Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

Лазар говори със селяните, както с роднините си в Гранче. Навсякъде те въртяха

очи и кривяха голите си вратове; людете на Таки бяха размътили главите им. А и

те сега, закупвачите на Брашнаров и Баболев, ходеха по селата. Като чуха, че и

Лазар ще плаща колкото и те - закупвачите на новите мелничари не повишаваха

цената на житото и това беше първото им отстъпление. И сега не Лазар, а Кривиот

подръпваше и разтърсваше селяните за широките им пояси

- Що бре... Вие со чорбаджиите ли, дето имат цели врещи с алтъни? И бачо

Лазар ще ви плати, колкото них. Не знайте ли кой е бачо ви Лазар, та не искате

да го почакате с парите? Кому е изял и една пара досега? Ето и той ще ви даде по

некой грош, а за другите ще го почакате, както винаги досега. Е, той нема пълни

врещи...

Лазар не можа да раздаде всичките си пари. Някои от селяните приемаха да

им дава нещо като предплата, но други не приемаха и Лазар не знаеше що мислеха

те. ПрибрАха се с Кривио угрижени. И за една цяла неделя след като се върнаха в

града, едва дойдоха за Лазара десетинапетнайсет селски коли с жито. Атанас

Кривиот се опитваше да го успокоява:

- Почакай, бачо Лазаре. Селските глави не увират лесно. Пустата пара ги

блазни ... Друго е да земеш на ръка. Пуста сиромашия! Ама почакай ти, бачо

Лазаре ...

И така излезе. Цяла неделя влизаха и излизаха селски коли все през портата

на новата мелница. Селяните извиваха очи към високия кумин и цъкаха с език: що

беше това чудо! Оглушителният вой на парната свирка плашеше воловете им. Голяма

сила, брей! Но изеднаж селяните започнаха да обръщат колите си към дюкяна на

Лазара Глаушев, към неговите хамбари. Мнозина се оплакваха:

- Казаха ще ни плащат по-скъпо, а на кантара гледат да ни ударят. Изедници!

Ние от тебе, бачо Лазаре, нема да се делиме...

Тая година излезе благополучна за Лазара. Също и другата година. Той

задържа и Атанаса Кривио в дюкяна си. Но парите се оказаха по-силни и от

двамата. Житото на преспанското поле пак потече към новата мелница. За Лазара

Глаушев и за другите житари в Преспа веке оставаха само трохи.

Щом започваше да се смрачава, детето все по-често попоглеждаше към вратата

и се ослушваше навън. Скоро след това се дочуваха познатите стъпки по ходника,

тежки и бавни, вратата се отваряше предпазливо и влизаше дядо Стоян. Още щом

скръцнеше вратата, детето започваше да размахва ръчички и надаваше викове с

лице, светнало от радост, дребни, редки зъбчета се белееха в широко

разтворената, влажна уста, чуваха се отделни думи:

- Деде... иде ... Боко, Боко ...

Това значеше, че дядо иде пак при Борко.

То едва изричаше първите си детски думи и още не можеше да се задържа на

крачката си. А първите му две годинки бяха се търкулнали. Дядо Стоян протягаше

големите си начернени ръце и дигаше малкия човек на рамото си. Борко надаваше

нови викове: колко високо беше на дядовото рамо, стаята ставаше по-широка, през

прозорците се виждаше в двора и в съседните дворове, виждаше се и улицата -

какъв широк свят! После те сядаха на меката ямболия и започваше безкрайна игра с

ръце, с пръсти, с побелелите мустаки на дядото, с капата му, с бодливата му

брада, с коравите космати уши. Не спираше и разговорът между двамата, малкият

усвояваше нови думи, а старият после ги повтаряше на детския език. Ния влизаше,

излизаше по работата си, но те и не я забелязваха. Когато прозорците

потъмняваха, дядото ставаше да си върви. Детето го гледаше учудено, понякога и

проплакваше недоволно, ала бързо се примиряваше с тая необходимост и викаше:

- Деде ... пак!... Деде... пак...

- Пак ще дойда, сине, пак ще дойда...

И дядо Стоян идваше всяка вечер да види внука си, на връщане от чаршията.

