Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

хора в Преспа!

- Тогава, следовател ефенди, господ да ми е на помощ.

- Признай всичко и съдът ще бъде снизходителен към тебе.

Лазар усети как изчезна парливата болка в гърлото му: следователят не беше

вече толкова самоуверен.

- Няма какво да признавам, следовател ефенди, Работил съм за християнския

народ в моя роден край, за църкви, за училища, но всичко е било по закон. Какво

е станало с преспанския конак, аз не знам. Чух гърмежи една нощ, но бях в

затвора, затвориха ме много време преди това.

Загледа се в него следователят със зли, враждебни очи. Дигна едно от перата

пред себе си, показа го на Лазара, завъртя го между розовите си, пухкави пръсти:

- Аз ще говоря вместо тебе... - и без да дочака отговора на Лазара, плесна

по масата: - Чауш! - На вратата се показаха и двамата заптии: - Отведете го!

Около един час по-късно пред следователя се изправи Вардарски. Ефендията

току-що бе написал две големи страници и в заключение ги сочеше като безспорен

следствен материал срещу Лазар Глаушев. Беше доволен от работата си и бе

възстановил отново своето самочувствие на ловък, изкусен следовател. Но той не

можа да скрие учудването си, като видя насреща учителя. Едрата глава на

Вардарски беше едно валмо от разбъркани, нечисти косми, бледото му лице беше

прерязано от черната превръзка на сляпото око, а здравото му око пламтеше още

по-силно и в цялата му външност личеше нападателна стремителност, по измачканата

му дреха се виждаха засъхнали кървави петна. Той не дочака следователя и

заговори пръв, а турчинът още повече се учуди на анадолския му турски език.

Вардарски рече:

- С мене вие, следовател ефенди, нямате никаква работа, нито пък аз с вас.

- Как тъй... - и следователят още по-плътно стисна тънките си устни.

- Аз отивам направо пред съда и там ще кажа, което имам да кажа.

- В съда мога да те пратя само аз. Без мене ти не можеш да се явиш пред

съда.

- Чуден човек! Ти ли разпитваш мене или аз тебе ...

- Както се случи.

- Я мълчи там! И не забравяй къде се намираш!

- Хе, следовател ефенди, как ще забравя къде се намирам!...

Следователят нервно премести по масата едно от перата си, после пак го

върна на мястото му.

- Ти взе ли участие в нападението на конака в Преспа?

- Да. Взех участие.

- Там ли, на самото място те заловиха и с оръжие в ръка, нали? .

- Там. На самото място. С оръжие в ръка.

- Имаше ли други хора с тебе? - продължаваше да разпитва следователят с

нарастващо въодушевение и в гласа му взеха да прозвучават сладникави нотки.

Втренчи в него Вардарски окото си и рече:

- Нищо повече няма да чуеш от мене. Няма полза. Кажи да ме върнат в кауша.

- Ако се държиш така и пред съда, няма да отминеш бесилката. - Вардарски

нищо не отговори, а обърна рошавата си глава към прозореца. Гласът на

следователя стана по-твърд: - Заловили са те на местопрестъплението. С оръжие в

ръка ... - Вардарски мълчеше. - Ти и сам признаваш. - Следователят почака един

миг и гласът му отеднаж се пречупи, омекна: - Ами защити се по някакъв начин

бре, човече! Говори. Кажи, че са те подмамили, че си бил пиян или... Кажи кой те

подмами, ти не ми изглеждаш лош човек, учител си бил. Защо искаш сам да сложиш

въже на шията си ...

- Остави, следователю, не си губи времето. Ще ти повярвам ли, че ме жалиш?

Тия, като вас, никого не жалят. Ти искаш да изтръгнеш повече приказки от мене.

Да се похвалиш, че добра работа си свършил. Аз пред съда ще кажа повече.

