Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

висок пламък и започна да се точи, да се къдри нагоре друга една лента от дим,

черен и гъст. Децата, и Стоян с тях, наблюдаваха всичко това с проточени

вратове, загледа се в ръцете на Ния дори и Султана, но с презрително свито лице.

Ния хвърли главнята в огнището и се изправи. Пушливият пламък на лампата се

люлееше по всички посоки пред лицето й, сетне тя бързо врътна машинката и

пламъкът се скри. остана да се точи едва ли не само черният му дим. Тогава Ния

сложи шишето на лампата, черният дим изчезна и всички видяха как засия лицето й,

ръцете й, озарени от тиха, постоянна, ярка светлина. От машинката на лампата се

подаваше едва-едва бяло, ярко пламъче и блестеше в светлина цялото шише. Ния пак

посегна с два пръста и приподигна фитила. Бялото пламъче се дигна по-високо,

подвижно и още по-ярко. Виждаше се цялото лице на

Ния и как блестяха очите й, отворени широко срещу светлината на лампата.

Младата жена се придърпна и се огледа. Заозъртаха се и другите наоколо. Светло!

Хубаво! Ето, всичко се вижда в стаята. Беше се стъмнило доста и само прозорците

се синееха там, надничаше през тях гаснещата зимна вечер, но в стаята беше

светло; не се спотайваше както преди треперлив мрак по ъглите и много близо

около люлеещото се пламъче на светилника. На стряхата на огнището беше и старият

светилник. Стоеше на трите си разкривени нозе, тежък, груб, почернял от годините

и още по-черен сега - без неговото мижаво пламъче.

Малкият Кирил, дигнал високо брадичка към лампата, разтворил широко очи, не

можеше да се нагледа на новото светило. Той въздъхна дълбоко от напрежение и

въздишката му се чу из цялата стая. Раздвижиха се всички. Ния изнесе вън

тенекиения съд с газта и пак се върна.

- Е що, невесто - посрещна я Стоян, - сега с това ще си светим, а? Ами къде

се намира тая миризлива водица за лампата, има ли некъде чешмичка да си

наливаме? Май нема такава чешмичка.

Султана се изправи уж забързана по работата си и рече, като просъскваше, с

презрение през разредените си, изпочупени зъби:

- Вие пак ще запалите един ден светилника, пак ще се върнете при него, че в

него нема лъжа и дяволии, ами де сега, като сте рекли. . .

Тя се почувствува сама срещу всичките си люде - и малките дори бяха против

нея, но тия й думи бяха най-напред за по-младата й снаха и тъкмо тя, Ния й

отговори:

- Майко, и на тебе ще ти хареса повеке лампата.

- Никогаш.

- Ще видиш. А Лазе, той като чете нощем, сега ще му бъде по-добре. На

светилника очите му се зачервяват. А газ, татко, имаме цели две оки. После ще си

купим от Битоля. Има там колкото искаш.

Влезе Лазар, затвори вратата и се спря изненадан от силната светлина на

лампата.

- Хубаво - рече той и като забеляза мрачното лице на майка си, пристъпи към

нея: - Нели, майко?

- Що?. . . Не виждаш ли как смърди!

- И лойта мирише, майко, и дори по-тежко.

През цялата вечер се говореше повече за лампата, децата не можеха да

откъснат очи от нея. Като седнаха да вечерят, Лазар разказа каквото знаеше за

газта.

извира. От него изваждат и газ, и други горива, във фабрики ги изваждат.

- Ами къде, Лазе, в коя земя? - попита Стоян. - Не ще да е по нас, не ще да

е наблизу.

Лазар остави лъжицата, обърса мустаките си с тъкана шарена кърпа, изправи

глава, негли всички да го чуят по-лесно, и рече:

- В Русия, татко.

На свой ред остави лъжицата си Стоян Глаушев и не сваляше очи от сина си,

пълни с удивление.

- В Русия! - повтори той с дълбок глас. - Бре, бре, бре! Каква земя, какво

чудо! Русия. . .

