Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

забеляза как побледня лицето му.

- Не знам каква е тая работа - рече той с пресъхнало гърло и си помисли:

"Те и за мене ще дойдат..."

- Нямаше какво да пита повече Султана, нямаше тя време за губене сега. И

каза припряно:

- Ти, Андрея, ако научиш нещо, прати некой от калфите да ми каже. И ако не

си дойде Лазе до обед, прати ми единия от калфите да му занесем храна, постилки.

И учителят бил с него, Вардарски.

- И Вардарски ли?... - попита Андрея и лицето му още повече побледня.

- За него пък кой ще се погрижи ... постилки, храна... Нема си никого. Е,

нема да го оставим така, ама

дано да ги пуснат.

Тя млъкна и си мислеше: "Андрея знай нещо. На два пъти се промени лицето

му, Те знаят нещо тримата: Лазе, Андрея, учителят..." Дигна тя наново очи към

Андрея, негли да познае нещо по лицето му, да проникне с поглед в мислите му,

Смутен беше той и все поглеждаше майка си. Султана рече:

- Андрея, сине: кажи, ако знайш нещо. От майка нищо не се крие.

Той пак погледна майка си и като че ли тя го бе попитала, на нея отговори,

нея искаше да предупреди, но и да успокои:

- Смутно време... народът се тревожи, не ще да

трай повеке... А и турците се боят,., Знам ли, може за това да са задържали

Лазара и Вардарски, от страх. Може и мене да дойдат да ме вземат, може и други

да решат, но нема нищо, нема нищо...

Погледа го Султана, погледа го и рече:

- Ти не ми казваш сичко, Андрея, и нема да ми кажеш. Ама само живи да сте и

здрави. А ние, майките, то се знай нашето. Е, хайде да вървя. И не забравяй,

Андрея, за калфата.

Тя се върна бързо в къщи, събуди Благоя - по-голямото Кочово момче:

- Иди кажи на стрина си Ния да приготви постилки, завивки за чичо ти. Да

приготви и ядене, а пък аз ще му източа баница. Нека има повеке, там са повеке

люде и учителят е с него, Кажи й, баба ще отиде към обед, да му ги занесе с

калфата, Тичай, сине. - И тя додаде като на себе си: -Ако пък го пуснат до

обед.,, ама кой знай дали ще го пуснат, кой знай...

И се запретна да точи баница. Като се върна Благоя, тя не го остави да си

отдъхне:

- Върви сега при учителя си ... Нели знаеш къде живей! - Старата жена

забеляза недоволство по лицето на внука си, тръсна брашнените си ръце и викна: -

Ами нели ти е учител бре! Заптии го взели тая сутрин, в тъмница го затворили. Не

ти ли е жал! Ха тичай! Кажи на тая там, Ацевица, да му приготви постилка,

завивка, да ги върже, чичовият ти калфа ще отиде да ги земе към обед и ще му ги

занесем в затвора. Така й кажи. Ама тичай. Грехота е учителят ти,

нема си никого ...

Детето беше вече на улицата. И скоро се върна:

- Тя, Ацевица, рече и нейния мъж го взели снощи с учителя. Ще дойде и тя,

заедно да идете в затвора...

Глаушица се нахвърли върху току-що замесеното тесто да прогони лошите си

мисли. Не ще да са току-тъй тия задържания, а може да има и други задържани

люде. Що ли става? А тя да побърза; да не оставя детето си без храна, без

завивка ...

Не остави тя никого на мира - нито Ния, нито Андрея, нито Ацевица. Все току

разпращаше Кочовите деца, изпрати и Кочовица да помогне на Ния, макар да бяха

там три жени.

- Върви, върви. Да не закъсней Ния.

Тъкмо по обед време пред оградата на градския затвор се изправи старата

Глаушица, а току зад нея застанаха Ацевица, с две бохчи и торба, надяната на

ръката й, единият от Лазаровите калфи, натоварен с два големи вързопа постилки и

завивки, двете по-големи Кочови деца - и те с разни неща в ръцете си. Спряха се

там всички задъхани - Султана ги бе накарала да обиколят, за да не минат през

чаршията. Тя не беше стъпвала досега в чаршията.