Заповядай там, да послушаш. Следователят се опита още няколко пъти да предизвика

Вардарски към по-голяма словоохотливост, но напразно. Най-после повика заптиите

да върнат даскала в затвора. Стигаше и това, което призна и сам даскалът. И

Вардарски още не беше излязъл от стаята, когато тръстиковото перо на следователя

заскърца остро и пискливо по твърдата хартия, меката му пухкава ръка се залюшка

с къси, равномерни движения отдясно наляво по хартията.

Тоя ден бяха изведени на разпит и останалите преспанци; Никой от тях не

призна, мямаше против тях и никакви улики, но което не достигаше, за да се

образува дело, следователят го набавяше по свой ум и през целия този ден

тръстиковото му перо усърдно скърцаше и писукаше в малката стая. Срещу Аце

Кутрев и Атанас Кривио той използува нашироко предишното им задържане. Още като

му се възложи следствието по това -дело, казано му бе, че в Преспа трябва да се

издигне бесилка.

Ни един от задържаните не излезе от затвора през цялото лято. Довеждаха все

нови затворници от всички краища на битолската област. Разкрити бяха на много

места съзаклятия за бунт и се узна, че някои македонски градове бяха изпратили

тайно свои представители на Учредителното народно събрание във Велико Търново.

Знаеше се и за прошението до чуждите консули в Солун. Турската власт искаше да

задуши и с най-сурови мерки революционното брожение в Македония. Ала руските

представители в Турция бдяха; те подтикваха и другите чужди представители,

подканяха ги да изпълняват своя дълг и като пратеници на своите крале и

императори, и като християни спрямо потиснатото християнско население в

държавата на султана. И турската власт действуваше в две посоки: изпращаше и

покровителствуваше из цяла Македония турски разбойнически банди, които избиваха

и ограбваха християнското население, а, от друга страна, устройваше процеси

привидно по всички правила на съдебната законност и даваше вид, че е в законна

самоотбрана срещу размирните елементи в държавата ...

Рано една сутрин през втората половина на септември във вътрешния двор на

затвора бяха изведени всички преспанци. Беше ясно, свежо утро. Дворът беше още

пуст, тънеха в сънна тишина и ниските, мрачни сгради на затвора. Поискаха

преспанци да се поразходят из празния двор, да се поумият свободно на бунарите,

докато бяха още сами тук. Обградили ги бяха въоръжени заптиета и не им даваха да

отидат никъде. Ала дойде някакъв полицейски юзбашия и викна на чаушина, който

командуваше заптиетата:

- Накарайте ги да се умият! Да се поприберат... - После той добави по-тихо:

- В съда може да ги видят, консулите.

Лазар Глаушев и Вардарски се спогледаха:

- Ще ни съдят.

- И консули ще има в съда - опули окото си Вардарски и пръв се втурна към

бунара; той винаги се измъчваше и се гневеше, че поради навалицата в затвора не

можеше да се умие добре. Сега дълго се плиска с твърдата стипчива вода,

разтърсваше мократа си глава и пръхтеше от удоволствие.

Турците доведоха и двама бръснари, също затворници. Вардарски не позволи да

се докоснат до него.

- На какво приличаш с това брадище бре! - викна юзбашията.

- Брадата ми е още от рождение, юзбаши - отвърна учителят на своя гърлен

анадолски език.

- Ще уплашиш хората в съда ... - провеси дебелите си устни юзбашията, но не

каза нищо повече.

Сградата на вилаетския съд беше наблизу, на другия бряг на Драгоар.

Въведоха двайсет и четиримата преспанци в една неголяма зала с нисък, почернял

таван; разхлабените, пропити с прах дъски на пода глухо скърцаха под стъпките

им. Прибраха ги край една от стените, обградиха ги от всички страни, заптиетата

потупваха с пушките си по неравния протъркан под. Дълго стояха затворниците така

и тихо приказваха помежду си. Чаушинът им позволи да изпушат по една-две цигари.