III

народ, владиката Иларион Макариополски, обяви в Цариград независимостта на

българската църква. През време на великденската църковна служба тоя не спомена,

както винаги досега, името на гръцкия патриарх, а изрече с развълнуван глас пред

събрания в църквата хиляден народ молитва и славословие за всебългарската

църква.

глава. На другата година патриарх Йоаким II свика в Цариград Александрийския,

Ерусалимския, Антиохийския и всички бивши цариградски патриарси заедно с още

двайсет и седем владици и тоя голям събор призна някои права на българите, но

низвергна тримата български владици Иларион Макариополски, Авксенти Велешки и

Паисий Пловдивски, които бяха всепризнати български вождове. Така Фенер искаше с

привидни обещания и отстъпки да измами и заблуди българския народ, а, от друга

страна, се опитваше да го обезглави, като осъди тримата бунтовници владици и ги

изпрати на заточение.

Цариград бе станал средище на църковната борба, която беше повече борба за

свой славянски, български говор по църкви и училища. Бунтовната молитва на

Иларион Макариополски бе подета от целия народ и което стана в Цариград,

повтаряше се с голяма смелост по всички краища на Мизия, Тракия и Македония.

Преспанци също прогониха от своя град наместника на битолския гръцки владика и

вече не споменаваха в църковната служба името на патриарха и на владиката, а

Лазар Глаушев, по подражание на Илариона Макариополски, съчини ново славословие:

- Болгарскому свещеноначалнику и преосвещененшим и богоизбраним

архипастирем всечестния Болгарския-церкви, всечестних екзархов составляющих

Собора Болгария, нашим же отцем и архипастирем многая лета!

За някое време настана затишие в Преспа. Мирно и тихо редяха преспанци

своите църковни и училищни работи. Всяка година избираха нова своя община, която

ръководеше народните работи, и общинарите бяха повечето от еснафите и от

по-младите граждани. Избран бе в общината и Лазар Глаушев, но едва след като се

ожени. Като влезе така в общината и за пръв път седна на широкия миндер между

другите общинари, дядо поп Костадин, председателят, му рече:

- Ти си достоен и най-учен между нас, но нежененият е свободен човек и не

познава той сички човешки грижи и нужди. С друга мерка мери секо нещо жененият

човек, който се свързва со жена и челяд ражда и отглежда.

Едновременно с Лазара бе избран за общинар и Таки Брашнаров, който също

беше млад човек, но от чорбаджиите.

Битолският гръцки владика не се примири лесно с изхвърлянето на името му,

ала сега за него Преспа беше като затворена крепост. Прогонен бе фанариотинът и

прокълнатото му име не само в Преспа, но също и от Охрид, от Прилеп, от Лерин,

от Ресен - де по-рано, де по-късно, - а което ставаше по тия краища, ставаше и

по цяла Македония.

Настъпиха по-спокойни години за Преспа и бяха те години на радост от

победата, на общо въодушевение. Животът в града се обърна и потече в друга

посока, като река, която си е пробила ново корито.

Имаше в Преспа двама братя - Ицо и Миро Бабодеви, - и с тях двамата започна

промяната в живота на преспанци. Баща им някога дошъл от село, като Стояна

Глаушев, но умрял рано и ги оставил сираци по на пет-шест години. Родили се бяха

те за по-малко от две години и нямаше голяма разлика в тяхната възраст.

Приличаха си и по външност, като близнаци, само по-големият, Ицо, беше малко

кьосав. Той и по нрав беше по-сдържан, по-затворен. Като поизраснаха, майка им

ги пъдеше от къщи - сами да си търсят хляба, че бедната вдовица не можеше ни да

ги насити, ни да ги облече. Лятно време те прескачаха оградите на чужди градини

или скитаха по полето и не оставаха гладни, дори носеха и за майка си едно и

друго в пазвите си. После навикнаха да отиват в чаршията и там намираха залъка

си по-лесно и по всякакви начини: ще помогнат в някой дюкян, ще занесат или ще

донесат нещо, а когато нямаше кому да помагат - посягаха и да откраднат. Хитри

бяха и двамата, ловки и дръзки. Израснаха в чаршията и познаваха всяка

работилница, всеки дюкян с людете му и като дойде време да си намерят и те

постоянна работа - не отидоха да въртят тежки чукове в някоя казанджийница или в

някоя ковачница, а се настаниха в търговската чаршия. Влезе Ицо, по-големият, в

един манифактурен дюкян и каза кротко на стопанина:

- Аз. . . само за хлеба.. . да помагам, да помета дюкяна...