Понякога те двамата толкова се улисваха един в друг, че баба Султана идваше да

прибере стария и се караше на Ния:

- Що не го изпъдиш! Той не се сеща да стане, а нощ е веке.

Заварваше ги често заедно и Лазар, който се прибираше по-късно. Дядо Стоян

все намираше с какво да се похвали от малкия:

- Не съм виждал такова дете! Какво е маленко, а сичко разбира! Ама ние с

него сме веке на един ум...

Детето често боледуваше. Дядо Стоян така се застояваше край леглото му, че

Ния понякога трябваше наистина да го подсети за баба Султана. Старецът се

връщаше в къщи и казваше съкрушен:

- Борко пак е болен....

И се хвърляше пред иконостаса да се моли по цели часове. Молеше се не за

малкия - каква вина и грях можеше да има такова дете! - а се молеше и плачеше за

себе си, грешния, и за всички грешни люде, милостив да бъде бог към тях, слабите

човеци, ето и такива дечица трябваше да страдат заради грешния човешки род...

Като влезе в третата си година, малкият най-сетне проходи, отпусна се бързо

и да приказва. Сега и игрите станаха по-други, и разговорите между тях двамата.

Детето питаше и разпитваше ненаситно: откъде иде дядо, къде отива, що има в

къщи, що има в дюкяна, ами видял ли е той кучето на улицата...

Дядо Стоян пак се хвалеше:

- Какво чудно дете! Бога ми, то сега знай повеке от мене ...

Детето често се заглеждаше ту в майка си, ту в дядо си, ту в баща си. Мама

- от нея идеше всичко хубаво и сладко в неговия свят; с дядо беше много весело,

но татко не беше като дядо. И татко го вземаше на колената си, милваше го, но

понякога го забравяше в скута си или ръката му някак сама се движеше по малката

главичка; то чувствуваше как отслабваше силата й все повече, докато спреше да се

движи, и татко също седеше неподвижен, не виждаше нищо и не чуваше. Долавяше то

нещо тревожно и в разговорите между мама, дядо и татко - следеше то израза на

лицата им, колебанията на гласовете им. Ами татко никога не се смееше и когато

се усмихваше - очите му сякаш не виждаха Борко.

- Що му мислиш толкова, Лазе... - каза еднаж дядо Стоян. - Нели си плати

всичките борчове! Никому не дължиш веке нищо.

- Платих ги, татко. Тая година сичко платих. Никому нищо не дължа веке. Що

мисля ли? За сичко мисля. Целият ни живот се промени.

- Промени се. Право е. На по-лошо се обърна. Ама пак ще се обърне на добро,

сине. Требва сичко с весело сърце...

- С весело сърце... А вие в дюкяна по ден работите, по два дни стоите со

скръстени ръце. Аз пък со зъби и нокти требва да се боря за секо зърно. Така е

со целия народ. Само Брашнаровата мелница се върти секи ден. Преди години

знаехме накъде вървим сички, сега - наникъде. На едно место, в един батак киснем

сички.

- Ти пък немой да се кахъриш за сички ... За сички да мислиш ...

свива малкото му сърце от уплаха и от други някакви неясни чувства, от гърдите

му се откъсна въздишка и то изхлипа с учудени, уплашени очи.

- Гледай го ти - притисна го дядо му на широките си гърди. - И то въздиша

...

Ния посегна да вземе детето, като да усещаше наблизу някаква опасност. Тя

- Наистина, Лазе... Добре ти казва татко. Малко по-широко сърце ...

- За себе си мисля и за сички. То е се едно. Накъде бехме повели тоя народ

и докъде стигнахме?

- То... народ не гине, синко. Мравуняк.

- Поведохте го... - повтори Ния след мъжа си и добави: - Нема да се върне

той, където беше.

Детето слушаше и сърцето му се пълнеше със смътна тревога.

Старият стана да си върви. Изпратиха го тримата до вратата. Детето

размахваше ръчички след него:

- Дедо, пак...

- Пак ще дойда, синче.

По улицата за към дома той усети, че нещо натежава в гърдите му, и си

помисли: "Разтъжи ме Лазе ..." Тая вечер той не яде с охота.