- Що е туй море, бабо? - спря срещу тях заптието, което пазеше пред

оградата на затвора. - Вай, Вай, вай! Много нещо бре ...

- Ами като сте затворили толкова люде! - сопна

му се Султана.

Заптието повика тъмничаря.

- Това е за Лазара Глаушев, за учителя и за Аце Кутрев - каза на тъмничаря

баба Султана. - Иди, ага, пусни ги да дойдат да си ги вземат. Храна, завивки ...

- Е, бабо, е, бабо ... - усмихна се в рошавите си мустаки Фаик онбаши. - Ще

дойдат други люде да вземат туй нещо. Ти почакай ...

- Кои други люде? - прекъсна го Султана. - Какви други люде... аз нема да

ги дам на други люде,

Повикай сина ми, Лазара Глаушев. Нему ще му ги дам.

- Не може, бабо ...

- Как да не може бре, ага? Искам да видя сина си.

- Ела после, бабо. Сега не може. След пет саати, Ще пуснем всички в двора,

ще гледаш ти твойто син.

- Ами като съм дошла сега, така ли ще се върна бре, ага! Без да го видя! Ти

немаш ли майка бре, турчине? -

Не беше лесно да се откаже нещо на Султана Глаушева. Не бяха само думите,

всякога изричани с голяма сила, още по-трудно беше да се устои на погледа й,

срещу цялата й осанка, макар да се бе смалила съвсем тя, откакто Лазар и Ния

напуснаха къщата й. Върна се тъмничарят, изведе Лазара от кауша, наруши реда. И

сякаш да се оправдае, той рече:

- Сербез1 майка имаш, чорбаджи... Ама да не се бавиш много, да не се бавиш

...

я пускаха да се приближи повече. Погледна го тя една минутка - да прочете по

лицето му това, което искаше да узнае; иначе той може да я излъже или няма да

каже всичко пред турците там. Бодър беше той и дори весел, а какво ли е на

сърцето му? Такъв си е бил всякога Лазар: трудно ще познаеш по лицето му дали се

бои, дали го мъчи нещо ... Той й се усмихна:

- Е, майко... Виж ти къде ни било писано да се

видим!

човек, и затвор.

Радостно му беше, че я виждаше сега, през тая ограда, и, все тъй

безстрашна, дейна, да види тая светлина в очите й, да чуе бодрия й глас. Той

рече:

- Нема нищо, майко. Изтървал се там един ... но сега призна, че е лъгал. Ще

- Ти не мисли за нас, които сме вън, сине. Тебе ти е нужна сега по-яка

душа. Крепи се и не се предавай на лоши мисли.

---

гордост.

- Пак ще дойда, Лазе.

Тя отиваше всяка сутрин по оня час, когато пускаха затворниците в двора.

Още щом излезеше на вратата на затвора, Лазар я виждаше да стои вече там, пред

оградата, с някой вързоп в ръце. Идваха често с нея и дядо Стоян, и Кочо, и

Ацевица, та и Атанасовица. За Ния не беше място тук - да я зяпат турците,

безсрамни и мръсни са някои от тях, когато е за гяурка. Не спомена нищо за това

ни Лазар, ни Султана, ни пък сама Ния - то се знаеше само по себе си.

Заклела се бе Султана да не стъпва в Лазаровата къща. И не стъпваше. Преди

да тръгне сутрин за затвора, тя ще изпрати някое от Кочовите деца:

- Иди кажи на стрина ти, време е веке.

И Неда, или пък самата Ния ще донесе каквото е приготвила за Лазара. А

когато се връщаше старата от затвора - пак ще прати някое от Кочовите деца или

ще почака да дойде Неда или Ния:

- Лазар е добре. Много здраве праща.

Тя и преди не продумваше с Ния нищо повече от това, което беше необходимо.

А като застана дядо Стоян за пръв път пред оградата на затвора, разхлипа се

и не можеше да се успокои, но Султана му се скара чак когато си тръгнаха:

- Ти мъж ли си бре! Детето ни в затвора, а ти .,, да нажалиш повеке сърцето

му.