Септемврийското слънце вече приличаше през тесните прозорци, в струите слънчева

светлина се мотаеха прашинки и валма тютюнев дим. По ходника вън често се чуваха

скърцащи стъпки, но в залата никой не влизаше. Към горния край на залата беше

сложена и сякаш закована там широка маса, покрита със зелено сукно, виждаха се

през нея високите гърбове на три стола. Две масички със столове бяха сложени от

двете й страни, а край стената бяха наредени пет ниски кресла, подплатени с

протъркан червен плюш, с проскубани висулки по краищата.

В дъното, зад голямата маса, се виждаше друга врата. Най-сетне тя се

отвори. Влезе председателят на съда - приведен, дребен, около петдесетгодишен

човек в черен сюртук и с ярко ален фес, с подстригана, доста побеляла брада, с

напрегнат поглед, сякаш недочуваше й все се ослушваше. След него се проточи

целият състав на съда и всеки зае мястото си, последен от всички кятипинът с

дебел сноп книжа под мишницата, сграбчил в едната си ръка стъклена мастилница и

цяло снопче тръстикови пера. Той сложи на масичката си книжата, мастилницата,

подострените пера и сам седна там, чинно, на крайчеца на дървен, разклатен стол.

Председателят на съда вече на два пъти извади изпод сюртука си, между

последното и предпоследното му копче, едър джебен часовник с издути капаци, с

мъничко ключенце, което се люшкаше насам-натам. И на два пъти прибра търпеливо

часовника си, закопча предпоследното копче на сюртука си. Най-сетне взе да се

оглежда - готвеше се да отвори заседанието на съда, но в същия миг вратата

насреща скръцна и в залата влезе висок, млад мъж, с полуцилиндър в ръка. Той се

поклони към съда още от вратата, после мина бавно през цялата зала и седна

удобно на едно от креслата край стената, поглади едва-едва тъмнорусите си

мустаки. Това беше руският консул. Минута след него в залата влезе друг един мъж

в европейско облекло, нисък, тантурест, с къс врат и ниско остригана глава. Той

също се поклони, мина през залата и седна до руския консул. Това беше

австрийският консул. Малко след него влезе италианският консул - сух, дребен

мъж, с матово лице и гъсти, рошави черни мустаки. Мина и той през залата с

бързи, пъргави стъпки и седна до австрийския консул. Мина още някое време.

Председателят за трети път извади големия си часовник, натисна капака му, който

бързо отскочи, чу се после как цъкна в шепата му. Вратата насреща пак се отвори.

Влезе невисок, също млад мъж с бръснато, румено лице, в ездашки костюм, с

мъничък камшик в ръката си и едва сега свали ездашкия си каскет. Той кимна към

съда навъсен, мина бавно през залата, изгледа колегите си сякаш ядосан, че ги

вижда там, и седна не на следващото, а на крайното кресло. Това беше английският

консул.

Председателят бе поканил четиримата консули за това дело и трябваше да ги

започна. Пръв бе извикан пред съда Лазар Глаушев.

Той отхвърли всички обвинения против него, едно след друго, със спокоен

глас, на доста правилен турски език, и на края дори се оплака, че лежи в затвора

вече пет месеца.

- Ето, сами виждате - рече той. - Как може да бъда обвиняван за някакво си

нападение на конака в Преспа, когато в същото време и дни преди това аз бях в

затвора?!

Председателят не го и погледна, а направи знак с

лениво движение на разсилния при вратата. В залата влязоха петима

преспански бейове и агалари, след тях и Кости Пучура. Те излизаха един след друг

пред съда и повтаряха едни и същи обвинения срещу Лазара:

- Водач на бунтовниците в Преспа. Убиец на Хайредин Арап ага, на Кючук

Кадри и другарите им...

Влахътгъркоманин Кости Пучура се опита да бъде

по-убедителен:

- Да, ще повторя и аз същото, което казаха тук тия почтени аги. И сега,

откакто Лазар Глаушев е в затвора, в Преспа е мирно и тихо. Няма го вече там

размирника и хората спокойно си гледат работата.