- Ти що... - загледа се в него Султана.

- Нещо като да не ми е много харно...

- Гледай да ни се поболиш ... Кой ще те гледа.., Не мога веке аз -

нареждаше Султана и се взираше в лицето му: нищо му няма Все това бяло, румено

лице и като че ли още повече се отвори, откакто побеляха мустаките и веждите му;

под провисналите мустаки се спотайваше все същата весела, добродушно-хитра

усмивка.

- Е, старо... - завъртя той голямата си глава,

оголяла на темето: - Може и да се поболея еднаж и аз ... Седемдесет и една

веке ...

здраво стъпва. Султана го погледна няколко пъти: нищо му няма! Преди да си

легнат, той пак застана пред иконостаса, както всяка вечер, отпусна се на колена

и се моли дълго, усърдно. Отдавна не беше се молил толкова дълго и така

разпалено. Търпеливо го чакаше тоя път Султана, не го прекъсна, както друг път,

когато старият се увличаше в своите молитви, а тя никога не лягаше преди него.

След молитвата, лицето му още повече се разведри и едва като си легна, рече:

- Поразтъжи ме тая вечер Лазе ...

Султана го покри и притисна завивката към гърба, към кръста му - да не му

хладнее през нощта, есен беше вече, нощите ставаха хладни. После тя попита:

- Що те разтъжи толкова?

- Нели го знайш него... Той бере грижите на сички. Открай време...

Старата жена нищо не отговори. Такъв беше Лазар. Ето и дете му се роди -

нема да си седне в къщи, своята си работа да гледа. Дядо Стоян продължи:

- Ама пък и в него сички се кръстят, в него гледат. Султана пак нищо не

отговори. Така е - няма що

да отговаря. Преди да духне ламбата, тя поглежда стареца още еднаж: той е

затворил очи и се усмихва на мислите си.

Така го завари тя и на другата сутрин - усмихнат. Само лицето му бе леко

побледняло и постоянната руменина по бузите му се бе събрала на петна. Побутна

го, а миг преди това се досети, че той беше мъртъв. Още през нощта забеляза тя,

че бе притихнал някак особено, не го усети да се помръдва, не го чу да хърка или

да се изкашля. Ето какво било! Тя не писна, не се завайка, а го погледна остро:

как я оставя така! Улови ръката му - студена, твърда, неподвижна! И простена

глухо, с потисната скръб;

- Ох, Стояне... Що ми стори. Как не те полекувах нещо снощи ... Ама и ти...

нищо не рече. Ох...

Тя скочи. Предстоеше й най-важна работа. Нямаше време да плаче и да тъгува

сега. Свило се бе сърцето й с голяма болка, но сега камък върху него. Най-напред

трябва да се тури в ред мъртвият. А в същото време и друга мисъл оживя в ума й:

- Сега... сама! Отиде си. Заспа си и това беше. И пред иконата стоя с

молитва. Сега сама света Богородица ще те посрещне горе и ангелите. Праведна

душица, чиста. Не стори ти зло никому. И краят ти такъв ... ни болка, ни страх.

Ама мене защо ме остави така отеднаж ... като от ръцете ми да избега ...

Откъм стаята на Кочо и Раца не се дочуваше никакъв шум: рано беше още. Тихо

беше и в малката стая, дето спяха по-големите Кочови деца. Старата жена не отиде

да вика, да тропа. Нека спят. Мъртвият не бърза. Тя сложи да се топли голям

котел с вода. После отвори големия сандък в стаята си, извади оттам вързоп с

чисти, нови долни дрехи: отдавна бе ги приготвила за тоя час. Виж как идва

смъртта, когато и никак не я чакаш. Там, до тоя вързоп, имаше и друг, с нейните

дрехи за последно обличане. Извади тя и най-новите горни дрехи на умрелия - да

го премени за последен път. После се спря пред вратата на Кочовата стая:

- Кочо... ставай, сине. - Когато се показа Кочо на вратата, тя му рече: -

Ти бъди жив, синко. Баща ти умре.

Кочо сякаш не я дочу:

- Що велиш, майко ... Ами кога?