В такъв дюкян винаги има работа за момче на десетина или дванайсет години -

ще заслужи то за един залък хляб. А Ицо така подхвана работата си, че

чорбаджията му още към края на първата седмица каза на съседа си:

- Това момче има и на тила си очи.

И Миро се настани като брат си, но той в една бакалница.

Така бяха расли двамата братя, така бяха живели, че рано още познаха людете

и живота им. В сърцата им се разгоря алчност, станаха себелюбиви и безогледно

използуваха за себе си човешката доверчивост и всички човешки слабости. Хитри и

предпазливи бяха двамата братя и най-напред спечелваха доверието на чорбаджиите,

дето работеха, а сетне започваха скришом, неусетно да ги крадат и ограбват. Не

минаха ни десетина години и двамата братя Баболеви си отвориха свое дюкянче, на

самият край на чаршията. И казваха скромно:

- Работихме двамата, поспестихме от залъка си по

некой грош, пък и на вересия взехме по нещо стока от-тук-оттам. Да си

опитаме късмета, пък каквото бог даде.

Те не бяха скромни - преголяма беше тяхната алчност за пари, за богатство и

всичко правеха с трезва сметка. Избраха малко дюкянче на края на чаршията, за да

не пада в очи, но то беше на пътя, по който минаваха пазарджиите от полските

села и чак оттатък, от планинските села по Железник. Всичко беше с тънка сметка

у братя Баболеви: в дюкянчето си продаваха все дреболии, но много нужни на

селските люде - игли, копчета, мъниста и всякакви украси за селското облекло,

огледалца, ножчета, бои, а после започнаха да се появяват по рафтовете и по

няколко топа памучни прежди или басма. Те бяха уловили тъкмо пътя на селските

пазарджии, а по-малкият брат, Миро, пазарен ден излизаше пред дюкянчето и не

пропущаше да мине селянин или селянка, та да не ги покани:

- Влез, стрико, в дюкяна, влез, стрино! Игли, конци, огледалца, сичко

имаме, евтино продаваме, за сиромаси люде.

А по-големият, Ицо, седеше в дюкянчето и лъжеше наивните селяци със сладки

и медени думи, та им вземаше два пъти, три пъти, пък и десет пъти по-скъпо.

Парите бяха оскъдни и още повече у селските люде, но братя Баболеви вземаха за

стоката си и яйца, и кокошки, и масло, и кожи. Пазарен ден дюкянчето се пълнеше

с люде, но братята се оплакваха из чаршията:

- Немаме работа. Какво ще спечелиш от игли и конци?

На третата или четвъртата година те изоставиха малкото дюкянче и наеха

голям дюкян в търговската чаршия. Още месеци преди това казваха на своите селски

купувачи:

- От Димитровден нататък ще ни търсите в чаршията, в новия ни дюкян, на

ъгъла срещу сарачницата на Реджеб ага.

Селяните научиха да отиват и в новия им дюкян, а братя Баболеви отиваха да

купуват стоката си направо от големите търговци в Битоля-, в Солун.

Преспанци минаха през всякакви изпитания, вълнуваха се и се бориха,

издигнаха нова църква, уреждаха училище, мечтаеха за някакъв нов живот, а братя

Баболеви търгуваха и трупаха богатство. Посегнаха и те към книга

и калем, но колкото да се научат да правят сметките си. Ожениха се и

двамата за богати моми, разшириха дюкяна си и го напълниха със стоки от пода до

тавана.. Те не изоставяха селските люде, но в дюкяна им сега влизаха и граждани

да купуват всякакви платове и украси за празници, за сватби и кръщавки, пък и за

погребения. Братя Баболеви още един път разшириха дюкяна си, напълниха го пак с

всякакви стоки от пода до тавана и в него сега шетаха петима калфи и чираци.