им донесе, ни дреха. Имаха и те свои люде, но агите не ги пущаха да идват в

града и още повече сега, по най-работното време. Султана влезе в някои къщи,

където можеше да влезе, притекоха се на помощ добри люде, ала не беше за ден или

два, или за десет дни - проточи се много време. Тогава тя сама, по свой ум,

отиде при поп Димитрия Тошев, който сега беше председател на църковната община;

и не в общинската канцелария - нямаше работа там, където отиваха жени да се

развеждат с мъжете си, - отиде в дома му, та и попадията да помогне,

- Тия люде ще измрат, отче, гладни, въшки ще ги изядат.

- Те не им ли дават по нещо в затвора?,..

- Дават им по два залъка сух хляб, ама това са селски люде, в тъмница са,

как ще живеят с два залъка хлеб..,

Тогава се реши в общината и се сложиха в двете църкви нови дискуси. И

докато се научи народът за новите дискуси, епитропите, които продаваха свещи на

пангара, току подсещаха:

- Ето тука за помощ на затворниците... Събираха се за бедните затворници

всеки празник

по двайсет, по петдесет гроша, пък и повече.

Навикнаха затворниците да виждат старата жена всеки ден пред оградата на

затвора и си казваха:

- Майка Султана пак дошла ...

Чу се по едно време, че ще пуснат задържаните за Арап ага. Дори Лазар

побърза да зарадва майка си.

- Може да ни пуснат тия дни.

Бяха ги питали и препитвали по десет, по двайсет пъти. Биха пак Богоя, биха

и другите селяни, та и Кривио, и Ацета Кутрев. Заплашиха с бой и мъки и Лазара,

и Вардарски. Не излезе вече нищо налице, никой нищо не призна. Богоя като че ли

сега беше по-смел от всички. Все това повтаряше пред следователя, пред заптиите:

- Аз тогай се уплаших.,, Нищо не знам за Арап ага!

Дойде следовател и от Битоля, но скоро си отиде, Тогава се чу, че ще пуснат

задържаните. Тъкмо по тия дни в Преспа нахлу цяла орда аскер и башибозук - турци

и арнаути. Водеше я янинският паша.

Пашата разпъна шатър вън от града, та каймакаминът и реизът, и всички

преспански агалари отидоха чак там да му направят темане, но аскерът му и

башибозукът се повлякоха по улиците. И все повече по чаршията, също и по

християнските махали. Изпълниха ханищата, влизаха по дюкяните, надзъртаха по

дворовете. Взимаха каквото им попадне и без да питат. Дигна се олелия по целия

град. Преспанци започнаха един по един да затварят дюкяните си, но тогава

аскерът се нахвърли да разбива затворените дюкяни и колкото грабеше за себе си,

много повече разхвърляше и тъпчеше с нозете си по улиците. Залостиха преспанци и

портите си, а турците блъскаха по тях с прикладите на пушките си, някъде бяха

успели да влязат по къщите и бяха посегнали на жени.

Още като започна да се затваря чаршията и уплашени люде пребягваха по

улиците, старата Глаушица не можеше да си намери място вече ни в къщи, ни по

двора и току излизаше на портата да надзърне - идат ли си людете и. А като видя

да се задават те - Стоян и Кочо, - спусна се срещу тях:

- Скоро да доведете тука, у нас, Ния и оная ..,

Неда!

е яка ...

- Не, не! Тука да са, со нас. И гледайте да не

срещнете турци ...

Не беше далеко до новата къща на Лазара, малко по-надолу по същата улица:

Стоян и Кочо скоро се върнаха, а с тях - и Ния с Неда. Като се прибраха всички в

къщи, Султана сама заключи портата, накара Кочо да я подпре с една дебела греда.

Не се успокои тя и сега - виждаше се: пожълтя лицето й, потъмня и не се

промени вече. Не казваше тя нищо на домашните си, но с друга зла, мъчителна

мисъл се бореше сега: "Нема ли да влезат турците в затвора ... да мъчат

християнските души там ... и, помилуй ни, Богородице майчице, може и по-лошо да

се

случи ..."