Председателят погледна четиримата консули, сдържан и скромен в своето

тържество, леко приподигна рамена: какво искате повече? Ала чу се отново гласът

на Лазара, спокоен и ясен:

- Защо почитаемият съд не е намерил ни един мой сънародник в Преспа, който

да излезе тук и да каже, че аз съм там най-големият размирник и убиец? Ако

наистина е било смутно в Преспа с мене и сега там е спокойно без мене, все ще се

намери и някой мой сънародник да потвърди това. А ти, Кости Пучура, можеш ли да

се прекръстиш тук и да се закълнеш в името на нашия християнски бог...

- Стига, стига, стига... - прекъсна го нетърпеливо председателят.

Английският консул плесна с камшик по ботуша си.

Свидетелите се отдръпнаха към насрещната стена, до вратата. Лазар се върна

между подсъдимите. Повикаха пред съда Вардарски. Докато пристъпи и застана там

учителят, между свидетелите насреща се забеляза раздвижване; поразместиха се,

загледаха се с любопитство в него и консулите. Дигнал високо рошавата си глава,

той изгледа едните, сетне другите и току впи остър поглед върху председателя.

Гледаха го учудени или с присмехулно присвити устни и съдиите, и свидетелите им,

та и консулите, но те всички останаха изненадани, когато от тесните гърди на тоя

слаб, изтощен човек прогърмя силен, твърд глас:

- За бунта в Преспа, за всички размирия там и за убийствата виновен съм

само аз! Не, не съм виновен, а именно аз съм човекът, който дигна бунта в

Преспа, който преди това нареди да бъдат убити Хайредин Арап, Кючук Кадри и

другарите им. Съдете мене, аз ще отговарям тук и никой друг - посочи той с ръка

зад себе си, без да се обръща, - никой друг от тия хора не е виновен, напразно

ги държите в затвора и ги мъчиде.

Председателят му направи знак да млъкне и попита изтихо:

- Къде си научил турски?

- В Анадола.

- Как си попаднал там?

- Бях изпратен на заточение!

- Защо?

- За непокорство - дигна още по-високо глава учителят.

можеш да отречеш. Заловен си на местопрестъплението с оръжие в ръка.

- Да, с оръжие в ръка ...

- Но ... но .. .- направи му пак знак с ръка председателят - ти, разбира

се, не си бил сам в своите злодеяния. Не си убил сам толкова хора, не си

нападнал сам конака в Преспа, с тебе...

- Не бях сам, разбира се - прекъсна го на свой ред Вардарски и дигна ръка,

замахна: - С мене беше целият народ!

- Как тъй, как тъй целият народ! Не бил целият народ, ами ти кажи кои бяха

с тебе, точно, име по име.

- Аха ... име по име. Предател ли искате да стана? Казах: целият народ.

Дигна се целият народ да се бори за свободата си. Не може да търпи повече

насилия, неправди и злодейства. Преди да ни изправите нас тука на съд ...

- Ти ли ще говориш за насилия и злодейства - прекъсна го председателят, -

ти ли, който сам призна, че си вършил убийства?!

- Преди да ни изправите нас тук - продължи Вардарски, - трябваше да

попитате кой беше Хайредин Арап ага, кой беше Кючук Кадри, защо дигна срещу тях

ръка народът и ги уби. Цялото Преспанско поле проплака от Арапа, а Кючук Кадри

уби и ограби сред преспанската чаршия ...

- Чауш! - приподигна се от мястото си председателят и махна с ръка: -

Отстранете тоя дързък човек!

Спусна се чаушът и двама от заптиите, издърпаха Вардарски, но той и сам се

върна при своите. В залата се надигна шум - дочуваше се шушукане, покашлюване,

скърцане на столове и разхлабени дъски по пода, стържене на повлечени нозе.

Англичанинът пошушна нещо на австриеца и стана; стана след него и австриецът.

Поклониха се сдържано на съда и напуснаха залата. Лазар стискаше развълнуван

ръката на Вардарски и промълви с голяма скръб:

- Какво направи ти... какво направи... Повикаха пред съда и Аце Кутрев.