Минаха години. Богати и пребогати бяха братя Баболеви, но не се насищаха на

богатство. Направиха си и двамата нови къщи-сараи. На по-малкия, на Миро, се

родиха двама синове и две щерки, но Ицо, по-големият, нямаше деца.

В дъното на големия дюкян заградиха единия ъгъл с джамове и там седеше по

цял ден Ицо Баболев. Какъвто стана, щом навърши четиридесет години, такъв си

остана той и много по-късно. Тънки мустаки, доста раздалечени един от друг,

висяха от двете страни на широката му уста с едва цепнати устни. Към края на

всяка седмица, преди да се обръсне, по брадата му щръкваха редки, тънки пепеливи

косъмчета и берберинът Шабан ага, при когото се бръснеше за по-евтино, би

очистил мършавото му лице с две-три дръпвания на широкия си бръснач, но се

бавеше и с него, както и с другите си мющерии, за да не докундиса1 чорбаджията.

Окапали бяха и веждите на Ицо Баболев, та лицето му беше цяло разголено и

покрито със ситни бръчки. Бледо беше това лице, затворено и без израз. Ицо

стоеше повече с отпуснати клепки, но когато подигнеше очи да погледне някого -

лицето му се оживяваше и погледът му тежеше, като да се слагаше върху човека или

предмета, върху който се спираше. Седеше той зад мътните стъкла в дъното на

големия дюкян, премяташе разсеяно стара една броеница от някакви си костилки и

все мислеше нещо. Той стоеше повече с отпуснати клепки, но лицето му винаги се

белееше обърнато към дюкяна и калфите си мислеха, че непрестанно ги наблюдава.

Той наистина следеше непрестанно какво става в дюкяна и много пъти се случваше

да повика някого от калфите:

- и с обиди, за да го докачи. - Що искаше селянинът, дето си излезе ей

сега? Защо го остави да си отиде?

Така той следеше петимата калфи и чираци - крадял бе някога от чорбаджиите

си, боеше се да не го окрадат, следеше как посрещат и изпращат те купувачите,

следеше какви стоки се търсят и каквото липсваше в дюкяна му, бързаше да го

набави.

подвижен и по-разговорлив, по-приветлив човек. Приличаха си те и по чертите на

лицето, та веднага можеше да се познае, че са родни братя, но лицето на

по-младия беше по-живо, с румени бузи, погледът му беше открит, весел. Миро

пазеше големия дюкян отвън, той беше винаги между калфите и купувачите, умееше

да привлече купувач, да го задържи в дюкяна, да го склони да купи едно или

друго. Двамата братя бяха винаги на един ум - Ицо, по-старият, мислеше и

премисляше за двамата, а Миро бързаше да се съгласи с него. Миро беше по-весел

човек и по-лекомислен, може би защото беше по-щастлив от брат си с четирите си

деца, а Ицо нямаше деца и жена му беше болнава. Ето тук двамата братя имаха

различни мисли и ги криеха един от друг. Миро беше сговорчив, послушен по-млад

брат и се отнасяше много почтително към по-стария, но той си мислеше: "Ицо нема

деца, жена му нема да живей много, той работи за мене, за моите деца!" Ала Ицо

не мислеше така. Ицо не мислеше в работата си за децата на по-младия си брат, а

мислеше за себе си, той работеше и печелеше за себе си - да пълни повече кесии с

жълтици, да разраства работата в дюкяна, да набавя нови стоки и това беше

постоянна жажда в него и сладост, на която не можеше да се насити. Когато

двамата братя преглеждаха сметките си и деляха печалбите си, по-старият не

пропущаше удобен случай да не дръпне от общия куп нещо повече за себе си.

По-младият не беше по-доверчив или по-нехаен към печалбите - той си мислеше: "И

Ицо работи и трупа за мене, за децата ми." Иначе и той би дръпнал от общия куп

повече за себе си. Но братята криеха един от друг тия свои мисли и по-старият

все тъй мислеше и премисляше за двамата, а по-младият бързаше да

се съгласи с него.