- Снощи. И аз не съм го усетила. Иди, сине, кажи на Лазара. Елате после

двамата, да наредите татко си, както е прилично. Прати да кажат и на Манда, на

Нона.

Едва когато беше всичко готово - мъртвият бе изкъпан и лежеше с ръка върху

най-новите си дрехи, с бели чорапи, - Султана подви нозе и седна до главата му,

облечена и тя в най-новите си дрехи, с голяма, черна кърпа. Над главата на

мъртвия горяха няколко восъчни свещи. Ния бе сложила там няколко есенни китки.

Светлината на свещите играеше по чистото лице на умрелия, бузите му все още се

руменеха. Постоянната усмивка на Стоян Глаушев и сега не беше изчезнала съвсем

от лицето му. Привела се над него с отпуснати краища на черната си кърпа,

Султана тихо рече:

- Вижте го как се е усмихнал... Ангела си вижда,

райската врата вижда. - И като че ли си спомни тя изеднаж целия му живот,

целия техен общ живот, въздъхна издълбоко и добави: - Изпусна чуковете

най-после, Стояне... Нема да влезеш веке в дюкяна си... Едва сега заплака

старата жена.
Една сутрин, скоро след като бе минала година от смъртта на стария, Кочо

излезе малко по-рано от стаята си - не дочака да го извика майка му, както

винаги.

- Още не съм запалила огъня - рече тя, приседнала пред огнището. - Не може

Кочо нищо не отговори. Излезе вън да се умие на чешмата и пак се върна.

Султана забеляза, че Раца все още не излизаше от стаята, както друг път. Мързи

я, магарицата ниедна! Тя вече нямаше малко дете, та да се бави . . . Кочо

приседна до огнището и въздъхна пресекнало. Тежи му нещо. Старата жена чакаше.

- Майко... - започна той пресипнало, изкашля се и продължи: - Аз, такова,

ще замина за България.

Аха, що било! Затова Раца не бърза да излезе. Така са наредили те двамата.

Бои се тя сега да излезе пред очите на свекърва си. И Султана викна:

- Хайде, Рацо ... Ела да дадеш закуска на мъжа си.

- Нема веке живот за нас тука, майко - започна пак Кочо.

Султана мълчеше, И Кочо вече не чакаше отговор, когато тя заговори,

загледана в подхваналия се огън:

- Ти веке много пъти споменаваш за България. И татко ти беше още жив. Тука,

велиш, нема живот... ами там!

- Там е друго - разбърза се Кочо, но не можа да каже много нещо: - Там е

веке свободно и ... Сички отиват сега там.

- Отиват. Знам. Мнозина веке отидоха. Ама ти не си видел с очите си как е,

що е. Тука новите съдове ви зеха хлеба, здои там нема ли нови съдове?

- В София ще ида. Голем град. Ако не може едно, друго ще може.

- Ти не можеш веке друго, не можеш веке много нещо. На петдесет години не

се захваща нов занаят, А тук, криво-лево, без залък нема да останеш.

- Ами може и там со занаята. Се по-лесно ще бъде там.

Тя го погледна през рамото си и рече остро:

- Секи камен на местото си тежи. - И току викна: - Рацо, мори! Хайде, мъжът

ти чака закуска да му дадеш!

За някое време Кочо не се реши пак да отвори дума пред майка си за

България. А и тя нищо не споменаваше. Кочо и сега още се прибояваше от нея. Но

тогава се случи и друго нещо: разчу се из целия град и вестниците писаха, че

България и Сърбия се бият. Сръбският крал Милан нахлул с войска в България и

българите го бият. Завидял кралят, че са се съединили Княжеството и Румелия, и

дигнал войската си срещу тях. Българите тичали на бойното поле по двама на кон,

както русите при Шипка, и бият краля.

По това време беше, излезе една нощ Султана Глаушица да пообиколи двора,

преди да си легне, да види дали портата е добре затворена, и току нададе вик:

- Скоро, Кочо, да видиш що става!...