се надигнаха и писъци -влезли бяха някъде изедниците. Спряха се турци и пред

портите на Глаушевци. Заудряха с пушките си. Кочо прибра жена си и децата си в

своята стая, дядо Стоян се хвърли на колена пред иконата, да се моли и да се

вайка, скри се негде и Неда. Ния седеше на едно столче в стаята с огнището, по

лицето й не беше останала ни капка кръв. Султана излезе един-два пъти на

чардака, а турците не преставаха да блъскат, портата започна да пращи и да се

поклаща. Султана каза на Ния:

- Прибери се и ти там, в малката стая.

Ния стана и влезе в малката стая. А Султана излезе пак вън, слезе в двора и

започна да вика:

- Що искате, бре, аги! Що сте тръгнали по чужди порти, срамота е, царски

аскер сте! Ха си вървете по пътя!...

Турците спряха да блъскат портата, ослушаха се, после някой от тях продума

нещо. Чуха се стъпки. Отминаха.

Стъмни се. Стана още по-страшно. Никой не смееше да запали светлинка и

градът потъна в черен мрак. Месечината късно изгряваше. Преспанци прескачаха

стени, прехвърляха жените и децата си, мушкаха се през съседски вратички -

събираха се в по-здравите къщи, пък и да не бъдат сами в тая страшна нощ.

Събраха се съседи и в Глаушевата къща. Яка беше Глаушевата порта, пък и стената

откъм улицата беше доста висока. И баба Султана беше там. Ала още щом се стъмни,

улиците стихнаха. Прибраха се турците. Тръби някакви тръбяха откъм шатъра на

пашата. Прибра той аскера си, но не от милост към гяурите, а още в зори на

другия ден продължи похода си към североизток.

Отмина ордата на янинския паша, но и след нея остана голям страх сред

народа в Преспа. Разчу се, че нагоре, по Стара планина, целият народ се дигнал

на въстание. Отвориха дюкяните си преспанци, но се спотайваха из по-затулените

ъгли; тихо прекосяваха улиците, избягваха всяка среща с турчин. Запъти се

старата Глаушица за затвора като всяка сутрин, и сега дори по-рано. Не я пуснаха

тоя път да види сина си, Пресрещна я тъмничарят начумерен пред оградата:

- Ха си върви, бабо! Не може днеска, не може секи ден!

Върна се тя в къщи и рече:

- Нема да ги пуснат скоро, милите ... Ще ги мъчат още много време.
II

Чу се, че в Цариград убили султана. Дошъл нов султан, но бил побъркан, та и

него прогонили, Седнал там трети султан - Абдул Хамид, После се чу, че са се

дигнали на война срещу турчина Сърбия и Черна гора. В страх и трепет мина цялото

лято на 1876 година. Уплашени бяха и турците, и техният страх беше по-голям. Пак

се събираха агалари и безделници в двора на чаршийската джамия, в двете кафенета

на чаршията. Някой ще рече:

- Нашият падишах с малкия си пръст ще смаже и тия по Коджа Балкан1, и

Сърбия, и Карадаг2 и бошняците, и херцеговците!

А друг срещу него ще отвърне в настъпилата тишина:

- А Московецът! Той е зад тях, кардашлар... Чаршията замря, затихна и

скъпотия стана голяма.

Нощем преспанци се събираха по къщите - от уличка в уличка, през съседски

вратички, през огради и прелези. Дойде есен, зима, дълги бяха нощите, как ще

изтрае човек сам с толкова страх в сърцето си, но и с толкова надежди за

спасение...

Започна да се шепне - макар да се криеха людете между четири стени и на

прозорците се окачваха дебели черги, та да не прониква вън никаква светлинка,

страхът стискаше гърлото, задушаваше гласа:

- Турците влезли в Сърбия...

И тъкмо в най-големите страхове от турската сила тръгна по Преспа нова

приказка:

- Отишъл руският консул, отишъл при султана. В сараите му влезъл. Прибери

си, рекъл му, султане, аскера, че и твоята глава ще падне!