После и Атанас

Кривио. След тях един по един и всички останали преспанци. Отговорите на

всички бяха едни и същи:

- Не знам. Не съм бил ...

Председателят приключи разпита на обвиняемите някак набързо, сетне стана и

обяви, че за следващото заседание на съда ще се съобщи своевременно. Той искаше

да отстрани от съда двамата неудобни сега свидетели, които преди това сам бе

поканил - руския и италианския консули: англичанинът и австриецът сами си бяха

отишли, за да се чувствуват съдиите с развързани ръце. Съдът напусна залата в

целия си състав: отидоха си и двамата консули; отидоха си и преспанските турци,

повлече се след тях и Кости Пучура. Чаушът махна с досада ръка към подсъдимите:

- Тука ще чакате вие... Така ми е наредено. Лазар се хвърли върху

Вардарски, прегърна го,

опипваше го с ръце, стисна пак ръцете му:

- Ама защо... защо им се даде!... Защо им призна, защо и сам се обвини! Ти

се погуби...

Вардарски пооправи превръзката на окото си - беше и сам смутен, развълнуван

от постъпката си пред

съда.

- Ние с тебе нема да избегнем въжето ... - рече

- И така да е, ние пак ще се борим докрай! Нема да им се дадем и не се знай

какво ще бъде в края

на краищата.

- Най-сетне мене ми е се едно... - продължи пренебрежително Вардарски, но

изеднаж се вгледа в Лазара и рече с остър глас: - Нема да им дам аз главата си

мърцина. Казах им сичко, тук беха и консулите:

народът се бори за свободата си! Нека сега ме обесят. Народът ще ме помни.

- Ами ние ще продължаваме да се борим за него, щом сме живи ...

- Лазаре - стисна Вардарски на свой ред ръката му: - Исус Христос умре на

кръста, за да стане

истина и живо дело сека негова дума. Да живеем и да се борим... но като

умра, народът ще поверва в мене. - Той наведе глава и рече: - И ... от се сърце

ще се радвам, ако моята смърт ги задоволи и нема да посегнат върху тебе, върху

другарите ни тук...

В тоя миг той мислеше пак за Ния.

Стояха там, около тях, и слушаха и другите преспанци. Аце Кутрев, хазаинът

на Вардарски, шумно се изсекна, за да скрие вълнението си и сълзите си.

Съдът отвори второто си заседание още същия ден следобед. За голяма

изненада на председателя, пък и на всички там, в залата пак се яви руският

консул и седна на старото си място. Присъдата по това дело бе прочетена след

неколкократни отлагания и пак, за голямо огорчение на председателя, в

присъствието на руския консул. Вардарски бе осъден на смърт, Лазар Глаушев на

сто и една година затвор, Аце Кутрев и Атанас Кривиот - по на десет години,

други двама преспанци - по на пет години, а останалите бяха оправдани. Веднага

след прочитането на присъдата Вардарски бе отделен от другарите си. Два дена

по-късно се получи от Цариград телеграфно потвърждение на присъдата му и още на

другия ден го върнаха в преспанския затвор.

Беше последният ден на септември. Рано, още в зори, насред атпазар в Преспа

цигани и заптиета дигнаха бесилка от три дебели греди, като разтворена селска

порта. Опитваха я циганите дали е здрава, по-бутваха я с рамо:

- Охо! Нема да я събори кьоравият даскал. Колко тежи той ...

Изгря ведър, слънчев ден. Но градът беше буден още по тъмно - разбудили го

бяха негли ударите на циганските чукове и тесли, които ковяха бесилката. Ходеха

люде по дворовете, събираха се пред портите говореха тихо, шепнеха уплашени,

жени бършеха насълзени очи с престилките си. Как се бе разчуло из целия град, че

тая сутрин ще бесят учителя Вардарски? Никой не бързаше да отиде в чаршията,

никой не се решаваше да отвори дюкяна си.