Зачуха се гласове и по съседните дворове. Кочо изтича вън, след него и

Раца, и децата, по-големите, които бяха още будни. Нямаше що да питат - всичко

се виждаше: ясното ноемврийско небе цяло се бе разбунило. Понесли се бяха рояци

звезди една срещу друга, пръскаха и отскачаха пламтящи искри по всички посоки,

та цялото нощно небе сияеше. Невиждано чудо и знак - наизлезлите люде по

дворовете в студената есенна нощ гледаха небесния огън разтреперани. Старата

Глаушица се прекръсти три пъти и рече:

- Ето що става, когато брат срещу брата се дига с оружие ... Ще ни накаже

бог, ще ни затрие...

Не продума вече Кочо за България. Пък и зима настана, затвориха се

пътищата, не беше сега време за такова пътуване. Но Султана забелязваше, че Кочо

не беше се отказал от мисълта си за България и дори се готвеше той с едно и

друго за път. Също и Раца. Дочу старата жена, че той продавал разни вещи от

дюкяна, а Раца все току стягаше и прибираше, каквото имаха по-ново от облекло и

покъщнина. Споменаваха и децата за България, като бъбреха вечер край огнището.

Виждаше се, цялото семейство на Кочо знаеше за това пътуване и се готвеше.

Нова рана се отвори в сърцето на старата жена. Но майка беше тя, никой няма

да я пита за раните и, за болките й. По цели нощи тя си цепеше ума как да спре

по-големия си син. По-малкият изхвръкна от ръцете й, но поне беше тук, наблизу,

можеше да го вижда, а тоя сега искаше съвсем да я изостави. Ами децата! И децата

си ще вземе Кочо, празна ще остане къщата й, пуста и празна... А как ще го спре?

Парите, петдесет лири, които им върна Лазар, бяха у нея, в нейния сандък. Няма

да ги даде на Кочо! И той да не продава бащиния си алат в дюкяна - баща му е още

цял в гроба! Ако рече да тръгне, тя ще дигне ръка и ще го прокълне. На прага ще

легне, да я прескочи. В нозете му ще падне, ще плаче, ще го моли... Така я

лъжеше умът и виждаше тя. Щом не можа да задържи Лазара ни с думи, ни с молби,

ни със заплахи - Кочо ли ще задържи! Лазар има по-милостиво сърце, а Кочо през

нея ще мине, ще я прегази - такъв е той още от малък, не отстъпва, щом науми

нещо. А като е рекъл да тръгва на такъв път с пет деца, тя парите ли ще му спре?

Къде ще го пусне без пари? Цепеше си тя ума по цели нощи, а раната зееше на

сърцето й отворена ...

Мина зимата и тъкмо на поклади беше, на "прошка". Дойдоха привечер да се

простят с майка си, както беше обичай, Лазар и Ния, доведоха те и малкия Борис.

Дойдоха Манда и Нона с мъжете си, с децата си, но те скоро си отидоха. Дойде и

Неда с мъжа си, Спирко Крайчев - нали и тя беше като своя в Глаушевата къща.

Събра къщата людете си - нямаше го само дядо Стояна, нямаше го и Кирила Кочов,

той беше и тая година в Солун, да се учи. Не беше шумно и весело, както други

години на тоя празник, докато беше жив старият, а той беше най-шумен и най-весел

на тоя ден - но сърцето на Султана беше пълно, стихнали бяха и облагнали

всичките й рани и болки. И тъкмо сега намери Кочо време да заговори пак за

България, а и Раца зяпна в него - чакаше го да заговори, те пак се бяха

наговорили. Тя беше зад него в тая работа, кучката, тя го подтикваше, макар да

си остана иначе все тъй отпусната и хлабава! Нали беше Кочо малко тежък в езика,

това намери да каже: - Хайде да се прощаваме, че кой знай дали ще се видиме още

еднаж на тоя ден ... След Великден ние с децата тръгваме за България.

Султана и това забеляза, че никой не се изненада от приказката му - всички

знаеха за решението му да замине; дори и Неда, и мъжът й Спирко Крайчев, който

сякаш не знаеше да говори от стеснение. Старата жена чакаше да чуе Лазар какво

ще отговори на тия приказки на по-стария брат. А и с него те двамата като да

бяха се наговорили. Лазар започна:

- Както е тръгнало, Македония ще запустей.. Лоша ли ни е земята, не може ли

да ни изхрани, ама ето, такова време дойде да бегаме от нея. Зло ни гони. Аз

нема да те спра, Кочо, колкото и да ми е жално.

