и здрави... - После изви към Лазара

бдящи очи и рече: - И тебе те вика там... По-хубав живот ще живейш... Жали той

за Преспа, ама забравил я веке, излезла е от сърцето му, виждам... Ами тука кой

ще остане бре! - напрегна се да викне тя и се задави в кашлица, но тъй, през

кашлицата, продължи: - Само нашите гробове ли ...

Лазар се приведе към нея, улови ръката й:

- Не, майко ... Аз тука ще остана. И аз, и мнозина други наши люде.

Султана не сваляше очи от него и той кимна пред зоркия й поглед, негли да

потвърди думите си.

Тя дишаше все по-трудно. Лазар и Ния не се отдалечаваха от леглото й.

Привечер старата майка поиска водица и попита:

- Стъмни ли се веке?

Прозорците на стаята още светлееха, но гаснеше вече живата светлина в очите

на Султана. Малко по-късно старата жена издъхна. Лазар притисна очите й с върха