От беледието1 излезе рано още телялинът2 Юсуф, мина през чаршията, по

пустите още улици, между затворените дюкяни, бавно се движеше той, спираше се

тук и там, както винаги, озърташе се, но нямаше кой да го чуе. И веднага щом

навлезе в българските махали, спря се на първия кръстопът и проточи през носа си

дрезгав глас, сякаш се оплакваше от нещо:

- Хей, люде, сбирайте се сички на атпазар, ще бесят кьоравия даскал, пръв

душманин на царщината! Хюкюматът така заповедвааа ... - Той винаги добавяше и

нещо свое, добави и сега: - Секи да си тури обица на ухотоооо ...

Людете наоколо го слушаха мълчаливо, някаква жена прокле гласно и глашатая,

и султана, и царщината му, после всички влязоха в портите си. Повлече се

турчинът нататък, спря се на следващия кръстопът. Дълго се чуваше проточеният му

глас из стихналите махали.

После той премина в турската махала. Скоро след това по улиците, които

водеха от турската махала към чаршията и атпазар, затропотиха с калеврите си,

зашляпаха с чехли турци и цигани, по двама, по трима, на цели групи: циганите

огласяха улиците с шумна глъчка. Зададоха се на големи групи и забулени кадъни,

въртяха край тях пъстрите си шалварки и деца. Струпаха се те всички на атпазар -

мъжете, цяла тълпа, край бесилката, а по-далеко зад тях - кадъните и децата.

Рано беше още, търпеливо чакаха агите, над главите им се издигаха струи синкав

дим от цигари и чибуци. Някое от турчетата вироглаво се откъсваше от ръката на

майка си и се спускаше да види бесилката по-отблизу, прогонваше го оттам с

дрезгав вик бащата.

Пръв откъм християнската махала се зададе Кости Пучура, извил ръце отзад.

Спря се той срамежливо и по-далечко, откъм другата страна на бесилката, срещу

търпеливата турска тълпа, претърси без нужда всичките

---

2 Телялин - глашатай.

с тютюн. Като претърсваше всичките си джебове, макар да напипа два и три пъти

тютюневата си кесия, и като свиваше после цигара, току попоглеждаше през рамо

дали няма да дойде и друг някой християнин на губилището. Не идваше никой; пусти

бяха улиците нататък, към чаршията и към християнските махали. Слънцето още не

беше изгряло, но над града, над цялата околност сияеше ясно небе студеносинкаво,

безучастно.

Веднага щом мина глашатаят и заглъхна зловещият му глас, улиците по

християнските махали пак се оживиха.

- Ще отидем ли да гледаме...

- Грехота е да се събираме там на сеир!

- Грехота е и срамота! Учителят ще ни види. Какво ще си помисли за нас,

милият ...

- Да бехме отворили барем чаршията ...

Тогава излязоха някои по-млади мъже, от улица в улица:

- Хайде сички на атпазар! Как ще оставим учителя! Излезли са там сички

турци... и кадъните им, а ние тука... Сам ще умре между них. Ще се ругаят те с

него и как ще го оставим самичък в последния му час! Хайде сички.

Потекоха цели потоци народ към атпазар. Мълчаливо бързаха навъсени мъже, а

много от жените, и по-млади между тях, бяха се привързали с черни кърпи; ходеха

и нареждаха някои от тях, плачеха на глас:

- Леле, учителе, изядоха те душмани ... Знай ли те сега пустата ти майчица

...

Струпа се на широкия площад цяло море народ, а над главите на всички стърчи

Вардарски беше затворен сам в кауша с пръстения под, в дъното на затвора.

Не бе спал и тая нощ - бореше се той в голяма мъка със смъртта. Колко пъти вече

мина през мислите му целият му живот. Събираше в ума си всичката мъдрост и в

сърцето - всичката си душевна сила. Струваше му се, че носи на плещите си

огромен, смазващ товар и нозете му вече трепереха от немощ, трепереше цялото му

тяло и самото му сърце от някаква болезнена студенина. Но той бе дал дума...