По едно време Ицо започна да се заглежда в дюкяните на отсрещната страна на

улицата, дето беше и сарачницата на Реджеб ага. Нямаше какво да мисли дълго той

и каза на по-младия си брат:

- Както сме в тоя дюкян, за една нощ можем да изгорим. Да вземем и да купим

ъгъла отсреща заедно со сарачницата на Реджеб ага и да дигнем там това лето

мааза. Пожари често стават в чаршията, а маазата со каменни стени и со железни

кепенци нема да изгори. Ще я дигнем на два ката и с изба с тухлени сводове и

железо. Мисля аз, не ще ни са нужни повеке от две хиляди лири, а здраво нещо и

сигурно ще бъде и наше ще си бъде за век и веков.

- Ами добре си намислил, брате - съгласи се веднага Миро.

Когато научи сарачът Реджеб, че двамата братя бяха купили дюкяните заедно с

неговата сарачница и че ще ги събарят, за да дигнат мааза, изтича при тях

бедният човек - и тъй както беше в дюкяна си, със запретнати ръкави и с кривия

си сарачки нож в ръката.

- Чорбаджилар. . . от петнайсет години седя аз в тоя дюкян насреща и честно

си плащам кирията на сайбията му, а вие сега искате да ме прогоните оттам. Ами

аз с тоя нож вадя хлеба на децата си, чорбаджилар, и къде ще ида сега? Къде ще

ида в друг дюкян, ще загубя мющериите си.

- Ще дойдеш тука, Реджеб ага, на нашето место - отвърна му спокойно Ицо

Баболев. После прибави негли с приятелска загриженост: - Ако пък ти е голем

нашият дюкян, кажи на сайбията му да ти прегради за сарачница.

- Чорбаджи - каза бедният сарач, - вие ще съборите дюкяна ми насреща и ще

градите там мааза цело лето. Цело лето ще седите тука, докато се направи маазата

ви, а къде ще ида аз през това време? Ако само два дни не работя, децата ми без

хлеб ще останат.

Ицо подигна рамена, стисна още по-плътно тънките си устни. Всеки да си носи

своите грижи! И не се боеше той от сарача, макар да беше турчин: стопанинът, от

който бе купил сарачницата му и другите дюкяни насреща, беше също турчин и бе му

наброил Ицо цяла шепа алтъни.

Към края на лятото братя Баболеви се преместиха в новата си мааза и такава

беше тя, че ключът й от кован

челик тежеше цяла ока. Преместиха се там и за късо време напълниха със

стоки и двата й ката, напълниха и избата. Не загубиха ни един купувач, а станаха

купувачите им още повече.

През пролетта на 1866 година, след великденската седмица. Ицо Баболев

изчезна от Преспа. Никой не се учуди - Ицо често пътуваше до Битоля, до Солун,

до Филибе, а ходил бе еднаж и чак до Цариград. Но мина доста време и людете

започнаха да подпитват за него. Миро отговаряше:

- Ами той. . . по работа. . .

По-големият брат бе заминал за Беч. Баболеви криеха това далечно пътуване,

както скриха и подготовката му. Като научиха с течение на годините всички

хитрини на занаята си и най-вече като напълниха цял сандък с жълтици, Ицо каза

на по-младия брат:

- Докато стигне до нас, нашата стока минава през много ръце и сека ръка

тегли към себе си. Защо да не отидем да пием вода направо от извора? Каквото

спечелим, ще си бъде само за нас, нема да делим с никого. Ще купуваме направо от

фабриките. Един от нас да отиде в Беч. Там ще намериме люде от секакви фабрики.

- Ти ще идеш - отвърна Миро. - Не ме бива мене за такова нещо. Ама, Ицо. .

. Беч. . . далеко бре! И швабски не знайш, как ще се разправяш с разни там

шваби?

извади оттам цяла шепа

жълтици.