През първите дни на новата година, а нали тогава са и през ден, през два

все празници, най-сладкодумните люде в Преспа разказваха от къща в къща, макар

пак на тих глас, още по-нова и още по-хубава приказка:

- Събрал руският консул в Стамбул ингилизина, аустриеца, немеца, французина

... Не се търпи веке, рекъл им, тая християнска мъка по Турско. Реките

по-червенеха от християнска кръв. Дете в майка проплака. Не се щади ни имот, ни

чест християнска. Народът християнски живей в беда и сиромашия, а го мъчат и

ограбват сички, от царя до пъдаря. Нели и сички ние сме християни? Дайте си

ръката да свиеме врата на турчина, да даде той свобода на Болгаряя, на Босна И

Херцеговина.

---

1 Коджа Балкан - Стара планина.

ръка и ингилизинът. Но той, ингилизинът, влязъл тайно при султана и го подучил:

- Ти кажи, че веке си дал свобода на Болгария, на Босна и Херцеговина.

И когато влезли после сички консули при султана, той рекъл:

- Що искате вие от мене? Аз веке дадох свобода и в моя дьовлет сички са

братя: и турци, и българи, и гърци, и арнаути, и евреи ...

Приели думата на султана ингилизинът, немецът, аустриецът, французинът,

похвалили го. Само руският консул казал:

- Ако и сега не изпълниш каквото каза, друг цар ще се смили над

християнския народ в твоето царство...

През месец декември 1876 година в Цариград се бе събрала европейска

конференция.

На сам ден Водици в двора на преспанския затвор влязоха каймакаминът,

следователят и началникът на заптиетата. Тъмничарят изведе пред тях Лазара

Глаушев, Вардарски, Ацета Кутрев, Атанаса Кривио и шестимата му другари. Времето

беше студено, от устата излизаше цели валма пара, замръзналият сняг скърцаше под

нозете. Струпаха се десетмината затворници пред вратата на затвора. Лазар

Глаушев напред и всички други около него, а насреща стои каймакаминът с ръце в

джебовете си и се крие зиморничаво в дигнатата яка на горната си дреха. От студ

или може би и сам не вярваше на думите си, каймакаминът заговори бързо, неясно:

- Каквото сте сторили, сторили сте го, нашият милостив падишах ви прощава.

Той иска да има мир и спокойствие в царството му. Но ако дигне някой отсега

нататък ръка срещу дьовлета и верните му люде, няма да има милост за него. Чуйте

и запомнете. Свободни сте всички вие да се приберете по домовете си.

- Благодарим, каймакам ефенди - рече Лазар, като видя, че турците чакаха

някакъв отговор. И продължи: - Ние лежим близу година време, без да сме съдени и

осъдени, но наистина, ако дойде за всички в тая държава мир, ред и закон,

грехота ще бъде да ги смущава който и да е.

Посивяло от студа, лицето на каймакамина нито потрепна и гледаше той с

присвити очи, някак занесено, отдалеко. Той кимна към тъмничаря:

- Освободи ги да си вървят.

Тогава се чу гласът на Вардарски - дрезгав и хриплив на студа:

- Ефендилер, да кажа и аз две думи .,. Каймакаминът се намръщи, но

началникът на заптиите опули очи, слиса го турският език на Вардарски - такъв

чист, истамбулски език. Вардарски стоеше насреща с рошава, вече силно прошарена

брада, с подпухнало око, с изтънял врат, изпомачкано, похабено беше и облеклото

му, но дигна той глава и продължи:

- Говори се за нов живот, за ред и закон, а се започва пак със старите

грешки. Все ние ли сме виновни за всички золуми и насилия, и неправди, та пак

срещу нас се отправят заплахи? Ние лежахме тук близу една година заради Арап

ага, а преди това същият Арап ага, години наред убиваше, ограбваше, мъчеше

невинни и нямаше кой да го спре, кой да...

- Стига! - прекъсна го сърдито каймакаминът. - Заповядано ми е да ви пусна

на свобода и ето аз ви пущам. Но мене ми се струва, че ние с вас ще се видим

някой ден пак тука, в тоя двор. И тогава. . .