"Виж го ти и него!" - втренчи Султана очи в по-младия си син, но погледът й

бързо омекна. Колкото и да бе мислила какво да каже тъкмо сега - всичко изчезна

от старата глава; някак против волята й отпадна и гласът й, та като заговори,

всички наоколо я гледаха със съжаление.

- Ами барем върви ти сам - рече тя. - Остави децата тука, върви първо ти

или ето, с Благоя, да видите какво е, що е там. Никъде не дават наготово и со

лесно. А как ще тръгнеш така, с толкова деца, жена ...

- Аз, майко, питах и разпитах - отвърна по-смело Кочо. - И писмо писах, и

отговор получих. В София работа секаква. И по цела България, където искаш.

Свободно е там, веке, майко, нема ни турци, ни ...

Натежаха очите от сълзи на старата жена и тя викна, но гласът й прозвуча

като плач:

- Е, харно де! Свободна България, нема турци там... Ами наша Преспа огън ли

да я гори бре? Нигде нема по-хубаво от Преспа. И как ще ми вземеш децата бре ..

. тука сама аз, като кукувица ...

- Ела, и ти с нас, майко! - изправи се живо на колената си Кочо; виждаше

той, прекършил бе волята й. Обади се и Раца:

- Ние и за тебе си говорихме да... да те вземем с нас.

- Аз ще те кача на кончето, бабо - викна Благой, най-големият Кочов син, и

додаде като на присмех: - Ще те кача на коня като селска невеста ...

Всички бяха против нея. Е, харно! И тя ще застане срещу тях. И викна гневно

на внука си:

- Куче! Един път съм била аз невеста, втори път нема да бъда. Как ще оставя

гроба на дедо ти бре! Не излизам аз от тая къща.

Обади се пак Лазар и той я удари право в сърцето:

- Гробът си гроб, майко. Нема да го забравим никога, но... Я ние да се

дигнем, сичките... и ти, и аз, и Ния ... па да идем в София. Мъчно се живей

тука.

Загледа се в него Султана, лицето й потъмня. Само очите й горяха - само в

- Ако тръгнеш и ти ... да знайш, аз ще умра.

Сговориха се двамата братя и продадоха бащиния си имот - дюкяна, нивиците и

лозето за сто и двайсет лири (повече и не можеха да вземат по това време),

разделиха си братски парите, дадоха на Манда и Нона каквото им беше дял. Казаха,

че къщата остава за майка им, а тя, Султана, сега в нищо не им се бъркаше.

Веднага след Великден Кочо замина за София с цялото си семейство. По едно време

Султана бе наумила да му рече да й остави поне Царева - по-малката си щерка, -

но после старата жена махна с ръка: нека вървят всички, тя нищо вече няма да

продума, щом той сам не се сеща да помисли и за майка си. Остана Султана

Глаушева сам-сама в празната къща.

Всеки ден и по два пъти на ден идваха при нея ту Лазар, ту Ния, пък и

двамата заедно да я молят да се прибере при тях. Старата жена отказваше и

най-сетне им се скара:

- Оставете ме бре, деца! Що знайте вие! Как ще оставя огнището си да

угасне, да изстине! Тука съм се родила аз, тука съм раждала и вас, тука умре и

татко ви ... Що разбирате вие от такава мъка! ...

Минаха по няколко пъти и Манда, и Нона, но те си бяха все чужди. Мина един

или два пъти и Неда, и тя от жал към вуйна си, но и повече от приличие, че бе

яла хляба на старата жена толкова време. Отбиваха се първите дни и някои от

съседките, но те пък повече за да научат нещо, да разпитват и сами да се

показват в чуждата, неволя. Скоро Султана остана съвсем сама и дни наред не

стъпваше човек в двора й. То се знай, Лазар и Ния не я забравяха, но не можеха

да идват всеки ден; имаха си те свои грижи, а и детето им пак се разболя по това

време.

Не наруши с нищо реда в къщата си Султана Глаушева. Ставаше все тъй рано,