- Ето ключ за секакви врати. И на швабски език ще те научи, секи шваба

поклон ще ти направи. - Той добави: - И други люде от нашите места са ходили до

Беч и по-далеко. . .

- Е, върви, върви, Ицо. . .

Най-напред Ицо Баболев отиде в Битоля, два пъти едно след друго. Там той

научи как ще отиде до Беч и как ще пренесе на такова далечно място до тридесет

хиляди лири чисто злато. И приятелите му евреи и власи - търговци в Битоля - го

поглеждаха учудени, като

им каза, че има на ръка такава сума суха пара. Един от тях не се сдържа и

му рече:

- Не знаех досега, чорбаджи Ицо, че може да има в една Преспа човек с

толкова пари. Аферим!

- Дамла дамла гьол олур1 - отговори скромно на турски Ицо Баболев.

- Ех, чорбаджи Ицо - поглади брадата си битолският туджарин2. - Тебе

сигурно са те настигали и поройни дъждове.

Ицо Баболев едва-едва се поусмихна, както му беше обичай понякога, наведе

очи и не бързаше да отговори. Така, с притворени очи, той и сега виждаше

гъмжилото от купувачи в маазата му, особено в пазарен ден, когато Преспа се

изпълваше със селяни от околните села. И пак се усмихна Ицо. по кьосавото му

лице се разля едвам доловима руменина и отговори неясно:

- Ние с моя брат сме като в кошер. Прелитат пчели и оставят меда си. -

После той отеднаж дигна тежкия си поглед и продължи: - Такава е стоката ни: не

се знай цената и. Искай, колкото ще искаш. А людете повекето са глупави. Само да

знайш как да ги посрещнеш и как да ги изпратиш. Излъгал си го еднаж и като има

нужда, пак ще дойде да го излъжеш. - Той пак млъкна, но, види се, му се стори,

че бе проявил прекалена откровеност, и току попита: - И вие тъй, нели?

Битолчанинът се замисли за миг и после на свой ред се усмихна:

- И ние тъй.

Като се разчу между приятелите му в Битоля, че се готви да пътува за Беч с

тридесет хиляди лири, Ицо Баболев вече нямаше защо да ги търси из битолската

чаршия - те сами идваха при него и му предлагаха някой по две, по три хиляди

лири за съдружие. Ицо отговаряше:

- Е, ако отида до Беч, ще донеса стока и за вас. Досега аз купувах от вас,

пък сега може и вие да купувате от мене.

Той замина за Беч с едни кожени, поотъркани дисаги и с един поизносен кюрк

- да не влиза в очи през Дългия път, а времето беше още хладно и можеше да му

--

1 Капка по капка вир става. 2Туджарин - търговец.

дрехи от домашно платно, няколко чифта чорапи от домашна прежда, едни похлупци,

пълни с небито сирене, два сомуна домашен хляб. Макар да хапваше колкото едно

пиле, до Беч с тия хлябове той нямаше да изкара, но и по пътя ще си взема по

нещо. На голо, под учкурлука на чакширите му и под широкия, тъмночервен пояс,

той препаса кемер с петдесет лири. На ризата му, под лявата мишница, близу там,

дето туптеше сърцето му, беше изкусно и здраво пришит чек за тридесет хиляди

турски лири в австрийски пари. Той и в съня си дори усещаше там, под лявата си

мишница, сгънатата пъстра хартия. И от тая хартия се преливаше в сърцето му

голяма сила и смелост.

Ицо Баболев мина през Скопие, през Враня и Ниш и като влезе в Сърбия с

възморавия си фес, започнаха там да му викат "турак". Той не се тревожеше, че го

наричат турчин, а се боеше само да не подуши някой в чуждата земя чека под

лявата му мишница и кемера на кръста му. В Смедерево се качи на един маджарски

кораб и продължи пътя си по Дунава накъм Будапеща и Беч. Той не се учуди много

на голямата река - на нищо не се учудваше, по цял ден седеше до дисагите си на

палубата и се припичаше на пролетното слънце. Само когато се спираха на

многобройните пристанища, Ицо се промъкваше до борда и с любопитство наблюдаваше