Той не довърши. Обърна се все тъй с ръце в джебовете и се отдалечи, следван

от следователя и полицейския началник.

Към края на месец януари Ния Глаушева получи следното писмо от Иванка

Руменова, която беше все още учителка в Скопие:

"Мила Ния,

Отдавна не съм получавала писмо от тебе, а всеки ден чакам и се надявам да

ми съобщиш радостна вест, че бай Лазар и Вардарски, както и другите хора с тях

са вече свободни. Но ти не тъжи и не се отчайвай, ако са още там. Няма да стоят

още дълго и скоро ще дойде денят на спасението. Ако мога да ти пиша всичко,

което зная,

и на тебе ще ти се разтупти сърцето, както мене ми тупти сега и не спира.

Вчера пак получих вести от Васила. Той, милият, не ме забравя, но и знае,

че като ми пише, не е само за мене и аз знам кому да кажа. Така му писах и аз,

че тук мнозина чакат добри вести от него. Най-радостното, което ми пише сега, е

това, че от Коледа бил заедно с оня мой стар познат, който бе дошъл на панаира в

Преспа. Нали си спомняш за него и какво ми каза той тогава. Тая работа сега

сигурно ще стане и всеки ден се чака да започне.

Васил ми пише, че там всички са готови. Моят познайник отишъл на Коледа при

него в пансиона и го попитал: искаш ли да помогнеш. Васил отговорил: на драго

сърце. Той го взел със себе си и Васил напуснал гимназията. Завел го някъде и

заедно работят, нали Васил е тукашен и всичко знае за нас тук. Пише ми още, че

там заварил и вашия калфа Тръпко. Нали той тръгна с моя познайник, все бил при

него засега, и Васил пише, че не можеш да го познаеш, и говори по тамошному.

Васил пише още, че като дойде време, те и тримата ще тръгнат заедно, и то ще

бъде скоро, та скоро ще се видим и всички ще се радваме. Това е, мила Ния, и ти

никак да не се тревожиш за бай Лазара, ако още не си е дома. Васил също пише да

предадем от него много здраве до майка му. Аз, както знаеш, не мога да се

сношавам с тия хора и те моля ти да предадеш на майка му неговите поздрави, да й

кажеш, че той е добре, и пиши ми ти как е тя, за да отговоря на Васила. Той пише

само за майка си. И тук е, както у вас. Казах на някои и хората са като замаяни

от радост..."

По-нататък Руменова пишеше за своята малка щерка и както във всяко свое

писмо, молеше Ния да пази тайната и - боеше се да не би Таки Брашнаров да узнае,

че тя бе родила дъщеря от него.

Ния подаде писмото на мъжа си и рече: - Виж. . . прочети го и ти. Мене не

ми е много ясно.

Лазар започна да го чете и сякаш се забрави в него; прочете го един път и

още един път. Изнрази се и не го изпущаше ог ръцете си, а лицето му сияеше:

- Ясно е и преясно, Нийо. Те ще дойдат веке ... русите, Нийо! Така й писал

Васил Брашнаров. Нейният познайник е оня русин, който й казал, че ще има война.

Ето така пише: тая работа ще стане и секи ден се чака! Войната, Нийо. Нели и

нашият Тръпко тръгна с него... Готвят се там и ще дойдат скоро! В Скопие били

като замаяни от радост... Ами питаш ли ме?

- Дай, боже, дай боже, Лазе! Не е живот нашият живот, се в страх и трепет.

Дай ми писмото. Ти кажи, комуто ще казваш, но писмото друг не бива да го чете.

В Преспа се завърна вторият син на Миро Баболев - Георги Баболев, който

живееше от пет години във Виена. Когато чичо му Ицо го заведе за пръв път в

големия далечен град, Георги бе плакал и бе го молил да го върне пак в Преспа,

но после той, през тия пет години, не помисли ни еднаж да се върне в родния си

край. Бързо навикна с тамошния живот и се привърза. И сега, още като се показа в

Преспа, виждаше се, че иде от чужд, далечен свят. Младият преспанец живееше там

в богата, търговска среда и с течение на времето бе се сродил с нея, придобил бе